Ан Болтън
Франк (10)

10

Началото на коктейла бе в девет часа, но когато Джинджър и Франк пристигнаха, почти никой не бе дошъл още. В Ню Йорк бе въпрос на добро възпитание да закъснееш поне с час. С това показваш, че си много зает или много търсен. Пристигнеш ли навреме, означава, че не се занимаваш с нищо значимо и интересно.

Джинджър намери това всеобщо мнение за глупаво и непристойно и затова настоя да тръгнат още в осем и половина.

Когато застана в огромното фоайе на студиото и се огледа, възкликна учудено:

— Но гостите са най-много двадесетина! А ти ми каза, че ще присъства целият екип, а и много други гости.

— Така е, но е едва девет и четвърт. Другите ще дойдат сигурно към полунощ — обясни Франк.

— Намирам за неучтиво домакините да чакат толкова време — отвърна Джинджър.

— Най-сетне някой с разумни възгледи! — чу зад себе си нечий гърмящ глас. — Харесвате ми, мис.

Джинджър се обърна и видя Макгавърн, макар че все още не подозираше кой стои пред нея.

— Радвам се, господине. Вече смятах, че в този град човек при никакви обстоятелства и никому не би могъл да каже това, което мисли.

Главният редактор весело се усмихна.

— В общи линии е така. Но аз предпочитам хора като вас.

В този момент Франк откри възможност да представи Джинджър и Макгавърн един на друг.

— Най-сетне разбрах кой е превърнал най-добрия ми репортер в безмозъчен бърборко — смеейки се каза Макгавърн, а когато видя, че очите на Джинджър опасно засвяткаха, добави: — Не го мислех сериозно, мис Камерон. Ако бях на мястото на Франк, щях да се държа по същия начин.

— Приемам го като комплимент, господин Макгавърн. Съдейки по описанията на Франк, мислех, че ще ми се разкрещите.

Франк се опита да я накара да замълчи, но шефът му вече се смееше гръмогласно.

— Типично е за Франк да ме представя като чудовище! А такова ли съм? — обърна се той и въпросително погледна Джинджър.

— Не, не вярвам. Мисля, че и вие и Франк, а и всички хора в този град, които познавам, водите друг начин на живот. Забравете притесненията и се дръжте, както намерите за добре.

— Франк, вие сте пълен идиот! — извика Макгавърн. — Точно такива изявления трябва да има във филма ви! Това е, което исках да чуя — причините, които карат бащата и дъщерята да напуснат големия град. Изглежда мис Камерон добре знае защо предпочита да живее в горите на Върмонт, а не в Ню Йорк.

Франк искаше да каже нещо, но не му бе дадена такава възможност. Макгавърн и Джинджър се разпалиха, открили единомислие по толкова значима тема, и напълно забравиха за присъствието му.

— Никой не трябва да живее тук и да получава толкова пари. А и никой няма нужда от толкова пари! — извика Джинджър.

— Това е съвсем вярно. Хубаво е, че поне един го разбира — чу Франк за своя най-голяма изненада. — Да пием за това, мис Камерон. Харесвате ми.

Франк побърза да вземе три мартинита. Фоайето постепенно се бе напълнило и тъкмо подаваше питиетата на Джинджър и Макгавърн, когато се появи Сюзан Хейс, придружена от един доста привлекателен мъж.

Джинджър също я забеляза. На хубавото й лице се появи недружелюбен израз, Франк я прегърна и се опита да отклони вниманието й, но бе твърде късно. Сюзан вече се приближаваше към тях.

— Франк, радвам се, че те виждам — измърка тя и го целуна по устата.

Той инстинктивно се избърса с опакото на дланта си.

— А, и вие ли сте тук? Не очаквах да ви срещна отново — продължи Сюзан и хладно подаде ръка на Джинджър.

— Също и аз — съгласи се тя и като че ли порасна с няколко сантиметра. Гърбът й се изпъна.

— Вие се познавате? — се намеси Макгавърн.

— Бегло. Преди няколко седмици се запознахме в апартамента на Франк. Бях му дошла на гости, но вие тъкмо го бяхте изпратил във Върмонт — със заплашително спокойствие каза Джинджър.

— Каква неприятна история — отвърна Макгавърн, който веднага се досети, че Сюзан е предишната приятелка на Франк. Интересуваше го как е попаднала в списъка на поканените. И кой беше мъжът с нея.

— Пропуснахте да ни представите кавалера си, мис Хейс. — Бе решил да освободи Джинджър от присъствието й. — Бих искал да зная кой посещава партитата ни.

