Джоан Джонстън
Неподвластни на времето (5)

Пета глава

Ейнджъл изпита облекчение, когато видя отвора на пещерата. Беше ясна звездна нощ, така че тъмнината не я притесняваше много. Но имаше нещо зловещо и страшно да се намираш в свят, към който не принадлежиш. Ред започна да нервничи и тя го потупа по шията.

— Няма нищо, миличък. Само хълмове, ти и аз. Нищо, което да те притеснява. Спокойно.

Всъщност кого от двамата се опитваше да успокои? Конят размърда уши, сякаш се вслуша в думите й, но го безпокоеше нещо друго.

Имаше ли нещо наистина? Най-вероятно койот. Или змия, разбудена от копитата на Ред.

— Не се безпокой, момчето ми. Те се страхуват от нас толкова, колкото и ние от тях.

Тя пристъпи към отвора, откъдето подухна хлад и усети, че кожата й настръхва. Потупа коня още веднъж, но не каза нищо. Там наистина имаше някой. Сигурна беше. Пусна юздите на земята. Знаеше, че всеки добре обучен кон ще стои там, където го оставят.

Носеше със себе си детското фенерче, което й купи Далас. То светеше твърде слабо, но все пак светеше. Не трябваше да стои на тъмно. Но кой знае защо не искаше да го включва. Ами ако наистина имаше някой наоколо? Не беше забравила обстоятелствата, при които срещна Далас. Докосна ножчето в джоба на джинсите. Застина и се ослуша, но не чу нищо.

Включи фенерчето и се почувства много по-добре. Щеше да следва светлината в пещерата. Обаче зад гърба й тъмнината веднага се затвори. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-силно ставаше предчувствието й за нещо лошо.

Изведнъж чу далечен глас. Мъжки. Зад нея. Сигурно Далас се е събудил и е тръгнал по дирите й.

Не биваше да му позволи да я хване, преди да е открила изхода към миналото. Ускори крачка. Почти затича. Но при това темпо не можеше да осветява добре пътя си. Не забеляза дупката в пода и загуби равновесие. Опита да се задържи, но се търкулна. Падайки, успя да се предпази от удара, но изпусна фенерчето и то се счупи. Настъпи тъмнина.

— Не! — извика Ейнджъл. Но беше късно. Сви се на кълбо и затвори очи, сякаш да се скрие от бездънния мрак, в който потъна, и от настъпващия ужас.

Отново беше на шест години, а госпожица Хигинс от сиропиталището в Галвестън беше много ядосана и крещеше:

— Как си посмяла да направиш това, Анджела! Не можем да търпим крадци между нас!

— Но аз не съм вземала нищо — опита да се защити тя.

— Намерих бисквитите под твоята възглавница.

— Не съм аз. Мама ме учеше никога да не крада…

— Да, чудесно те е учила. Виж само докъде я докара майка ти! В затвора, където й е мястото.

Ейнджъл не можеше да отрече. Вярно, майка й крадеше, но само храна. За да ги нахрани — нея и Белинда.

Тогава сестра й пристъпи и каза:

— Аз го направих. Вие измъчвате Ейнджъл несправедливо.

— Твоята лоялност е похвална, Белинда. Но аз зная кой е истинският престъпник тук — продължи да вика госпожица Хигинс и прикова Ейнджъл със свирепия си поглед.

— Не съм аз, не съм го направила!

— Стига! Не лъжи и не увеличавай греховете си. В килера!

Ейнджъл побягна, но госпожица Хигинс я сграбчи като хищник. Повлече я към килера и тръшна вратата. Наоколо се разхвърчаха трески.

— Искам да изляза! — разплака се Ейнджъл. Заблъска вратата с юмручета, без да обръща внимание на тресчиците, които се забиваха в ръцете й. — Моля ви! — ужасът й беше толкова голям, че бе готова да признае дори престъпления, които не беше извършила. — Моля ви! — изплака тя. — Никога вече няма да правя така!

Госпожица Хигинс беше последователна и непоколебима в решението си да изкорени всеки грях. Според нея не трябваше да се проявява никаква милост. Тя беше убедена в прегрешението на Ейнджъл.

— Ще стоиш тук, докато искрено се разкаеш.

Ейнджъл така и не разбра колко време прекара в килера, но ужасът й остана за цял живот. В паяжините се разхождаха гигантски отровни паяци. Струваше й се, че дървениците са огромни. Мишките приеха размерите на котки и се опитваха да изгризат пръстите на ръцете и краката й. И тъмнината, тази страшна, безкрайна, всепоглъщаща тъмнина, която се промъкваше в душата й.

