Джоан Джонстън
Неподвластни на времето (7)

Седма глава

Беше минал почти месец от пътуването им в миналото, а Ейнджъл живееше все още при Далас.

Тогава, въпреки раната, той успя някак си да шофира и като се върнаха в ранчото, повика доктор Адам Филипс.

— Случаен изстрел — беше единственото обяснение.

Нямаше следствие. Далас разказа някаква измислена история как случайно си бил прострелял крака. Ейнджъл слушаше с пребледняло лице, но не го прекъсна. Рейнджърите настояха той да остане вкъщи, докато се възстанови, но Далас се задържа на легло само три дни.

Притесняваше се, че намесата му в миналото е повлияла с нещо на бъдещето, че е въздействала по някакъв начин на историята. Нали беше убил няколко души. Това можеше да има сериозни последствия.

Едно от първите неща, които направи, бе да намери в архивите вестника, който излизаше в Сан Антонио, с дата 7 октомври 1864. Беше удивен от съобщението, което прочете.

„Загадъчен мъж, твърдящ, че е тексаски рейнджър, осуети снощи подготвеното бягство. След хайката рейнджърите заловиха виновниците за взривяването на затвора. Бандитите твърдят, че човекът, застрелял осъдения на обесване убиец и крадец Джейк Дилън, казал, че е рейнджър. Рейнджърите от Сан Антонио обаче не знаят нищо за техния мистериозен колега, чието име и местонахождение все още са неизвестни.“

И така неговата намеса беше оставила следи в историята, но без фатални последици.

Доволен, че миналото е останало непроменено, Далас започна обучението на Ейнджъл. Тя се оказа в бъдещето, защото спаси живота му. Трябваше да я научи да се оправя сама. Не че искаше тя да си отиде, но…

Той й напомни споразумението, което бяха сключили, преди да влязат в пещерата за последен път — да научи всичко необходимо за оцеляване в новия свят.

— Свикнала съм да се оправям сама. Колкото по-бързо стана независима, толкова по-добре.

Беше изненадан от настървението, с което тя се захвана да учи всичко за двайсети век. През последвалите седмици той беше учител, а тя почти през цялото време — схватлива и прилежна ученичка. До днес.

Далас остави уроците по шофиране последни, защото отначало се страхуваше, че Ейнджъл може да му задигне пикапа и да изчезне. Дори сега не изключваше подобна възможност. Но все пак трябваше да я научи.

— Натисни педала! Сега отпускай! Леко, леко. Дай малко газ!

Пикапът рязко подскочи и спря.

— Не мога — изплака Ейнджъл. — Никога няма да се науча!

— Много добре се справяш. Първия път всеки има проблеми.

— И ти ли имаше?

— Е, не, но…

Тя отвори вратата и скочи.

— Кого се опитваш да заблуждаваш, Далас, себе си или мен? Не съм подходяща за този свят. Не мога да правя и най-простите неща.

— Да караш автомобил не е проста работа.

— Но ти можеш — промърмори през рамо тя.

— Виж какво, Ейнджъл. Няма да изгубя търпение, така че не се опитвай да ме дразниш.

Тя се качи на верандата и седна в люлеещия се стол. Далас я последва.

— През този месец ти се научи да се справяш с всички прибори в къщата. Дори с компютъра.

— Да, да. Мога да го включвам и да пиша букви по екрана. Това всеки го може.

— Грешиш. Много хора изпитват страх от компютрите. А ти не се боиш. И това те прави по-особена. Нищо не може да те уплаши.

Тя го изгледа с недоверие. Само да знаеше колко трудно беше! Всеки ден бе живяла в ужас от мисълта, че ще се провали. Далас й пълнеше главата с информация и добре, че беше спокоен човек…

Въпреки това, тя доста често успяваше да го разгневи. Между тях започна нещо като игра — тя нападаше, той се отбраняваше. Сблъсъкът между огнените им темпераменти намаляваше донякъде сексуалното напрежение, което и двамата трудно потискаха.

