Джоан Джонстън
Неподвластни на времето (8)

Осма глава

Парченцето въглен в ръката на Ейнджъл сякаш се движеше по свое желание върху листа.

Учителят по рисуване в колежа, господин Колинсуърт, им беше казал: „Намислете си нещо за рисуване, което ви е близко. Нещо, което сте виждали или правили“. И през изминалите три седмици тя бе нарисувала дузина скици. Последната представляваше Белинда, такава, каквато я бе видяла за последен път.

Жената, която придобиваше форма под въглена, изглеждаше решителна. В очите й се четеше непоколебимост, устните й издаваха множество преживени разочарования, брадичката й бе вирната предизвикателно. Ясно се виждаше, че е млада, кожата й е нежна, миглите — дълги и извити, а сърцевидното й лице — очарователно. Косата й бе вдигната на кок, но няколко непокорни къдрици падаха по слепоочията.

Роклята й от коприна и тафта беше последен вик на модата през шейсетте години на миналия век, гърдите бяха ясно очертани. Макар че от рисунката с въглен не ставаше ясно, Ейнджъл добре помнеше, че роклята бе виненочервена на ситни черни райета. Жената държеше на рамо кокетно чадърче с ресни, леко разлюлени от полъха на вятъра. Ръкавиците й бяха без пръсти и разкриваха счупени и изгризани нокти.

Като фон Ейнджъл нарисува вътрешността на заведението, в което работеше Белинда. Там, където беше срещнала Джейк Дилън. Където бе прекарала последните дни от живота си.

Портретът бе изтъкан от противоположности — младост и зрялост, подчиненост и независимост, чистота и продажност. Ейнджъл си помисли, че „Противоположности“ би било чудесно наименование на картината.

Тя очакваше със затаен дъх мнението на учителя, застанал зад нея. Беше направила много скици, с които запълваше свободното си време, но не ги бе показвала никому. Трудно й беше, пък и не искаше, защото винаги влагаше и част от себе си в рисунките.

Тя се размърда неспокойно, докато господин Колинсуърт разглеждаше творбата й. Накрая той рече:

— Не съм сигурен, че в този клас по рисуване ще мога да ви науча на нещо, госпожице Тейлър. Вие очевидно имате изключително чувство за композиция и цвят, особено за светлосянка. Вашата рисунка просто излиза от листа, диша, живее. Сякаш наистина сте били с тази жена там, през деветнайсети век.

Но аз наистина съм била, помисли Ейнджъл, но каза:

— Благодаря ви, господин Колинсуърт.

— Някога излагали ли сте ваши картини?

Всичко, което бе нарисувала досега, беше скъсано от онези бандити край пещерата.

— Не.

— А бихте ли желали? Ако направите скици с молив или туш, знам една галерия в Хюстън, която би се заинтересувала да покаже колекция от ваши творби.

— О, благодаря ви. Много бих се радвала.

— Добре. Тази вечер след училище ще изпием по чаша кафе и ще обсъдим вашето бъдеще. В областта на изкуството, разбира се — добави той.

Ейнджъл си помисли, че е прекалено дързък в сравнение със свенливия начин, по който мъжете в миналото отправяха покани към уважавана дама. Но нали Далас й каза да си търси съпруг. Е, като изпие едно кафе с господин Колинсуърт, може би ще успее да се поогледа.

Не че толкова искаше да се омъжи! Просто искаше да се пошегува с Далас. На закуска той й бе казал, че ако не започне да си търси съпруг, сам ще й намери.

Проблемът беше, че от всички мъже, които бе срещала в миналото и сега, Далас бе единственият, който покриваше представата й за мъж, за когото си струва да се омъжи. Когато беше близо до него, се чувстваше тревожна и напрегната. Може би защото беше рейнджър, а те бяха известни както със смелостта и безпощадността си, така и с благородството си. Въпросът беше, че тя се съпротивляваше на чара му и не искаше да бъде пленена от него. Той самият бе повторил и тази сутрин — за кой ли път? — между препечената филийка и кафето, че не е подходящ за семеен живот.

И тъй, идеята да излезе с господин Колинсуърт не й се струваше толкова лоша.

