Джоан Джонстън
Неподвластни на времето (2)

Втора глава

Далас бе стоял спокойно дори пред дулото на пушка, но, когато Ейнджъл припадна, се паникьоса. За времето, което прекараха в пещерата, тя успя да докосне струни, скрити дълбоко в него и останали непроменени от младостта му. Когато я видя да се свлича, почувства, че нещо много скъпо, важно и необходимо за собственото му съществуване, е застрашено. Скочи и я хвана, точно преди да падне на земята. Не беше сигурен в причината за припадъка й. Уплаши се, че е от удара в главата. Явно беше по-сериозен, отколкото и двамата си мислеха. Вдигна я и я притисна към себе си.

— Ейнджъл?

Държеше я в прегръдките си и я гледаше. И изведнъж осъзна, че той самият е в сериозна опасност и е готов да престъпи невидими граници. Почувства заплаха. И изкушение.

Все пак успя да се овладее. Тя беше просто още една жертва, която бе спасил от силите на злото. Нищо повече. Не означаваше нищо за него. Никоя жена не означаваше нищо за него. В целия свят.

Все пак не можеше да я изостави, поне докато не дойдеше в съзнание. Бързо я отнесе до колата, успя с една ръка да постеле някакво одеяло и я положи на задната седалка. Отметна косата от челото й, където синееше удареното място.

„Когато ме завлече в пещерата бе 1864 година.“

Или беше най-добрата лъжкиня, която бе срещал, или наистина се бе ударила много лошо. Възможно ли бе да са преминали през някаква врата във времето от миналото в настоящето? Трябва първо да я заведе на лекар, колкото може по-скоро. Той седна зад волана и подкара към Сан Антонио, но се досети, че нито един лекар не би повярвал на Ейнджъл, когато му каже, че е от миналото. Най-вероятно всичко ще завърши с настаняването й в лудница. А ако й повярват? Тогава животът й ще угасне в някой строго секретен институт или правителствена лаборатория, където ще я съсипят от изследвания като опитна мишка.

Възможността Ейнджъл наистина да е от миналото почти не съществуваше. Единственото доказателство в нейна полза беше остарелият й начин на изразяване. А тя си говореше така от самото начало, доста преди да стане дума откъде или по-точно откога е дошла.

За нещастие, каубоите, които я бяха обградили, не се различаваха по нищо от днешните. Беше малко необичайно, че яздеха коне, но и сега се случваше. Далас опита да си припомни някоя отличителна черта на мъжете, нападнали Ейнджъл, но му беше трудно, защото от мига, в който я зърна, не можа да откъсне поглед от нея.

Изведнъж се досети, че двама от мъжете носеха панталони с жълти ленти отстрани. Сиви панталони с жълти ленти. Униформата на Конфедеративната армия? Не, сигурно паметта му играе номера. Явно му се ще да й вярва и не иска да приеме факта, че е луда или лошо ударена.

Жалко, че тя не успя да вземе торбата си, която бе зърнал до скалата. Може би там имаше нещо, което би могло да докаже невероятното й твърдение. Далас си помисли да претърси джобовете на панталоните й, но реши да я накара сама да го направи. Веднага щом стигнат вкъщи.

В дома му?

Той потърка чело и прокара ръка през косата си в недоумение. Как му хрумна да я закара в дома си, вместо в Сан Антонио? Без да мисли повече, зави на запад към своето ранчо на брега на река Фрио край Увалде.

— Къде съм?

Далас погледна през рамо и с облекчение видя, че Ейнджъл се изправя на задната седалка.

— В моя пикап.

— Сънувам ли? — Тя намръщено докосна цицината.

— Боя се, че не сънуваш, Ейнджъл — поклати глава той.

Досега вниманието й бе насочено към него. Изведнъж тя погледна навън и зяпна от изненада. Преглътна уплашено и едва продума:

— Но ние се движим ужасно бързо!

— Само със седемдесет километра в час.

— Невъзможно е! Кой… Какво кара това нещо… да върви?

— Днес конете са под капака — отговори с усмивка Далас и в същия момент зърна в огледалото уплашеното й лице. Не беше нито време, нито място да й обяснява принципа на действие на двигателя с вътрешно горене и затова каза само: — Една машинарийка отпред го кара да върви.

Ейнджъл посочи арматурното табло.

— А за какво са тези копчета?

Далас натисна едно от тях и кабината се изпълни със звуците на кънтри музика.

— Това е радио.