Сюзан стъписано го погледна. След това смутено изпелтечи нещо в смисъл, че получила поканата от свой познат. И тъй като не искала да идва сама, поканила този господин да я придружи.

— Нещо не ви разбрах. Кой, казахте, е този мъж? — пак попита Макгавърн, без да се поддава на опитите й да отвлече вниманието му с един от своите подканващо копнежни погледи.

— Бил Уилкър — тихо каза тя. — Това е Бил Уилкър.

— Аха, значи Бил Уилкър. Познавам ли го?

— Не знам. Бил се занимава с коли — обясни Сюзан. Разговорът започна да става непоносим за нея.

— Не си спомням да съм поръчвал при него кола — настоя главният редактор.

Най-сетне спътникът на Сюзан се намеси в разговора. Той беше от онези мъже, които са непоколебимо уверени в чара си. Бе висок и добре сложен, но на ъгловатото му лице бе изписана празнота. Носеше тъмносин, безупречно ушит костюм. Вдигайки високомерно рамене, каза надуто:

— В Бронкс търгувам с използвани коли.

— Така значи. Не, не сме се срещали по работа — заключи Макгавърн. — Но все още не разбирам по каква причина ви виждам тук, господин Уилкър. Празнуваме приключването на сезона. Правим това два пъти годишно. Нещо като благодарност към всички, които са допринесли за сполуките на студиото ни. Бихте ли ми казал какъв е вашият принос?

Сюзан пребледня. И тя, както и Бил, нямаше работа тук. Беше дошла само заради Франк. Откъде можеше да знае, че ще попаднат точно в ръцете на големия бос?

— Извинете, господин Макгавърн, не исках да идвам сама и затова поканих Бил — каза тя, правейки опит да заглади положението.

— А вие защо сте тук, мис Хейс? Вас кой ви покани?

Сюзан много се смути.

— Един приятел — отвърна тя, когато видя, че няма да се отърве от въпросите му. — По техническата част е.

— Как се казва? — упорстваше Макгавърн. Не можеше да търпи, когато някои служители мислеха, че могат с повод или без повод да превърнат партито в свой личен празник и да канят, когото им хрумне.

— Казва се Джак — смутено каза Сюзан.

— При нас работят повече от 50 души, носещи това име. Около двадесетина от тях са в техническата служба. Джак чий? — Шефът изведнъж се ядоса.

— Не знам, забравих фамилията му — отвърна Сюзан правейки отново опит да го омилостиви с невинно пърхащите си мигли.

За Франк и Джинджър сцената вече ставаше мъчителна.

— Толкова ли е важно това, господин Макгавърн? — намеси се Джинджър. — Има повече от стотина гости тук двама повече или по-малко — какво значение има?

— Не е така. Не бих искал студиото да се превърне в хан и да идва всеки, който си пожелае. Списъкът на гостите е одобрен лично от мен, затова имам претенции да знам кой присъства — отвърна Макгавърн. След това погледна Сюзан с убийствен поглед. — Но очевидно има хора, които смятат, че могат да извлекат полза от присъствието си тук.

Тя пребледня и се разтреперан от унижение.

— Нямам нужда от вашия прием, господин Макгавърн! Не е вярно, че празникът ви има някакво значение за мен. Постоянно съм канена някъде…

— Знаете ли тогава какво, мис Хейс — приберете кавалера си и вървете на друг празник. Все още не ми е ясно каква работа можете да имате там, където се събират интелигентни хора.

— Моля ви, господин Макгавърн! Мисля, че е неучтиво да обиждате така мис Хейс! — за учудване на всички, отново се намеси Джинджър. Не понасяше високомерния тон, с който шефът на Франк разговаряше със Сюзан.

— Нямам нужда от подкрепата ви — сърдито каза Сюзан — Сама мога да се защитавам, ако сметна за необходимо. Но точно сега не смятам, че се налага. В края на краищата вие сте тук, мис Камерон — ако добре съм запомнила името ви, — по същата причина, по която съм и аз. А тя е, че и вие, както и аз, сме любовници на Франк.

Двете жени се изгледаха хладно, Франк безпомощно наблюдаваше как очите на Джинджър добиват онзи тъмен зелен цвят, който не предвещаваше нищо добро.

— Да, но разликата е в това, че вие сте бившата, ако съм осведомена правилно, а аз — настоящата любовница, ако е истина това, което ми каза Франк — отвърна Джинджър високо и ясно.

