Елен Танер Марч
Целувката на Принца (28)

Глава двадесет и седма

Дългите, тихи коридори на Гленарис никога не се бяха стрували толкова празни на Конър. Той вървеше бързо към спалнята си и обмисляше онова, което се беше случило днес.

Значи така се бе чувствала Джема, когато я беше придружил в дома на Арчибалд Беърд и се беше хранил като варварин в нейно присъствие. Такова беше унижението, на което я беше подложил, толкова непоносим беше срамът, който караше стомаха му да се преобръща и пулса му да се ускорява.

Едва сега Конър разбираше отвращението, което тя беше изпитвала, докато го беше гледала как се оригва, плюе и мляска по време на ядене. Едва сега той разбираше нейната безпомощност и болката й. За първи път му се случваше да бъде поставен на мястото на някоя от жертвите на своите облози. Ефектът беше опустошителен и той се чувстваше още по-зле, като знаеше, че тъкмо Джема му беше причинила всичко това.

Джейми го чакаше в дневната на личния му апартамент. Тежките завеси бяха дръпнати встрани от прозорците и лъчите на студеното слънце осветяваха стаята.

Конър надникна навън и се вгледа в покритите със сняг планини, за да прецени какво щеше да бъде времето. Джейми стоеше безмълвен в сенките. Слугата му също беше станал свидетел на отмъщението на Джема тази сутрин.

— Събери ми багажа — нареди Конър най-накрая.

— Сър?

— Тръгваме незабавно за Единбург.

— За Единбург?

— Да. Не ме гледай така, човече! Събери ми багажа!

— Но… но планинските проходи сигурно са затрупани от метър и половина сняг! Сър, вие сигурно не очаквате да…

— Напротив. Стига си ме гледал толкова изненадано. Още миналата вечер ти казах, че заминаваме днес.

— Да, но това беше преди… мислех, че…

— Няма ли най-сетне да спреш да мънкаш!

— Извинете, сър, но мисълта да умра някъде там не ми е много приятна — отвърна обидено Джейми.

— Не се тревожи за това. Този път ще планираме пътуването си по различен начин. — Конър беше започнал да говори тихо и монотонно. Той свали официалната дреха, която беше облякъл за представянето на Джема пред семейството си. — Ще се движим само по онези пътеки, които със сигурност ще ни отведат до хан, в който да пренощуваме. Това сигурно ще ни забави малко, но аз имам намерение да стигна до Единбург.

— Разбира се, сър — отвърна Джейми, въпреки че не изглеждаше напълно убеден. — Мога ли да попитам, сър, каква е причината за това неочаквано пътуване? Мислех, че след като семейството ви е тук…

— Не, не можеш.

— Знам, че мадам Джема ви унижи…

Конър се обърна и погледна втренчено и сурово прислужника си.

Джейми отмести поглед встрани. След това сложи куфара на господаря си на леглото и започна да събира багажа му.

— Като си помисля — каза внезапно Конър, — може би ще бъде по-добре да останеш тук. Кой е в конюшнята по това време на годината?

Джейми се замисли за кратко.

— Съдърланд и две от момчетата на Макензи.

— На колко са години?

— Не съм сигурен, сър. Мога да попитам Кеир Макнийл.

— Направи го. След това ми изпрати най-големия. Кажи му, че ще ме придружи до Единбург.

— Ами аз, сър?

— Ти ще останеш тук и ще се погрижиш да ме отървеш от роднините ми. И за бога, дръж ги настрани от жена ми!

— Разбира се, сър.

 

 

Когато багажът му беше събран, а конете оседлани, Конър отиде в Синята стая, за да се сбогува с Джема. Въпреки съветите на здравия си разум той искаше да я види за последен път и я намери в стаята й, след като току-що се беше изкъпала. Помагаше й малката Фиона, която го погледна само веднъж и мигновено избяга от стаята, без да чака да бъде освободена.

Джема беше седнала до огъня и сушеше мократа си коса. Стана и се обърна с лице към него, като се уви плътно в пеньоара си.

Докато я гледаше, Конър се изруга мислено. Защо не беше останала облечена във вонящото си наметало? Той си бе мислил, че сбогуването с нея нямаше да бъде трудно. И отново беше сгрешил — както винаги! Тя изглеждаше очарователно в сапфирено зеления си пеньоар, докато косата й съхнеше бавно около красивото й лице.

Искаше му се да можеше да се отдалечи напълно от тази красива жена. Искаше му се да не усещаше толкова осезателно, че беше влюбен в нея. Но най-много от всичко му се искаше да можеше да върне назад времето и двамата отново да се озовяха в уютната си колиба и той все още да не знаеше какво точно й беше причинил.

Осъзнаването на всичко това го караше да се махне от замъка. Не защото — както смяташе Джейми — не можеше да понесе унижението, на което го беше подложила Джема днес пред всичките му роднини. Конър никога не се беше интересувал от мнението на роднините си. Всъщност, някаква перверзна част от него дори се радваше на начина, по който Джема се беше справила с гостите си. Така им се падаше, щом бяха дошли неканени в Гленарис!