— Как работи? — удивено продължи да разпитва Ейнджъл.

— О, не ме питай. Не разбирам нищо от модерните джунджурии, които използвам всеки ден — той натисна друг бутон и струя студен въздух я лъхна в лицето. — Климатична инсталация.

С друго копче накара чистачките да се движат, а с трето пръсна вода, за да измие размазаните върху предното стъкло насекоми.

— Нещата много са се променили — беше краткото определение на Ейнджъл за двайсети век.

— Още нищо не си видяла. Можем да прелетим цялата страна само за няколко часа.

— Я не ме занасяй! Отлично знам, че човек не може да лети.

— Човекът не може. Но самолетите могат.

— Самолетите ли?

— Друга измишльотина, подобна на пикапа, но има крила и се движи във въздуха.

— Не ти вярвам.

— Но е истина. Ще ти ги покажа. Мога дори да те кача на един от тях!

— А, не, благодаря — побърза да откаже Ейнджъл.

— Трудно е за вярване, но през последните сто двайсет и пет години човечеството извървя дълъг път.

— Дрехите ти са същите като на нашите мъже.

Далас погледна ризата, джинсите и ботушите си.

— Може би мъжката мода не се е променила много. Но днешните жени показват доста от прелестите си. А ти, струва ми се, не си облечена точно по модата на 1864 година. В „Отнесени от вихъра“ Скарлет О’Хара носеше къде по-женствени неща от тази маскировка, която си навлякла!

Ейнджъл се зачуди коя ли е тази Скарлет О’Хара, но си замълча. Докосна най-горното копче на раираната мъжка риза с навити ръкави, която носеше. Конопено въженце придържаше прекалено големите кърпени мъжки панталони. Беше обула ниски черни ботуши.

— Облечена съм като мъж, за да не ме нападат по пътищата.

Далас погледна блестящата коса, която падаше чак до кръста и се разсмя.

— Едва ли ще заблудиш някого с тази грива!

— Беше скрита под фермерска шапка. Свалих я, защото спрях да пия вода от изворчето близо до пещерата. Тогава ме нападнаха онези жалки подобия на каубои… Останалото го знаеш.

— Въпросът е сега какво да те правя — промърмори Далас.

Ейнджъл подскочи като ужилена.

— Няма какво да правиш. Мога и сама да се грижа за себе си.

Далас мина през портата в оградата, очертаваща границите на неговата собственост.

— Възможно е през 1864 година да си се оправяла сама, макар да се съмнявам, като си спомня за положението, в което те заварих. Но сега е 1992 година и ти си като новородено бебе. Няма да преживееш и десет секунди без моя помощ. Както върви май няма да се отърва лесно от теб.

— Да се отървеш ли?! По дяволите, от всички идиотски тъпотии, които съм чувала…

Далас натисна спирачките и пикапът застърга по чакъла, преди да спре. Той се обърна назад и я хвана за рамото. Придърпа я към себе си, така че носовете им почти се опряха.

— Слушай какво, ти… глупаво момиченце — явно търсеше дума, която да е в съзвучие с нейния старомоден говор. — Не мисли, че съм много щастлив от положението, в което попаднахме. Но нека изясним едно. Не съм нито тиквеник, нито тъпак, нито каквото и да било от обидите, които ми наговори, откакто имах нещастието да те срещна. Да не би случайно да обвиняваш мен за ситуацията, в която попаднахме?

— Ще ти кажа!

Но той продължи, без да я слуша.

— Никога не съм бягал от отговорност, няма да го направя и сега. Ще бъда неотлъчно до теб, докато не се убедя, че ще оживееш в този век. Ясно ли ти е?

Побутна я назад, но не сваляше поглед от нея.

Ако я познаваше по-добре, нямаше така смело да й хвърли ръкавицата. За секунди тя отново доближи лице до неговото.

— А сега ти ме слушай! — Ейнджъл заби пръст в гърдите му и подчертаваше всяка дума с натискане. — Аз съм самостоятелна, откакто станах на четиринайсет. И сама решавам къде да отида и кога да отида. Ясно ли ти е?

— Като бял ден. Но това не променя нещата. Ще дойдеш с мен и ще правиш каквото ти кажа.

Той не й даде възможност да спори. Просто се обърна, запали колата и потегли така рязко, че ускорението я залепи на задната седалка.

Ейнджъл се загледа навън. Пътуваха сред суха камениста прерия, тук-там осеяна с кактуси. Помисли си, че току-що бе изпуснала момента да избяга от този луд.

