Джоан Джонстън
Неподвластни на времето (6)

Шеста глава

Този път Далас излезе без опасения от тъмнината на пещерата в яркия слънчев ден. Беше почти сигурен, че не са в миналото. Но нали обеща да я доведе дотук. Удържа думата си.

— Нека ти помогна — подаде й ръка.

— Изглежда както и предния път — отбеляза Ейнджъл, след като огледа околността.

Далас присви очи от силната светлина на обедното слънце. Имаше мрачното предчувствие, че нещо не е наред. Тревата беше жълта, а не зелена и шумолеше под ботушите му. Сякаш беше късна есен, а не пролет. Сигурен бе, че на това място е бил и преди. Погледна към безоблачното небе в желанието си да открие следа от самолет. То беше кристалносиньо, докъдето поглед стигаше.

— Накъде ще вървим? — запита Ейнджъл.

— И аз не знам — сви рамене той и посочи на запад. — Натам е изходът, който беше взривен. Може би е най-добре да тръгнем в тази посока.

Тя се съгласи и Далас пое, без да се обръща назад. Не можеше да опише точно състоянието си. Чувстваше се глупаво, защото не вярваше, че са преминали в миналото. Беше разстроен, защото Ейнджъл имаше намерение да се върне в предишния си живот. Изпитваше и смътно безпокойство. Интуицията често му беше помагала в трудни и заплетени ситуации. А този път му казваше, че сами си търсят белята.

— Далас?

Той спря и се обърна. Тя сочеше нещо в храсталаците пред тях. Очите й бяха разширени от вълнение, проследи ръката й и усети, че по кожата му полазват мравки.

— Прилича на моята торба — рече Ейнджъл. — Или поне това, което е останало от нея. — Ейнджъл клекна, за да разгледа остатъците от кожа, които се търкаляха по земята. Наоколо имаше и парчета хартия, явно рисунки, както и парцали от дрехи. — Моите са — промълви с треперещ глас. — Всичко е унищожено. Рисуваните портрети на сестра ми и годеника ми.

Далас изведнъж почувства гняв към мъжете, които бяха нападнали Ейнджъл, а след това унищожили всичко, което имаше значение за нея. Гласът й го върна обратно в действителността.

— Не мислиш ли, че щом намерихме торбата, значи сме в миналото?

— Не зная — намръщи се той. — Ако по някакъв начин сме успели да намерим изхода, защо точно сега? Не направихме нищо по-различно от миналия път, нали?

Ейнджъл се замисли, опитвайки се да намери обяснение.

— Толкова ли е важно как сме дошли, щом вече сме тук?

— Важно е, ако искаме… Ако аз искам да се върна обратно.

Далас засенчи очи с ръка и се обърна към мястото, откъдето дойдоха. Нещо се беше променило. Неочаквано почувства страх и изумление. Тъмният отвор на пещерата, от който току-що бяха излезли, беше изчезнал. Пред тях бе само гладката каменна стена.

— Няма го.

— Кого? — запита недоумяващо Ейнджъл. Той кимна към скалата, където трябваше да бъде отворът.

— Но как е изчезнал?

Далас едва се пребори с желанието да отиде и да докосне с ръка камъка, за да се убеди в това, което виждаха очите му. Чувстваше болезнено свиване в стомаха. Беше прекалено необикновено, за да се опише с думи. Ако това, което подозираше, беше вярно, той и Ейнджъл бяха преминали през някаква врата във времето и тя се беше затворила зад тях.

Устните му се изкривиха скептично. През цялото време бе убеден, че няма да се озоват в миналото. Затова и през ум не беше му минало, че може да имат проблеми с връщането.

Искаше да остане при скалата и да потърси начин да се върне. Но ако вратата бе тук — а той не искаше да приеме опасението, че е изчезнала завинаги — то тя ще си е тук и след като заведе Ейнджъл до Сан Антонио. След обесването щеше да се върне и да намери отвора.

Далас погледна мрачно към нея.

