Елен Танер Марч
Целувката на Принца (30)

Глава двадесет и девета

В залата настъпи тишина. Дълго време никой не се помръдна. Всички бяха вперили очи в Конър, който вървеше напред като се олюляваше. Движенията му бяха мъчителни, сякаш той щеше да припадне всеки момент. Гостите му правеха мълчаливо път.

В подножието на стълбите Конър се спря и бавно погледна нагоре към Джема. Погледите им се срещнаха.

Конър едва се държеше на краката си от изтощение, но Джема стоеше неподвижно като статуя.

Най-накрая той наруши мълчанието. Гласът му беше пресипнал, но достатъчно висок, за да го чуят всички.

— Добър вечер, мадам. Изглежда, че тържеството е започнало без мен.

— Не знаехме кога да ви очакваме, сър — отвърна тя.

Гласът й прозвуча ясно и спокойно над смълчаното множество.

— Моля да ме извините — каза Конър, като се обърна да огледа гостите, за да разберат, че извинението му се отнасяше и за тях. — С Берти бяхме забавени от времето.

Конър започна да се изкачва по стълбите, като се държеше здраво за перилата. Джема не се помръдна от мястото си, затаила дъх. Сърцето й се блъскаше диво в гърдите. Дали той щеше да я удари, когато стигнеше до нея? Или може би щеше да я заплюе в лицето? А може би щеше да падне в безсъзнание, преди да направи следващата крачка? Господи, той приличаше на скелет! Дрехите му бяха станали на парцали, а очите му бяха зачервени. Какво ли му беше попречило да умре по пътя от Единбург за Гленарис? Джема забеляза, че слугите в залата наливаха уиски на олюляващия се Берти Макензи.

На Конър сякаш му беше необходима цяла вечност, за да стигне до жена си. Широките поли на роклята й не му позволяваха да застане на едно стъпало с нея.

— Ако не ме лъже паметта — обърна се той към множеството, — стара традиция е леърдите на клана Макюън да приветстват гостите си преди началото на празника. Както виждате, нямах време да се обръсна и да се преоблека. — На лицата на няколко души се появиха неловки усмивки. — С Берти не сме сложили залък в устата си от три дни — продължи Конър. — Надявам се, че ще проявите разбиране и ще ме извините за това, че ще пропусна обичайното поздравление и ще премина направо към празника. Господин Макнийл?

Тълпата нададе радостен вик и се завтече към банкетната маса. Известно време Джема остана да наблюдава бъркотията в залата, като се преструваше, че не забелязва съпруга си.

— Ако захапете тази устна малко по-силно, мадам, може да я откъснете — каза Конър.

Джема се вцепени, но не посмя да се обърне.

— Ще слезем ли при гостите си? — попита той, докато й подаваше ръката си.

Джема се страхуваше да го докосне, макар да знаеше, че трябва да го направи. Тя си пое дълбоко дъх и сложи ръка в неговата. Когато леденостудените пръсти на Конър се затвориха около нейните, тя усети силно желание и радост от това, че той беше до нея. Но откакто се беше омъжила, Джема се беше научила да не показва чувствата си и стисна устни, когато двамата тръгнаха заедно надолу.

Много от гостите обърнаха глави, за да ги наблюдават.

Въпреки че му си виеше свят от изтощение и глад, Конър водеше жена си към банкетната маса. Слугите и изполичарите се кланяха и им пожелаваха всичко най-хубаво. Той с удивление осъзна, че Джема знаеше повечето му наематели по име. Та той не помнеше поне половината от лицата, които виждаше около себе си!

Удивително голям беше и броят на роднините му. Тук бяха Ийчърн и Джанет, братовчедките Софи и Маргрет, както и женственият Руан Макюън. И как, по дяволите, бяха успели Уинифрид с конското лице и хленчещият й съпруг Рупърт да се върнат от Глазгоу? Дали пък изобщо не бяха напускали Гленарис? Още колко други бяха останали въпреки категоричната заповед, която беше дал на Джейми?