— Когато нощите са дълги, Франк говори много — каза Сюзан. За Джинджър това прозвуча като плесница. — Важното е да си направи кефа.

— Сюзан, забранявам ти да говориш с този тон на годеницата ми! — обърна се рязко Франк към бившата си любовница.

— Годеницата ти? Не е ли смешно?! Ако тази селянка ти е годеница, то аз още утре ще се омъжа за американския президент! — изсмя се истерично. — Или за Бил Уилкър, а може би за господин Макгавърн.

— Стига толкова!

Макгавърн чу и видя достатъчно. Случаят бе престанал да го интересува. Освен това повече не можеше да понася тая Сюзан. И дълбоко в себе си завидя на Франк за жената, която той нарече своя годеница. Той самият по убеждение бе останал ерген. Нямаше време за жена и семейство. Неговият живот бе студиото.

— Предлагам ви да последвате съвета ми, мис Хейс, и да си тръгнете. Тук ще си навлечете само неприятности.

След тези думи той се обърна и изчезна в навалицата.

— Никога не ми се е случвало такова нещо! Това е истинско безсрамие — изруга Сюзан.

— Но той е прав. Ти се появи на неподходящо място в неподходящо време — каза Франк.

— Когато преди три седмици лежах в леглото ти, щях да съм на подходящо място и в подходящо време, ако не бе отлетял за Върмонт, нали? — злобно изфуча Сюзан.

— Нямаше да бъдеш и ти добре знаеш това — спокойно отвърна Франк.

Докато спътникът на Сюзан видимо се отегчаваше и гълташе мартини след мартини, Джинджър напрегнато слушаше диалога ми.

— Откъде да знам? Та нали ти ми се обади и ме помоли да се срещнем? И то в момент, когато вече мислех, че между нас всичко е свършило.

Когато Джинджър чу това, прикова поглед във Франк.

— Кога ви се е обадил Франк и ви е поканил да се видите? — тихо попита тя.

— Седмица преди да се срещнем с вас в апартамента му. Затова бях там. Не бяхме се виждали от месеци. Приех обаждането му като нова покана за танц. А вие несъмнено познавате Франк достатъчно добре, за да знаете, че има качества, които привличат жените. За онази вечер нямах нищо по-добро предвид. Така че последвах поканата му и реших да го изненадам приятно. Ключът бе още у мен.

Джинджър се обърна, без да промълви нито дума, и започна да си проправя път през шумната смееща се и танцуваща тълпа, докато се озова пред сградата на студиото.

Допреди малко все още се бореше с мисълта дали да не остане в Ню Йорк при Франк, щом не му е възможно да живее във Върмонт. Почти беше готова да напусне дома си и работата си, за да бъде с него. Но сега вече окончателно се убеди, че той не гледа сериозно на връзката им, колкото и да я уверяваше в това. Напротив! Дали Джинджър Камерон или Сюзан Хейс — за него не беше от голямо значение, стига да задоволява мъжкото си тщеславие.

— Джинджър! Надявам се, че не приемаш сериозно думите на тази жена! — Франк успя да я настигне тъкмо когато се качваше в едно такси.

— О, напротив, приемам ги много сериозно. И дори съм й безкрайно благодарна — горчиво отвърна тя. — Спаси ме от най-голямата грешка в живота ми.

Затръшна вратата на таксито и направи знак на шофьора да тръгва. В същия момент се сети, че е безсмислено: нямаше и цент в себе си, кредитните й карти, както и дрехите и документите й, бяха в апартамента на Франк. А за разлика от Сюзан тя нямаше ключ.

— Спрете! — извика на шофьора.

Франк, който бе тичал след колата, се спря до нея запъхтян.

— За съжаление не мога да си тръгна без теб. Нямам пари. Всичко е в жилището ти — каза тя и го остави да седне на задната седалка.

— Никъде не можеше да отидеш без мен, Джинджър. Няма да допусна това! — каза той и се опита да я прегърне.

Тя го отблъсна, отдръпна се отчуждено и не промълви нито дума, докато не пристигнаха пред блока.

— Почакайте тук. Ще взема багажа си, а вие ще ме закарате на летището — каза тя на шофьора и хукна нагоре по стъпалата, Франк изчака малко, плати сметката и освободи колата.

— Така е правилно — отсъди мъжът. — Опитайте се да я върнете обратно. После всички съжаляват, но вече е късно.

Побърза да настигне Джинджър, но тя вече бе изчезнала в асансьора. Портиерът се подсмихна злобно в кабината си.