— Струва ми се, че постигна своето, Ейнджъл. Случайно преминахме наистина през някаква врата във времето. И сега?

— Трябва да има някакво обяснение за изчезването на отвора. Ако успеем да разберем как попаднахме тук, вероятно ще открием и как да се върнем. Или по-скоро, как ти да се върнеш. Тъй или иначе, вече сме тук, защо не отидем в Сан Антонио? Можем да мислим и по пътя.

— Правилно. Няма смисъл да стоим тук.

Този път Ейнджъл водеше.

— Била съм в Сан Антонио много пъти. Не е далече. Към седемдесет километра.

Това означава един час път с пикапа и два дни пеш. Но поне имаха храна и вода, които бяха взели със себе си, преди да влязат в пещерата. А той имаше и оръжие. Все едно съм излязъл на разходка, каза си. Нищо особено. Всичко ще бъде наред. А като отидат в Сан Антонио…

Изведнъж абсурдността на положението го удари като гръм от ясно небе. Та той беше в миналото! Боже Господи! Колкото и фантастично да звучеше, очевидно Ейнджъл бе казала истината, когато твърдеше, че е от 1864. Далас се развесели. Беше преживял приключение, за което хората не смееха и да мечтаят. Ще види Сан Антонио такъв, какъвто е бил в края на Гражданската война. Ще присъства на публично обесване на градския площад. Ако стигнат до Сан Антонио, разбира се.

Веднага отхвърли мисълта, че е възможно да не стигнат. Ейнджъл явно не изпитваше никакви съмнения относно пътя, но той не се сдържа и запита:

— Сигурна ли си, че знаеш накъде вървим?

— За пръв път от една седмица насам съм абсолютно сигурна къде съм и накъде отивам.

Далас реши да я следва. Беше силно впечатлен, когато надвечер тя избра място за пренощуване край река Гвадалупа и запали огън.

— Правила си го и преди, нали?

— Хиляди пъти. Забрави ли, аз съм си у дома!

 

 

След вечеря Далас седна на още топъл от слънцето камък с канче кафе в ръка и си призна, че никога досега не се е чувствал така добре.

— Прекрасно е! — промърмори той и хвърли поглед към Ейнджъл, която седеше по турски край огъня и топлеше ръцете си със своето кафе. Небето беше обсипано със звезди, които изглеждаха вечни.

— Ето какво ми е липсвало в бъдещето. Безлюдните местности. И тишината.

В далечината се обади койот и събуди хор от печални нощни крясъци.

— Не е чак толкова тихо — отбеляза Далас.

— Звуците в моето време са естествени — усмихна се Ейнджъл. — Щурци, жаби. Шумоленето на листата. Дори воят на койотите. Но и той не е толкова неприятен за ухото, както звънът на телефона или ръмженето на мотоциклета.

Той понечи да изрази съгласието си, когато тишината беше нарушена от изстрел. Далас захвърли канчето, скочи и хвърли пясък върху огъня. След това хвана Ейнджъл през кръста и я покри с тялото си. Мирът беше нарушен. Врявата на цивилизацията нахлуваше и тук.

Бързо прибраха нещата в неговата раница и изчезнаха в мрака. Далас не беше си представял колко плътна може да бъде тъмнината. Нямаше и следа от далечна лампа, от сияние, което да подсказва град или село. Само светлината на звездите и тичащата по небето луна осветяваха пътя им.

Вървяха няколко часа в мълчание. Когато Далас се убеди, че никой не ги преследва, спря в закътана между хълмовете долинка.

— Ще почиваме тук. — Той хвърли тежката раница на земята. Седна близо до един храст и придърпа Ейнджъл към себе си. — Студено ли ти е? — Вместо отговор тя потръпна и се сгуши в прегръдките му. — Ще можеш ли да заспиш?

— Ъ-хъ.

Той се подпря на дървото и я притисна още по-плътно към себе си. Колко хубаво бе да я държи в прегръдките си! Може би за последен път. Утре, щом пристигнат в Сан Антонио, тя ще го изостави. Той ще трябва да се върне. Сам, но това не го плашеше. Много повече го вълнуваше перспективата да прекара живота си без жената, която държеше в обятията си.

