Джоан Джонстън
Неподвластни на времето (1)

Първа глава

Ейнджъл Тейлър отстъпваше, докато гърбът й опря в скалата. Беше хваната в капан. Пресметна шансовете си. Шест на един — и то не в нейна полза. Не беше твърде обнадеждаващо. Трябваше да свие от пътя, още когато ги чу, че приближават. Сама сред полето бе твърде лесна плячка. Спокойно, дишай дълбоко, каза си. Преследвачите й не знаеха, че има огнен темперамент и че в малкото й пръстче се крие повече неустрашим дух, отколкото у доста мъже. Не се предаваше лесно. Очите й се присвиха, тя стисна юмруци и се приготви за бой. Шестимата около нея можеше и да я надвият, но трябваше доста да се потрудят.

— Хей, малката, ще се разберем ли или не? — провлече заплашително един от каубоите.

— Не!

— Я, колко е наперена! — добави друг.

— Не ми харесва изразът й — каза трети. — Никак не ми харесва.

— Ти май се уплаши, Слим? Една нищо и никаква фуста не е…

Ейнджъл видя как устата на мъжа застина отворена, а очите му се разшириха от удивление. В същия миг силна ръка я хвана през кръста и я вдигна във въздуха. Тя започна да рита, да дращи и да удря, но напразно. Изведнъж осъзна, че й бяха приложили известния стар номер. Нападателите й не бяха шест. Бяха седем!

Но последният явно не възнамеряваше да я дели с останалите. А те пък не бяха особено щастливи от това.

— Хей, ти! Къде отиваш?

— Момичето е наше! Върни я веднага!

— По дяволите! Там има пещера! Виж! Той я отмъкна вътре!

— Хайде, след тях!

Ейнджъл искаше да вика, но не можеше дори да диша. Седмият я беше стиснал така здраво, че колкото и да се бореше, нямаше начин да се измъкне. Ръката му беше силна и мускулеста. А зад гърба си усещаше и цялото му тяло също толкова силно. Краката й изобщо не достигаха земята. Той я носеше все по-навътре в пещерата през лабиринт от тунели. Беше тъмно като в рог и не й беше ясно как ще успеят да се върнат.

Изведнъж спряха. Чуваше се само дишането на непознатия и шумът от безуспешните й опити да се освободи.

Започна да я обзема още по-силен страх. Тъмнината! Тя изпитваше ужас от тъмнината. Дори спря да се бори. Паниката я завладяваше все повече и парализираше крайниците й. С широко отворени очи тя търсеше някаква светлинка.

Нищо.

Ейнджъл отчаяно изстена.

— Тихо — просъска мъжът.

Но ужасът, сковал сърцето й, беше много по-силен от заплахата за физическо насилие. Несъзнателно стенанието й се превърна в ридание. Похитителят запуши устата й с ръка. Тъкмо навреме. Покрай тях мина един каубой. Толкова близо, че тя усети в тъмнината миризмата на пот, кожа и кон. Ейнджъл си отдъхна, после отново се разтрепери, като дочу отдалечаващите се стъпки. По-добре срещу шестима на светло, отколкото с един в мрака.

— Никога няма да ги намерим в тази тъмница — изруга каубоят.

— Аз излизам. Тук е пълно с призраци — обади се друг.

Гласовете се отдалечиха, но все още се чуваха в мрака.

— Нима ще да го оставим да ни я отмъкне?

— Кой казва, че ще го оставим?

— Я, какво имаш тук? Динамит? Какво ще правиш с него?

— Ще ги пратя на оня свят! Или поне ще ги зазидам тук до Страшния съд! Щом не можем да я имаме, никой няма да я има!

Няколко запалени пръчки динамит паднаха във входа на пещерата.

Ейнджъл имаше само няколко секунди, за да осъзнае, че ще бъдат затрупани. Обзе я гняв. Та тя не искаше да умира, погребана в мрака. Освободи се от ръцете на мъжа и затича към входа. Трябваше да се измъкне оттук!

Чу как похитителят й тихо изруга. Сигурно се ядоса, че му избяга. С цялата си тежест се стовари върху й, събори я на земята и я покри с тялото си. След миг се чу първата експлозия, последвана от втора и трета. Грохотът беше оглушителен. Ехото се блъсна в стените на пещерата. Ейнджъл се задуши от вдигнатия прах, но до тях паднаха само няколко дребни камъчета.

