Ан Болтън
Франк (2)

2

Първото, което Франк видя, когато наетото от тях такси наближи дома на Камерон, бе висока млада жена, която се опитваше да задържи в ръцете си едно прасе.

— Спри! — възбудено извика Франк на шофьора и се обърна към спътниците си, които седяха отзад подозрително близко. — Том, ще бъдеш ли така любезен да си припомниш, че осигуряваш препитанието си като оператор? — Той посочи с ръка гледката, която се откриваше пред тях.

— Трябва ли още от първия, миг… Всъщност, това е твърде необикновен мотив — съгласи се Том. За части от секундата грабна камерата и скочи от колата.

Мекото есенно слънце обливаше с лъчите си полянката, в центъра, на която се намираше скромна дървена къща. Пред нея, върху размекнатата от последния дъжд пръст, бе коленичила млада жена, скрила дългите си стройни крака в не особено чисти панталони, натъпкани в гумени ботуши. Бе облечена в бяла манта, гъстата й руса коса беше вързана на опашка. Квичащото прасе, което бе хванала, ровеше с крака в калта и правеше отчаяни опити да се освободи.

Докато Том все още снимаше, Франк слезе от колата. Бавно се приближи до жената, която все още не бе го забелязала. В това нямаше нищо чудно, тъй като животното и без това бе ангажирало цялото й внимание. Най-сетне успя да го задържи и се опита да забие спринцовка в задния му бут.

— Мога ли с нещо да помогна? — попита Франк, когато бе вече до нея.

Посрещна го ироничният поглед на две ясни зелени очи.

— Май че можете. Клекнете и хванете здраво задните му крака — изрече младата жена.

Франк послушно извърши това, което тя му каза. Не обърна внимание на факта, че е облечен в официален сив костюм и бяла риза. Коленичи и хвана прасето, което квичеше все по-силно и се опитваше да се отскубне. В тази критична ситуация най-неочаквано установи, че прасето имаше зъби.

— По дяволите! Та то хапе!

— Негово право е. Бих му вече две инжекции. Естествено е да се разбунтува при третата — смеейки се обясни младата жена. След това сръчно довърши започнатото. — Това ти е за последен път — потупа успокоително животното и кимна на Франк да го пусне.

Освободеното прасе се спусна право към стоящите пред колата Том и Джанет, които очевидно доста се забавляваха от положението на шефа си.

— Не, моля те, недей! — страхливо изписка Джанет, но предупреждението нямаше никакъв ефект. Точно пред краката й прасето зари зурла в калта и от хубавия тревистозелен костюм на Джанет не остана нищо.

— Отвратително! Франк, елате да ми помогнете! — закрещя тя, докато Том увековечаваше гледката е камерата си.

Франк не се помръдна. Неговият, също доста изцапан костюм, с който трябваше да се представи пред Камерон, висеше тъжно по тялото му.

— Знаете ли, само контета от града идват при нас, облечени в такива дрехи — каза младата жена и се засмя сърдечно. — Надявам се, че в багажа си имате и по-практични неща. Вие сте от „Ти Ви Ню Йорк сити“, нали?

Франк кимна и представи колегите си.

— Това е Том Дойлс, нашият оператор, а разстроената дама отсреща е моята асистентка, Джанет Лангдън — обясни той. Не можеше да откъсне поглед от високата стройна фигура пред себе си. — Моето име е Франк Дженингс.

— Аз съм Джинджър Камерон. Влезте, баща ми ви очаква.

Франк заряза хленчещата Джанет и я последва в къщата. По гладко забърсания под в коридора обувките му оставяха мръсни кални следи. Притесни се и не знаеше какво да направи, за да не изглежда смешен.

— Не е толкова страшно. Случва се винаги, когато вали дъжд — отбеляза Джинджър и избърса калните стъпки с мокър парцал.

За Франк гледката бе необикновена. Изведнъж се сети, че за първи път наблюдава жена да бърше под. Опита се да си представи бившата си приятелка Сюзан да върши тази работа и не успя да прикрие усмивката си.

— Какво ви развесели толкова? — поиска да разбере Джинджър, която в този момент събуваше ботушите си.