— Ейнджъл? Аз съм, Белинда. Чуваш ли ме?

Толкова дълго и безнадеждно бе чакала да чуе човешки глас, та в първия миг й се стори, че сънува.

— Белинда? Ти ли си?

Тя долепи ухо към процепа на вратата, за да чува по-добре.

— Извинявай, че не дойдох по-рано — каза сестра й. — Просто не можах да се измъкна. Зная, че не трябваше да вземам бисквитите. Но бях толкова гладна!

— О, боже, как си могла? Мама щеше…

— Мама я няма! — отговори остро Белинда. — Сами сме, Ейнджъл, и сами ще се оправяме. Нали видя какво мисли госпожица Хигинс за нас. Майка ни беше крадла. И никой няма да ни позволи да забравим това. Съжалявам, че обвиниха теб, но не съжалявам, че взех бисквитите!

И си отиде, без да дочака отговор. Ала думите й накараха Ейнджъл да се замисли. Защо трябваше да бъде честна и какво щеше да спечели? Защо да не си взима това, от което има нужда? Въпросът е да не я хванат. Е, дявол да го вземе, отсега нататък никой няма да я хване! Защото ще краде сама и ще крие откраднатото много по-добре от Белинда!

След двайсет и четири часа, прекарани в килера, Ейнджъл излезе различна — по-сурова, по-издръжлива и упорита и… ужасена до смърт от тъмнината.

Много години след този случай Ейнджъл живя на ръба на беззаконието. Крадеше, когато бе заплашена от глад. Но в нея остана живо убеждението, втълпено от майка й още с раждането, че нарушаването на закона е грях.

Белинда нямаше такъв късмет. Лишенията, които изпитаха в детството си, я накараха да задоволява безскрупулно желанията си. По време на войната тя дори се продаваше, за да живее по-добре. Ейнджъл плака, когато за последен път видя сестра си жива.

Изведнъж мракът беше пронизан от лъч светлина. Далас я беше открил. Тя не можа да преглътне чувството на облекчение. Тъмнината си бе отишла, а заедно с нея и тъжните спомени за болезненото минало. Тук беше мъжът, събудил мечтите й, желанието за по-добър живот. Мъжът, за когото честността и доверието имаха стойност. Прекрасен мъж… Чийто кон тя открадна и чието доверие предаде.

Но защо се чувстваше толкова виновна! В миналото много пъти бе разигравала „истинско разкаяние“, а после бе отхвърляла вината. Още от детството двуличието заемаше известна, макар и малка, част от живота й. Защо сега изпитваше угризения?

Защото харесваше и уважаваше Далас Мастърсън и много искаше — не! — беше й необходимо неговото уважение. Все пак не можеше да избяга от практичния си характер. Стореното — сторено. Беше откраднала коня и изчезнала с него. Най-добре да върви напред, вместо да се обръща непрекъснато назад.

Тя засенчи очите си с ръка, но не видя мъжа, който стоеше пред нея в тъмното.

— Можеш да дойдеш с мен. Няма да избягам, докато не намеря изхода от другата страна на пещерата.

— Ами и аз точно това искам, миличка — отвърна й непознат дрезгав мъжки глас. — Но си мисля, че и приятелчетата ми може да дойдат с нас. Ханк, Тайръл, Клит — извика той, — елате да видите какво намерих!

 

 

Далас не беше сигурен какво го събуди, но изострените му сетива доловиха предстояща опасност. Той пипнешком намери пистолета. Ослуша се, но къщата беше тиха. Остави оръжието и стана. Чувството за тревога отмина. Сега усещаше само смътно безпокойство. Навлече набързо джинсите и се отправи към стаята на Ейнджъл.

Вратата беше открехната. Спомни си, че я беше затворил. Побутна я леко, защото не знаеше какво ще намери. Замръзна, когато видя празното легло.

Знаеше, че я няма и продължаваше да претърсва къщата. Опита да си представи къде е отишла и най-важното — защо. Отвори прозореца. Пикапът беше отпред — не че беше очаквал да го е подкарала! И все пак действията й бяха доста непредсказуеми!

Да, върнала се е в пещерата!

Не му се вярваше, но това беше единственото разумно заключение. Обу чорапите и ботушите си, навлече някаква риза и яке, като се проклинаше задето не бе обърнал повече внимание на думите, които му подхвърли вчера. Взела е коня!

Мисълта се прокрадна в съзнанието му и в същия миг вече бе сигурен. Въпреки това се качи на пикапа и отиде да провери. Ред наистина го нямаше.