Ейнджъл сплете пръсти, за да не посегне към Далас. Така й се искаше да я прегърне! Но бе твърде опасно. И обикновено водеше до не тъй безобидни неща. Тя бе неопитна с мъжете, но не беше наивна. Знаеше, че Далас я желае. И очите, и ръцете му го издаваха. От деня, в който се върнаха от миналото, той се държеше внимателно като истински джентълмен. И тя се стремеше всячески да му помага.

Далас видя как челюстта й се стегна и разбра, че стиска зъби. Не беше за първи път, сигурно нямаше да е и за последен. Напрежението помежду им растеше през последните дни. Той опитваше да крие чувствата си, но рядко успяваше.

Не я докосна нито веднъж. Поне не така както копнееше. Ставаше му все по-трудно да се удържа. Искаше да я грабне в обятията си и да я притисне силно към себе си. Да се слее с нея. Скоро тя ще бъде самостоятелна и няма да има нужда от него. Странно защо при тази мисъл усети чувство за предстояща и непоносима загуба.

— Успокой се. Няма да се разплача, нито ще изпадна в истерия. Овладях се.

— Сигурен съм — отвърна Далас и седна на най-горното стъпало. — Ти си много по-различна от другите жени, Ейнджъл. Казвал ли съм ти го?

Тя извъртя очи.

— Напоследък по няколко пъти на ден.

— Защото наистина го мисля — засмя се той. — Почини си малко. Не можеш да преминеш в галоп сто и двайсет години за трийсет дни!

Далас винаги се шегуваше, щом станеше дума за нейното пристигане от миналото. Тя знаеше, че му е трудно да свикне с тази мисъл. Но я разсмиваше, когато й се плачеше и успяваше да й вдъхне сили, когато бе готова да се предаде.

Най-много я изненада отношението му към нея. Той очакваше да бъде самостоятелна. Сама да взема решения и да ги изпълнява. Винаги бе смятала, че способностите й не отстъпват пред уменията на мъжете, но никога досега не бе срещала мъж, който да се отнася с нея като с равна. Поне не в своето време. Неговите изисквания бяха високи и често се налагаше да събере цялата си смелост, за да ги посрещне. Ето, като това шофиране сега!

Ако трябваше да си признае честно, пикапът я ужасяваше. Беше карала фургон с четири коня в онези времена. Но тук бяха двеста, скрити под капака. Макар Далас да си въобразяваше, че ще се справи, тя не се чувстваше сигурна в себе си.

Можеше да махне с ръка и да каже: „Е, много важно, като не се науча“, но имаше причини да не се отказва. Трябваше да преодолее страховете си. Отпуската на Далас свършваше утре и ако тя не се научеше да шофира, щеше да се окаже изолирана в ранчото. Не че имаше кой знае какво желание да тръгне по света без него… Но все пак! Двайсети век беше колкото страшен, толкова и възбуждащо примамлив!

През изминалия месец тя опита да открие място за себе си в новия свят. Липсата на образование обаче се оказа истинска катастрофа. За беда, тя нямаше голям опит в честното припечелване на хляба, а Далас й даде ясно да разбере, че с нечестните начини за преживяване е приключено.

Той обеща да й помогне да завърши някой колеж, но в интерес на истината, Ейнджъл не беше силна в науките. Повечето време в училище бе прекарала във фантазии и мечти. Далас настоя и тя се съгласи да се запише в курсовете за възрастни в местния колеж. А това означаваше, че трябва да се научи да шофира, за да може да се придвижи дотам.

Ейнджъл се обърна към Далас, засрамена от детинското си избухване преди малко.

— Извинявай.

— Ех, защо не ми е подръка касетофонът? Не чувам твърде често тази дума от твоята уста.

— Имаш пред вид малката черна кутия, на която говориш и тя повтаря каквото си казал?

— Точно така. А може също и да свири.

— Толкова неща трябва да помня!

— Справяш се чудесно — той сложи ръка на коляното й. — Дори повече от чудесно. Фантастично!

— С изключение на пикапа.

— Искаш ли да опиташ пак?

— Защо не?

Всички мисли излетяха от главата й щом той сложи ръка върху коляното й. Тя лекичко се отмести, като се надяваше да не е забелязал смущението й.