 

 

Далас разтри врата си, за да намали обзелата го умора. За свое огорчение трябваше да признае, че гори от нетърпение да се върне вкъщи. Не за да бъде сам, а заради Ейнджъл. През последните три седмици, откакто тръгна на работа, чувствата му към нея се задълбочаваха все повече и повече. Ако съвсем скоро не направи нищо, за да напусне тя къщата и живота му, съществуваше реална опасност да я помоли да остане завинаги.

Той отново обмисли идеята да изпрати Ейнджъл в апартамент, но реши, че непознатата среда крие прекалено много капани и изненади. Освен това, искаше да бъде сигурен, че никой мошеник няма да се възползва от нейната наивност. Дължеше й закрила, докато не се появеше мъжът, който да го замести. Ейнджъл не бе съгласна с неговите съображения. Беше му заявила недвусмислено, че и сама може да се грижи за себе си. Понякога беше по-решителна от всяка съвременна жена.

Въпреки това Далас продължаваше да си блъска ума в търсенето на мъже, с които да свърже Ейнджъл, и накрая стигна до единствения подходящ. Адам Филипс! Той реши да се отбие при него довечера на път за вкъщи и да разбере дали докторът би имал нещо против да опознае по-отблизо момичето.

След като прекоси ограденото пасище на Филипс, Далас нахлупи ниско шапката си, за да скрие смущението си. Спря пикапа — Ейнджъл беше взела колата — точно пред входа на голямата дървена къща.

— С какво мога да ти бъда полезен? — попита Адам и го покани да влезе. — Добре ли е Ейнджъл?

Далас прочисти гърлото си и мушна ръце в джобовете.

— Добре е. Но точно тя е причината да дойда.

— Седни. Ще налея нещо за пиене. — Адам отиде до барчето и приготви чаша уиски за Далас и бренди за себе си. Когато двамата се настаниха в големите фотьойли пред запалената камина, той запита: — Ще ми кажеш ли за какво става дума?

Далас отпи от уискито и изчака течността да се разлее по вените му и да го стопли. Облегна се удобно, загледан в пламъците. Ейнджъл му въздействаше по същия начин. Проникваше във вътрешностите му като огън, който ще го изпепели, ако не побърза да се отърве от нея. Той повъртя чашата в ръка, отпи отново и рече:

— Чудя се дали би желал да опознаеш Ейнджъл по-отблизо.

— Защо не? Какво ще кажеш да дойдете в неделя? Бихме могли да вечеряме задно…

— Не — Далас преметна крак връз крак. По шията му запълзя червенина. Няма как, трябва да говори направо. — Питам се дали ще ти бъде приятно да излизаш с нея?

Адам очевидно не бе подготвен за подобен въпрос.

— Тя наистина е красива жена, но…

— Какво но? — запита нападателно Далас.

— Струваше ми се, че я пазиш за себе си.

— Не съвсем — намръщи се Далас. — Просто се чувствам отговорен. Не бих искал да се възползваш от нея.

— Това изключва ли възможността да спя с нея?

— По дяволите, точно така! Ейнджъл не е такава. Освен това ще ти издере очите, ако опиташ — рече с доволна усмивка.

— Тогава каква е клопката?

— Няма клопка.

— Тогава защо ти не я искаш?

— Тя е сериозна жена и е създадена за семейство.

Далас смяташе, че това обяснява всичко. И тъй като Адам знаеше за майка му, наистина разбра за какво става дума.

— Трябва да призная, че ми харесва. Ами, добре. Защо не?

— Кога?

— Ще помисля и ще й се обадя по телефона.

Далас знаеше, че с това излиза от играта. Щеше да отвори вратата и да си отиде, за да влезе приятелят му. Той стана и остави празната чаша.

— До скоро.

Адам кимна за довиждане.

Така. Направи всичко, което трябваше, но странно защо не се чувстваше доволен. Чувстваше някакво смътно безпокойство. Тревогата му се усили, когато видя тъмните прозорци. По това време Ейнджъл обикновено си беше вкъщи. Часовете й би трябвало да са свършили преди час. Къде ли се е забавила?

Влезе и осезателно почувства колко е празно и самотно. Досега не бе усещал така самотата. Къщата беше тиха. Навсякъде се долавяше нейното присъствие.

Не е най-добрата домакиня, която съм виждал.