Мина му през ум да я люби. Да изпита удоволствието, което мъжът и жената откриваха в любовта. Но нима би могъл да отнеме девствеността й и да я изостави. Пропаднала жена. Най-нещастните създания във времето, в което бяха се озовали. Не, не можеше! Не биваше да го прави!

Ейнджъл не разбра какво я събуди. Може би песента на присмехулника. Може би слънчевите лъчи по лицето й. Може би топлината на дъха му в студения утринен въздух. Знаеше само, че се събуди с чувство на сигурност в силна мъжка прегръдка.

Лицето му беше белязано със следите на бурен живот. Ейнджъл бе сигурна, че той ще се справи чудесно и тук, в нейния свят. Зачуди се дали ще успее да го накара да остане с нея. Опита да си представи как ли ще се чувства той без модерните си придобивки, за които беше научила толкова много. И си призна, че на него ще му бъде много по-трудно без тях, отколкото на нея да привикне с удобствата, които бъдещето предлагаше.

Намръщи се. Но защо ли мисли всички тези глупости? Изобщо защо мисли за бъдещето? Тя принадлежеше на миналото. Тук беше нейният свят.

Но не удобствата на бъдещето щяха да й липсват. Нямаше защо да се заблуждава. Щеше да й липсва Далас. Почувства прилив на нежност, докато гледаше лицето на мъжа, притиснал я в прегръдките си. Невероятно дългите мигли. Кестенявата коса, прошарена от слънчеви кичури. Счупеният нос. Устните, които можеха да бъдат и твърди, и щедри, и нежни.

Прокара пръсти по тях. Погълната от мислите си, не забеляза, че миглите му трепнаха и откриха лешниковите очи. Когато устните му се разтвориха, тя се наведе и се притисна към тях. И беше стресната от отклика, който получи.

Затвори очи, когато езикът му се плъзна по устните й. Почувства нетърпение, което нарасна при мисълта, че им остава твърде малко време да бъдат заедно. Възбудата му като че ли я охлади и уплаши. Вдигна ръце да го отблъсне, но вместо това ги обви около врата му и зарови пръсти в косата му. Копнееше за ласките му!

Целувката я замая. Не усети кога той я положи под себе си. Лесно се предаде, когато коляното му раздели краката й. Едва като усети движението на бедрата му, осъзна колко далече е отишла и извърна глава от ненаситните му устни.

— Не Далас, не бива! — прошепна прегракнало.

— Защо?

Клепачите му бяха притворени и в очите му се четеше неприкрито желание. Ейнджъл разбираше, че ще бъде нечестно да създаде у него погрешната представа, че иска да му се отдаде. Но някъде дълбоко, в най-съкровеното кътче на душата си, тя желаеше…

— Защото аз ще остана тук — каза твърдо. — А ти ще се върнеш обратно. Затова е по-добре, ако не…

Той я сграбчи за косата и доближи лицето си до нейното.

— Желая те! Ако за последен път сме заедно, искам да се насладя на всеки миг с теб. Искам да те запомня такава…

Тя потъна в очите му и неочаквано за себе си откри, че и тя го желае. Толкова, колкото и той нея. Но не биваше да мисли като егоистка. Ами ако роди дете… Неговият свят може би щеше да го приеме и да забрави. Нейният — никога.

— Разбери, не мога.

Той я пусна и се изправи. Стоеше с гръб към нея, разкрачил крака, сложил ръце на бедрата си.

От тялото му се излъчваше напрежение. Ейнджъл също стана. Не беше сигурна какво би трябвало да каже.

— Далас?

Той се обърна. В очите му още играеха златистозелени искри. Мускулите на гърдите му се открояваха ясно, сякаш теглеше въже. Страстта бе обтегнала тялото му като тетива. Борбата, която водеше със себе си, усили още повече нейния копнеж.

— Далас?