— По дяволите, Ейнджъл Тейлър, ще трябва сериозно да си поговорим! — промърмори на себе си Далас.

Тя се страхува от тъмнината!

Докато караше като луд към пещерата, Далас се чудеше как ли се е преборила със страха. Дали беше събрала смелост да влезе сама?

Има нож и фенерче!

Разбира се. Нали той й ги купи от магазина. А си мислеше, че им се радва толкова, защото бяха необикновени и нови за нея. Всъщност е планирала бягството си още оттогава! Той се усмихна печално. — Може да се е загубила!

Тя трябваше да направи три завоя, докато стигне до наводнения тунел. Не беше сигурен дали е обърнала достатъчно внимание на пътя. Ами ако се е заблудила?

Може би вече е намерила изхода и е изчезнала завинаги в миналото!

Защо всъщност отказваше да приеме, че тя наистина е оттам. Ами ако е вярно? И ако успее да намери обратния път?

Чудесно! Най-после ще се отърве от нея. В края на краищата тя му бе само в тежест от мига, в който я спаси. Той беше затворен човек, свикнал със самотата си. Имаше собствен живот. А Ейнджъл нахлу в него… И донесе вълнение и смях, и любопитство, които го накараха да гледа на света с други очи. Освен това тя излъчваше такава невинност, че беше колкото съблазнителна, толкова и очарователна.

Далас си напомни, че семейният живот не му е по сърце. Нали именно майка му го излекува от идеализма, че истинската любов трае цял живот! Той беше свидетел как баща му се затвори в себе си, след като тя избяга. Беше го чул да плаче, когато четеше бележката й, а своите собствени сълзи и ридания беше задушил във възглавницата. Няма да позволи на никоя жена да постъпи с него така, както майка му постъпи с баща му. Никоя няма да успее да го оплете в мрежите си, да завладее сърцето му и след това да го изостави само защото е решила да види какво още има зад хоризонта. По-добре краткотрайни познанства, отколкото емоционални връзки, които превръщат мъжа в роб.

Ейнджъл обаче му беше влязла под кожата!

Добре де, безпокои се за нея. Това не означава, че сърцето му е вече пленено. Та той винаги се е притеснявал за изоставените деца и за бездомните!

Сигурно е невероятна в леглото!

Е, добре! Какво лошо има в това да си представи как би я любил! Тя беше красива жена. Невинността й му харесваше. Опита да си представи, че е първият мъж, който я докосва. Да почувства ласките, с които тя би откликнала на неговите!

О, не! Тази жена носи само неприятности!

Честно казано, чувствата му към Ейнджъл бяха объркани. Не беше както при другите жени. Може би тя събуждаше у него инстинктивно желание да я закриля. Или пък защото непрекъснато го предизвикваше и отказваше да му се подчинява. В едно нямаше съмнение — тя беше различна. Тревожеше го единствено фактът, че няколко пъти се замисли какво ли ще бъде, ако тя е непрекъснато около него. Ейнджъл го бе накарала да закопнее за нещо, от което претендираше, че няма нужда — по-сериозна и по-дълбока връзка с жена.

В тъмната пещера се бе зародило чувство, което не можеше да потисне. Досега беше държал всички жени далеч от себе си. Ейнджъл бе преминала през защитните му стени така естествено, както мъглите преминават през планината.

Далас рязко натисна спирачки и с един поглед прецени обстановката на входа на пещерата.

По дяволите!

Инстинктивно посегна към пистолета и осъзна, че в паниката си около нейното изчезване, го е забравил до леглото. Никога, никога досега не беше забравял оръжието си! Ето какво става, когато си позволиш да мислиш за жена! В момента оръжието му беше необходимо. Но нищо не можеше да направи, колкото и да си блъскаше главата.

 

 

Ейнджъл видя похотливото лице на мъжа, защото той насочи фенерчето към приятелите си. Тя потърси ножа в джоба си. Когато оня се обърна отново, тя стоеше пред него, овладяла положението, с нож в ръка. От него се излъчваше почти болезнено зловоние, което подразни носа й. Беше облечен в яке без ръкави, разкопчано до кръста. Виждаха се голите му космати гърди.

— Е, хайде — каза той. — Не искаме никой да пострада, нали?

— Точно така — съгласи се Ейнджъл. — Значи кръгом марш.

Мъжът се разсмя.

— Няма да те заболи. С моите приятели просто искаме да се позабавляваме.

— Като нерези в кочината.

— Какво каза!? Нещо за прасета, така ли?