— Къде беше хукнала, по дяволите? — запита мъжът. Седна и изтърси праха от себе си.

— Намеренията ми бяха съвсем ясни. — Ейнджъл се опита да го види в мрака. Задави се от праха. — Дали ще можем да се изкопаем някога оттук?

— Едва ли.

— Поне сме живи…

— Тихо! Слушай!

— Нищо не чувам…

Той запуши устата й с ръка и тогава Ейнджъл чу зловещия тътен на падащи камъни. Мъжът яростно изруга, а тътенът приближаваше и стените на пещерата се тресяха.

Изведнъж той скочи, изправи и нея.

— Ако ти се живее, бягай! Бягай, все едно дяволът е по петите ти!

И сам хукна в тъмнината, стиснал я здраво за китката. Ейнджъл затича след него, но едва смогваше да догони големите му крачки.

Оглушителният грохот приближаваше все повече и накрая ги настигна. Сякаш силен вятър я вдигна във въздуха. Мъжът я скри в прегръдките си, преди да я отнесе въздушната вълна.

— Внимавай! Сега ще дойде!

Ейнджъл искаше да попита: „Какво ще дойде?“, но закъсня. Пещерата зад тях се разлюля. Изсипаха се тонове камъни и блокираха пътя им назад. Бяха зазидани като в гробница.

Когато прахът се разсея, Ейнджъл с изненада откри, че все още диша лесно. Зачуди се докога ли ще им стигне въздухът. И дали похитителят й ще го използва, за да си вземе онова, за което рискува живота и на двамата.

Той седна и сложи ръка на рамото й.

— Добре ли си?

— От всички тъпотии, които съм чувала, тази е най…

— Хайде, стига! Така ли разговаряш с човека, току-що спасил живота ти?

Ейнджъл рязко се измъкна от ръката му и се втренчи в тъмнината. Знаеше, че е там някъде, макар да не го виждаше.

— Е, сега ме имаш само за себе си — горчиво констатира тя. — Отплата за всичкото добро, което ми стори. Но аз нямам намерение да жертвам своята добродетел за някакъв си…

— Хайде, стига! Нищо не застрашава твоята, хм, добродетел!

— Тогава защо ме завлече тук?

— Аз те спасих, по дяволите!

— Спасил си ме?! Та ние сме затрупани! Ще умрем! Ще…

— Хайде, стига!

— Ако още веднъж кажеш това „Хайде, стига“, ще закрещя! — предупреди Ейнджъл. Мъжът се разсмя, а тя гневно продължи: — Какво ти е толкова смешно? Ще умрем!

— Няма да умрем.

— Ти откъде падаш? От небето ли? Не зная къде си бил през последните няколко минути, но да ти напомня, че току-що цялата пещера се изсипа на главите ни. Между нас и единствения изход лежат тонове камъни!

— Това не беше единственият изход.

Ейнджъл подскочи. Дори се уплаши от надеждата, която проблесна и я завладя.

— Какво?

— Има и друг изход. Бил съм в пещерата и преди, но никога не съм идвал в тази посока. Днес бях разсеян и се обърках. Не съм и подозирал, че има друг вход. Нямаш представа как се изненадах, когато те видях. — Той подсвирна. — Сякаш беше намислила да дадеш добър урок на онези момчета.

— Нямаше да им е лесно. Имай го предвид.

Той искрено се разсмя.

— Нямам намерение да докосна дори с пръст дива котка като теб. Как се казваш?

— Ейнджъл.

Името го разсмя още повече.

— По моите наблюдения си всичко друго, но не и ангел.

— Виж какво, господин…

— Далас. Казвам се Далас Мастърсън. Приятно ми е, Ейнджъл…

— Тейлър.

— Приятно ми е, Ейнджъл Тейлър.

Тя си представи как леко повдига шапката си в тъмнината. Всъщност беше сигурна, че не носи шапка.

— Ако знаеш пътя, защо още стоим тук?

— Има малък проблем.

— Какъв? — Ейнджъл се напрегна.

— Оставих багажа си на входа и нямаме светлина. Така че, аз знам за другия изход, но трудно ще го намерим в мрака.

