Джоан Джонстън
Неподвластни на времето (4)

Четвърта глава

Далас спря пикапа пред къщата, но не изгаси мотора.

— Върви и се настанявай удобно — каза той на Ейнджъл. — Ще се върна след малко. Трябва да нахраня коня.

— Ти имаш кон? Къде е? — тя се огледа наоколо за навес и зърна покрива на някаква постройка в далечината.

— Там, зад оня хълм. Когато ме няма, един от работниците на Адам се грижи за него. Но когато съм вкъщи, предпочитам да го храня сам.

— Мога ли да дойда с теб?

— Щом искаш — сви рамене Далас.

Ейнджъл седна обратно в колата и след няколко минути пристигнаха пред малка дървена къщичка. Долавяше се миризмата на кон и сено. Ейнджъл вдъхна дълбоко познатия аромат. Той й напомняше света, от който идваше.

— Това е Ред — каза Далас и потупа по шията дорестия кон, който показваше глава над яслата. Конят завря муцуна в него и затършува в джобчето на ризата му. — Няма моркови днес, момчето ми — погали го Далас.

— Красив е — отбеляза Ейнджъл.

— С него сме преживели много приключения.

— Наистина ли?

— Да. Използвам го, когато преследвам бандити по места, където няма пътища. А той е отличен кон.

Далас взе чесалото и започна да разресва разкошната грива. Ейнджъл стоеше, опряла ръце на яслата и гледаше. Имаше нещо успокояващо и необяснимо приятно в движенията на Далас. Бяха й познати. Явно някои неща не бяха се променили за цял век.

В миналото Ейнджъл никога не беше наблюдавала мъжете. Поне не по този начин. Сега не разбираше какво я привлича така силно в Далас. Може би онази целувка в банята, когато бе полугола. Преди да го срещне, се бе целувала два пъти. Но не така. Бедните момичета през 1864 година трябваше добре да пазят девствеността си, защото това беше единствената зестра, която щяха да предложат на бъдещия си съпруг. Ейнджъл не можеше да позволи този мъж от бъдещето да обърка живота й. Някой ден тя щеше да се върне в своето време, а там една пропаднала жена не струва нищо.

— Много се умълча — каза неочаквано Далас. — Да позная ли за какво мислиш?

Ейнджъл се стресна. Уплаши се, че е прочел мислите й и бързо каза първото нещо, което й дойде наум:

— Трябваше да разгледаме по-дълго там, след като видяхме онова летящо чудо.

— Защо?

— Може би, ако бяхме продължили да търсим по посока на другия отвор, щяхме да открием нещо. Не знам какво точно…

— Врата във времето.

— Така ли го наричаш? — тя сви рамене с престорено безгрижие. Целият й живот се преобърна с главата надолу през последното денонощие. Искаше нещата да си бъдат както преди. — Мисля, че трябва да се върнем пак.

Последва дълго мълчание. Накрая Далас рече:

— Не съм съгласен. Колкото по-скоро приемеш факта, че си тук, толкова по-бързо ще започнеш да учиш нещата, които ще ти трябват, за да оцелееш в нашия свят.

Ейнджъл обаче не бе свикнала да се предава толкова лесно. Тя трябваше да бъде в Сан Антонио в края на седмицата — след това щеше да бъде късно. Беше си го обещала най-тържествено. Не защото присъствието й щеше да промени нещата. Това, което трябваше да се случи, щеше да случи и с нея, и без нея. Но тя искаше да бъде там. Дължеше го на сестра си.

А Далас не й даваше възможност. Значи трябва да отиде сама в пещерата. А за тази цел се налага да открадне Ред. Ако после го остави завързан пред пещерата, ще бъде по-скоро вземане на заем.

— Мислех да пояздя малко Ред, преди да го нахраня — прекъсна мислите й Далас. — Сега обаче ще трябва да почака.

— Защо?

— Защото е по-добре да не те оставям задълго сама.

— А смяташ ли, че Ред ще има нещо против да носи и двама ни?

— Не, струва ми се.

Ейнджъл внимателно следеше действията на Далас, за да види къде е седлото, юздата и дали Ред има някакви лоши навици, например да хапе или рита. За нейно облекчение едрият дорест кон явно имаше благ характер.

След като се качи, Далас й подаде ръка и я вдигна. Първоначално тя само сложи ръце на кръста му. Но когато той подкара в галоп, трябваше да го прегърне плътно, за да не падне. Гърдите й допряха гърба му. Ейнджъл се чувстваше притеснена от топлината му и от странния приятен трепет, който плъзна от гърдите към корема й. Но реши да се наслади на кратките мигове, които й оставаха да бъде с Далас. Тя допря буза до гърба му и се притисна към него.