Мод вероятно все още беше в замъка. Старата досадница нямаше да си тръгне, ако не бъдеше изхвърлена насила. Миг по-късно той я забеляза да седи в едно кресло близо до камината и да флиртува най-безсрамно с няколко мургави, ухилени фермери.

Няколко секунди по-късно Конър забеляза чичо Леополд, който стоеше под галерията за певците и се надвикваше с някаква белокоса старица, която, изглежда, беше също толкова зле със слуха колкото и той. Конър не можа да повярва на очите си.

— Той пък как е успял да се върне тук?

Джема проследи погледа му.

— Кой, чичо Леополд ли? Но той изобщо не си е тръгвал. Всъщност, той се премести да живее в Гленарис.

— Какво?

Конър бе спрял толкова внезапно, че Джема, чиято ръка бе стояла върху предмишницата му, както изискваше традицията, се бе завъртяла, за да го погледне в лицето. Кринолинът й се преплете в краката на Конър и тя едва не удари брадичката му с върха на главата си.

— Аз го поканих да остане — каза тя на гърдите му. — Когато заваля снегът, вече не можеше и дума да става да се върне в Глазгоу. Пък и той изглеждаше толкова самотен, докато ми разказваше за дома си там.

— И ти си го поканила да живее при нас. Просто така?

— Замъкът е огромен — каза хладно тя. — Не мислех…

— Ти никога не мислиш — прекъсна я Конър. — Малката, прибързана Джема. Кога ще пораснеш?

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Аз вече пораснах — отвърна тихо, но гордо Джема. — Мисля, че вече е време и ти да пораснеш.

Е, това вече беше върхът! Конър никога досега не се беше радвал толкова много, докато беше усещал как започва да се ядосва, да усеща как кръвта му започва да гори в замръзналите му вени и как борбените му инстинкти излизат от летаргията си.

Защо, по дяволите, всички повтаряха, че той трябва да се промени? Защо наричаха само него безотговорен, разглезен и изгубил връзка с реалността?

Но гневът му го напусна бързо. В момента Конър беше твърде уморен, за да спори с Джема. А и ако трябваше да бъде честен, част от него осъзнаваше, че онова, което му бяха казали Джема, Джейми и Ийчърн, беше отчасти вярно.

Добре, де, в по-голямата си част. Той не можеше да стои тук, без да забележи какво беше успяла да постигне Джема в негово отсъствие. Колкото и гладен и изтощен да се чувстваше, Конър нямаше как да не забележи великолепието на това празненство и сияещите лица около себе си, които контрастираха рязко с пренебрежението, с което той се отнасяше към традициите на клана, към наемателите си, към семейството си и към съпругата си.

Особено към съпругата си.

— Джема… — започна той, но беше твърде изморен, за да продължи. Очите му се затвориха и той се олюля. Една малка ръка мигновено го хвана за предмишницата. Конър отвори очи и видя, че красивата му жена го гледа усмихнато.

— Сега трябва да се нахраните, милорд — каза тя. — Ако почакате още малко, няма да остане нищо за вас.

Джема знаеше, че той беше на края на силите си. Освен това тя осъзнаваше колко силно щеше да бъде наранена гордостта му, ако Конър позволеше на роднините и гостите си да забележат слабостта му.

Като се стараеше да го подкрепя незабележимо, Джема го поведе към масата и започна да го храни, докато гостите се забавляваха, като ги наблюдаваха. Джейми се появи до господаря си и му даде чаша хубаво уиски.

Конър я пресуши, като я държеше с една ръка, докато другата му ръка не пускаше кръста на Джема. Докато той пиеше, Джейми и Джема си размениха многозначителни погледи.

— Може би ще искате още една, сър — предложи Джейми, докато Конър му подаваше празната чаша.