— Казах да си вървиш. Иначе не отговарям за последствията.

— Малки момиченца като теб трябва да знаят как да се държат с батковци като мен — захили се мъжът.

Неочаквано Ейнджъл скочи и го резна с ножчето по ръката. Раната беше плитка, но непознатият запищя и изпусна фенерчето си. Ейнджъл го грабна и хукна.

— Внимавайте, тича към вас! — извика мъжът на приятелите си. — Тази кучка ме рани с нож! Спрете я!

Като чуха, че е въоръжена, тримата мъже спряха. Ейнджъл дори не намали темпото, само размаха ножа срещу тях, сякаш се готвеше да ги нападне и избяга като вятър. При входа на пещерата чу как раненият уговаря приятелите си да я преследват и ги упреква за страха им пред една „нищо и никаква женска“.

Щом излезе навън, тя потърси с фенерчето Ред. Той си беше на мястото. Пасеше трева близо до четири странни машини, които не бе забелязала на идване. Яхна Ред и го пришпори към ранчото на Далас и сигурността.

След няколко секунди видя през рамо, че мъжете излязоха от пещерата и яхнаха странните машини, сякаш са коне. Зловещото бръмчене зад гърба й приближаваше. Погледна отново и видя, че главите на четиримата бяха покрити с кръгли тъмни предмети, които скриват лицата им. Мъжете и машините приличаха на фантастични зверове, които я преследват.

Много бързо й стана ясно, че няма да им избяга. Тогава видя светлини на пътя и подкара Ред към тях. Дано е някой, който ще й помогне, иначе беше загубена. Разчиташе единствено на случайността. Четиримата можеха да я надвият, но нямаше да им бъде лесно.

 

 

Далас видя Ейнджъл да лети като вятър на гърба на Ред, а зад нея четирима мъже на мотоциклети. Щом откри, че е забравил оръжието си вкъщи, реши, че ще трябва да се осланя на изобретателността и късмета си, ако иска да я измъкне невредима. Разбира се, нямаше да се подвоуми нито за миг да използва и мускулите си, ако се наложи.

Той слезе от пикала и застана пред светещите фарове. Ейнджъл спря коня, скочи от седлото и затича към него.

— Помощ! Помогнете!

— Насам, Ейнджъл — отвърна невъзмутимо Далас. Ейнджъл се хвърли в прегръдките му и той я притисна силно към себе си, преди да й нареди: — Застани до пикала, но внимавай да си на тъмно.

Появата на Далас промени намеренията на четиримата мотоциклетисти. Те спряха моторите, но останаха извън обсега на фаровете.

— Не се бъркай, не е твоя работа! — извика раненият. — Качвай се на пикапа и да те няма!

— Вече е моя работа! Ако някой от вас, момчета, иска да се бие, да заповяда.

Единият от мотоциклетите спря да ръмжи и пострадалият излезе напред.

— Имам сметки за уреждане с тази кучка и ще го направя, дори ако трябва да те прегазя.

За пръв път на светлината на фаровете Ейнджъл видя добре лицето му. Провисналите мустаци изцяло скриваха устните му. Носът му беше прекалено голям, а очите — прекалено малки. Косата му беше мазна и висеше на сплъстени кичури.

По якето му бяха написани неприлични думи, а косматият му корем висеше над джинсите, чиито шевове бяха очертани с метални гвоздейчета. Татуировките по ръцете му й напомняха за жигосаните роби — сега освободени от президента Линкълн. Изглеждаше разярен и очевидно не бе склонен към компромис.

— Ти и аз — каза раненият. — Победителят взема момичето.

Далас усети как в него се надига убийствена ярост, но се опита да я потисне. Този мъж заплашваше Ейнджъл, беше я нападнал, искаше да я изнасили! Кожата му настръхна.

— Добре — отвърна Далас. Гласът му бе твърд. — Ти и аз. Момичето е за победителя.

И излезе на светло.

Ейнджъл видя уплаха по лицето на мотоциклетиста. Той явно не очакваше противник с физиката на Далас. Но все пак беше по-тежък. Пристъпи напред и сви юмруци. Далас също. Ейнджъл ги наблюдаваше със свито сърце. Двамата се дебнеха.

Мотоциклетистът нападна пръв. Далас избегна юмрука и успя да удари мъжа в брадата. Челюстта му изпука и главата му отхвръкна назад. Успя да му нанесе и як удар в ребрата, преди оня да се опомни и да го обгърне с ръце. Беше огромен и с мечешката си прегръдка му изкара въздуха. Но Далас успя да го ритне в пищяла и да се измъкне от хватката. Мъжът отстъпи назад, но Далас не му даде време да се съвземе. Нанесе бърз десен удар в окото и ляв в слънчевия сплит.