Не, той напускаше Гленарис единствено и само заради нея. Единствено и само защото днес за първи път бе усетил болката, която й беше причинил и бе осъзнал, че няма никакъв начин да й се извини за това. Раните, които й беше нанесъл, бяха твърде дълбоки, за да зараснат.

Въпреки че тя може би беше започнала да го обича малко — или той поне така се надяваше — по време на онази щастлива есен в колибата, Конър знаеше, че тя никога нямаше да му прости предателството. Нямаше смисъл да остава тук. Трябваше да я освободи и да се надява, че някой ден тя нямаше да го мрази толкова силно.

О, господи, колко му беше трудно да се придържа към убежденията си, докато я гледаше как стои срещу него и слънцето зад нея огрява тялото й. Златисторусата й коса стоеше като ореол около главата й, а очите й, толкова зелени и големи, сякаш стигаха до дъното на душата му.

— Тръгвам — каза внезапно той.

— Така ли? И къде отиваш?

Тонът й беше толкова хладен и безразличен, като на старата Джема, която винаги го беше презирала.

— В Единбург.

Тя се стресна.

— Не говориш сериозно! Никога няма да успееш да минеш през проходите! Снегът.

— Повярвай ми, имам намерение да ги премина — прекъсна я Конър. Изражението му беше студено, докато повдигаше глава да я погледне. — А сега дори повече от всякога.

„Направо изгаря от нетърпение да се отдалечи от мен“ — помисли си тя. Значи беше успяла. Беше го прогонила.

— Е — каза Джема безгрижно, — щом наистина трябва да заминеш…

— Да, трябва — побърза да я увери той.

Нито един от тях не каза нищо, докато двамата отбягваха да се гледат в очите. След малко погледите им се срещнаха, отместиха се и отново се срещнаха.

„Сигурно съм откачила, щом го унижих по такъв начин“ — помисли си Джема. Тогава решението й да се облече като просякиня й се бе струвало гениална идея, начин, по който щеше да си го върне на Конър за всичко, което неговото безразличие я беше принудило да изтърпи. Но това не се беше случило. Победата й беше започнала да й се струва горчива в мига, в който бе забелязала изражението му, когато бе тръгнала надолу по стълбите с вонящите си дрехи и липсващия преден зъб.

В този миг тя беше разбрала, че нямаше да си достави радост, като му причини болка и го засрами пред цялото му семейство, като стъпче гордостта му, която някога я беше гневила толкова силно, че често си беше мечтала как ще го убие. Унижението му беше толкова голямо, че той рискуваше живота си в заснежените планини, за да се отдалечи от Джема. Любовта, която може би беше изпитвал към нея по време на малкото им щастливи дни в колибата вече беше изчезнала завинаги. Джема подозираше, че никога вече нямаше да успее да я почувства отново. Погледът й срещна неговия за пореден път.

Искаше й се да му каже колко много съжалява, но гордостта, страхът й и самотните години на детството й я караха да мълчи.

Изминаха няколко ужасни минути. Някъде долу се чуваха слабите гласове на гостите в голямата зала. Някаква жена спореше с Кеир Макнийл за липсата на слуги в замъка.

Конър направи гримаса и погледна жена си.

— Оставям прислужника си тук. Той може би изглежда безопасен, но мога да те уверя, че скоро ще ги разкара оттук. Докато ме няма, можете да се отнасяте за всичко към него, мадам. Обещавам, че може да му се има доверие.

— Значи наистина тръгваш. — Това не беше въпрос, а по-скоро приемане на истината.

Конър се обърна и започна да оправя маншетите си.

— Да. Тук ще ти бъде доста удобно до пролетта. Както казах, ако имаш нужда от нещо, обръщай се към Джейми.

Тя не каза нищо, докато Конър вървеше към вратата. На прага той се спря и се обърна да я погледне. Джема стоеше хванала гърлото си с ръце и устните й трепереха.

— При тези обстоятелства — добави хладно Конър, — ми се струва, че е по-добре, дето загуби детето ни.

Конър се обърна бързо и тя се сви, сякаш я беше ударил. Вратата на спалнята изскърца силно, докато се затваряше след него.

 

 

Сега на Конър му оставаше само да слезе по задните стълби до склада, където Джейми вече го очакваше с палтото и ръкавиците му. Конър излезе навън и даде знак на Берти Макензи да доведе коня му. След малко двамата с момчето вече излизаха през широко отворената врата на замъка, последвани от товарното си пони.

За щастие, времето се оказа хубаво. Бяха задухали южни ветрове, поради които валеше повече дъжд, отколкото сняг. Въпреки че дъждът беше превърнал пътищата в тресавища от лепкава кал, не беше студено, така че Конър и Берти стигнаха в Единбург без особени проблеми.

Конър остана там в продължение на два месеца. Той запълваше времето си с грижи за занемареното си домакинство, работа във фирмата и складовете си, въпреки че с настъпването на зимата те нямаха вече толкова много работа, тъй като корабите му бяха принудени да стоят в замръзналото пристанище.