Тя бе забравила за тъмнината. Страхът й се върна и я задуши.

— О, Боже мили!

— Какво има?

— Страхувам се от тъмното — прошепна тя.

След миг две силни ръце я обгърнаха. Далас притисна главата й към гърдите си и тя усети забързаните удари на сърцето му.

— Така по-добре ли е?

За нейна изненада, наистина беше по-добре. Мракът вече не бе толкова страшен.

— Откога се боиш от тъмнината? — запита Далас.

— Откакто… — Тя се запъна и замълча. — Не е твоя работа. Сега какво, тук ли ще стоим или ще опитаме да намерим пътя?

— Да вървим!

Ейнджъл усети раздразнение в гласа му. Не искаше да бъде груба, но не можеше да обяснява на някакъв непознат нещо толкова лично и интимно. Все пак му беше благодарна, че взе ръката й и я задържа в своята. Сигурно го правеше, за да не я изгуби в мрака. Въпреки това тя се чувстваше по-добре.

— Наведи си главата. Таванът става по-нисък.

— Ох!

— Удари ли се?

— От всички тъпотии, които някога съм чувала…

Далас тихичко се засмя.

— Имаш много старомоден начин на изразяване, Ейнджъл. Все пак разбрах. — Той се пресегна и хвана ръката, която тя притискаше към челото си. — Много ли боли?

— Дреболия.

— Добро момиче. — Потупа я по рамото и наведе главата й. — Дръж я така. Става все по-лошо.

Я, колко се загрижил, помисли Ейнджъл. Но той се оказа прав. Наистина ставаше по-лошо. Скоро те вече пълзяха на колене, а не след дълго и по корем.

— Още колко има?

— Час, може би два.

Дори пет минути изглеждаха твърде много! А час или два — цяла вечност! Тя беше изтощена. Панталонът й се бе скъсал на коляното и всяко движение й причиняваше болка.

— Може ли да починем за минутка?

— Малко по-нататък има място, където ще седнем.

Звучеше по-привлекателно от почивката по корем и Ейнджъл продължи да пълзи. След няколко минути наистина седнаха един срещу друг. Нямаше място да опъне краката си и тя се настани със свити колене. Камъкът беше студен, но, слава Богу, подът беше сух и в пещерата нямаше животни.

— Защо приятелите ти постъпиха така с теб? — запита Ейнджъл.

— Не ми бяха приятели.

— Тогава защо се намеси?

— Такава ми е работата. Помагам на девойките, попаднали в беда.

— И какъв си? Рицар?

— Не. Тексаски рейнджър.

— Ох, от всички тъпотии, които съм чувала някога, това е… Защо не ми каза още в началото?

— Нямах възможност.

— Като си помисля колко се бях изплашила — за едното нищо.

— Значи ли това, че вече не се страхуваш от мен?

— А трябва ли? — рече тя след дълго мълчание.

— Не съвсем. Искам просто да те измъкна оттук и да те заведа вкъщи. После ще забравя, че изобщо някога съм те срещал.

Странно защо Ейнджъл се ядоса. Значи той нямаше търпение да се отърве от нея. Много важно! Тя също не беше във възторг от компанията.

— Ти какво правеше съвсем сама? — запита той на свой ред.

— Разхождах се.

— И накъде беше тръгнала?

— Към Сан Антонио.

— Доста дълга разходка. Особено за крехка жена като теб.

— По-силна съм, отколкото изглеждам.

— Няма спор. И все пак е много път за сама жена.

— Или се разхождам сама, или въобще не се разхождам.

— Нямаш ли съпруг?

— Не. Нямам семейство.

Мисълта за самотната разходка й напомни за нараненото коляно.

— Имаш ли случайно носна кърпа?

— Имам. Защо?

— Панталонът ми се скъса и дясното коляно ме боли при всяко движение. Искам да го превържа.

— Аз ще го превържа.

Преди да възрази, той я докосна. Но в тъмнината намери не коляното, а бедрото й. Тя потръпна от допира. Пръстите му се плъзнаха по крака й, докато стигнаха коляното.

— Намерих го. Лошо си го одрала.

