Джоан Джонстън
Неподвластни на времето (11)

Единадесета глава

Далас гледаше с удивление, примесено с уважение, една от рисунките на Ейнджъл. Беше портрет на Белинда. Лесно можеше да се разбере защо изложбата в Хюстън имаше такъв изумителен успех. Когато му беше казала — Господи! Беше само преди четири месеца! — че рисува, не можеше да си представи, че е надарена с такъв талант. Всяка картина имаше свой вътрешен живот, чувство, патос.

Рисунките бяха на тема минало: Белинда пред бордея, където е работила; много хубав млад мъж, вероятно годеникът на Ейнджъл, облечен в униформа на Конфедерацията, в деня, в който заминава на фронта и дузина войници, с ампутирани ръце и крака, по-леко и по-тежко ранени, които чакат на гарата влака за дългото пътуване към дома. Всяка картина разказваше една история. Радостта и болката от живота в оня суров отминал век бяха истински. Понякога дори брутално, но правдиво изобразени.

Същата прямота и честност се виждаха и в рисунките й на съвременна тематика. Ейнджъл беше направила портрет на Хъни Фаръл, плуваща по вълните на Фрио върху гума. Красивите й устни се усмихваха, но очите бяха тъжни и замислени. Имаше рисунка на Далас, Джон и Джонатан, заети с поправката на кошарата. Далас и Джонатан бяха с кърпи на челата, а кърпата на Джак се подаваше от задния му джоб. Ейнджъл удивително правдоподобно беше изобразила враждебността на Джак и обожанието на Джонатан към Далас. Очите на Далас бяха изпълнени с нежност. Откъде би могла да знае какво изпитват един към друг? И което бе по-важно — как бе успяла да предаде чувствата върху листа?

Имаше също и автопортрет. Ейнджъл, подпряла се до входа на пещерата, където я срещна за пръв път, загледана в тъмнината, от която толкова много се боеше. Шест едри, безформени сенки се спотайваха наоколо. Но жената на рисунката не беше нито безпомощна, нито уплашена. С предизвикателно вирната брадичка и свити юмруци, тя бе олицетворение на неподчинението, на крещящата независимост и свободния дух. Нямаше го страхът от тъмнината на пещерата. Забелязваше се и фигурата на още един мъж, и някаква далечна светлинка. Тя гледаше към тях, а очите й бяха пълни с надежда и копнеж.

— Чудесни са, нали?

Далас се обърна и видя Рей Колинсуърт.

— Да, наистина.

— Трябва да се гордееш с Ейнджъл. Не само заради търговския успех. Критиците също много я харесват. Има изключителен талант. Ще стане известна. И много богата.

— Искам да ти благодаря за помощта по организирането на изложбата. И да се извиня за държанието си последния път…

— Няма нищо. Бих реагирал по същия начин, ако някой се опита да ми отнеме момичето. Ейнджъл наистина е необикновена. Завиждам ти.

Настъпи неловко мълчание, докато Далас се чудеше дали да признае на Колинсуърт, че Ейнджъл всъщност не му е „момиче“. Но преди да каже нещо, Рей беше повикан от посетител, който възхваляваше изкуството на Ейнджъл.

Далас се огледа и я видя, заобиколена от куп почитатели. Носеше роклята, която избраха с Хъни Фаръл за този случай. Беше без ръкави и без презрамки, а корсажът от червен сатен обвиваше тялото й като ръкавица. Талията й беше тънка, а бедрата изумителни. Той си представи как роклята ще се свлече в краката й, ако дръпне ципа на гърба.

Беше елегантна и някак далечна. Изобщо не приличаше на онази Ейнджъл, която познаваше. Прииска му се да я отведе оттук. Да я върне в ранчото. И да я остави там. Но жената от миналото беше намерила път в бъдещето. И вече не се нуждаеше от него.

Добре направи, че не хвърли сърцето си в краката й. Щеше да се чувства опустошен, когато я загуби. И сега щеше да му липсва, но по-лесно ще я забрави. Или поне така си мислеше!

Ейнджъл изглежда усети, че я наблюдава. Искаше й се да е до нея, да сподели с него радостта от успеха си. Още не можеше да повярва, че хората плащат толкова много пари за нейните картини. Рей Колинсуърт й каза, че само продаденото снощи ще й донесе няколко хиляди долара.

— Галерията иска всичките картини, които ще нарисуваш.

— Не мога да повярвам!

— Но е така. Ще бъдеш финансово независима и ще можеш да рисуваш, когато искаш и каквото поискаш.

Новините бяха чудесни, но тя се обърка. Продажбата на картините и поръчката на нови означаваше, че ще може да се издържа сама. Ако иска, би могла да има самостоятелен апартамент, кола, телевизор, микровълнова печка. Накратко, всичко необходимо за съвременния живот. Но Ейнджъл не искаше тези неща. Защото това означаваше да си отиде от Далас.