— Не ме гледай така — тихо продума той. — Очите ти са изпълнени със страст и ти ще бъдеш отговорна, ако нещо се случи.

Тя сведе поглед, за да скрие желанието, от което коленете й трепереха. Когато отново вдигна очи, лицето му беше като маска.

Направиха кафе и закуска, без да си кажат нито дума. Но дори мълчанието не беше неприятно. Нямаше нищо лошо Далас да я желае. Нито пък тя да изпитва същото към него, помисли си Ейнджъл. Ако обстоятелствата бяха други, всичко, което щеше да се случи преди малко, би било прелюдия към по-дълбоко и трайно чувство. Чувство, което би продължило цял живот.

Но обстоятелствата правеха връзката помежду им невъзможна.

Далас метна раницата на рамо, огледа се за слънцето и попита:

— На юг ли?

— На югоизток.

По здрач достигнаха покрайнините на Сан Антонио. През целия път Ейнджъл разказваше как изглежда града. Далас беше очарован от първите дървени бараки и кирпичени къщи. Гледаше учуден старите испански постройки, които в 1992 година бяха туристическата атракция на Сан Антонио. И, разбира се, почувства онова свиване в гърдите, което изпитваше всеки път, когато влезеше в неясния тъмен интериор на мисията Аламо — там, където бяха загинали толкова много американци във войната с Мексико. Интересно беше да открие, че мрежата от пътища беше оформена още през 1864. После само щяха да ги асфалтират, а кирпичените къщи щяха да бъдат заменени с тухлени и каменни. Калната река Сан Антонио, която минаваше през града, един ден щеше да се превърне в другата забележителност на града — река Уолк.

Далас гледаше, гледаше… Всичко беше тук. Всичко, което един ден в бъдещето, щеше да бъде неговият Сан Антонио. Само че сега градчето бе малко, с кирпичени и дървени къщи, с централен площад, където се разхождаха на воля крави, коне, че дори и кокошки. Чудеса!

Далас осъзна, че се усмихва доста глупаво. Все едно беше на прожекцията на филм за завладяването на Запада, когато каубоите и мексиканските варакерос са ходели с панталони от еленова кожа с ресни. От отворената врата на боядисана в бяло колиба се дочуваха звуците на испанска китара.

— Е, какво мислиш? — запита го Ейнджъл.

— Чувствам се като Алиса в Страната на чудесата. Все едно, че съм влязъл в дупката, където всичко е с краката нагоре.

— Как така с краката нагоре?

Ами да, тя не знаеше нищо и за Алиса.

— Искам да кажа странно. Невероятно. Необикновено.

— Чувството ми е познато.

Двамата се разсмяха. Усмивките бяха още по лицата им, когато някой блъсна Далас отзад.

— Гледай къде вървиш, бе! — изруга дрезгав глас.

Той не успя да реагира, когато го изблъскаха от пътя. Може би нямаше да обърне внимание на оскърблението, ако пияният каубой не блъсна и Ейнджъл. Тя загуби равновесие и щеше да падне. Добре, че я хвана навреме. Но шапката й отхвръкна и златната й коса се разпиля до кръста.

— Я-я-я! — запелтечи пияният. — Каква мадама! — той се заклатушка към тях с похотлив поглед, присъединиха се и някои от приятелите му.

За миг Далас осъзна, че това е същата банда каубои, които оня ден бяха обградили Ейнджъл при пещерата. В същото време и тя осъзна опасността. Дори започна да отстъпва назад, когато най-трезвият от мъжете я позна.

— Това са те. Онова мръсно долно псе, дето ни задигна момичето при пещерата.

— Мислех, че сме ги вдигнали във въздуха! — зачуди се един.

— Я млъквайте! — заповяда най-трезвият. — Точно сега не ни трябват неприятности със закона!

Те гротескно започнаха да си правят знаци да замълчат, после се разсмяха и вниманието им отново се прехвърли върху Ейнджъл и Далас, които вървяха пред тях.

— Ама тя била по-секси, отколкото си спомням!