Но той го забеляза. Собствената му реакция от допира бе много по-сериозна от почервенелите й бузи. Изминалият месец бе за Далас едновременно агония и възторг. Ейнджъл беше като малко дете — всичко бе ново и вълнуващо за нея. Тя откриваше света. С тази разлика, че не беше дете и неговото отношение към нея определено не беше бащинско.

Въпреки неловките ситуации, в които често изпадаше, той не злоупотреби нито веднъж. Желаеше я повече от която и да е жена в живота си. Но тя беше беззащитна и той нямаше право да настоява за по-интимна връзка. Откри, че не може да я остави сама. Ролята на учител му беше добро оправдание и даваше възможност да прекарва много време с нея.

Спомни си първото им посещение в магазина. Тя вземаше всяко нещо в ръце и го изследваше. Търсеше продукти, които познава и разпитваше за тези, които не беше виждала.

— Ананас ли се казва? И как го ядете с тази кора?

— Тя се бели — обясни Далас.

— А това се нарича спагети, така ли?

— Ще ти харесат — обеща той.

Далас се смя до сълзи, докато наблюдаваше първата й битка с безкрайните спагети и вилицата. И тя се разсмя като доволно дете, когато успя да ги навие.

Тя знаеше всичко за консервираните храни, които се приготвяха през 1864. Е, разбира се, не в такова голямо разнообразие. Неохотно се съгласи да опита замразените.

— Ами че този зелен фасул изглежда като току-що откъснат! — удиви се тя, когато отвориха пакета.

Далас се почувства много горд, сякаш сам беше садил, отгледал и консервирал фасула.

А когато стигнаха до щанда за козметика и санитарни материали стана наистина интересно. Изчерви се до уши, докато й обясняваше някои женски артикули, от които Ейнджъл щеше да има нужда. Тя сложи кутийката тампони в количката със забележката:

— Те наистина са… хм, удобни.

След това взе една кутийка презервативи и със същото невинно любопитство зачете етикета. Огледа огромното многообразие от подобни кутийки по лавиците и запита:

— Какво по-точно има в тази кутийка?

Той я гледаше замръзнал.

— Презерватив — успя да каже. — Мъжът си го слага… ъ… по време на… Е, използва се от мъже. — Чувстваше се неудобно и глупаво. Беше направо смешен! Днес и малките деца знаят всичко за презервативите. Вкъщи също има една кутийка. Сигурно няма да има нужда да купуват още. Кой знае защо му се искаше тя да разбере за какво се употребяват, кога и как. А в същото време осъзна, че си мисли какво ли ще бъде да се люби с нея. Реши да й обясни направо и без заобикалки. — Мъжът го използва по време на половия акт. — Огледа се и видя една жена в напреднала бременност да му се усмихва зад количката си. — Сега можем ли да тръгваме?

— Не още. Тук пише, че „презервативът е много ефективен за предпазване от бременност“.

— Да, а също и от болести.

— Като сифилиса ли?

— Да, и като СПИН. — Веждите й се вдигнаха недоумяващо и той й разказа за смъртоносната нова болест, появила се преди десетилетие. — Всъщност сифилисът вече се лекува — завърши Далас.

— Та казваш, че с тези неща можеш да се предпазиш от забременяване?

— Е, не е сто процента сигурно. Хапчетата са по-добри.

— Имате и хапчета за предпазване от бебета? — зяпна Ейнджъл.

— Жените имат право на избор — заобяснява той тихо. — Те вземат хапчета, докато решат да имат семейство и деца. Тогава ги спират.

— Можете да планирате кога да имате деца, така ли?

— Точно така.

— Това ще трябва да го запомня — промърмори Ейнджъл.

За негово облекчение продължи нататък. Повече не спомена за презервативите. Не стана дума и за евентуална интимност между тях. А Далас почти непрекъснато бе възбуден. Бе достатъчен само един поглед на невероятно сините й очи, случаен допир на ръката й и тялото му се сковаваше. Затова беше доволен, че отпуската му свършва. Просто не знаеше докога ще издържи на това мъчение.