Далас осъзнаваше опасността от тази близост, но се насилваше да я приеме, защото му харесваше. Харесваше му, че Ейнджъл така плътно го е прегърнала. Всъщност искаше много повече. В миналото, когато бе имал нужда от жена, винаги търсеше някоя, която, също като него, не желаеше да се обвързва. Отдаваха се за известно време на взаимното физическо привличане, а после всеки поемаше по своя път.

Ейнджъл не беше от неговия тип жени. Тя беше уязвима. Беше объркана. И съвсем невинна. Три непростими недостатъка. И въпреки това, той не искаше да я отписва от плановете си.

— Къде води този път? — Ейнджъл посочи прашен черен път.

— На три километра южно има малко градче с кръчма, магазин и бензиностанция — колкото да задоволява рибарите и туристите, които се возят с гуми по реката.

— Това пък какво е?

— Ами, вземат вътрешната гума от трактор, надуват я, сядат в нея и плуват.

— И защо го правят?

— За удоволствие. През лятото водата е студена и толкова чиста, както сигурно е била през 1864 година. Ще отидем някой път и ще видиш.

Тя не отговори, защото се надяваше да бъде много, много далеч, преди да й се предостави възможност да опита нещо толкова глупаво и лекомислено.

— Искаш ли да спрем за по една кока-кола?

— Какво е това?

— Нещо студено за пиене. Не се прави, че не знаеш. Не мислиш ли, че този фарс продължи прекалено дълго? Какво се надяваш да спечелиш с твърдението, че си от миналото? Разбери, няма никакъв смисъл! — усети, че тя се отдръпна от него. Само пръстите й докосваха гърдите му. — По дяволите! Защо ли се безпокоя! Ще те заведа веднага в Сан Антонио и…

— О, не! Моля те, недей! — Ейнджъл не обичаше да се моли, но не биваше да му позволява да я отдалечи от пещерата. — Не настоявам да ми вярваш. Но ако бъдеш малко по-търпелив, ще се постарая да не съм ти в тежест — всъщност възнамерявам да изчезна още преди полунощ, помисли тя. Далас изсумтя недоверчиво, но не обърна коня към Сан Антонио. — С удоволствие бих пийнала нещо студено. Ако предложението ти е все още в сила…

Той мълчаливо подкара Ред по банкета на асфалтирания път.

Ейнджъл въздъхна с облекчение, когато видя къщите от дърво и камък. Мястото приличаше много на селищата, през които беше минавала.

Далас спря коня и двамата слязоха.

— Това е машината за кола. — Той посочи висок сандък с шарени светлинки. Пусна няколко монети и една консерва падна в отвора на дъното на машината. Далас я взе, издърпа нещо на капака и й я подаде. После повтори всичко отначало.

Тя го изчака и постъпи като него. Отпи голяма глътка от отвора. Почти се изплаши от сладката, щипеща течност.

— Отвратително е!

— За теб, може би — разсмя се той. — Но всички го обичат.

— А къде мога да пия обикновена вода?

Далас пристъпи към чешмата до машината за кола. Ейнджъл се удивление забеляза, че от малкото фонтанче бликна вода.

— Как го направи?

Той вдигна крака си от педала и показа как работи чешмата.

— Та това е истинско чудо!

— Ами. Най-обикновена технология.

Тя отпи и с изненада откри, че водата е студена.

— А къде сте скрили леда? — Разгледа чешмата от всички страни в търсене на ледените блокове, които, според нея, трябваше да са някъде отдолу.

— Няма лед. Само устройство за охлаждане, което се задвижва с електричество.

Ейнджъл поклати глава. Добре, че довечера се връща в своя свят. Тук всичко бе твърде загадъчно!

— Ела в магазина. Трябва да ти купим някои неща.

Тя не го запита какво има предвид. Магазинът й се видя познат. Дървени лавици опасваха стените, а стоките върху тях бяха в стъклени шкафове. Някои разпозна веднага, други виждаше за пръв път.

Далас бе решил да й купи няколко фланелки, от най-големите, за да спи с тях, както и тоалетни принадлежности — четка за зъби, паста, гребен, шампоан, дезодорант — само най-необходимото. Но не беше отчел нейното любопитство. Когато излязоха от магазина беше купил и джобно ножче, пакетче чипс, фенерче „Мики Маус“, бейзболна шапка и две дъвки, които тя веднага сложи в уста.