— Момчета, по-добре си вървете по пътя — обърна се Далас към шестимата.

— Тая няма да я бъде! Няма да мръднем, докато сеньоритата не дойде с нас! — изсмя се един от мъжете.

— Тя ще остане с мен! — каза Далас, а гласът му беше като от стомана.

Каубоите бяха прекалено пияни, за да мислят. Далас беше готов да удари най-близкия от тях, когато чу зад гърба си глас.

— Стига момчета. Играта свърши.

Погледна през рамо и видя не мъжа, а значката — същата монета от пет песос със звезда в средата, която тексаските рейнджъри носеха и през 1992 година.

Пияните изчезнаха за миг.

Далас поздрави сивокосия представител на закона.

— Нови ли сте в града? — запита рейнджърът.

— Току-що пристигаме — отвърна Далас. Забеляза, че мъжът хвърли поглед към револвера му, който бе производство след 1870 година.

— Необикновено оръжие имате.

Далас посегна към пистолета, но не го извади от кобура.

— Специална поръчка.

— Може ли да му хвърля едно око?

Далас се поколеба, но нямаше причина да се съмнява в искреното желание на рейнджъра. Освен това изпитваше известна симпатия към него. Нали самият той беше тексаски рейнджър. Извади го и му го подаде.

Мъжът го разгледа и в очите му светна истинско възхищение.

— Прекрасно оръжие! И кой, казахте, че ви го е изработил?

— Не съм казвал.

— За обесването ли сте дошли?

Далас погледна бесилката, която се издигаше на градския площад.

— Не бях сигурен дали ще пристигнем навреме.

— Успели сте. Обесването ще бъде утре сутринта.

— Няма да го пропуснем.

Той видя как Ейнджъл потръпна, като зърна клупа. Рейнджърът му върна пистолета и той го прибра в кобура.

— Къде ще нощувате?

— Ще видим.

— Пансионът на госпожа Мортънсън е малко по-надолу. Добра храна и чисти чаршафи. Няма дървеници.

Мъжът докосна шапката си и кимна на Ейнджъл.

— Довиждане, госпожо. Бъдете внимателни.

Рейнджърът продължи по улицата покрай магазина, ковачницата, сарачницата и банката. Накрая стигна до дървената сграда на затвора и седна на люлеещия се стол, поставен на верандата.

Далас си отдъхна. Случилото се приличаше на сцена от уестърн, в който той самият беше един от героите.

— Ще търсим ли пансиона? — попита Далас.

— Най-добре.

Пансионът беше точно срещу затвора. Двуетажна дървена постройка с мебели във викториански стил, пухени завивки, кана с вода и леген на масичката до леглото. Всичко необходимо. Банята и бръснарницата бяха на улицата.

Далас си глътна езика, когато госпожа Мортънсън помоли да й платят предварително. Той изведнъж осъзна, че няма с какво да замести парите от 1864 година.

Но Ейнджъл седна и бързо свали левия си ботуш. Усмихна му се, докато развиваше скривалището в тока, откъде извади снопче конфедерални банкноти.

— Пазя ги за извънредни случаи — обясни тя.

Далас поклати глава и двамата последваха госпожа Мортънсън, която ги поведе към стаите.

— Ще те видя по-късно за вечеря — каза Ейнджъл и изчезна зад вратата на своята стая.

Той се чудеше дали и тя беше толкова объркана в бъдещето, както той в миналото. Реши, че нейният шок е бил още по-голям. Все пак той знаеше какво го очаква. А тя нямаше и най-малка представа какво крие бъдещето. Каза си, че всичко това е временно. Имаше врата между столетията и тя щеше да му помогне да се върне там, откъдето бе дошъл.

И все пак се страхуваше дали ще я открие, когато му дойде времето.

Беше тъмно, когато Ейнджъл почука на вратата. Той отвори и видя, че е облечена с дълга пола и бяла блуза на ситни райета.

Тя се изчерви и започна да заеква.