И така, днес трябваше да я научи да шофира. Той самият се нуждаеше от нейната независимост. Знаеше, че тя също желае да бъде самостоятелна, че гори от нетърпение да преодолее ограниченията, които й налагаше непознаването на двайсети век. За един месец научи много повече, отколкото някои хора за цял живот. Той й се възхищаваше все повече и повече.

Другата причина бе, че се чувстваше щастлив да се върне на работа. Достатъчно време се бе наслаждавал и измъчвал от присъствието й. Не обичаше жени да се намесват в живота му. Имаше си желязно правило — не разчитай, че жената ще се задържи дълго при теб. Рано или късно Ейнджъл щеше отново да започне скитническия си живот. Колкото по-скоро го направи, толкова по-добре.

— Идваш ли? — извика тя от кабината.

— Идвам — Далас седна до нея и запита: — Искаш ли да ти повторя още веднъж какво да правиш?

— Не. Мисля, че запомних всичко. Трябва ми повече практика.

През следващия половин час тя кара съвсем сносно.

— Добре, че тази част на Тексас е толкова равна.

— Като покараш повече и планините няма да ти се виждат страшни — обеща й той. — Какво ще кажеш да отидем донякъде?

— Добре. Къде?

— Ами, например при доктор Филипс.

— Прекрасно. Но може би трябва да облека пола?

— Панталонът ти стои чудесно. Е, малко е размъкнат, но Адам не обръща внимание на тези неща.

— Щом казваш.

Ейнджъл отказваше да облече нещо, което не стига до глезените й. Далас си спомняше отлично какво стана, когато отидоха в Сан Антонио да купят дрехи. Никога нямаше да забрави изражението й, като видя облеклото на жените по улиците. Всъщност дори той самият се обърка, защото опита да възприеме всичко през нейните очи.

Сутиени вместо блузи. Тесни, прилепнали трика или пък съвсем изрязани шорти, разкриващи съблазнителни бедра. Тези неща изобщо не го притесняваха по-рано. Не им обръщаше внимание. А сега, като чу мнението на Ейнджъл, се замисли, дали наистина подобни дрехи трябва да се носят на улицата.

— Тези парцалки не стигат да избършеш праха на една цигулка! — прошепна тя в ухото му. — Не предлагаш да се облека така, нали?

В действителност той си представи как ли ще изглежда облечена, или по-скоро съблечена, по модата на двайсети век. Но вместо това отговори:

— Сигурен съм, че ще намерим нещо по-консервативно за теб.

Имаше предвид пола до коленете. Тя обаче не даде и дума да се издума.

— Ти какво очакваш!? Да си показвам краката на всеки мъж!? Няма да стане!

За пръв път той се ядоса на упоритостта й.

— Всички ходят така!

— Не и там, откъдето идвам. Няма да се чувствам удобно в тези дрехи. Всяка жаба да си знае гьола, Далас.

И той се предаде. Всъщност най-неочаквано осъзна, че настоява, защото всъщност иска да види краката й. Сети се, че досега никой не ги е виждал. Не беше съвсем горд от чувството за собственост, пробудило се у него, но не го потисна.

— Добре. Тогава ще потърсим нещо, с което ще ти бъде удобно.

И потърсиха магазин за дрехи в кънтри стил, където Ейнджъл намери памучни поли до средата на прасеца и поли за яздене, както и чифт меки кожени ботуши. Откриха също няколко хубави, много женствени блузи с връзки и ширити, които да подхождат на полите.

Далас се поколеба, преди да я заведе в магазина за бельо. Нямаше как. Знаеше, че тя има само това, което бе на нея. Отдели доста време, за да я подготви.

— Дамското бельо се е променило много, Ейнджъл. Мисля, че никъде няма да намерим нещата, които носиш.

Очите й се разшириха от изумление, когато застана пред витрината. Той почувства объркването й и трескаво се замисли какво да направи, за да й помогне. Тогава зърна продавачката. Въведе Ейнджъл в магазина и отидоха право при нея.

— С какво мога да ви помогна? — запита любезно жената.

— Ами… Тя се нуждае от бельо.

— Имате ли някакви специални изисквания?

Ейнджъл се изчерви.