Нейното желание бе съвсем просто и ясно. Искаше да остане при него и да му роди деца. Искаше да бъде негова жена.

Но се очертаваше трудна битка. Най-напред трябваше да го убеди, че желае да прекара остатъка от живота си с него. Че докато са заедно, тя ще бъде щастлива.

Ейнджъл се огледа и го видя пред автопортрета й. Все още не беше казал дали харесва картините й. Надяваше се да ги е харесал, но все пак се боеше от преценката му. Но важното бе, че ще продължи да рисува, независимо от мнението му.

Тя си проправи път до него, макар че я спряха няколко пъти. Той изглеждаше толкова различен в смокинг. Ослепително бялата риза подчертаваше бронзовия му загар. Изглеждаше внушителен и недостъпен. Никак не приличаше на рейнджър, който се прибира всеки ден у дома, облечен с карирана риза, габардинени панталони и стари ботуши.

Далас продължаваше да гледа портрета й, когато тя приближи.

— Поздравявам те, Ейнджъл. Изложбата е събитието на сезона!

— Благодаря ти.

— Аз наистина съм впечатлен. Картините ти са фантастични.

— Наистина ли? — тя не можа да сдържи щастливата си усмивка.

— Нима си смятала, че няма да ги харесам?

— Ами, не бях съвсем сигурна — призна тя. — Но съм щастлива, че ги харесваш.

— Кога ще се изнасяш?

— Да се изнасям ли? — повтори Ейнджъл, сепната, че той направо мина към същината на въпроса.

— Сега, след като имаш добра работа и можеш да си вземеш самостоятелно жилище, сигурно ще поискаш да се преместиш.

— Не съм мислила за това. Ти искаш ли да си отида?

— Мислех, че ти искаш.

— Имам пари, но не съм сигурна къде желая да отида. Имаш ли нещо против, ако остана още няколко дни, докато реша?

Далас сви рамене. Беше убеден, че смущението и объркването му са очевидни.

— Разбира се. Няма проблеми.

Не й хареса мрачното му изражение. Нима му беше безразлична? Нима искаше да се отърве от нея колкото може по-скоро? Не, не можеше да повярва. Бе сигурна, че той я обича. А имаше само няколко дни, за да му отвори очите. Да му докаже, че макар да ги дели цял век, двамата са родени един за друг.

— Благодаря — усмихна се тя. — Кога тръгваме към къщи?

— Утре сутрин, ако си съгласна. Направил съм резервация за тази нощ. Две съседни стаи в хотел. Само кажи и се измъкваме оттук.

— Да тръгваме! — отвърна Ейнджъл. Колкото по-скоро започне битката за превземане на сърцето му, толкова по-добре.

Двете свързани стаи бяха на шестнайсетия етаж. Асансьорът беше стъклен и от външната страна на сградата. Ейнджъл застина в ужас, като го видя.

— Сигурен ли си, че това нещо няма да падне? — запита тя и плахо пристъпи в кабинката.

— Сигурен съм — той се усмихна и я прегърна. Тя все още беше толкова неопитна! Кой ли ще бъде с нея, когато за пръв път се качи на самолет! Когато види за пръв път Големия Каньон? А когато поеме в ръце първото си дете! Далас с копнеж осъзна, че иска детето да бъде негово.

Когато стигнаха нейната стая, той се затрудни с пластмасовата картичка, която му дадоха на рецепцията вместо ключ.

— Дай на мен — предложи Ейнджъл. Прочете инструкцията, пъхна внимателно картичката в процепа, изчака да светне, извади я и вратата се отвори. — Видя ли? Просто като фасул!

— Сигурна ли си, че можеш да се оправиш с всичко?

Той влезе след нея в стаята. Ейнджъл се огледа — телефон, телевизор, бар с хладилник, хавлиени кърпи, легло, лампи, стол. Нищо ново.

— Да, струва ми се.

Далас отвори междинната врата и влезе в другата стая.

— Почукай, ако имаш нужда от нещо. Няма да заключвам.

Тя почувства как стомахът й се сви. Щеше ли да има смелостта да прекрачи този праг през нощта? Трябва по някакъв начин да му докаже, че го желае. Не като приятел, а като съпруг. Дали ако му стане любовница, ще успее да го убеди?

Далас се наведе и леко я целуна по устните.

— Защо? — попита тя изненадано.

— Защото ми се стори, че го желаеш.

— Далас, аз…

— Какво?

Тя искаше да му каже, че всъщност желае да се любят. Но старите морални задръжки бяха все още прекалено силни.

— Нищо, благодаря. Лека нощ.

И затвори вратата помежду им.