На масата беше оставена недовършена игра „Монополи“. Фланелката, която носеше предната вечер, бе небрежно захвърлена на дивана. В безпорядък на пода се търкаляха модни списания.

Цялата къща е изпълнена с нейното ухание.

Наистина долови аромата на парфюма й — възбуждащ и малко тежък. Вероятно го беше избрала, защото бе по-естествен, по-примитивен. Беше събудила страстта му, макар че дори не беше тук.

Тя не обича да използва модерните съвременни уреди.

Далас включи телефонния секретар, за да чуе дали не е оставила съобщение. Имаше обаждане от шерифа в Хондо с покана за закуска в понеделник, но нищо от Ейнджъл, Какво я беше задържало? Тревогата му нарастваше все повече.

Тя казваше, че не възнамерява да се среща с когото и да е. Ами ако е променила мнението си! Ако в момента е с някой друг?

— Ставаш смешен, Далас — каза си гласно той. — Има цял куп причини, поради които може да закъснее. Престани да се тръшкаш като квачка за едничкото си пиленце!

Изведнъж му мина през ум, че съществуват дузина причини, които не са така безобидни. Тя можеше да спука гума, например. Вярно, че й беше показал как да я смени, но ако е забравила? Ако е свършила бензина? Ако има проблеми с мотора? Ами ако беше решила да излезе с някой „съученик“? Да пийнат по нещо? Тя нямаше никаква представа колко бързо днешните американци сваляха жените. Беше като агънце сред глутница вълци. Трябва да я намери!

Не видя колата й никъде по пътя до колежа. Досети се, че не биха могли да рисуват до късно заради светлината. Значи бе отишла някъде. С някого.

Далас започна да обикаля заведенията, където сервираха алкохол. Не бяха много. Провери навсякъде, но напразно. Може би вече си беше тръгнала. Отиде до най-близкия телефон и се обади вкъщи. Отговори му телефонният секретар.

Кафе! Точно така! Ето къде трябва да я търси. В кафене. Най-вероятно в новия мотел на разклона за града.

Колата наистина бе паркирана пред мотела.

Далас влезе в кафенето небрежно, сякаш е спрял случайно на път за вкъщи. Сервитьорката, Мери Джо Уилямс, го настани до прозореца. Ейнджъл седеше в задната част на кафенето с някакъв мъж. Далас веднага разпозна Рей Колинсуърт.

Тя го видя още щом влезе и разбра, че търси нея. Но защо не дойде да ги поздрави? Защо седна до прозореца, сякаш изобщо не я забеляза?

— Тогава с жена ми решихме да се разведем — рече Колинсуърт.

От вестниците Ейнджъл знаеше, че през деветдесетте години разводите са често явление, но все пак бе шокирана.

— Нима не съществува начин да разрешите проблемите си?

— Боби Сю иска да живее в голям град. Увалде наистина расте, но е село в сравнение с Далас.

— А ти защо не замина с нея?

— Моите корени са тук. И семейството ми. Няма какво да търся в Далас.

— Освен Боби Сю.

— Да, но тя е вече прочетена книга. Искам да започна нов живот. Затова те поканих да пием кафе. Възхищавам се от таланта ти, Ейнджъл. Каквото и да се случи между нас, давам ти дума, че ще направя всичко, което е по силите ми, да ти уредя изложба в Хюстън. Но много ми се иска да се виждаме и извън клас, ако и ти искаш.

— Тя не иска.

Рей Колинсуърт се извърна и замръзна под ледения поглед на мъжа, който му забраняваше да излиза с Ейнджъл.

— Какво искаш да кажеш, Далас?

— Ейнджъл живее с мен.

— Така ли? Не знаех — преглътна Рей.

— Сега знаеш.

— Ами, аз тъкмо си тръгвах. Лека нощ, Ейнджъл. Хм, госпожице Тейлър.

Той грабна сметката и опита да се измъкне, но Далас я издърпа от ръката му.

— За Ейнджъл се грижа аз.

Рей преглътна, кимна и изчезна.

Далас седна срещу Ейнджъл, която бе наблюдавала цялата сцена отначало удивена, а после с нарастващ гняв.

— Никой не ми е настойник, рейнджър! Аз съм пълнолетна и сама мога да се грижа за себе си!

