Елен Танер Марч
Целувката на Принца (4)

Глава трета

Джема стоеше до високия прозорец на спалнята, който беше обърнат към парка, и наблюдаваше каретата на свещеника, която се движеше през кишата. Тя беше станала и се беше облякла преди няколко часа, но беше отказала да слезе за закуска и беше стояла неподвижно и мълчаливо, докато прислужничките я обличаха и правеха прическата й.

Времето се беше оказало недостатъчно за намирането на сватбена рокля. Когато човек се женеше толкова бързо, трябваше да се оправи, с каквото разполагаше. В нейния случай това означаваше бална рокля от небесносиня дамаска, цялата в дантели. Както беше модно в момента, раменете й бяха оголени, а деколтето беше дълбоко и откриваше голяма част от гърдите й.

Косата й беше накъдрена и събрана във формата на корона на главата й посредством украсени с перли гребени. Когато настъпеше времето тя да се появи в голямата зала, над лицето й щеше да бъде спуснат воал, който икономът беше открил на тавана между вещите на покойната лейди Друсцила и който беше избелен и изпран набързо.

Тя се облегна уморено на рамката на прозореца. Почти не бе мигнала през цялата нощ, което не беше изненадващо, като се имаше предвид, че я бяха заключили в стаята и я бяха завързали за леглото. На разсъмване тя се беше примирила със съдбата си.

Джема видя кокалестия, облечен в черно, отец Матлок да слиза от каретата си. Той приличаше повече на гробар, отколкото на свещеник и видът му внезапно я накара да действа. Пазеха я твърде добре, за да успее да избяга или да се самоубие — последна мярка, която също трябваше да обмисли — но може би все още имаше време да убеди Конър Макюън да си промени решението и да не се ожени за нея!

— Гладна съм — каза тя и се обърна рязко към намусената прислужница, която беше натоварена със задачата да я държи под око.

— Нямате време за закуска — отвърна жената. — Скоро ще дойдат да ви вземат.

Джема отиде до вратата.

— Няма значение. Ще намеря нещо в кухнята.

Тя тръгна по задното стълбище, последвана бързо от прислужницата, която се мръщеше неодобрително. В огромната кухня главният готвач и помощниците му вече приготвяха храната за сватбения банкет. Пара се вдигаше над големите котли, а в пещта гореше силен огън. На шиша се въртеше огромно парче месо. Никой не забеляза как Джема се вмъкна в складовото помещение.

В дълбоката амбразура на прозореца висеше наниз от чесън. Джема откъсна една глава, обели я и я натъпка в устата си. Тя потръпна и си наложи да го сдъвче и да преглътне. След това взе една глава лук от кошницата и обели и нея. Очите й се насълзиха и тя се задъха, когато отхапа от нея, но отново успя да си наложи да сдъвче бавно лука и да го преглътне.

Тя излезе радостна от склада и отиде в главното крило на къщата. Сватбата трябваше да се състои в голямата зала и тя мъдро заобиколи това място и вместо това тръгна към балните зали, които се намираха малко по-нататък. Намусената прислужница едва успяваше да върви в крачка с нея.

— Госпожице Джема, не бързайте толкова!

Тя не обърна внимание на молбата на жената и продължи да върви бързо напред. Джема предполагаше, че ще намери младоженеца в една от тези зали, и предположението й се оказа вярно. Като надникваше през вратите, тя най-накрая намери Конър да стои пред огъня в една стая с тъмни мебели в преддверието на библиотеката.

За свое удивление тя забеляза, че той се беше изкъпал и беше облякъл други дрехи. Черната му коса беше прибрана назад от лицето му, беше привързана с кадифена панделка и блестеше на светлината на огъня. Въпреки че той вече не беше облечен в мръсните си, парцаливи дрехи, износените панталони и закърпената риза очевидно бяха взети от най-мърлявия прислужник на семейство Беърд и не го правеха да изглежда дори малко по-цивилизован. И някой от най-хубавите костюми на чичо й нямаше да промени това — дори ако косматият гигант успееше да се напъха в него! Не, не трябваше да се изненадва, че той все още изглеждаше като просяк, безскрупулен търсач на богатство, когото тя с удоволствие би удушила със собствените си ръце!