 

 

Далас лежеше буден. Лампата в съседната стая светеше, за да може Ейнджъл да спи спокойно. Досега не му бе казала защо изпитва такъв ужас от мрака. Скоро щеше да си иде и страхът й от тъмнината нямаше да бъде негов проблем. Би трябвало да е щастлив, че ще се заеме отново с обичайните си задължения. Би трябвало да му е хубаво, че ще остане отново сам.

Вместо това той усещаше някаква огромна празнота.

Самота, която не можеше да обясни. Без жената, дошла от миналото, бъдещето му изглеждаше пусто и мрачно. Нямаше много време да я убеди да остане. Но да го вземат дяволите, ако не направи всичко, за да я спре!

 

 

Ейнджъл не беше сигурна от какво се събуди. Отвори очи в пълен мрак. Посегна към лампата и я включи, но тя не светна. Сигурно крушката беше изгоряла, рече си. Просто трябва да стане и да запали лампата в банята. Когато и тя не светна, Ейнджъл отвори външната врата, очаквайки да види светлина в коридора, но и там беше тъмно като в рог.

— Не се страхувай! — успокои се на глас. — Може би изключват електричеството след полунощ.

Не, глупости! Не можеше да си представи подобно нещо. Бързо тръгна към междинната врата и я отвори.

— Ейнджъл, ти ли си?

— Да, лампите не светят.

Далас включи своята нощна лампа, после тази в банята. Никакъв резултат.

— Сигурно е спрял токът.

— Но как е възможно!

— Временно. Може бушоните да са изгорели поради претоварване. Все пак всичко се чупи и разваля, нали?

— Аз… Може ли да остана при теб, докато дойде токът?

Той се поколеба. Не я виждаше, но знаеше с какво е облечена — една от онези огромни фланелки, които й бе купил през първата седмица от неочакваната й поява в живота му. А той беше само по слип. Преди да я предупреди, че е почти гол, тя го откри в мрака и се хвърли в прегръдките му.

Притисна се към него и се почувства в безопасност.

— Толкова съм щастлива, че си тук. Не се страхувам от тъмнината, когато съм с теб.

С огромни усилия на волята Далас се опита да потисне възбудата. Също като ученик на задната седалка в шевролета на баща си с първото си гадже. Не успя.

— О, моля те, недей! — спря го Ейнджъл, когато той понечи да се освободи. — Само не ме пускай!

Далас я прегърна отново, като заповяда на хормоните да си гледат работата. Но те не го послушаха. Той чувстваше гърдите й до своите, пръстите й на гърба си, нежния аромат на билковия шампоан, с който миеше косата си. Може би ако легнат, няма да бъдат така плътно притиснати един към друг.

— Да легнем — предложи той.

— Добре.

Тя сложи глава на гърдите му. Прегърна го през кръста и замря.

Жив човек не можеше да издържи подобно мъчение. Той обърна лицето й към себе си и впи устни в нейните. Бавно и упоително. Сякаш огън изгаряше ръцете му. Плъзна ги по гърба й, повдигна я и я притисна към себе си.

— Ейнджъл, желая те.

Не й даде възможност за избор, взе я на ръце и тръгна към леглото. Сложи я нежно и я покри с тялото си, така както бе мечтал през дългите нощи. Устните му намериха нейните и заглушиха протестите. Плъзна ръка под фланелката и погали гърдите й. Езикът му нежно обхвана втвърденото зърно и Ейнджъл изстена. Устните му слизаха все по-надолу и по-надолу.

— Не, Далас. Не можеш… — тя се опита да го спре.

— Не се страхувай. Искам да ти доставя удоволствие. Няма да те нараня. И ще спра, ако не ти харесва.

Той отмести ръцете й.

Тялото й се напрегна и опъна като тетива. Целувките му я подлудяваха, езикът му предизвикваше усещания, за които не бе предполагала, че може да изпита.

— Готова съм да направя всичко с теб, Далас.

Той я галеше с устни и език. Струваше й се, че не може да говори, да диша, да се движи. Само дрезгаво стенание се изплъзна от устните й. Удоволствието беше толкова силно, почти болезнено. Тя конвулсивно се изви в ръцете му, опитвайки да се освободи.

— Недей! Отдай се изцяло на страстта! Почувствай я!

Тя го сграбчи за раменете и тялото й се устреми към екстаза, който й обещаваше…

Загубила представа за време, тя лежеше бездиханна. Постепенно дойде на себе си и почувства хладната му буза на корема си. Ръцете му галеха гърдите й. Пръстите й бяха заровени в косата му.

— Аз… не знам какво да кажа.

— Мисля, че тялото ти каза всичко вместо теб.

— Но… Ти… Ние не…

— Нощта е пред нас.