— Госпожа Мортънсън ми ги даде на заем. На дъщеря й са.

Далас бе зашеметен. Ейнджъл изглеждаше чудесно в тези старомодни дрехи! Въпреки че дантелите на блузата стигаха до шията и китките й, а полата с волани покриваше дори кокалчетата на краката й, той не беше срещал по-омайна жена от нея. Беше вдигнала косата си, но няколко кичура се виеха по врата й. Далас едва преглътна желанието, което го заля. Тя беше забранена територия. Можеше да я гледа, но не и да я докосва.

А от това го болеше десет пъти повече.

— Да вървим! — каза той и в гласа му се долавяше стаена страст.

Ейнджъл го погледна едва-едва, но веднага забеляза възхищението в очите му. Одобрение и… още нещо. Почувства съжаление за онова, което никога нямаше да се случи. Само ако… Ако всички мечти се сбъдваха, свинете щяха да летят! Тя пое подадената й ръка и двамата слязоха в трапезарията.

Вечеряха пържоли и печени картофи, когато чуха експлозията.

— Олеле, сякаш отново ограбват банката! — развика се госпожа Мортънсън. — Така беше и миналия път! Взривиха касата и…

Далас скочи към вратата. Да, само че сега не беше банката. Покривът на затвора гореше. В светлината на пламъците той различи някаква фигура и предположи, че е рейнджърът, когото видяха днес следобед. Той лежеше с лице към земята. Сигурно експлозията го беше отхвърлила.

Имаше огромна дупка в стената на затвора точно под зарешетения прозорец. Далас видя неясни сенки, които се опитваха да изтръгнат железните решетки. Някакво въже беше вързано за тях, а другият му край — за седлото на кон. Конникът пришпори жребеца и прозорецът се изкърти. Мъжете помогнаха на затворника да излезе.

— Това е Джейк Дилън! — извика Ейнджъл. — Ще избяга!

Далас инстинктивно извади пистолета и прекоси улицата. Той беше рейнджър и трябваше да попречи на бягството!

— Останете на място и вдигнете ръце! Аз съм тексаски рейнджър!

Доколкото можеше да види, бяха същите мъже, които нападнаха Ейнджъл. Това обясняваше и наличието на динамита, с който разрушиха входа на пещерата. Трябваше да се досети.

— Тръгвайте! — извика един от тях. — Аз ще се погрижа за рейнджъра.

Той се обърна и стреля по Далас. С години изработваният инстинкт задейства и Далас се просна на земята, като в същия момент стреля. Каубоят извика и се хвана за гърдите.

— Улучи Слим!

Ейнджъл видя, че Далас падна на земята в мига, в който оня стреля. Тя изтича на улицата точно когато разбойниците се мятаха на конете си. Фибите й се разпиляха и водопадът златни коси се разля по раменете й, ослепителен на светлината на пожара.

— Това е момичето!

— Хвани я!

За секунди един от бандитите се наведе и я метна пред себе си на коня.

Далас се прицели внимателно в Джейк Дилън и стреля. От виковете и ругатните на бандата стана ясно, че го е убил.

— Джейк е мъртъв!

— По дяволите!

— Сега какво ще правим?

Конниците се въртяха в кръг. Чудеха се дали да се върнат за разплата, или да избягат с момичето. Далас се възползва от колебанието им, яхна най-близкия кон от коневръза и го пришпори право срещу тях.

Беше тъмно и в суматохата той успя да грабне Ейнджъл. Обърна коня и изчезна в мрака, докато бандитите се суетяха, без да разбират какво става. Бесни, те пришпориха конете си след него.

Далас намали ход само за да намести Ейнджъл по-удобно на седлото зад себе си и препусна. Увеличи разстоянието между себе си и преследвачите, после поуспокои галопа.

— Конят се нуждае от почивка — каза намръщено той.

— Далас, аз…

— Какво, по дяволите, търсеше на улицата!

— Уплаших се, че си убит!

— Можеха да те застрелят!

— Но не ме застреляха.

— И какво да правя сега с теб?