— Добро утро — каза любезно тя.

Конър се беше замислил и не я беше чул да влиза. Сега той се обърна рязко и я погледна. Джема затвори вратата пред носа на прислужничката и тръгна към него. По-точно беше да се каже, че тя се плъзгаше, защото в дългата синя рокля, със златисторусата си коса и оголените кремави рамене тя приличаше повече на ангел, отколкото на жена.

Роклята не можеше да прикрие тесния й кръст и едрите гърди. Всъщност, в тази чувствена смесица от женственост и невинност имаше нещо толкова изкусително, че Конър само стоеше и я гледаше, без да продума. Нищо чудно, че толкова много мъже преди него се бяха опитали да спечелят ръката на тази красавица! Господи, начинът, по който тя се усмихваше с тези зелени очи, и меките й, пълни устни бяха способни да накарат сърцето на всеки мъж да забие ускорено! Досега той не я беше виждал да се усмихва.

Сега Джема застана пред него и отметна глава назад, за да го погледне право в очите.

— Свещеникът е тук. Исках да се уверя, че не си променил решението си.

Сместа от чесън и лук в дъха й го удари като гюле. Конър се вцепени и стомахът му се разбунтува.

— Напълно ли си сигурен? — попита отново тя, като премигна съвсем невинно.

— О, уверен съм — каза твърдо Конър, въпреки че беше отстъпил една крачка назад.

— Не бих искала да имаш някакви съмнения — настоя тя и отново се приближи до него. — Не искам да си промениш решението, когато преподобният отец Матлок ти каже да целунеш булката.

Последните три думи бяха изречени със силно издишане. Той усети как очите му се навлажняват, докато отстъпваше бързо. Ама че хитруша! Конър потисна желанието си да я метне върху коляното си и да й хвърли един хубав бой. Освен това му се наложи да се пребори и с внезапното желание, което изпита миг по-късно — да целуне леко разтворените устни, независимо от дъха на лук. И това ако нямаше да изтрие самодоволното й изражение!

— Джема! Къде си, момиче? Време е! — извика сър Арчибалд от коридора.

Джема погледна Конър с надежда.

— Добър опит — каза ухилено той, — но аз все още имам намерението да се оженя за теб.

Надеждата беше заменена от ярост.

— Ще съжаляваш!

— О, в това не се съмнявам — съгласи се той. След това я хвана за ръката и я подкара към вратата, но тя се измъкна. Конър се обърна и видя, че е забила здраво пети в дебелия килим и го гледаше гневно, стиснала устни, сложила ръце на хълбоците си, сякаш го предизвикваше да направи още една крачка към нея.

Конър направи гримаса, защото вече беше започнал да разбира какво се случваше, когато това упорито изражение се появеше върху лицето й.

— Хайде, госпожице Беърд…

— Няма да се омъжа за теб — каза заплашително тя.

— О, напротив, ще се омъжиш.

— Не можеш да ме накараш.

— Така ли? — Докато говореше, той се приближи до нея толкова, че на нея й се наложи да отметне глава назад, за да го гледа в очите.

— Ще те убия, ако се наложи.

— Давай, направи го.

— Добре, ще го направя.

— Нямаш оръжие.

Тя бързо огледа стаята и Конър се разсмя, забелязал разочарованието, което се изписа на лицето й, когато Джема осъзна, че той беше прав. Той знаеше, че тя не можеше да достигне мускета на стената, мебелите бяха твърде неподходящи, а урната до камината беше твърде тежка и тя дори нямаше да може да я повдигне.

— Ама че кръвожадно същество си била, Джема Беърд — каза той, като я наблюдаваше скръстил небрежно ръце върху гърдите си. — Миналата нощ си помислих, че чичо ти постъпва твърде сурово, като те заключва под стража в стаята ти. Сега обаче започвам да осъзнавам, че може да се наложи и аз да постъпвам по същия начин, когато се оженим.

— И ще ме връзваш за леглото, както направи той?

Очите му огледаха гърдите й.