После съблече бялата манта и остана по джинси и тениска, Франк не успя да скрие възхитения си поглед. Под тънката материя ясно се очертаваха едрите й стегнати гърди. Раменете й бяха прави и малко кокалести, дори ключицата леко изскачаше напред. Тази жена изглеждаше точно по вкуса му — спортна фигура и очарователна естественост. Кожата й, с цвят на бронз, отлично хармонираше с русата коса и зелените очи.

— Господин Дженингс, попитах ви нещо — достигна до съзнанието му плътният й глас.

— Простете ми, бях се замислил — отвърна той. Не му хрумна нищо друго. Опитваше се да си представи как съблича тази светлосиня тениска.

Джинджър се засмя от сърце.

— Струва ми се, че нещо в мен ви е направило впечатление — без следа от кокетство установи тя. — Рядко мъжете ме гледат така.

— Това ме учудва. Ню Йорк гъмжи от красиви жени, но такава като вас срещам за първи път — каза Франк.

Джинджър прие спокойно думите му.

— Радвам се — отвърна тя. — А сега елате. Баща ми ви очаква в кабинета си.

Франк я последва. Учуди се, че в къщата има толкова много стаи. Отвън не изглеждаше така голяма. Прекосиха просторна кухня, блестяща от чистота, чиято подредба бе съвсем традиционна, но Франк веднага почувства функционалността й. Сигурно бе удоволствие да се домакинства в нея.

Втора врата водеше към кабинета на Натан Камерон. Той бе доста обширен и три от стените му бяха заети от стелажи с книги. Книги имаше и по земята, и в шкафовете, предназначени за дрехи. Писателят, който му стана симпатичен още от пръв поглед, седеше зад огромно писалище от масивно лакирано дърво. Посивяла коса, тясно, обрулено от вятъра лице, тъмни очила с рогова рамка, тънки устни, извити леко иронично в ъглите — всичко това издаваше човек с характер.

— Добре дошли, господин Дженингс. Аз съм Натан Камерон. С дъщеря ми Джинджър вече сте се запознал — каза той и подаде ръка на Франк.

— Благодаря ви за гостоприемството, господин Камерон. Надявам се, че няма да ви бъдем в тежест — учтиво отвърна Франк. Все още не знаеше дали ще спят в къщата или ще се нанесат в малкия хотел.

— Разбира се, че няма да ни притеснявате. Винаги посрещаме гости с удоволствие. Те внасят известно оживление в нашето уединено кътче. Колко души сте?

Франк направи опит да се овладее, защото вниманието му отново неумолимо бе привлечено от Джинджър, която тъкмо влизаше с пълна табла.

— Трима сме. Аз, операторът ми Том Дойлс и мис Джанет Лангдън, моята асистентка — отвърна той и с усилие отклони поглед от съблазнителната гледка, която представляваха задните части на Джинджър в плътно прилепналите джинси.

— Тогава поканете колегите си. Чаят ще стигне за всички, нали, Джинджър?

— Естествено, татко, никой няма да умре от жажда в нашия дом — с лека усмивка отвърна тя и излезе, за да покани Том и Джанет.

Джанет се появи като актриса на сцена. Изпитваше непреодолима нужда да се освободи от мръсния си костюм, който лепнеше по бедрата й. С леко полюшваща походка се приближи към Натан и предвзето му подаде ръка.

— Аз съм Джанет. Извинете вида ми, но едно прасе ме подреди така.

Писателят се засмя.

— Случва се при нас. Отсреща в пристройката, където е лечебницата на дъщеря ми, понякога е пълно с най-различни домашни животни, за които тя твърди, че без нея щели да умрат. Доколкото знам обаче, свиня не фигурира в списъка за гости на Джинджър. Вероятно е отскоро. Между другото, приютили сме един елен с наранен преден крак и един фазан, който чувства болки в главата.

— Не преувеличавай, татко! Само изпълнявам служебните си задължения — оправда се Джинджър през смях.

— Не обичам животните — оповести Джанет, след като отпи от чая си. — Особено сребристите пудели.