Конър откриваше, че му остава все повече и повече свободно време, а това беше непоносимо. Преди да напусне Гленарис, той беше наредил на Джейми да го осведомява редовно за съпругата му, но не беше получил нито едно писмо от прислужника си. Така Конър нямаше никаква представа дали Джейми беше успял да изгони роднините му от замъка и дали Джема беше успяла да им изиграе още някоя лоша шега. Конър беше станал раздразнителен, не можеше да спи, пиеше повече, отколкото трябваше и обикаляше из града като затворен в клетка тигър.

Наближаваше Коледа, когато най-накрая той получи дългоочакваното писмо от Джейми. Той нямаше представа през колко много ръце беше минало то, преди да достигне до него, нито пък как изобщо беше пристигнало. Пък и това не го интересуваше. Единственото нещо, което имаше значение, беше, че най-после беше получил някакви новини и че печатът на писмото не беше счупен.

Докато измръзналият пратеник се топлеше край огъня, Конър влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си. Вътре беше мрачно и му се наложи да запали свещите, преди да отвори писмото.

Джейми пишеше грозно, а на места мастилото се беше размазало от дъжда или снега. Въпреки това Конър успя да го прочете. В Гленарис всичко беше относително спокойно. Семейството му не се споменаваше, така че той предположи, че кланът вече се беше изнесъл и че новината за това вероятно беше написана в предишното писмо, което се беше изгубило.

Джейми пишеше, че Джема беше добре. Тя била прекарала последните няколко дни на легло с лека настинка, но вече била достатъчно добре, за да започне планирането на доста амбициозен банкет в деня на свети Стефан, на който била поканила всички слуги в замъка. Тя била решила да спази древната традиция в Гленарис на този празник да бъдат поканени всички изполичари на Конър.

— Мили боже! — избухна той. Да не би Джема да беше полудяла? Той продължи да чете с удивление.

Джейми не споменаваше какво мислеше за това, нито какво мислеха останалите членове на домакинството. Прислужникът беше твърде възпитан, за да си позволява да излага собственото си мнение в писмо до господаря си, но на Конър му се стори, че долови нотка на отчаяние в думите на Джейми, че „както изглежда, всички поканени възнамеряват да присъстват. Мадам Джема е решена да не се скъпи, за да осигури един пищен спектакъл за всички.“

Което беше достатъчно да го накара да избухне. Откакто майка му беше починала, в Гленарис не се беше провеждал банкет за наемателите в деня на свети Стефан, който — ако не го лъжеше паметта — се падаше на двадесет и осми декември.

В съзнанието му изплуваха отдавна забравени спомени за бедно облечени деца, струпани в голямата зала. Конър видя родителите на децата, техните баби, дядовци, чичовци и лели да се блъскат и да се молят да получат храна, като същевременно извиваха вратове, за да хвърлят по един поглед на красивата съпруга на леърда, която винаги се появяваше тържествено на стълбите, след което слизаше в залата да раздаде подаръци и сладкиши на гостите си.

Тържествено появяване.

Конър застина на мястото си и гневът му отстъпи пред абсолютната увереност. Колко добре си спомняше последния път, когато Джема се бе появила тържествено на стълбите, които водеха към голямата зала, за да му натрие носа — нещо, което семейството му щеше да обсъжда в продължение на години.

За него нямаше никакво съмнение, че тя възнамеряваше да направи същото и с неговите изполичари. Тъй като никой от тях, освен Майри и Кълъм Коуан, не я бе виждал преди, Конър можеше да си представи с какво нетърпение те щяха да се завтекат към Гленарис с надеждата да зърнат англичанката, за която се беше оженил техният леърд.

А Джема щеше да бъде готова да ги посрещне! Конър не се съмняваше, че тя отново щеше да обиди семейните му цветове, като нацапа наметалото си с тор, и щеше да покаже на наемателите му колко беше красива жената на техния леърд, като си боядиса зъбите в черно и посипе главата си с пръст. Мисълта, че може да бъде унижен пред изполичарите си, беше още по-възмутителна и непоносима! Господи! Той не можеше да понесе, че ще бъде емоционално кастриран пред очите на мъже, жени и деца, които бяха обработвали земите на Макюън в продължение на векове.

Не му трябваше друга причина да забрави за дългата си летаргия. Гневът и раздразнението, които се беше опитвал да укроти с алкохол и усилена работа, откакто беше дошъл в Единбург, излязоха внезапно на повърхността. Нямаше да позволи на Джема да направи това! По-скоро щеше да я окове и захвърли в тъмницата, където щеше да я остави да прекара остатъка от живота си!

— Томас! — изрева той и за малко не изкърти вратата, когато излетя навън да повика сегашния си прислужник. — Томас! Размърдай си кльощавия задник!

Откъм кухнята се появи един възрастен мъж, който приличаше на подплашен плъх.

— М-милорд? — заекна той.

— Събери ми багажа! — изкрещя Конър. — И изпрати да повикат Берти Макензи. Тръгваме за Гленарис на разсъмване.