— Да.

Докато прислужникът се отдалечаваше забързано, Конър погледна жена си.

— Благодаря — каза тихо той.

Погледът й срещна неговия. Двамата се спогледаха продължително, но преди някой да заговори, бяха прекъснати от Джейми, който беше донесъл второ питие за господаря си.

Когато Конър пресуши и втората чаша и изяде част от храната, която Джема му даде, той тръгна да обикаля голямата зала и да си разменя любезности с гостите.

Конър, изглежда, се беше възстановил напълно — за разлика от Берти Макензи, който беше изнесен от няколко слуги. Сега Конър изглеждаше отпуснат и нито за миг не се отделяше от жена си.

Само тя знаеше, че той стоеше до нея, за да се подпира, тъй като беше толкова изтощен, че едва се държеше на краката си. Джема обаче нямаше да го изостави. Сърцето й щеше да се пръсне от радост, откакто беше открила, че Конър имаше нужда от нея. Поне тази вечер те бяха забравили за различията си в името на гостите и на празника и бяха установили временно примирие.

Храната намаляваше, бъчвите започваха да се изпразват и множеството ставаше все по-весело. Главният коняр Джефрис, който бе свирил на цигулката си, се беше присъединил към неколцина изполичари, чиито задръжки се бяха изпарили, след като бяха погълнали голямо количество от превъзходния ейл на Конър. Макнийл донесе две флейти и една гайда. Към малкия оркестър се присъедини и чичо Леополд, който беше служил като барабанист в седми планински пехотен полк и поддържаше ритъма въпреки глухотата си, като удряше с бастуна на леля Мод по едно преобърнато котле. Слуги, наематели и роднини се смесиха в бърз танц.

Конър нямаше нито сили, нито желание да се присъедини към тях. Той стоеше подпрял гръб до стената и наблюдаваше как тълпата се весели. В голямата зала не беше кипяло такова веселие след смъртта на майка му. Конър с удивление осъзна колко много му беше липсвало това.

Той откри, че погледът му отново се отклонява към Джема. Едва сега осъзна колко неуморно беше работила тя, за да организира празника. Доказателството за огромния й успех беше пред очите му — намусените му, подозрителни изполичари танцуваха и се държаха като деца.

Някой го потупа по рамото.

— Прекрасно празненство, старче — каза един познат глас близо до ухото му.

Конър се ухили и се обърна.

— Крайно време беше да дойдеш да ми изкажеш уважението си, мошенико.

— Реших да изчакам, докато настроението ти се оправи. Сигурно е от уискито, а, Джема? Изглеждаш очарователно, скъпа. Направо да те изяде човек.

За удивление на Конър, жена му не побесня като обидена котка, както би станало, ако той й кажеше нещо подобно! Вместо това тя се ухили и позволи на Ийчърн да сложи на бузата й една целувка, която според Конър беше твърде интимна.

Конър се намръщи и застана между тях, но Джема вече се беше отдръпнала от братовчед му и беше сложила ръка върху ръката на мъжа си. Той не беше сигурен дали тя осъзнаваше какво беше направила, защото Джема все още си говореше весело с Ийчърн, но този неин интимен жест го стопли повече отколкото уискито.

Той се насили да се концентрира върху разговора на Джема и Ийчърн. Те говореха за елхата и Джема обясняваше колко трудно бе било да я вдигнат и как се беше наложило да използват стълба, за да украсят най-високите клони. Лекотата, с която разговаряха, накара Конър да заподозре, че братовчед му бе посещават често Гленарис в негово отсъствие. Конър усети как го обзема ревност, защото винаги беше подозират, че Джема харесва братовчед му повече отколкото него.