— Значи ми вярваш, че съм от миналия век?

— И аз не зная вече на какво да вярвам. Но докато не се убедя, нямаш никакви шансове за измъкване.

— Какво толкова те е грижа за мен?

— Аз съм човек на закона. Мое задължение е да помагам на беззащитните.

— Но нали каза, че си в отпуск. И освен това, аз не съм беззащитна.

— Тогава смятай, че изпълнявам древния закон на Запада. Мъжът трябва да защитава жената. Всъщност имаш ли нещо в себе си, с което да докажеш, че си от миналото?

Ейнджъл скришом докосна джоба на панталона си. Листът беше там.

— Не — нищо, което да ти покажа, довърши наум.

Далас спря пред бяла двуетажна сграда с остър покрив. Няколко покрити с мъх дъбови дървета хвърляха сянка върху верандата, която обикаляше постройката от всички страни. Боядисани в зелено кепенци закриваха предните прозорци. Не приличаше на къща от двайсети век — поне не отвън.

Далас й помогна да слезе и я поведе към верандата. Каза си, че го прави, защото тя се нуждае от опора. А всъщност бе обзет от необикновено чувство, което го принуждаваше да я задържи при себе си. Завинаги. Закъсняла реакция заради спасяването й, рече си.

Ейнджъл огледа стаята, пълна с непознати странни предмети.

— Сам ли живееш?

— Да, откакто преди десет години баща ми беше убит.

— О, моите съболезнования — очите й бяха изпълнени със съчувствие. — Индианци или бандити?

Далас си помисли, че подобен искрен въпрос може да бъде зададен само от човек, за когото команчите представляват реална опасност. Някой от миналия век.

— Бандити — отвърна накрая. — Баща ми също беше рейнджър. Застреляха го, когато се опитваше да спаси отвлечено дете.

Ейнджъл докосваше всичко, което й беше познато — викторианския диван, чамовата маса, столовете, бюфета, закачалката, лавиците, пълни с книги в кожени подвързии и полицата над каменната камина. Останалото подминаваше.

Далас вдигна непознат черен предмет и натисна няколко бутона по него.

— Здравей, докторе — каза той в долния му край. Можеш ли да дойдеш за спешен преглед. Не е за телефона. Добре.

— Какво държиш? — запита Ейнджъл. — И защо му говориш?

— Телефон. Чрез него се говори с хора, които са далеч.

— Магия ли е? — намръщи се тя.

— Не. Механика. Всъщност не зная дали оптичните влакна могат да бъдат наречени механика — присви устни Далас. — Май е по-добре да го приемем за магия.

— Как работи?

— Зная само как да го използвам, а не как действа. Светът днес е доста сложен. Много неща приемаме на доверие. Например като завъртя копчето на печката, получавам топлина. Хладилникът запазва нещата студени. Завъртам крана на чешмата и потича вода. Натискам бутона и включвам телевизора. Днес хората учат специфични неща и не се интересуват много-много от останалите.

— Като месаря, хлебарят и ковачът. Всеки си гледа своята работа, така ли?

— Точно така. Само че всичко е много по-сложно, откакто се появиха и компютрите.

Ейнджъл не разбираше и една десета от думите му. Те не означаваха нищо за нея, не събуждаха образите за познати предмети. И това я плашеше. Но нямаше намерение да му признае — вероятно защото й харесваше идеята да остане с Далас. Поне докато проумее някои от невероятните промени в света. Или докато измисли начин да се върне в своя век.

— Искаш ли да разгледаш цялата къща?

— С удоволствие.

Далас й показа кухнята. Докато й демонстрираше модерните уреди, веждите й се вдигаха все по-високо и по-високо. В банята имаше умивалник, тоалетна, вана и тя копнееше да ги опита. Имаше и три спални. Двете на горния етаж бяха пълни с мебели, които той нарече старинни, но на нея й бяха познати. Долната спалня беше превърната в кабинет. Освен сгъваемото легло, както го нарече Далас, в стаята имаше все непознати неща, включително и загадъчният компютър, който, според Далас, бе извършил революция в живота на новия модерен свят.

— Може ли да се изкъпя? — Тя погледна с копнеж ваната.

— Нека първо те прегледа лекарят.

— А той кога ще дойде?

Почукване на входната врата отговори на въпроса й.