Устните му отново се плъзнаха по тялото й, нагоре към гърдите й. А когато езиците им заиграха ненаситната си игра, тя си представи слетите им тела. Почувства нетърпението му. Но той продължи да я гали. Ръката му нежно се плъзна между бедрата й, но тя не се смути. Копнееше за ласките му. Изви се и го притисна към себе си, показа му желанието си.

Далас я облада много внимателно. Бавно проправи пътя си и когато отне девствеността й, я притисна към себе си и я изпълни цялата. От устните му се изтръгна стон на задоволство.

Единствената му мисъл бе да й достави удоволствие. Не осъзнаваше дори факта, че всичко, което прави за нея, удвоява неговото собствено удоволствие. Разбра, че е късно да се притеснява, че ще загуби сърцето си. Той отдавна го беше загубил.

Обичаше я с тялото и с душата си. Даваше й част от себе си. Нещо, което мислеше, че никога няма да сподели с жена. И откриваше, че е обграден с любов. Мина много време, докато двамата дойдат на себе си и си поемат дъх. Далас се отпусна до нея и я взе в прегръдките си.

Никой не промълви нито дума за любов. Никой не даде обещание, клетва. Сега и двамата мислеха как да го направят.

— Трябва да поговорим — продума най-сетне Далас.

— Добре. За какво?

Той отвори уста да каже „за сватбата“ и не може да изрече думата. Вместо това изтърси:

— Ще ми кажеш ли защо се страхуваш от тъмнината?

Ейнджъл се хвана за подадената сламка. Искаше да избегне разговора, от който едновременно се страхуваше и който желаеше.

— В сиропиталището ме затвориха в килера, като наказание за кражба. Всичко, което не виждах в тъмнината, се превръщаше в чудовище. Мога да се справя с това, което виждам. Но това, което не виждам, ме ужасява.

— Точно така се чувствам аз с жените. Мога да се справя със сексуалните отношения. Вземаш това, което виждаш. Но влюбването… Много е опасно. Как може човек да е сигурен, че една жена го обича толкова, колкото и той нея? Как може да е сигурен, че краят няма да е болезнен и мъчителен?

— Не зная — отвърна Ейнджъл. — Все още не съм се излекувала от моя страх в тъмнината. Но не позволявам да ми попречи да живея истински живота си. Просто запалвам свещ и си проправям път в мрака.

— Искаш ли да бъдеш моята свещ в мрака, Ейнджъл? — усмихна се Далас.

— Това предложение ли е?

Буца заседна в гърлото му и той преглътна мъчително.

— Обичам те, Ейнджъл. Ще се ожениш ли за мен? Ще живееш ли с мен? Ще ме дариш ли с деца?

Вместо отговор, тя го целуна. Целувка, която нямаше край във времето. Нямаше минало, настояще, нито дори бъдеще. Беше вечната любов. Колко по-приятно ще бъде да се любят сега, когато си казаха всичко. Тя плъзна ръце по гърдите му.

— О, Ейнджъл…

— Не ти ли харесва?

— Обожавам те!

— Тогава мълчи и се отпусни.

Тя продължи да гали бедрата, корема и чу стона, изплъзнал се от устните му.

— Така харесва ли ти?

В отговор той плъзна ръка по тялото й и устните му откриха нейните. Пръстите й се впиха в раменете му и тя прошепна задъхано:

— Далас, обичам те.

И зачака да чуе в отговор същите думи. Но те не дойдоха. Ейнджъл замря. Уплаши се, че не смее да ги каже, защото би я излъгал. Но Далас само се отдръпна леко и я погледна в очите. Чувстваше гърлото си свито на топка и му беше трудно да говори. Но трябваше.

— Обичам те, Ейнджъл. Отдавна. И завинаги — той целуна очите й и повтори: — Обичам те. — Целуна устните й и отново прошепна: — Обичам те.

Колкото повече го повтаряше, толкова по-лесно ставаше. Буцата се разнесе съвсем, когато видя сияещите й от щастие очи.

— Обичай ме, Ейнджъл!

— Няма защо да ме молиш за това — промълви тя.

След миг телата им отново се сляха. Толкова беше хубаво! Сякаш винаги са били едно цяло, сякаш винаги ще бъдат!

Те достигнаха едновременно върха на екстаза и откриха тайнството на любовта. Жената от миналото. И мъжът от бъдещето. Създаваха с любов дете на настоящето.

— Не мърдай! — прошепна Ейнджъл. — Искам това да продължи вечно.

Останаха със слети тела, а когато им стана студено, Далас придърпа завивките. Ейнджъл се сгуши в прегръдките му, а той благодареше безгласно на съдбата, която го накара да влезе в онази пещера и да отведе със себе си жената, която промени живота му.

— Обичам те — прошепна Ейнджъл.

— Спи, любов моя.

Звучеше хубаво. Звучеше прекрасно. И тя знаеше, че е завинаги.