„Проклет идиот! — изруга се мислено той. — След начина, по който се държа с нея, тя би предпочела дори най-бедния овчар пред теб, нещастнико.“

Засрамен, обзет от ревност и от нещо друго, което не можеше да определи, Конър се опита да се отдръпне от Джема. За негова изненада тя не го пусна, а се вкопчи здраво в ръката му и го дръпна към себе си. Конър се намръщи, погледна я и забеляза в очите й нещо, което му заприлича на отчаяние. Миг по-късно тя се усмихна лъчезарно и направи някаква забележка за елхата.

Конър застина на мястото си. Възможно ли беше тя да се нуждаеше от него колкото и той от нея? Дали присъствието му тук по някакъв начин не беше необходимо, за да поддържа Джема безгрижната фасада, която показваше тази нощ пред света?

Конър се вгледа внимателно в жена си и за първи път забеляза престорения блясък в погледа й, напрежението в гласа и движенията й. Очевидно задачата да залъгва гостите им, че има щастлив брак, вземаше своя дан и от нея.

В този момент празненството загуби блясъка си за Конър. Той откри, че едва успяваше да се въздържи да не изреве, че празненството е свършило, и да изхвърли всички навън. Искаше му се да вдигне Джема на ръце и да я отнесе в леглото, защото тя изглеждаше толкова изморена и крехка, че му напомняше за стъкло, което всеки момент можеше да се счупи.

Той ли беше отговорен за това? Тази мисъл беше непоносима.

— Мога ли да поканя жена ти на танц, Кон? — попита Ийчърн.

— Не, не можеш.

— Разбира се, че можеш — каза Джема едновременно с Конър.

Той се втренчи гневно в нея.

Джема му се усмихна. Тя очевидно беше решила да продължи да си играе играта. Без да престава да се усмихва, тя хвана Ийчърн под ръка.

— Чакай малко — възрази Ийчърн. — Току-що се сетих за нещо.

— И какво е то? — попитаха едновременно Конър и Джема.

— Къде е имелът?

Конър се намръщи.

— Кое?

— Имелът. — Ийчърн огледа клонките, с които беше украсена залата. — По традиция, когато мъж и жена застанат под него, трябва да се целунат. Джема, не си ли сложила имел тук? Засрами се, страхливке!

— Ийчърн — отвърна усмихнато тя като клатеше пръст, — не знаеш ли, че имелът е езически символ? Англиканската църква не го разрешава, особено по това време на годината.

Ийчърн изглеждаше разочарован.

— Но тогава няма да имам оправдание да си открадна целувка!

Джема се усмихна закачливо.

— Имаш ли нужда от оправдание?

Това вече беше твърде много за Конър. Той улови безмълвно Джема за ръката и я помъкна със себе си.

Конър едва бе успял да направи няколко крачки, когато пътят му беше препречен от Кълъм Коуан и още няколко едри изполичари.

— Имел? — извика весело Кълъм. — Някой спомена нещо за имел, нали?

— Да — осведоми го унило Ийчърн. — Съпругата на Конър не знае нищо за това.

— Е, тук случайно имаме едно клонче — заяви победоносно Кълъм. — Време е за един урок, нали, момчета?

Другарите на Кълъм го вдигнаха на ръце, така че той се намираше над Конър и Джема. Двойките, които танцуваха, се пуснаха и се приближиха да видят какво щеше да стане. Кълъм вдигна клончето над главата на Конър.

— Само една целувка — обясни той на Конър. — И когато свършите, ще трябва да откъснете един плод. Такава е традицията!

Конър беше бесен, а Джема се беше изчервила като домат от неудобство. Всички останали бяха весели от изпития алкохол. Мнозина се смееха и подвикваха закачливо.

Конър се зачуди дали да не вземе клончето и да го натика в гърлото на Кълъм.

Закачките станаха по-силни. Все повече хора спираха да танцуват, привлечени от шума. Чичо Леополд забеляза какво ставаше и започна да барабани върху котлето си. Още малко и положението щеше да стане абсурдно.