— Сигурно е той. — Далас отвори на привлекателен мъж, по-млад от него. Беше облечен с бяла риза, джинси и яке. Очите му бяха яркосини и се разшириха от изненада, когато видя Ейнджъл. Далас сложи ръка на рамото й и я побутна напред. — Ейнджъл, да ти представя доктор Адам Филипс. Приятел от детинство. Адам, Ейнджъл Тейлър.

— И двамата ми изглеждате съвсем здрави. Защо ме извика?

— Не всичко е както изглежда, Адам.

— Какво искаш да кажеш?

— Ейнджъл си удари главата. Иска ми се да я прегледаш.

Срещнал въпросителния поглед на Адам, той кимна леко в знак, че не желае да се впуска в подробности.

— Добре — каза Адам. — Така да бъде. Ейнджъл, би ли легнала на дивана, за да те прегледам.

Тя изгледа със страх голямата чанта на доктора. Досега не бе преглеждана от лекар. Цялата се стегна, когато той извади някакъв малък предмет, натисна нещо и той светна.

— Какво е това? — Ейнджъл уплашено седна.

Адам я погледна учудено, преди да отговори.

— Нещо като фенерче. Искам да видя зениците ти.

— Какво е това фенерче? — продължи да разпитва Ейнджъл, изпълнена с подозрение.

Далас видя в очите на приятеля си същото безпокойство, което изпитваше той самият през последните няколко часа. Докато й разясняваше механизма на действие на фенерчето, Адам внимателно започна прегледа.

Ейнджъл се успокои, когато той извади обикновен стетоскоп, но отново замръзна при вида на апарат за кръвно налягане. Адам съвсем подробно й обясняваше всичко. Отговаряше на въпросите й, сякаш бяха съвсем естествени.

Въпреки че инструментите я плашеха, нито един от тях не й причини болка. Докторът почисти ожуленото й коляно с някаква течност, после го покри с марля и лепенка.

Когато приключи, стана и се обърна към Далас:

— Коляното е наред. Доколкото мога да преценя, цицината на челото й е само цицина. Няма съмнение за сътресение. Но не мога да си обясня защо не разпознава съвсем обикновени предмети. Затова ме повика, нали? Нещо не е наред с паметта й. Частична амнезия?

— Нещо такова.

— Ако това е всичко, повече не мога да помогна — той се отправи към вратата и Далас тръгна да го изпрати.

Адам се настаняваше в колата, когато приятелят му неочаквано попита:

— Как мислиш, луда ли е?

— В какъв смисъл? Клинически? — Далас кимна. — Трудно е да се каже без психологически изследвания. А ти какво мислиш?

— Не зная какво да мисля.

— Да ти кажа честно, бях много изненадан да видя жена в дома ти. Мислех, че никога не водиш жени тук.

— Така е. Но Ейнджъл е по-различна.

— Къде я намери?

— Спасих я от няколко разгонени воловари, които щяха да й причинят неприятности.

— Напълно в твой стил. Слушай, мога да й уредя среща с психиатър, ако искаш.

— Не сега. Може би след време.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Ще ти обясня всичко някой ден — обеща Далас.

— Обади се, ако имаш нужда.

— Разбира се.

Щом колата потегли, Далас се обърна и влезе в къщата. Ейнджъл не беше на дивана, където я остави.

— Ейнджъл къде си?

Той хукна да я търси от стая в стая, блъскайки вратите. Провери дори в тоалетната. Нищо. Накрая стигна до банята. Със замах отвори вратата и срещна уплашения й поглед.

Дъхът му секна. Сърцето му прескочи. Устата му неочаквано пресъхна. Ейнджъл беше облечена с невероятно старомодно бельо. Горната част на камизолката й беше разхлабена и той зърна част от гръдта й през белите дантели. Видя и капчиците вода по кожата, които мокреха плата.

Носеше някакви широки гащи, като панталони, пристегнати с ластик в коленете, съвсем пуритански. Също като на кино.

Ейнджъл светкавично закри гърдите си с ръце. Но беше късно. Видяното развихри въображението му.

— Защо не ми отговаряш?

— Не те чух. Водата течеше. Исках да измия праха от себе си.

— Ами продължавай — каза той. Но не излезе, а остана, втренчил поглед в нея.

Ейнджъл и преди беше виждала подобен глад в очите на мъжете. Но никога не бе чувствала желание да го задоволи. Сега не беше сигурна какво става с нея. Сякаш беше хваната в някакъв капан, в който времето беше спряло и й даваше възможност да изпита всяка вълнуваща тръпка, която я връхлиташе от неговия поглед. Гърдите й се изпълниха с болезнен копнеж.