Ейнджъл не поиска нищо излишно. Нещата щяха да й бъдат необходими за пещерата. Тя взе покупките с мисълта, че поне ще има светлина, храна и макар и нищожно оръжие, ако успее да се върне в миналото — джобното ножче не беше голямо.

През целия път към ранчото те обсъждаха появата на едно хлапе, което влезе в магазина босо, облечено с отрязани къси джинси.

— Така се обличат днес повечето деца — обясни Далас.

— И момичетата ли?

— Момичетата слагат по нещо отгоре.

— А краката им, като неговите ли са голи?

— И краката, и раменете, и гърба, че дори и корема.

— Но това е скандално!

— Вече не е. Жените са свободни.

— Да не би всички да са били в затвора?

Далас се разсмя.

— Така се казва. Обществените порядки са били толкова ограничаващи, че все едно сте били в затвора. Но за последните двайсет години нещата между половете доста се уравновесиха.

— Как?

— Жените извоюваха правото си на труд като мъжете. И получават колкото тях.

— Звучи много хубаво. Могат ли да притежават собственост? А да гласуват?

— Разбира се!

— Някои от тези новости ми харесват.

Когато се върнаха в конюшнята, Ейнджъл предложи да се погрижи за Ред. Далас се съгласи и тръгна към къщи, за да приготви вечерята.

— Не се тревожи за мен — успокои го Ейнджъл. — Ще дойда веднага щом свърша.

След като Далас тръгна, тя разузна къде е ключът за лампата, така че да може бързо да оседлае Ред, когато се върне през нощта. Известно време си поигра и с коня, като го галеше и му говореше, за да го предразположи към себе си. Щом приготви всичко, тя се отправи към къщата.

— Тук съм! — извика от вратата.

— А аз съм в кухнята — отговори той.

Откри го да бърка картофи.

— След няколко минути ще бъдат съвсем готови…

Той ги сложи в голяма кутия и натисна някакви копчета. Чу се странен цвъртящ звук, а върху черната повърхност на кутията засвяткаха сини и зелени цифри.

— Какво е това?

— Микровълнова фурна.

Ейнджъл я докосна.

— Че тя не е топла. Как готвиш на нея?

— Ами, вътре във фурната са тези микровълни, във въздуха. Те карат молекулите в картофите да се движат по-бързо и…

— Замълчи! Не искам да слушам повече — извика Ейнджъл и покри ушите си с ръце.

— Тогава ми помогни да сложим масата.

Тя не беше сигурна каква ли нова изненада ще й поднесе Далас в следващия момент. За нейно облекчение се оказа, че хората от двайсети век все още използват ножове, вилици, лъжици и чинии. Слава богу! Но сметаната в пластмасови кофички! А увитото във фолио масло! Готовият, нарязан хляб в опаковка! Чудеса!

Най-много се изненада, когато Далас извади от хладилника зелена салата, домати и краставици.

— Но нали каза, че сега е пролет?

— Да.

— Тогава откъде са тези зеленчуци? Те растат само през лятото!

— Тези най-вероятно са от Флорида или Калифорния, а може и да са изпратени от някоя далечна южна страна.

Ейнджъл само поклати глава. Крайно време беше да престане да се учудва. И без това нямаше да остане още дълго тук — ако, разбира се, всичко вървеше по плана й. Не искаше да мисли какво ще прави, ако не намери пътя към миналото.

Далас забеляза напрежението, което се излъчваше от нея, мъката в сините й очи. Нещо занимаваше ума й. Единственото, което можеше да направи, бе да бъде търпелив.

Седнаха да вечерят — пържоли на скара, печени картофи и зелена салата. Ейнджъл се разсмя, когато Далас загаси лампите и запали няколко свещи на масата.

— Но защо, за Бога, загаси светлината?

— Така е… — Не искаше да каже „по-романтично“. Между тях не биваше да се промъква романтиката. Затова каза: — Така ще се чувстваш повече у дома.

— Тогава трябва да имаш и бира в ръката — подсмихна се Ейнджъл. — За да бъде съвсем като у дома.

— Аз не пия.

— Въобще?

— Малко уиски понякога. Алкохолът притъпява усещанията. А аз искам през цялото време да знам какво върша.

Ейнджъл срещна изгарящия му поглед и сърцето й бясно заби. Усмивката й повехна. Тя загледа ръцете му. Виждаше ги в спомена си как галят гривата на Ред, как нежно посягат към гърдите й.

Далас забеляза, че очите й потъмняха от желание. Не беше новак в тези работи, за разлика от нея. Но трябваше да бъде твърд. Затова каза:

— Мисля, че ще ти бъде от полза, ако се запишеш в колежа в Увалде. Може би изкуство, история, литература. Какво ще кажеш?