Джинджър се насили да се усмихне любезно.

— Напразно ще ги търсите тук, Джанет. Хората в нашето градче отглеждат само големи кучета-пазачи, котки и такива животни, които биха им били от полза — например говеда, коне, овце.

— Значи селска идилия — без въодушевление установи Джанет. — А бар имате ли? Фризьорски и козметичен салон? Магазини за дрехи?

Този път Джинджър се засмя откровено подигравателно. Зад чувствените устни, по които не се забелязваше и следа от червило, се показаха два реда ослепително бели и равни зъби, а зелените й очи буквално заискриха от удоволствие.

— Добре, Джанет, всичко по ред: барът е в малкия викториански хотел, покрай който вече сте минали. Затваря в полунощ. Фризьор имаме, той е и бръснар. Освен това продава всичко, от което човек се нуждае, за да бъде чист и да се чувства цивилизован. Козметичка в Уиндъм няма. Дрехи могат да се купят в супермаркета, но вероятно няма да съответстват на вкуса ви.

— Става все по-кошмарно — изпъшка Джанет.

— Ще го преживееш — каза Том.

Заниманието му до този момент бе да се огледа. Чудеше се от кой ъгъл ще бъде най-добре да снима писателя. Освен това се забавляваше от вида на Франк, който така бе зяпнал Джинджър, сякаш тя можеше да изчезне всеки миг.

В този момент се изтрополи на верандата. Чуха се тежки мъжки стъпки, последвани от шумно проклятие.

— Това е Дан Милър. Помага ни във всичко — обясни Натан.

В стаята влезе мъж като мечка.

Джанет шумно си пое въздух. Дан бе висок около два метра, широкоплещест и наистина приличаше на мечка. Излъчваше толкова много първична сила, че тя изведнъж почувства слабост в стомашната област.

— Ха! Гостите вече са пристигнали — избоботи Дан. — Къде трябва да се разтоварят куфарите и чантите? Кой къде ще спи?

— Имаме две гостни тук, а отсреща, където е кабинетът на Джинджър, има още една стая с баня. Бихте ли се уточнили кой къде ще спи? — помоли Натан.

— Оставам тук. Страх ме е да съм сама нощно време. А и при всички ония животни, които ще бъдат около мен… — побърза да каже Джанет.

— Нямам нищо против да се нанеса там — обади се Франк.

Бе застанал до прозореца и наблюдаваше приказния пейзаж. Гъсти тъмни гори обграждаха от всички страни полянката, дърветата хвърляха дебела сянка по краищата й. Боядисаните в бяло прозорци на малката дървена къща, в която Джинджър провеждаше практиката си, блестяха весело на фона на величествената зеленина.

— Добре. За съжаление двете гостни имат обща баня — каза Натан и помоли мъжа исполин, който все още стоеше в очакване, да разпредели куфарите по стаите.

— Ще дойда с вас, Дан. Непременно трябва да се освежа и преоблека. Това прасе добре ме подреди — каза Джанет.

Всички се засмяха, а Том подхвърли, че претенциите му към банята са само по 15 минути на ден.

Тя вдигна рамене в знак на съгласие и с танцова стъпка тръгна след Дан. По всичко личеше, че този необикновен мъж я бе запленил с внушителната си физика.

— Как искате да работим, господин. Дженингс? — Натан запали лулата си и се облегна на стола.

— Първо бих искал да наблюдавам няколко дни живота и работата ви. След това ще ви интервюирам, ще нахвърля примерен сценарий на филма и ще обсъдим с Том как най-добре може да се заснеме той. Ще работим в детайли.

— Добре. Чувствайте се като у дома си. Ще ви съдействам, с каквото мога. Бих искал обаче да знаете, че по четири часа на ден изчезвам в кабинета си. Не бих искал да ме безпокоите по това време.

— Моята лечебница е отворена до 11 часа. В един обядваме, при хубаво време на верандата, а когато вали дъжд — в голямата стая, която вече видяхте. По обяд обикновено обикалям близките ферми, за да лекувам болните животни. Вечерята е в седем. В този дом всеки сам си приготвя закуската. Това са моите забележки — каза Джинджър и любезно се усмихна на гостите. — Най-сърдечно сте поканени да споделяте трапезата с нас.