Мъжът се задъха. Далас се наведе и нанесе нов удар. Онзи падна на колене, после се преви одве.

— Стига — продума. От устата и от бузата му течеше кръв.

Далас го сграбчи за косата и го изправи.

— Ако още веднъж те видя наоколо, ще направя всичко възможно да прекараш остатъка от живота си в затвора. Ясно ли е?

— Ъхъ — изръмжа мъжът.

Далас изчака, докато мотоциклетистите се скриха от поглед. Когато шумът заглъхна и стана съвсем тихо, той се обърна към Ейнджъл. Беше изразходвал голяма част от гнева си в боя, но още не се беше успокоил. Пристъпи към нея и застана с разкрачени крака. Очакваше обяснение.

Тя скръсти ръце, сякаш да се предпази. Изглеждаше уязвима и крехка и той неочаквано осъзна какво щеше да й се случи, ако не беше дошъл навреме. Хвана я за раменете и запита:

— Добре ли си? Направиха ли ти нещо?

— Не — тя докосна бузата му. — Но ти като че ли пострада.

Беше бесен. Дори сега, както беше ядосан, продължаваше да я желае.

— Разбираш ли какво щеше да ти се случи, ако…

— Нищо не ми се случи — тя приглади косата му назад.

— Защото имаше късмет! — щеше му се да спре да го докосва. Всъщност безумно искаше ласките й да продължат. — Какво търсеше в пещерата?

— Точно това, което си мислиш — тя оправи яката на ризата му.

— Нямаш работа в пещерата! Искам да стоиш далеч от нея!

— За нищо на света!

— Престани да ми противоречиш! — гневно я разтърси той.

Тя сложи ръка на гърдите му и го погледна право в очите.

— Не разбираш ли? Това е твоят свят. А аз искам да се върна в моя.

Всичко, което знаеше, беше, че не иска тя да ходи никъде без него.

— Не се връщай. Остани с мен — Сам не разбра откъде дойдоха тези думи. По-добре да не ги бе казвал. Но… ги каза. И сега чакаше със свито сърце отговора й.

— Трябва да се върна.

— Защо? Какво толкова важно има там?

Тя бръкна в джоба на джинсите си, извади някакъв лист и му го подаде.

Далас го разгъна. Не беше сигурен какво очаква да види, но в никакъв случай не бе подготвен за обявата за издирване на престъпник, която държеше в ръцете си.

— Кой е този Джейк Дилън? И какъв ти е?

— Зет. Ожени се за сестра ми, след това я убеди да участва в обира на банката в Сан Антонио. Тя беше убита, а също и касиерът на банката. Полицията хвана Джейк в Дел Рио. Ще бъде обесен в събота. Той е виновен за смъртта на Белинда и аз искам да бъда там, за да го видя на въжето.

— Нима си толкова кръвожадна?

— А ти какво би чувствал към човека, виновен за смъртта на някого, когото си обичал?

Той имаше готов отговор. Щеше да го убие. Нима можеше да я обвинява, че иска да види отмъщението, справедливо изпълнено по законен начин!

Изведнъж Далас осъзна, че държи в ръцете си нещо изключително. Листът изглеждаше съвсем истински. Дори не беше пожълтял, нито остарял. Носеше дата от 1864 година. Ето, това беше доказателството, което липсваше. Той можеше да го вземе и да го изследва, но не искаше да дава никакви обяснения на властите. Ако тя наистина беше от миналото, заслужаваше вероятно един последен шанс да се върне обратно.

— Добре — въздъхна той. — Ще се върнем в пещерата още веднъж. Но искам да ми обещаеш, че, ако не намерим това, за което сме тръгнали, спираме. Повече никакви бягства посред нощ и други подобни лудории. Ще останеш с мен, докато научиш всичко необходимо, за да оживееш в нашия свят. Съгласна ли си?

Тя го погледна в очите и отвърна твърдо:

— Добре. Съгласна съм.

После се повдигна на пръсти и го целуна. Далас пипна устните си, учуден как може да се разтрепери от едно толкова леко докосване.

— Това пък какво беше?

— Беше за благодарност. Задето ме спаси.

Той също се наведе и я целуна. О, как искаше да я целува още и още!

— А това за какво беше? — запита тя на свой ред, останала без дъх.

— Скрепих сделката ни с целувка. Вече няма връщане назад.

— Никакво връщане назад — съгласи се Ейнджъл.