Рязката смяна на темата извади Ейнджъл от унеса.

— Колеж ли? Та аз съм учила само до осми клас.

— Няма значение. Тези курсове са предназначени за хора, които искат само да разширят знанията си по определен предмет. Трябва да помислим и за подходяща работа.

— Мога да рисувам. Малко.

— Не зная дали ще ти бъде от полза.

Тексас си имаше своите художници и той беше виждал много от техните творби по изложбите, които се провеждаха в Сан Антонио. А нейното „малко“ не звучеше никак обещаващо като основа, върху която да изгради живота си. И за да бъде съвсем честен пред себе си, просто му беше трудно да си представи Ейнджъл да работи каквото и да е.

Когато свършиха с вечерята, тя му помогна да разтребят и сложат чиниите в машината за миене. Той се наслаждаваше на грациозните й движения и се радваше, че предвидливо бе запазил дистанцията помежду им. В противен случай сам не знаеше какво би могло да последва.

— Най-добре да подремнем. Утре ни чака дълъг ден.

Ейнджъл се съгласи веднага. Знаеше, че не може да избяга, преди той да заспи.

Затова се прибра кротко в спалнята с една от фланелките, които купиха през деня. За да приспи вниманието му, трябваше да го убеди, че се е примирила с необходимостта да остане при него.

Облече фланелката и се пъхна под завивките. След това го извика:

— Далас?

— Какво има?

— Ами… Може ли да дойдеш за минутка?

Той се поколеба, но не за дълго. Когато влезе в стаята, спря изненадан. Не беше подготвен за шока, когато я видя в своето собствено легло! Напомни си, че е съвсем невинна и приближи. — С какво мога да ти помогна?

— Исках да ти благодаря за всичко, което направи за мен.

— Няма защо.

— Да, аз наистина съм ти много благодарна. И искам да го знаеш — в случай че не те видя повече, добави наум Ейнджъл.

— Удоволствието беше изцяло мое — каза най-учтиво нищо неподозиращият Далас.

В този момент той наистина мислеше така. Фланелката й беше толкова голяма, че се бе смъкнала и откриваше едното й рамо. През тънката памучна тъкан прозираха тъмните зърна на гърдите й. Той се намръщи, усетил мигновената реакция на тялото си. В нейно присъствие изобщо не можеше да се владее.

Ейнджъл забеляза втренчения му поглед и запита:

— Какво има?

— Нищо, нищо — той придърпа одеялото до брадичката й и промърмори: — Приятни сънища. — После излезе от стаята.

Ейнджъл се усмихна и се сви удобно под завивките. Далас Мастърсън беше привлекателен мъж. Жалко, че не можеше да остане, за да го опознае по-добре.

Далас не се разтревожи, когато видя, че лампата остана да свети. Знаеше, че тя предпочита да спи на светло. Нямаше намерение и да я проверява. Просто защото не вярваше на себе си. Беше сигурен, че ако Ейнджъл помръдне само малкото си пръстче и ще се намери в леглото при нея. Проблемът беше, че ако това станеше, с него бе свършено. Тя имаше други, различни от неговите, морални ценности. Ако спи с нея, трябва да се оженят. А Далас Мастърсън не беше създаден за семеен живот.

Той загаси лампите в цялата къща, провери дали вратата е заключена, отиде в спалнята за гости и се затвори там. Нямаше да излиза до сутринта, независимо от изкушението. Лежеше буден и слушаше как постепенно къщата утихва.

Часовникът до леглото на Ейнджъл показваше 11:48. Тя бе решила да тръгне преди полунощ. Значи не й оставаше много време.

Бързо приготви всичко необходимо. Реши да тръгне по фланелка, защото беше сигурна, че ако се разтършува из тъмната къща, ще го събуди. А това не биваше да се случи. След като затвори тихо външната врата, осъзна с почуда, че Далас ще й липсва. Досега не беше се доверявала на никого — и слава Богу. Но този мъж беше различен. Може заради случилото се в пещерата, но тя наистина усещаше влечение към него. Твърде особено чувство, което не беше изпитвала към никой друг.

Ейнджъл потръпна, като си помисли колко ли сърдит ще бъде, когато открие, че не само е изчезнала, но е откраднала и коня му. Утеши се с мисълта, че няма да е наблизо, за да изпита яростта му на свой гръб.

— Сбогом, Далас — прошепна тя. — Мисли понякога за мен.

Прекоси верандата и изчезна в тъмнината в търсене на света, който така неочаквано беше загубила.