— Видях колко добре го правиш — прекъсна я Далас. — Още минута-две и щеше да се съгласиш с всичко, което Рей Колинсуърт предлага. А и двамата знаем какво е то.

— Аз ще избирам, не ти — настоя тя.

— Жена му го заряза с три деца. Вече цяла година им търси нова майка.

— Той ми разказа за децата си. Сториха ми се прелестни.

— Да, чудесни малки чудовища.

— Децата са такива, каквито очакваш да бъдат!

— От своя богат опит ли съдиш?

— Белинда имаше дъщеря — Пени. Преди да умре от пневмония, аз се грижех за нея, когато… когато Белинда беше заета. Децата не искат много. А ние им даваме прекалено малко.

— Щом толкова обичаш децата, мога да те поканя утре с мен при вдовицата на Кейл. Тя има двама сина.

Далас не почувства болка, когато спомена Кейл и неговото семейство. Но Ейнджъл я долови. И отвърна без колебание:

— С радост ще дойда с теб. Наблизо ли живеят?

— На юг от Увалде. Ранчото е наследено от дядо му. На жена му, Хъни, сигурно й е доста трудно да се справя с всичко. Ще видя дали мога да й помогна с нещо.

— Кога тръгваме?

— Рано. Затова най-добре да се прибираме. Ще карам след теб.

— А ако не ми се тръгва? — Ейнджъл беше ядосана, че отново й нарежда какво да прави.

— Ще чакам, докато решиш, че ти се тръгва.

— От всички тъпотии, които…

— Ще чакам до Второ пришествие!

— Добре, да тръгваме — разсмя се Ейнджъл. Когато стигнаха до касата, тя взе сметката. — Аз ще платя.

— Но…

— Искаш ли или не искаш да бъда съвременна жена?

— Плати — отвърна той и поклати глава, като видя, че плаща с парите, които беше спечелила от него на покер.

Ейнджъл се качи в колата и тръгна към къщи, без да го изчака. Докато той паркира и влезе, тя вече бе в стаята си.

— За колко часа да навия будилника? — извика през вратата.

— За седем.

— Добре. Аз…

Неочакваният звън на телефона я прекъсна. Тя остави Далас да се обади, тъй като знаеше, че няма кой да я търси.

Секунда по-късно обаче той извика:

— За теб е. Адам Филипс. — Видя Ейнджъл да излиза от спалнята, облечена с голямата безформена фланелка и се разтрепери от вълнение. Сякаш беше на четиринайсет години и отиваше на първата си среща с момиче. — Заповядай — подаде й телефона. Бързаше да се отдалечи, за да не направи нещо, за което да съжалява. Например да захвърли слушалката, да я привлече в обятията си и да я целуне както му се искаше от мига, в който я видя да седи срещу Рей Колинсуърт.

Ейнджъл нямаше представа защо е толкова разстроен. Взе телефона в очакване на лоши новини.

— Ало?

— Здравей Ейнджъл — засмя се на другия край Адам. — Радвам се да те чуя. Здравей — повтори той. — Какво ще кажеш да се спуснем с гуми утре по реката?

— Утре ли? — Тя вдигна очи и видя Далас да наднича от кухнята. — Съжалявам, не мога. За утре имаме други планове.

— Тогава в неделя?

— Може. Кога?

— Ще те взема към девет. Ще бъде като пикник. До неделя.

Ейнджъл задържа слушалката до ухото си доста време, след като той затвори.

— Адам ме покани да се спуснем по реката с гуми.

— Чух.

— Ще отида.

— И това чух.

— Нали нямаш нищо против?

— Адам е чудесен.

— Чудя се какво му стана, та се обади така неочаквано.

— Не знам.

Обаче изразът на лицето му го издаде.

— Да не си му казал нещо? Например да ме ухажва? — попита с подозрение Ейнджъл.

— Е, какво лошо има, ако е така? Ти изобщо не напредваш в търсенето на съпруг.

— Как си могъл? — обиди се Ейнджъл. — А ако не искам да се срещам с Адам Филипс?

— Трябваше да му го кажеш преди малко.

— Но след като вече се съгласих, има ли други съвети, които искаш да ми дадеш, преди да изляза с него?

Не го целувай! Не го докосвай! Не му позволявай той да те докосва!

— Не — отвърна Далас.