— Да, мисля, че може да се изкуша да го направя.

— Ти си свиня — каза Джема.

— Наричали са ме и с по-обидни думи. Сега ела, защото чичо ти чака. — Той посегна към нея, но Джема отскочи встрани.

— Няма да се омъжа за теб! — изкрещя тя така, че всички в къщата можеха да я чуят. — Предпочитам да умра!

— Това може да се уреди. След сватбата.

Джема се хвърли срещу него и успя да го изненада. Конър не можа да й попречи да му нанесе два-три силни удара с юмруци. Той никога не беше проявявал голямо търпение към жените с трудни характери, а Джема Беърд беше по-лоша отколкото цяла армия от тях. Нищо, че беше толкова дребна и толкова неопитна в ръкопашния бой, юмруците й не спираха да се стоварват върху него. Нищо, че беше обута в меки пантофи, добре прицелените й ритници в глезените му бяха болезнени. За бога, последният й ритник се беше стоварил твърде близо до срамните му части и това накара Конър да изгуби самообладание.

Той сграбчи китките на Джема в ръцете си и ги изви жестоко, докато тя не извика и не престана да се съпротивлява. Конър я разтърси, при което главата й се залюля напред-назад, сякаш беше кукла на конци.

— За бога — изръмжа той, — ти наистина си една малка вещица! Опитай това отново и ще ти откъсна главата! Ясно ли е?

Тя не отговори.

— Е? — попита той и отново я разтърси, като впи още по-силно пръсти в плътта й.

Джема сведе глава и кимна.

— Джема! Къде си, по дяволите? — изрева отново чичо й откъм коридора.

Конър я завъртя към вратата, без да се интересува, че тя се спъна. Той не каза нищо, докато я издърпваше в коридора и я обръщаше с лице към чичо й.

— Ето я, сър Арчибалд — обяви весело той, прикривайки гнева си. — Готова и изпълнена с желание да се омъжи. Въпреки това обаче смятам да я държа здраво, докато я заведем до олтара. Знае се, че срамежливите булки често се противят.

Сър Арчибалд закима одобрително.

— Е, ние определено не искаме нашата малка Джема да се подплаши в един толкова важен ден, нали? — каза той и я сграбчи за китката.

 

 

Джема се остави да бъде отведена пред импровизирания олтар. През гъстата плетка на воала тя наблюдаваше как Конър Макюън се приближава към нея заедно с преподобния Матлок. Колко едър, космат и нахален изглеждаше той! Стомахът й се обръщаше, като го гледаше.

Искаше й се да се разкрещи, че не може да направи това, че не знае нищо за този човек, освен името му. Както и това, че той беше груб, мръсен и толкова безскрупулен, че се възползваше от нещастното стечение на обстоятелствата!

„Мразя те, Конър Макюън — помисли си тя и очите й се насълзиха. — Мразя те и ще избягам от теб при първа възможност. Ще избягам на юг, в Лондон, откъдето е семейството на майка ми. Нито ти, нито чичо Арчибалд ще успеете да ме намерите там!“

— Скъпи влюбени — започна свещеникът и при звука на високия му, носов глас Джема почувства някакво странно спокойствие, което изтри тревогата й.

Тя реши, че наистина ще отиде в Лондон. Чичо Арчибалд й бе казал, че това е един огромен град, който се простирал по протежение на мили по бреговете на Темза. Щеше да заложи бижутата и роклите си и щеше да получи достатъчно пари, с които щеше да живее, докато си намереше работа като… като гувернантка, учителка или нещо такова. Само Хелиос не можеше да бъде продаден. Тя беше помагала на главния коняр при раждането на жребеца и сама го беше отгледала и обучила. Той беше всичко, което Джема имаше, единственото същество, което обичаше. Когато тръгнеше, щеше да го вземе със себе си.

Някой я побутна леко.

— Какво? — попита раздразнено тя, но миг по-късно осъзна, че преподобният Матлок я гледаше видимо разтревожен. — О! — възкликна Джема, когато забеляза, че свещеникът й сочи с поглед мъжа, който стоеше до нея. — Да — каза бързо тя, — да, съгласна съм.