— Трябва й от всичко по малко — обясни Далас. — Сутиен, бикини… Вие знаете.

За щастие продавачката беше опитна и се беше сблъсквала с притесненията на мъжете и жените пред щанда за бельо.

— Позволете да ви отнема за малко младата дама. Как се казвате, мила?

— Ейнджъл — отвърна вместо нея Далас.

— Чудесно име. Ще вземем някои мерки и ще видя какво мога да направя.

Ейнджъл изглеждаше много нещастна, когато влезе в пробната с няколко дантелени сутиена в ръка.

— Също като корсета, само че подобрен — призна, като излезе. — Почувствах се като в менгеме, когато го сложих. Дали нямат нещо подобно на онова, което съм свикнала да нося?

Далас обясни на продавачката какво беше видял в банята. Тя се усмихна и каза:

— Мисля, че имам точно каквото искате.

Сияещото лице на Ейнджъл, когато излезе от пробната, издаваше възторга й от бельото.

— Истинска коприна! И се чувствам прекрасно, като се допират до кожата ми. Меки са като гривата на Ред.

Далас искаше да погали всички тези копринени неща. Всъщност не. Не му трябваха те. Беше сигурен, че нейната кожа е сто пъти по-нежна и по-гладка от всяка коприна.

Купиха няколко комплекта бельо и след кратък спор Далас се съгласи тя да му върне сумата за дрехите, след като си намери работа. И двамата се чудеха какво ли би могла да върши. Когато й напомни за колежа, на дневен ред излезе въпроса за шофирането.

— А ти как ще се придвижваш, ако аз взема пикапа?

— Имам кола. Тя остана в Сан Антонио, тъй като след смъртта на Кейл един колега ме докара дотук. Не ми трябваше досега, затова не я прибрах. Но като отида на работа, ще я върна.

Трябваше да се яви в службата още утре. Шефът му се бе обадил снощи, за да му възложи задача. Трябваше да бъде сутринта в Хондо. Някакви съседи имали спор за говедата. Единият обвинявал другия в кражба и местната полиция се нуждаеше от помощта на рейнджъри за провеждане на разследването.

— Всеки ден ли ще се връщаш вкъщи? — запита Ейнджъл.

— Зависи. Ако се наложи да остана до късно, може би няма да се върна.

И тогава осъзна необходимостта тя да се научи да шофира.

Днес, на път към доктора, беше доста доволен от резултатите. Вече беше направил застраховка и бе сигурен, че Ейнджъл знае всичко необходимо, за да се яви на изпит за шофьорска книжка. Но книжката щеше да почака, докато й набави някакви документи за самоличност.

— Можем да минем по черния път. Лош е и няма много движение.

Тя го послуша. Когато стигнаха ранчото на Филипс, Ейнджъл щастливо се разсмя.

— Успях!

— Да, докара ме без произшествия. — Далас разтвори ръце и тя се хвърли в прегръдката му.

Наистина всичко започна като невинна прегръдка. Като отпразнуване на победата. Но щом почувства гърдите й, притиснати в неговите, Далас осъзна, че е в беда. Ръцете му се плъзнаха по раменете й. Пръстите му се вплетоха в косите й. Кръвта му кипна. Мускулите се напрегнаха. Дъхът му секна.

Той промълви името й и се наведе към нея. Целуна челото, бузите, носа, очите и накрая стигна до устните. Вложи в целувката цялата жажда и копнеж, които беше стаил през този безкраен месец.

Ейнджъл разбра, че е загубена в мига, когато устните му се впиха в нейните и тя горещо откликна на целувката.

Далас искаше много повече, но лостът за скоростите му пречеше. Трябваше да я повдигне и да я сложи на коленете си. За негово задоволство, тя не се възпротиви. Изглеждаше нетърпелива и жадна. И сякаш искаше да му помогне.

Но в стремежа си да се настани по-удобно, Ейнджъл докосна клаксона.

А звукът от клаксон в пустия двор на ранчото на доктор Филипс беше сигнал за бедствие. Каубоите изскочиха от обора, икономката — от кухнята. Докторът беше начело на ордата, втурнала се към пикапа.