Конър се обърна и погледна безпомощно Джема. Тя му отвърна със също толкова безпомощен поглед. Джема не се съмняваше, че бузите й бяха по-червени от плодовете на зеления дъб. На бузите на Конър също пламтяха две червени петна.

Двамата приеха неизбежното и се приближиха бавно един към друг като неопитни любовници. Джема затрепери като листо в прегръдката на съпруга си. Тя беше забравила колко силно беше тялото му, както и начина, по който превземаше устата й със своята, сякаш изсмукваше живота. Джема беше очаквала само една лека целувка, но се беше излъгала.

Тя престана да трепери и тялото й сякаш се стопи в мощната му прегръдка.

Джема дочу смътно одобрителния рев на тълпата. В същия миг Конър започна да се тресе от безмълвен смях. Джема мигновено се отдръпна от него.

Тълпата посрещна бързото й отстъпление със силни викове и неприлични забележки. Тя се чувстваше толкова неловко, че избягваше да гледа хората около себе си и най-вече Конър.

Леля Мод си проправи път през множеството и отиде до Джема.

— Време е да си вървим — обяви старицата.

Думите й бяха посрещнати със стонове и викове на удивление.

Мод вдигна ръце. Колкото и дребна да беше, само с този прост жест тя накара всички да млъкнат.

— Да оставим младите да се порадват, че са отново заедно. Отдавна минава полунощ и ще бъде най-добре да се опитаме да си намерим леглата.

— Аз искам да споделя моето с нея! — извика някой и посочи към Джема.

Всички се разсмяха. Дори Конър се усмихна широко, но Джема сведе глава.

Постепенно гостите се разотидоха. Конър нареди на кочияшите си да изкарат каруците и да откарат с тях онези, които бяха дошли пеша. Дори Мод прояви щедрост и даде старата си каляска на старците и децата.

Джема се беше погрижила на тръгване всяко от семействата да получи по една кошница с подаръци. Децата идваха едно по едно, покланяха се и получаваха коледните си подаръци. Някои от тях бяха толкова срамежливи, че родителите им трябваше да ги побутват напред. Други, които познаваха Джема по-добре, не се колебаеха да я прегърнат. Тя отвръщаше на всички прегръдки, без да се интересува от мръсните петна, които оставаха по роклята й.

Конър я наблюдаваше от ъгъла и всеки път, когато някое дете обвиеше ръце около врата на Джема, усещаше как нещо стягаше сърцето му. Кошниците с подаръците също го бяха изненадали. Във всяка от тях имаше неща, които в планините се смятаха за безценни — игли за шиене, шишенца с тинктури, кълба вълна, марля за превръзки, кутии с храна и консерви.

Откъде беше успяла да намери такива неща посред зима? Как беше успяла да разбере толкова добре нуждите на тези бедни хора?

„Ти си загадка за мен, Джема Макюън“ — помисли си той за кой ли път. Внезапно Конър си представи какво огромно удоволствие щеше да му достави откриването на всичките й тайни.

Но това нямаше да се случи. Конър знаеше, че шансовете му да сключи мир с тази непозната жена бяха също толкова големи колкото и с онази Джема, която толкова ожесточено се беше изправяла срещу него в миналото. Той се удивяваше от това колко зле се чувстваше край тази жена. Конър се беше върнал в Гленарис, като беше очаквал, че Джема ще се опита да го унижи пред целия му клан. Вместо това той бе намерил една идилична сцена на домашен уют, на мир и добра воля, която го караше да се чувства като чужд в собствения си дом.

Той се намръщи и когато вдигна глава, забеляза, че всички кошници бяха раздадени. Гостите на Гленарис излизаха навън в студената нощ, като се смееха и си пожелаваха весело лека нощ. Не след дълго сияещият Макнийл изпрати и последния от тях и затвори голямата входна врата. Тежките резета се плъзнаха на местата си и внезапно Конър и Джема се оказаха сами в голямата зала на замъка.