— Този Дженингс с женските си истории — измърмори под носа си той.

Франк изчака връщането на асансьора. Качи се горе и намери Джинджър да плаче пред апартамента му.

— Каква унизителна ситуация! Как можа да постъпиш така с мен? — хлипаше тя, но не му позволи да я прегърне. — Отключи най-после вратата! Искам да взема нещата си и да си отида вкъщи!

Сърцето й се късаше. Изпитваше не толкова болка, колкото гняв заради ужасната сцена в студиото; унижение, че един мъж е постъпил така с нея, и яд към самата себе си, че е допуснала да изпадне в такава ситуация.

— Ти наистина си като всички други, Франк Дженингс. Лъгала съм се в теб — каза тя, докато прибираше вещите си. — Печелиш доларите си, водиш лекомислен живот, изпълнен с безконечни любовни афери, и на всяка жена твърдиш, че я обичаш!

— Това не е вярно, Джинджър! На никоя друга жена, освен на теб не съм казвал, че я обичам! — Франк грабна от ръцете й нощницата, която тъкмо слагаше в чантата, и я прегърна. Не обърна никакво внимание на съпротивата й и не я остави да се освободи. — Наистина те обичам, Джинджър, макар и да не мога да твърдя, че това винаги е лесно.

— Любовта не може да бъде лесна или трудна. Човек или обича, или не. Ти въобще не си способен да обичаш! Правиш това, което и другите мъже по-добре или по-зле могат — подчертано хладно отвърна Джинджър, макар че бе престанала да се бори.

— Ти си умна жена, имаш невероятно силна воля и най-твърдия характер, който мога да си представя. Но откъде знаеш какви са всички мъже? — с лек присмех в гласа попита той.

— Не ми се подигравай като на неопитно селско момиче! — ядосано му отвърна тя. — Забравил ли си, че в студентските си години съм живяла в Ню Йорк?

Сега той наистина се засмя.

— Не, Джинджър, не съм забравил, а и вече ми доказа, че не си начинаеща в любовта.

Опита се да я целуне, но тя се бранеше яростно.

— Остави това! Не говоря за любов, а за секс — каза тя и остро го погледна.

Той седна в креслото.

— Джинджър, ще ме умориш. Обичам те до полуда, когато си тъжна, обичам те, когато се любим, но най-много те обичам, когато си бясна. Само ако можеш да се видиш отстрани!

Тя бе наистина забележителна гледка. Косата й разбъркана висеше по лицето и раменете й, зелените й очи искряха, а оскъдният грим, който бе поставила специално за партито, правеше погледа й още по-строг и пронизваше. Сребристата рокля й стоеше дяволски секси. Бе запокитила обувките с висок ток, купени специално за приема, и сега стоеше по чорапи. Франк забеляза този факт, когато я видя да почесва прасеца на единия си крак с пръстите на другия. Знаеше, че тя мрази найлоновите чорапи. Във Върмонт ходеше боса или обуваше под панталона си къси чорапи.

— Погледни се, Франк, ти самият изглеждаш като ония паркетни лъвове от рекламните видеоклипове, които раболепно подават питиетата на дамите си и съблазнително им смигат — вбесено отвърна тя.

Той се засмя още по-широко. След това методично съблече сакото, бялата риза, свали панталона си и остана пред нея по слип и чорапи.

— Така повече ли ти харесвам? — попита и бавно я приближи. — Не си ли спомняш за нощите ни, Джинджър? — Прегърна и я целуна, без да обръща внимание на съпротивата й, която и без друго продължи само няколко секунди. Джинджър се предаде. Отвори устните си и пропусна езика му, посрещна го със своя и отвърна на ласката. Когато усети ръцете му да галят гърдите й, почти бе готова да му се отдаде напълно, но точно в този момент звънна телефонът.

— Остави го да звъни — измърмори тя.

Франк с усилие се откъсна от нея.

— За съжаление не мога да постъпя така, скъпа. Работя в най-престижното студио в Ню Йорк и трябва да съм винаги на разположение. В града може да е извършено престъпление или да има пожар, две железници в метрото да са се сблъскали…

Вдигна слушалката и се обади.

Джинджър се опита да разбере нещо от разговора, но той бе твърде кратък. Франк не каза нищо друго, освен „да“ и „не“, както и няколко несвързани забележки.

— Кой беше? — поинтересува се, след като той остави слушалката.

— Не е нищо важно — отвърна й припряно и се опита да продължи оттам, докъдето бяха стигнали.