Ейнджъл затаи дъх, докато пръстите му внимателно опипваха ожуленото място. Цялата изтръпна, когато той сложи крака й в скута си и започна да го превързва с кърпата. Не беше свикнала някой да я докосва, още по-малко мъж.

— Това ще свърши работа — каза Далас и я потупа по бедрото.

Ейнджъл изведнъж пожела да не е толкова тъмно. Може би, ако виждаше лицето на непознатия, не би се чувствала така неудобно от присъствието му. Но нямаше никаква светлина. И нямаше да има още час, а може би два.

— Как изглеждаш? — попита тя.

Настъпи дълга тишина. Далас пое дълбоко въздух и издиша.

— Не знам какво да ти отговоря.

— Какви са на цвят очите ти?

— Кафяви.

— А косата?

— Кестенява.

— Опиши ми лицето си.

— Ами… Просто лице.

— Не ми помагаш много.

— Какво искаш да ти кажа?

Тя осъзна, че е глупаво да го кара да се опише сам. Но беше доволна, че не каза „хубав“, нито пък „грозен“. Продължаваше да я мъчи любопитство.

Ако ситуацията беше друга, сигурно никога нямаше да дръзне да зададе следващия въпрос.

— Може ли да докосна лицето ти? Може би ще успея да разбера как изглеждаш.

— Добре — съгласи се след кратко колебание той.

За нейна изненада сам я повдигна и я сложи в скута си с лице към него, така че краката й го обгръщаха от двете страни. Позата бе твърде интимна и никак не й харесваше, но тя не възрази, за да не загуби разрешението да изследва чертите му. Гърдите й бяха на сантиметри от неговите. Усещаше топлината на бедрата му, чувстваше дъха му върху лицето си. По гърба й плъзна странна приятна тръпка.

Ейнджъл затаи дъх, когато посегна към него в тъмнината. Намери брадичката му. Имаше малка трапчинка.

— Откога не си се бръснал? — запита, усетила наболата брада.

— От три дни.

Имаше здрава челюст, която преминаваше във високи скули. Носът му беше прав и не много голям, но имаше някаква издатина.

— Това от какво е?

— От счупване в ръкопашен бой. Два пъти.

Тя усети леки бръчки по челото и около очите му.

— На колко си години?

— Ще стана на трийсет и четири другия месец. А ти?

— Дамите не отговарят на подобни въпроси — рече тя и продължи: — На двайсет и две.

Косата му падаше на челото. Беше гъста и мека и тя прокара пръсти през нея.

— Имаш нужда от подстригване.

— Харесвам я така.

Очевидно бе твърде своенравен.

Очите му бяха големи, разположени дълбоко, а миглите — удивително дълги. Клепачите бяха нежни и много по-меки от останалата кожа на лицето. Някакъв белег на бузата я заинтригува.

— А това от какво е?

— От нож.

— Ти май не си от най-кротките.

— Рисковете на професията.

Най-после ръката й се плъзна към устните му. На бузите му се усещаха трапчинки. Как ли изглеждаше усмихнат?

— Усмихни се.

— Защо?

— Моля те…

Това, което почувства под пръстите си, приличаше повече на гримаса, отколкото на усмивка, но веднага усети трапчинките.

— Достатъчно — каза тя и този път усети искрена усмивка.

— Колко си великодушна!

Устните му бяха тънки, долната бе леко издадена. Ейнджъл прокара пръсти по нея и почувства, че той се напрегна.

— Гъдел ли те е?

— Не. — Гласът му прозвуча дрезгаво. Неочаквано ръцете му обгърнаха кръста й.

— Ейнджъл? — Тя усети дъха му върху лицето си, приближаването на тялото му към нея. Какво искаше? — Ще можеш да научиш повече за устните ми ето така — рече и тя ги почувства върху своите. Меки. Влажни. Настоятелни. Да, наистина, долната беше по-плътна.

Езикът му се плъзна по зъбите й в търсене на пролука. Усещането беше толкова вълнуващо, че Ейнджъл пожела да се повтори. Сърцето й биеше до пръсване, беше й трудно да диша. Ейнджъл сграбчи с две ръце ризата му.

— Далас, аз…

Но той не й позволи да продължи. Устните му отново се впиха в нейните. Тя се съпротивляваше някак съзнателно на настойчивия му тревожен език. Та това беше забранена територия. Девствена територия.