— А кой готви? — попита Том.

— Аз. Няма да имам нищо против, ако ми помагате — отвърна тя и се засмя.

— Мисля, че бих могъл да доставям от време на време по малко риба. Докато пътувахме насам, забелязах две-три многообещаващи езера, а моята страст е риболовът — поясни той.

— Приема се. Има пъстърви и костури. Освен това можете да късате от градината плодове и зеленчуци. Ще се радвам на всеки помощник.

Франк все повече се учудваше на тази жена. Тя не само че можеше да прави всичко, но и явно се претоварваше с работа. Пресметна, че при нейната заетост работният й ден продължава около 10 часа. А в никакъв случай не приличаше на онези измъчени от изнурителен труд селянки, които бе видял в пътеводителя на Върмонт.

— Сега ви оставям — заключи Джинджър. — Точно в един ви очаквам за обяд.

Когато напусна стаята, Франк изведнъж почувства някаква странна празнина.

— За какво се замислихте, господин Дженингс? — обърна се Камерон към него.

— Дълбоко съм впечатлен от дъщеря ви. Досега не бях срещал такова момиче.

Натан кимна в знак на съгласие.

— Джинджър наистина е особена — каза той. — Не пожела да остане в Ню Йорк, където следва, а се върна при мен, във Върмонт. В началото си мислех, че ще бъде нещастна, но тя се чувства отлично. Никога не скучае.

— Освен това е изключително красива — добави Франк.

— Да, така е. Прилича много на майка си.

На лицето му се изписа болезнена тъга и Франк почувства, че е по-добре да смени темата. В кратката биография, която Макгавърн му даде, се споменаваше и за смъртта на Лайза Камерон преди 15 години.

Направи опит да си представи живота на един интелектуалец в провинцията. Самият той не можеше без големия град, нуждаеше се от напрежението на Ню Йорк, от стреса на работата си и свързаните с нея проблеми. Изтощен, както се чувстваше в момента, беше извънредно чувствителен към тези първи впечатления от природата, градчето и жителите му. А и Джинджър… Заслуша се в тракането на съдовете в кухнята и усети миризма на печено месо.

— Дан, трябват ми още дърва! — чу той звънкия й глас отвътре.

Погледна през прозореца и видя Дан, който носеше няколко цепеници към къщата.

— Значи все още готвите и се отоплявате с дърва? — учудено попита той.

— Правим го, защото сме убедени, че така е по-правилно — потвърди домакинът. — Дървата тук са повече от достатъчно. Защо тогава да изразходваме газ и електроенергия, които са по-необходими някъде другаде?

Франк кимна замислено. Имаше чувството, че присъства на лекция на тема „Алтернативна форма на живот“. След това погледна изцапания си костюм.

— Бихте ли ме извинил за половин час? Трябва да се преоблека за обед.

— Аз също. Не се чувствам удобно в тези парцали — обади се Том.

Двамата напуснаха заедно стаята.

— Скъпи Франк, трябваше да се видиш отстрани как зяпаше тази Джинджър — ухили се операторът, преди да се разделят в коридора. — Дори и слепец щеше да забележи това.

— Е, и? В края на краищата момичето наистина е прелестно. Не си ли съгласен?

— Ако си падаш по прекалено естествените жени, тогава да. За мен обаче не е нищо особено.

— Това е добре. Страхувах се, че ще ми бъдеш конкурент — пошегува се Франк.

Напусна къщата и се отправи към съседната сграда, където се намираше отредената за него стая. Подредбата й бе съвсем обикновена, дори доста оскъдна. Имаше широко удобно легло, грубовато скован шкаф, ракла и масивно бюро. Вратата вляво отвеждаше в малка, семпло оборудвана баня. Но гледката от прозореца го убеди, че е постъпил добре, като е избрал да спи в пристройката. Съзерцаваше унесен пъстрите поляни, полета и тъмни гори, които като че криеха в себе си някакво тайнство. От тях лъхаше неземно спокойствие и той дори се уплаши, че няма да може да спи. Сигурно щеше да му липсва грохотът на автоколоните по оживената улица в Манхатън, където се намираше апартаментът му.