Желанието обаче бе вече отлетяло. Джинджър започна отново да си събира багажа.

— Котето ще взема със себе си. При теб ще умре от глад — заяви тя, когато съзря малкото животно, свито на кълбо в коша за пране.

— По-добре го остави тук, за да не бъда толкова сам.

— Няма дълго да си в това положение. Обади се на Сюзан или на някоя друга позната. Убедена съм, че поне половината жени в Ню Йорк очакват поканата ти и тръпнат от желание да им се обадиш. Така, готова съм. Ще бъдеш ли така добър да ми повикаш такси? Искам да пътувам още тази вечер.

— Къде ще ходиш посред нощ?

— Що за глупав въпрос, Франк? Разбира се, че на летището. Искам да си отида във Върмонт.

— По това време? Никаква машина няма да излети преди изгрев-слънце — отвърна той и й показа часовника.

Бе един след полунощ. Тя знаеше, че последният самолет за Монпелие е излетял в полунощ, а най-ранният е в седем сутринта.

— Тогава ще чакам на аерогарата. Толкова пътници го правят — решително оповести Джинджър и тръгна към телефона, за да си поръча такси.

— Джинджър, моля те, бъди разумна! Седни тук, направи си кафе и изчакай до сутринта. Или по-добре легни и се опитай да поспиш няколко часа.

Тя помисли и реши, че огромното летище „Кенеди“ не е най-подходящото място за пренощуване.

— Ако обещаеш, че няма да ме докосваш, ще приема предложението ти. — Нямаше съмнение, че говори абсолютно сериозно.

— Заклевам се! — С притворна сериозност Франк вдигна три пръста в знак на съгласие. — Освен това имам много работа, така че няма да ти досаждам.

Изчезна в спалнята и притвори вратата след себе си.

Джинджър дочу трополене и се учуди какво толкова прави Франк, но за нищо на света нямаше да отиде и да погледне. Да прави каквото ще.

Бори се със себе си още известно време, после заспа. В съня й Франк отново бе мъжът, когото обичаше. И никаква Сюзан не смущаваше хармонията им.

Когато на сутринта отвори очи, от сънищата не остана и следа.

— Кафето е готово, скъпа, а долу те чака таксито — съобщи Франк.

Той изглеждаше отпочинал, дори весел. Това я ядоса.

— Ти май бързаш да се отървеш от мен? — започна подозрително.

Ставите я боляха. Нощта в креслото не й се бе отразила добре.

— Ти си тази, която искаш да си ходиш — възрази той.

Джинджър все повече се учудваше на доброто му настроение.

— А ти не се опитваш да ме задържаш, нали?

— Ти самата си ми казвала, че Джинджър Камерон не може да бъде принудена да прави нещо, което не желае. И затова предпочитам да те оставя да си тръгнеш, без значение какво ще означава това за мен.

Все още бе облечена в сребристата рокля и едва сега забеляза това. Така не можеше да пътува. Успя някак си да измъкне от чантата си кариран панталон и дебел пуловер. Във Върмонт есента сигурно вече бе дошла. Преоблече се бързо, като правеше опити да не обръща внимание на погледите на Франк. Установи, че той също се е преоблякъл. А бе едва пет и половина сутринта.

— Ти в този костюм ли спа? Или толкова рано трябва да отиваш на работа? — попита недоверчиво.

— Това е пътният ми костюм. Винаги го обличам, когато летя — отвърна той и многозначително се усмихна.

— Как така? Накъде ще летиш?

— Снощи се обади шефът ми. Получих задача в Денвър. Смята, че спешно се нуждая от смяна на обстановката — обясни Франк и посочи пътната си чанта, която бе оставил в антрето.

— Кога летиш?

— Почти по същото време, когато и ти. Надявам се, ще ми разрешиш да пътувам в твоето такси?

Щеше й се да знае на какво се дължи лукавото изражение на лицето му, но предпочете де преглътне въпроса си. Вместо това го помоли да намери нещо, в което да транспортира малкото котенце.

— Трябва да имаш някаква кошница с капак или нещо подобно.

— Но откъде, за бога, да имам? Та аз съм ерген.

— Тогава потърси чанта с цип. По-бързо! Самолетът няма да ме чака — припряно каза тя.

— И моят няма да ме чака — отвърна той. Най-накрая откри спортна чанта с огромен надпис „Световен шампион“.