Неочаквано Ейнджъл осъзна, че се целува с абсолютно непознат мъж. Отблъсна го и се освободи.

През последните секунди беше толкова погълни целувката и собствените си преживявания, че не забеляза какво става с Далас. Едва сега усети, че той диша учестено и сърцето му ще пробие гръдния кош под пръстите й.

— Е, откри ли всичко, което искаше да знаеш? — запита я. Гласът му бе дрезгав от потиснато желание.

— Да — прошепна тя.

— Тогава е време да тръгваме.

Той я отмести нежно и тръгна. Тя нямаше друг избор, освен да го последва. В противен случай щеше да остане сама в мрака.

За нейно облекчение таванът на пещерата ставаше все по-висок и те вървяха прави. Той хвана отново ръката й.

— Не ми се ще точно сега да те загубя.

— А аз искам да ти благодаря, че ме спаси.

— Все още не сме излезли оттук.

— Но вече нищо не може да се случи. Искам да кажа…

В същия миг се озова в прегръдките му, сякаш някаква невидима сила я хвърли там. Едната му ръка бе в косите й, другата притискаше бедрата й. Телата им бяха плътно прилепнали и тя съвсем ясно усети възбудата му.

— Това достатъчен отговор ли е?

— От всички тъпотии…

— Не започвай пак. Държах се прилично, докато ти не започна своето изследване по лицето ми. Но в главата ми се върти образът ти от мига, в който те видях.

— Какъв образ?

— Когато отстъпваше към скалата. Дълга златиста почти до бяло коса, развята от вятъра. Гърдите, очертани от тясната риза. Сините ти очи, блестящи от предизвикателство срещу неравния двубой. Не съм престанал да те желая от първия миг, в който те зърнах. Ако си умна, не ме насърчавай да взема онова, което ми предлагаш.

— Трябваше да се досетя, че и ти си като другите — просъска тя. — Тексаски рейнджър, дрън-дрън! Къде ти е значката? Не я усетих на ризата ти!

— Свалих я.

— Защо?

— В отпуск съм.

— Защо?

Далас се поколеба, после каза тихо и някак безизразно:

— Мой приятел, също рейнджър, беше убит преди три дни. Той спаси живота ми.

— О, съжалявам — прошепна Ейнджъл.

— Съжаленията няма да го възкресят, Ейнджъл — той отново я притисна към себе си. — Ако бяха убили мен, никой нямаше да съжалява. Кейл остави жена и две деца. А аз загубих приятел, който ми беше като брат. Влязох в пещерата, за да бъда сам и да потърся отговор на въпроса, който ме измъчва — защо той умря, а аз съм все още жив. Достатъчно жив, за да те желая!

— Далас, аз…

Беше късно. Устните му отново намериха нейните в мрака и този път не бяха нито нежни, нито внимателни. Целувката бе настойчива, изпълнена с нескрито желание. Опустошителна. Погубваща. Нетърпяща възражения. Вземаща, вместо да дава.

Ейнджъл почувства, че зад страстта му се крие болка. И не го отблъсна. Ръцете й го обгърнаха. Тялото й се поддаде на желанието да му предложи утеха. Така неочаквано, както се появи, отчаянието му изчезна и остана само копнежът.

В този миг той можеше да вземе от нея всичко, което поиска. Бе излишно да се съпротивлява — той беше по-едър и много по-силен. Но устните му се отделиха от нея. Далас я вдигна от земята и скри лицето си във водопада от коси, разсипан по раменете й.

Ейнджъл почувства напрежението му. Бореше се с мъката. Тя потръпна и усети, че едва преглъща от вълнение. Докосна лицето му и го погали.

— Всичко е наред — тихичко се опита да го успокои. — Не се измъчвай. Нямаш вина. Зная, че си направил всичко, което си могъл. Така е, нали? Ето, днес ти ме спаси, без дори да помислиш за собствената си безопасност.

Той не отговори, не я пусна. Тя шепнеше думи, думи, които нямаше да върнат приятеля му, но поне щяха да го накарат да повярва, че не е безполезен страхливец.