Свещеникът въздъхна облекчено.

— В такъв случай ви обявявам за мъж и жена. Можете да целунете булката.

Тя се обърна покорно към Конър. Големите му ръце повдигнаха воала й. Джема му се изблещи и му се изплези.

Вместо да се шокира от това, Конър просто отметна глава и се изсмя силно и похотливо. Миг по-късно тя усети ръцете му около кръста и върху гърба си и той я придърпа към себе си и я прегърна. След това наведе глава и устните му се впиха в нейните и за първи път тя беше целуната, истински, от мъж.

Тази целувка не беше като благоприличните леки докосвания по бузите от срамежливите й ухажори, нито като по-страстните ласки на по-смелите. Тази беше едновременно страшна и възбуждаща и Джема не усети погнусата, която беше очаквала. Дори усещането от допира на брадата му беше някак вълнуващо, също като начина, по който устните му караха нейните да се разтварят под натиска им, въпреки че тя не искаше това.

Господи, та тя отвръщаше на целувката му! В мига, в който осъзна това, Джема усети отвращение и се изтръгна от прегръдката му. Колко много й се искаше да го зашлеви, но не можеше.

— Госпожо Макюън? — обърна се Конър към нея. — Тръгваме ли?

Тя се втренчи глуповато в него, след това погледна към пръстена, който тази сутрин чичо Арчибалд беше дал на бъдещия й съпруг. Чичо й си падаше по лъскавите неща и беше купил тази дрънкулка преди години, за да умилостиви леля й Друсцила, която никога през живота си не се беше държала, сякаш беше доволна от нещо.

А сега тънкият златен кръг беше неин, въпреки че Джема не си спомняше как точно се беше озовал на пръста й. Едно нещо беше сигурно — присъствието му беше жестокото доказателство, че тя вече принадлежеше на брадатия гигант, който стоеше пред нея, на този дивак, когото мразеше с цялото си сърце, но който въпреки това беше способен да накара коленете й да омекнат само с една целувка. Как ще да се справи с това, за бога?

— Госпожо Макюън? — повтори учтиво Конър. — Всички ви чакат.

Тя го погледна и той отвърна на погледа й спокойно, търпеливо и самоуверено.

— Не ме наричай така! — избухна Джема. — Никога вече не ме наричай така!

Тя видя как отец Матлок се вцепенява и се втренчи предизвикателно в съпруга си. Без да каже нищо, Конър се обърна и я остави да стои пред олтара. Сър Арчибалд я хвана за ръката и я поведе към залата, в която щеше да бъде сватбеният банкет.

Джема не докосна храната. Тя засядаше в гърлото й. Джема стоеше като статуя от алабастър, докато чичо й поеше съпруга й и свещеника с вино.

Разговорът беше безсмислен, атмосферата беше напрегната, но изглежда само Конър не забелязваше това. Той пиеше много и изяде истинска планина от храна, като показваше същите неприлични обноски, които я бяха ужасили вчера. Сега обаче варварските му навици и дори присъствието му вече нямаха значение за Джема и тя изобщо не вдигна поглед от чинията си, докато Конър не дръпна назад стола си и не се изправи.

— Бяхте много щедър, сър Арчибалд — каза той с напълно трезвен глас въпреки огромното количество алкохол, което беше изпил. — Но сега аз и съпругата ми трябва да тръгваме.

Тя вдигна рязко глава. Да тръгват? Накъде?

— Напълно ви разбирам — отвърна сърдечно чичо й. — Чака ви дълъг път.

Път? Накъде? Тя погледна към чичо си, но той отбягваше погледа й.

— Толкова скоро? — попита с треперещ глас преподобният Матлок.

— Ще отведа жена си в Шотландия — отговори му Конър.

Свещеникът се усмихна леко.

— О, така ли? Предполагам, че там имате дом?

— Горе-долу — изръмжа в отговор Конър. — Очевидно е, че не съм богат човек.

— Момчето е решило, че не иска да живее на мой гръб — каза одобрително сър Арчибалд. — Смята да построи дом за Джема със собствените си ръце. Каза ми го миналата вечер.