— Остави ме тук. Все някак ще се оправя.

Тя се плъзна по задницата на коня, но Далас също слезе. Хвана я за раменете и сърдито попита:

— И как да се върна в бъдещето, като знам, че тук си в опасност?

— Всичко ще бъде наред — увери го тя.

— Тези мъже ще те преследват, където и да си.

— Тексас е достатъчно голям щат. Ще отида в град, където няма да ме намерят. Не се безпокой за мен. Ти си в опасност. Трябва да се върнем в пещерата. Сега, след като уби Джейк, те няма да се успокоят, докато не те намерят и убият.

Далас свали шапката си и промърмори:

— Ама че каша.

— Ще тръгнем ли най-после към пещерата?

Той беше объркан, но реши, че е права. Ако положението се влоши, ще я вземе със себе си в бъдещето, независимо дали иска, или не.

— Добре. Да вървим!

Пътуването с кон беше по-кратко. Спряха само за да отдъхнат и да пийнат вода от реката. Беше почти обяд, когато стигнаха до пещерата. По-точно до мястото, където трябваше да бъде.

Отворът го нямаше.

От известно време Далас знаеше, че ги преследват. Размерът на прашния облак не оставяше съмнение, че зад тях препуска група конници. Не трябваше много въображение, за да се досети кои са. Той се смъкна от седлото и помогна на Ейнджъл да слезе.

Ръцете му обгърнаха кръста й. Изглеждаше невероятно уязвима. Косата й бе разрошена, ръкавът на блузата й беше скъсан на рамото. Полата, запретната до коленете, откриваше старомодни обувки с токчета, целите покрити с прах.

Изглеждаше като девойка в беда и той почувства непреодолимо желание да я спаси. Само че трябваше да остане в този свят, за да го направи.

Какво пък, той също можеше да се жертва. В неговия свят нямаше никой, който да жали за него. Никой, комуто да липсва, ако остане тук. Защо не, тогава? Струваше си. Би могъл…

Далас почувства непоносимата болка, преди да чуе изстрела. Кракът му омекна и той повлече Ейнджъл в някаква долчинка, която представляваше малко укритие.

— Ти си ранен! — Тя докосна бедрото му и ръката й се обагри с кръв. — Господи, Далас!

Той издърпа кърпата от врата си. Доста бързо губеше кръв.

— Стегни това около крака ми. Над раната.

Друга жена би припаднала, помисли Далас. Или би изпаднала в истерия и не би могла да му помогне. Не и Ейнджъл. Тя направи точно каквото й каза. Когато свърши, вдигна очи и го погледна. И той усети как нещо дълбоко в него се пречупи. Ужасно беше, че няма да живеят още дълго. Би било интересно да види какво би се случило помежду им.

Един от бандитите се показа и Далас го застреля.

— Предайте се! — извика друг. — И без това ще умрете от жажда там, където сте. И защо е всичко това? Ние няма да те убием, рейнджър. Ти не ни трябваш. Искаме само момичето.

Далас дори не си направи труда да им отговори. И дума не можеше да става да им даде Ейнджъл. Но те имаха известно право. Двамата нямаха нито вода, нито храна. Нямаха и възможност да се измъкнат, без да бъдат застреляни.

Следващият половин час мина бавно, а слънцето се качваше все по-високо и ставаше все по-горещо. Легнаха един до друг в тясната долчинка, която все пак ги прикриваше от бандитите. Далас хвана ръката й и я задържа, а животът изтичаше с кръвта от крака му. Искаше да се бие, но в положението, в което се намираха, нямаха никакви шансове да се измъкнат.

— Далас… — в гласа й имаше учудване и нетърпение и това го накара да отвори очи. Тя беше втренчила поглед в скалата. Той погледна натам и онемя. Отворът се беше появил. — Но как така?

И неочаквано Далас разбра. Вдигна глава към слънцето, което беше точно над тях.

— Сега е пладне. И вчера, като излязохме, беше пладне. Когато те спасих първия път, пак беше обяд.