— Тук ще пътуваш ти, господин Шампион — каза Джинджър и го напъха вътре. Котенцето се размяука уплашено, но когато му тикна шишенцето с мляко, бързо се превърна в сито и доволно кълбо козина. — Така е добре. Сбогом, Ню Йорк, сбогом, господин Дженингс — изрече присмехулно и се запъти към вратата.

— Довиждане, Джинджър — отвърна Франк. — Довиждане, господин Шампион. — След това й отвори и заедно тръгнаха към асансьора. Заедно пътуваха в таксито, без да си продумат и дума дори. Даже и котаракът не издаде звук.

 

 

Мястото на Джинджър в самолета бе до прозореца. Бе поставила чантата с котето в скута си. Отвори ципа и леко го погали зад ушите. Чу доволното му мъркане.

— Поне при теб всичко е ясно, господин Шампион. В Уиндъм ще ти хареса, ще видиш. Жалко, че възрастните мъже не са умни като теб.

След това се облегна назад. Чу по уредбата гласа на капитана, който обясняваше в колко часа излитат и в колко часа се приземяват в Монпелие, после помоли пътниците да затегнат коланите си. Тя се зарадва, че мястото до нея остана свободно. Нямаше настроение за безсмислени разговори със случайни събеседници.

— Извинете, мис, мястото свободно ли е? — долови в този момент мъжки глас, който я накара да подскочи с разтуптяно сърце.

Тя познаваше този глас, и то само колко добре го познаваше! Въпреки това не повярва на очите си, когато Франк седна до нея, затегна колана си и доволно се отпусна на седалката.

— Ще ви пречи ли дима на цигарата? — учтиво попита той. — Седнали сме на седалка за пушачи.

— Франк! Какво, за бога, правиш тук? — успя да проговори най-сетне. — Нали трябваше да летиш за Денвър?

— Трябваше ли? Кой казва това? — развеселен попита той.

— Ти го каза. Нали снощи получи задача? — Все още не можеше да осмисли всичко, но че Франк седеше до нея, бе неоспорим факт, при това толкова весел, като че ли бе скроил някаква сполучлива шега.

— Макгавърн ми се обади. Това е истина, но всичко друго е лъжа — каза той.

Двамата не забелязаха, че се бяха надигнали от местата си.

— Погледни още веднъж Ню Йорк, Джинджър. Мисля, че няма да го видиш скоро — добави той и посочи с ръка към милионния град, който постепенно изчезваше от погледа им. Само морето от покриви блестеше все още на слънцето.

— Не е толкова важно. Много се радвам, че се прибирам вкъщи — отвърна тя. — А сега ми кажи защо седиш тук и тъй нахално ми се хилиш.

— Добре, скъпа, ще те посветя в тайната си. Седя тук, защото не искам да оставя жената, която обичам, просто ей така да си тръгне. И нямам никакъв друг изход, освен да я придружа.

— Франк, моля те, не започвай пак тази игра. Отново три седмици във Върмонт, отново три седмици илюзии. А след това ще избягаш при работата и жените си, а на мен ще ми изтекат очите от плач.

— Не, Джинджър! Ти победи в тази игра. Идвам с теб в Уиндъм и ще остана там, докато не ме изхвърлиш. Ако не го направиш, ще остареем заедно в този край, който за теб явно означава всичко.

— Но как така изведнъж, Франк? Да не би да си открил телевизионно студио в Уиндъм? Нали не можеш да живееш без работата си?

— В Уиндъм — не, но в Монпелие. И не аз откривам местно студио, а големият бос Макгавърн. Можеш ли да повярваш, че е способен на това? — възторжено попита Франк.

— В Монпелие? Местно телевизионно студио? Но как така? — попита тя, останала без дъх от вълнение.

— Макгавърн неотдавна беше във Върмонт и реши, че е крайно време да открие частна телевизия в това забравено от бога кътче на Щатите. Освен това иска да докаже, че не е такова чудовище, за каквото го смятат. Истински е пощурял по теб. Снощи ми се обади и ми съобщи, че всичко е наред.

— И затова ли си тук? Защото Макгавърн не е чудовище? — попита Джинджър. Гласът й отново стана строг.

— Не! Тук съм, защото ти си жената, която обичам. И защото от Монпелие до Уиндъм е един час път с кола. Ще ме караш ли понякога с любимата си спортна кола на работа? — Франк се вгледа в зелените й очи и това, което откри, го направи много щастлив.

— Разбира се, Франк! Ако искаш, ще го правя и по два пъти на ден. А каква ще бъде твоята отплата за това, ще говорим вкъщи — тихо каза тя, целуна го по носа и хитро се усмихна…