— Ще бъда също толкова щастлива и ако живеех в пещера — заяви язвително тя.

— Не отхвърляй тази възможност толкова прибързано — отвърна й Конър.

Джема се намръщи и беше готова да му отговори, но гласът на чичо й я спря.

— Качи се в стаята си и си приготви багажа, мила. Ще ти дам една от каретите си като сватбен подарък. Ако побързате, можете да стигнете до Йоркшир, преди да се стъмни.

Джема обаче нямаше никакво намерение да изпълни желанието на чичо си и упорито отказваше да напусне дома му, докато всичките й вещи не бъдат събрани. Не, тя не смяташе да оставя тук нито една от роклите си, шапките си, ръкавиците си, обувките си, шаловете си. Освен това възнамеряваше да вземе всичките си четки, гребени, музикалната си кутия, парфюмите си, скицниците си, моливите си, учебниците си по музика и романите си. Предметите, които й бяха останали от родителите й — а те бяха болезнено малко — бяха опаковани внимателно и прибрани в един от куфарите й, чийто брой нарастваше с ужасяваща скорост.

Най-накрая сър Арчибалд се принуди да подари на младоженците още една карета, която беше натъпкана до тавана с вещите на племенницата му. Това означаваше също, че трябваше да изпрати още двама кочияши, които да я карат.

Оставаше едно последно препятствие — Джема настояваше да вземе със себе си и жребеца си. В това отношение чичо й не искаше да бъде толкова щедър, защото знаеше колко ценно беше това животно и не му се искаше то да напусне конюшнята му. Тя обаче беше непреклонна. Чичо й можеше да задържи кобилата, която беше родила Хелиос и която бе принадлежала на майка й, както и жребеца, който беше бащата на Хелиос и който беше подарен на Джема за тринадесетия й рожден ден от един богат собственик на земи, който имаше много синове и живееше наблизо. За негово нещастие, щедростта не му беше донесла нищо, защото Джема беше отказала да се ожени за когото и да било от синовете му.

Както ставаше винаги, най-накрая Джема получи своето.

Никой не продума, когато каретата тръгна напред. Джема седеше неподвижно, обърнала лице встрани от Конър, и той нямаше никаква представа за какво си мислеше тя. Едно нещо беше сигурно — в мислите й нямаше нищо добро за него. Той обаче беше в много добро настроение. В крайна сметка, той беше на път за Шотландия, при това щеше да пътува много по-удобно отколкото на идване.

Сам бе предложил на Ийчърн и приятелите си да използва обществения транспорт до Дербишър. Като си мислеше за това сега, Конър нямаше как да не признае, че пътуването му беше отворило очите за много неща и въпреки че не му се искаше да го повтори, не можеше да твърди, че беше скучал нито за миг. А скуката беше основата на неговото съществуване.

Дългото пътуване на юг — голяма част от него той беше изминал пеша — го беше подготвило добре за ролята му. Той беше спал на плесенясали легла и във вонящи плевни. Конър беше печелил пари за храна, като се беше хващал на работа по пътя си, а един-два пъти дори беше изпросил милостиня от добре облечени господа само, за да види дали ще се получи. Междувременно беше оставил косата и брадата си да пораснат, бе носил само дрехите на гърба си и бе направил всичко по силите си да усвои грубите маниери на хората, които бе срещнал.

Истината беше, че пътуването му се беше оказало интересно и Конър изгаряше от нетърпение да разкаже за него на останалите. Толкова много му се искаше да види изражението на лицата им, когато се появеше пред тях с красивата си жена. Те му бяха дали шест месеца да се справи със задачата си, което беше обичайният срок при такива сложни облози, а той вече се връщаше в Единбург след само една седмица и беше готов да завърши задачата, която се беше оказала прекалено лесна. Що се отнасяше до гордата красавица на седалката срещу него, тя скоро щеше да си промени мнението. А и на него щеше да му бъде забавно да я укроти.

Той сложи, ръце зад тила си и се ухили на намръщения профил на съпругата си. Да, съдбата отново се беше държала щедро, много щедро с него.