 

 

— Това, което виждате, е отказ от всякакъв излишен разкош и ограничаване върху екзистенц-минимума — каза Натан не без ирония и посочи голямата дървена маса. Съдовете върху нея бяха от керамика. В една голяма купа имаше картофени кнедли, от които се вдигаше пара; отделно, в друга чиния, бе поставено печеното, а обядът се допълваше от салата от различни зеленчуци. Всичко това Джинджър като вълшебница бе измайсторила за час.

— Рядко съм виждал трапеза, която така да възбужда апетита — похвали я Франк и се замисли за изисканите ресторанти в Ню Йорк, които често посещаваше със събеседници за някое интервю. В повечето случаи нямаше апетит. А сега не бе в състояние да възпре слюноотделянето в устата си.

Седна срещу Джинджър и започна да наблюдава как разпределя месото в чиниите. За малко да изпусне своята, когато му я подаваше. Бе вперил омагьосан поглед в деколтето на бялата й ленена рокля.

— Добър апетит — насърчи тя гостите си, след което сервира и последното блюдо.

Всички с желание се заеха във вкусното ядене.

— Ще ме вземете ли със себе си? — изведнъж попита Франк.

— Къде? — повдигна въпросително вежди Джинджър.

— При болните животни от близките ферми.

— Защо не? Но ще трябва да ми помагате. Колата ми е двуместна и Дан винаги пътува с мен. В случай, че дойдете с мен, той ще трябва да остане. Можете ли да задържите кон, докато му бия инжекция.

Джинджър се усмихна така, че Франк почувства как всичко в него се преобръща. Повече не можеше да мисли за никаква храна.

— Не знам, но ще опитам — промълви с пресъхнало гърло.

— Трябва да се храните. Доста сила се изисква, за да бъде задържан един кон — каза Джинджър и посочи към все още пълната му чиния. — Или може би обядът не ви харесва?

— Разбира се, че ми харесва! Превъзходен е! — бързо изрече той. Продължи да се храни автоматично, защото мислите му бяха заети от радостното предчувствие за времето, когато ще бъдат само двамата.

Когато тя стана, за да донесе десерта, Франк я проследи с толкова изгарящо желание в погледа си, че Том многозначително се покашля и го накара да се изчерви от неудобство.

Джинджър се върна с голяма купа пресни и дъхави плодове.

— Трябва да побързате, ако все още искате да дойдете с мен — обърна се тя към Франк… — Налага се да посетя семейство Алтман. Кравата им ще ражда и има болки. За първи път й е, животното е още младо. Не искам да рискувам.

Франк вече бе скочил.

— Готов съм. Да вървим.

— Момент, първо трябва да оправя кухнята. Има ли доброволец, който да донесе мръсните чинии в кухнята? — попита Джинджър и посочи съдовете, натрупани по масата.

Том предизвикателно погледна Джанет, която с учудване зяпаше как Франк понесе към кухнята куп мръсни чинии.

— А сега какво? — попита той, след като Джинджър го последва с останалите съдове.

— Измиват се с вода, веро и четка.

— Значи нямате и миялна машина? — простена отчаяно Франк.

— Оправяме се и без такава.

Джинджър бе вече потънала до лактите в пяна, като преди това натика една чиста кърпа в ръцете на Франк.

— Трябва да ги подсушавам ли? Но аз не знам как! — почти уплашено каза той. — Ще ми бъде за първи път.

— Човек все някога прави нещо за първи път в живота си — откликна тя невъзмутимо. — Бързо ще свикнете.

Все пак тази дейност му помогна да се приближи до Джинджър. Бе застанал плътно зад нея, за да поема измитите съдове, и с упоение вдишваше аромата на току-що измитата й коса. За да потисне желанието си да я прегърне, направи от кърпата някаква фигура.

Когато видя това, Джинджър се засмя.

— Оставете кърпата, съдовете и без ваша помощ ще изсъхнат. По-добре да тръгваме, иначе телето ще се роди без нас.