— Трябва да се добереш до него, преди да изчезне отново.

— Няма да те оставя сама тук.

— Но ти нямаш друг избор, Далас. Аз принадлежа на този век.

Той понечи да възрази, но замълча. Нима можеше да й каже, че в неговия свят ще й бъде по-добре! Вече знаеше как се чувства човек в неподходящо време и на неподходящо място. Нима имаше право да я моли да тръгне с него към бъдещето? Беше ли честно? Беше ли правилно? Та той дори не бе сигурен в чувствата си към нея.

Наистина беше очарован, привлечен, омагьосан. Но какво би станало, ако тя скоро му омръзне? Или той й омръзне? Тя беше права. Трябваше да й остави възможност за избор.

— Добре. Ще ги задържа, докато вземеш коня и избягаш.

— Не можеш…

— Слушай, Ейнджъл. Изобщо няма да мръдна оттук, ако знам, че те оставям сама с тях. Ако искаш да си отида, най-добре ще е да се погрижиш за своето бягство. Ще ги държа приковани към земята, докато се измъкнеш. Когато съм сигурен, че си далеч и в безопасност, ще вляза в пещерата. Нямаха много късмет миналия път. Мисля, че и този път ще успея да им избягам.

Ейнджъл беше объркана. Не искаше той да си отиде — в бъдещето. Но не би могла и да го помоли да остане! Този свят не приличаше на неговия. Ако остане, може би ще съжалява и скоро ще я напусне. А щом сега не искаше да го загуби, сигурно никога нямаше да иска.

— Добре, добре. Бъди внимателен, моля те. Аз… Ще ми липсваш.

Той не отговори. Само я придърпа към себе си и я целуна. Силно, безкомпромисно, завинаги — за всичките бъдещи самотни години, които идваха. После грубо я отблъсна.

— Върви!

Ейнджъл чу изстрели зад себе си, докато пришпорваше коня. Един куршум изсвири покрай ушите й. Но точно преди да изкачи хълма, тя обърна коня и се върна при Далас. Спря до него и извика:

— Хвани се за седлото! Ще те отведа до входа на пещерата.

— Ейнджъл, какво правиш, по дяволите…

— Нямаме време! Прави, каквото ти казвам.

Той се хвана за стремето и с мъка се изправи. Ейнджъл пришпори коня.

— Ще се измъкнат! — развикаха се бандитите.

— Не и този път! Имаме достатъчно динамит, за да не излязат живи!

За Ейнджъл беше ясно, че с тази рана на крака Далас се нуждае от нейната помощ, за да стигне до входа на пещерата. Но когато чу виковете на бандитите, осъзна, че ако го остави сам, го обрича на сигурна смърт. В никакъв случай не би позволила да го застрелят.

Изобщо не се замисли повече. Слезе от коня, хвана Далас през кръста и двамата се вмъкнаха в пещерата.

— Ейнджъл, трябва да тръгваш — тихо промълви той. — В противен случай…

— Мълчи и върви. Или и двамата ще съжаляваме, че не сме се отдалечили достатъчно.

Чуваха, че бандитите приближават. Далас стреля веднъж, за да ги задържи на разстояние, но от откъслечните думи, които достигаха до тях, ставаше ясно, че каубоите имат други планове.

— Само… Да минем първия завой — едва продума Далас.

Ейнджъл почти го влачеше, толкова беше слаб.

— Още малко, Далас, хайде, още съвсем мъничко.

Тъкмо бяха минали завоя и чуха експлозията. Далас се хвърли напред и повлече Ейнджъл. Този път взривната вълна не стигна много навътре. Или стените бяха по-здрави, или водата попречи, кой знае. Но когато прахът се разсея, бяха все още живи.

— Тъмно е — прошепна Ейнджъл в тишината и усети ръцете му да я обгръщат. — Мисля, че вече няма връщане назад.

— И аз така мисля.

— Значи няма начин да се отървеш от мен.

Далас стисна ръката й.

— Да. Така е.