За пръв път в живота си Ейнджъл беше благодарна на тъмнината. Тя беше причината непознатият да потърси нейната утеха. Тя й позволи да го приласкае и успокои. Благодарение на нея нямаше нужда да го погледне в очите, когато той най-сетне я пусна на земята.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

Далас отново й подаде ръка и те тръгнаха. Той се придържаше близо до стената, за ориентир, докато тъмнината отстъпи място на сиви сенки.

— Виждам светлина! — извика Ейнджъл.

Далас се разбърза. Накрая почти тичаха.

Ето го! Изходът! Навън слънцето грееше. Тревата беше яркозелена и свежа, тук-там обагрена в жълто и оранжево от дивите пролетни цветя.

Ейнджъл усети необяснима тревога. Нещо не беше наред. Откъде се взеха пролетните цветя? Нали беше есен и ранна слана беше попарила тревата… Вероятно цветята бяха есенни. Сигурно сланата не беше засегнала тази долинка и затова тревата е по-зелена.

Тя застана до Далас. Ослуша се. Пчелите жужаха. Птичките пееха. Бъзът цъфтеше. Стисна ръката му.

— Много е хубаво.

— Винаги е така през пролетта.

Тя се намръщи и го погледна… Дъхът й спря. Как можеше да казва, че очите му били кафяви! Бяха лешникови очи, с играещи зелени пламъчета. Косата му може и да е била някога кестенява, но слънцето я бе просветлило до златисто.

Не беше красавец, но не беше и обикновен. Очите, скулите, силната мъжествена брадичка — всичко беше впечатляващо. А устните…

— Не ме гледай така! Освен ако не искаш да завършим започнатото.

Тя отмести поглед от устните му и го погледна в очите.

— Ти току-що каза, че е пролет.

— Да.

— Не е пролет.

Той се намръщи и внимателно разтърка леката подутина на челото й.

— Добре ли си?

— Разбира се. Когато ме отмъкна в пещерата беше октомври.

— Беше април.

— Октомври — настоя тя.

Той поклати глава и прокара ръка през косата си.

— Не, Ейнджъл. Грешиш.

— Не разбирам.

— Вероятно заради шока от нападението и тъй нататък.

— Спомням си всичко, което се случи, от минутата, когато шестимата ме обградиха.

— Слушай, може би е по-добре да те види лекар.

— Нямам нужда от лекар. Ти имаш.

— Да, добре, може би…

Далас я водеше надолу по хълма. Когато местността се изравни, Ейнджъл изведнъж замръзна. На пътя имаше нещо, което тя никога не бе виждала.

— Какво е това?

— Кое?

— Това. Какво е? — и посочи с ръка.

Далас я гледаше объркан.

— Изглежда си се ударила много по-лошо, отколкото си мислиш. — Той докосна малката цицина на челото й.

— Много съм добре. Просто драскотина — тя го загледа с очакване, после отмести очи към странното черно чудовище.

— Наистина ли не знаеш какво е това? — запита с подозрение Далас.

— Не. А ти?

— Това е моят пикап.

— Така ли? И какво значи пикап?

— Ако е някаква шега, изобщо не е смешно — Далас отстъпи крачка назад и я изгледа втренчено.

— Защо да се шегувам?

— Къде си живяла? В двайсети век всеки знае…

Ейнджъл сграбчи ръката му и заби нокти в нея.

— Двайсети век ли?!

— Да. Е?

— Невъзможно е. — Тя преглътна с мъка.

— Защо?

— Защото сега е 1864 година.

— Сега е 1992 година. — Той недоумяващо се втренчи в нея.

— Грешиш. Когато ме завлече в пещерата, беше 3 октомври 1864 година.

— Нищо подобно. Когато излязох от пещерата и те видях, беше 14 април 1992 година.

— Но как е възможно?! — очите на Ейнджъл се разшириха от удивление.

— Не зная — отвърна той и стисна устни. — Но ако казваш истината… — замълча. Беше ясно, че се колебае дали да й вярва. — Едно е сигурно. Връщане назад няма. Ако наистина си от миналото, започвам да мисля, че отново си попаднала в капан — този път в бъдещето.

Ейнджъл почувства как слънцето гасне и тя пропада в някакъв тунел от мрак, който я повлече надолу като водовъртеж. Тя се отпусна в него и се остави да я погълне.