Пронизителният вой на клаксона прекъсна целувката им и Далас зърна с крайчеца на окото си някакво движение навън. Той отстрани леко Ейнджъл от себе си и двамата с удивление видяха тълпата, събрала се около пикапа.

— Пусни ме!

— Нали това правя! Косата ти се е закачила за копчето на ризата ми. Отмести си крака!

— Не така!

— Ама че работа! Оправи си блузата! — Далас й помогна да я напъха в панталоните. Погледна надолу и изохка. Възбудата му бе очевидна.

В това време Адам отвори вратата откъм шофьора.

— Добре ли сте?

— Добре сме — отвърна Ейнджъл, останала без дъх и оправи косата си.

Адам се втренчи в пламналото й лице, подпухналите устни и разфокусирания поглед, а сетне погледна шапката, която Далас беше сложил в скута си.

— Дойдохме дотук, за да се упражнява Ейнджъл в шофиране — отвърна възможно най-равнодушно Далас.

— Доколкото разбирам, урокът е завършил благополучно — усмихна се докторът, като продължаваше да мести очи от разчорлената коса на Ейнджъл към зачервеното лице на приятеля си. — Ще влезете ли?

Далас погледна Ейнджъл и долови почти незабележимия й отказ с глава.

— Не, ще наминем друг път.

Ейнджъл беше така объркана, че на два пъти задави колата, преди да излязат на пътя. Застигна ги гръмогласен смях.

— Никога не съм се чувствала толкова унижена! Пред всички тези хора!

— Сякаш ме бяха вързали гол в кабината на собствения ми пикап! — пригласяше й Далас.

Ейнджъл превключи на трета и даде газ.

— Хей, по-бавно! По този път има много…

Едното колело хлътна в дупка и двамата рязко подскочиха. Ейнджъл загуби контрол над колата, която излезе от пътя. Далас грабна волана. С последни усилия успя да избегне удара със заплашително приближаващия насреща им дъб. Най-сетне спря.

— Можеше да ни пребиеш и двамата!

Тя се обърна към него и се разфуча:

— Ти, смотан дървеняк! Тъпанар такъв! Отлично знаеш от какво съм разстроена! Ако държеше ръцете си далеч от мен…

— Стига! Нали през цялото време това правя!

Ейнджъл прехапа устни и го загледа. Не беше го виждала толкова ядосан. Дали нямаше да я изхвърли от колата? Как щеше да се прибере пеша?

— Ако си търсиш някой, който да те ухажва и да стои на един километър от теб, сбъркала си адреса.

— И чия е грешката?

— Виж какво, Ейнджъл. Днес мъжете и жените имат много по-голяма свобода. Могат да изживеят чувствата си, могат да си принадлежат, без изобщо да се женят. Те… — Далас прокара ръка през косата си.

— Те какво? — Ейнджъл седеше като на тръни и очакваше отговора.

— Правят всичко, което идва естествено, от само себе си!

— Искаш да кажеш, че неомъжена жена може да се целува… Да се прегръща… И дори да легне с мъж и никой няма да си помисли нищо лошо за нея?

Далас потръпна от мисълта за устните и ръцете й. От картината, която изплува пред очите му — двамата в леглото, голи.

— Да.

— Ами ако искам да слушам ласкателни думи от… безопасно разстояние? — попита тъжно тя.

По дяволите, изруга наум той. Момичето от миналия век предпочиташе любовните думи от разстояние! Но нейна ли беше вината, че странни сили и обстоятелства я бяха запратили в свят, където девствените младоженки бяха изключение? Но да живее с него беше все едно да седи върху буре с барут. Той не беше от желязо, а и вече доста време се бе насилвал да стои на разстояние. Докога щеше да издържи?

Не можеше да я изпрати сама в някой апартамент. Щеше през цялото време да се тревожи. Единственият начин да се чувства спокоен, беше да намери някой, който да се грижи за нея. Неочаквано осъзна, че има начин да разреши проблемите и на двамата — ще намери мъж, който да се грижи за нея и по този начин ще си възвърне спокойствието.

— Зная как трябва да постъпим, Ейнджъл — рече накрая Далас. — Трябва да ти намерим съпруг.