Очите му се плъзнаха по тялото й и под погледа им зърната й се втвърдиха. Устата й пресъхна.

Устните му се поотвориха, сякаш за да улесни дишането си.

Тя инстинктивно притисна бедрата си едно в друго да задържи приятната топлина и слабост, разляла се между тях.

Ноздрите му се присвиха, за да вдъхне аромата й. Той стисна зъби.

Ейнджъл усети нещо властно да я привлича към него. Почувства, че тялото й, гърдите и бедрата го молят да ги докосне.

Той притвори очи. Мускулите му се напрегнаха. Целият тръпнеше от желание.

Далас ценеше хубавите жени. Но никога досега не бе желал жена така силно. Ръката му се протегна и докосна гърдите й. С удоволствие чу стон на задоволство да се изплъзва от устните й. Пръстите му докоснаха зърната и сякаш ги събудиха.

— Господи, не мога да повярвам, че всичко това се случва с мен — прошепна Далас. — Какви невидими сили те доведоха тук?

Ейнджъл дойде на себе си и се отдръпна крачка назад. Когато Далас посегна отново, тя предупреди:

— На твое място не бих го сторила. Случвало ми се е да се защитавам от мъже. И на теб няма да ти се размине.

Всичко в Далас пулсираше, толкова бе възбуден. Но тя съвсем ясно му заяви да не настоява, ако му е мил животът.

— Драката си е драка — няма значение в кой век живее.

Преди малко Ейнджъл беше загубила чувството си за реалност, но сега си го възвърна напълно. Пред нея стоеше сърдит и разстроен млад мъж.

— Не съм драка! Дойдох тук, за да се освежа и измия. Ти нахълта неканен!

— Но ти не ме изгони! — отбеляза Далас.

— Прав си. И тази грешка никога няма да се повтори. Ще приема извиненията ти все пак и може да си вървиш.

От изражението на Далас ставаше ясно, че не вярва в този уж невинен опит от нейна страна да го прелъсти. А беше точно така. Всичко стана случайно. Тя нямаше никакво обяснение за поведението си. Нима я беше омагьосал? Дали в двайсети век не бяха измислили начин за неусетното съблазняване на девствени момичета? Тя потръпна.

— Ще настинеш — каза Далас, изтълкувал погрешно реакцията й. Протегна й огромната хавлия, а тя отстъпи страхливо назад, докато опря гръб в плочките на стената.

— Стой там, рейнджър! И ще се разбираме много добре.

— Помислих, че искаш да се поизбършеш.

— Много ти благодаря — отвърна Ейнджъл и взе протегнатата хавлия с подчертано достойнство. — А сега си върви.

Далас почти бе излязъл, когато осъзна, че всъщност тя го гони. От собствената му баня! А, не, нямаше да й остави последната дума! Той хвана вратата с ръка и каза:

— Харесва ми бенката на дясната ти гръд.

Ейнджъл подскочи като ужилена.

— Ах ти, мръсник такъв! Как се осмеляваш…

Но той не й даде възможност да продължи.

— Някой ден сам ще я измия. С език.

Дръпна ръка и вратата се тресна. Подсмихна се доволно, като дочу ругатните, които идваха откъм банята. Тя беше упорита и своенравна. Добре. Беше и съобразителна. Но той беше отговорен за нея и Бог му е свидетел, ще я накара да прави това, което й каже!

Ейнджъл опря чело във вратата и уви хавлията около кръста си. Как смее да й говори толкова интимни неща! Беше отвратителен! Да си имаш работа с него бе все едно да си говориш с гризли! А и тя, как можа да се впечатли така силно от един невъзпитан грубиян!

Тя въздъхна и се обърна към огледалото. Проблемът се състоеше в това, че когато беше наблизо, помежду им прескачаха искри. Време бе да се опомни. Не беше сигурна как ще я кара в двайсети век. Но в деветнайсети бе оставила една работа недовършена.

Извади от джоба на панталона си смачкан лист. Разгъна го внимателно и загледа снимката, над която с печатни букви пишеше „Издирва се“. Устните й се извиха в горчива гримаса. Сгъна го отново и го прибра. Сигурно рейнджърът няма да одобри плана, който бе намислила.

Тя завъртя крановете, както й беше показал. След като е в бъдещето, поне да се възползва максимално от това, което й се предлага. Защото много скоро щеше да се завърне там, откъдето бе дошла.