Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче (15)

Глава петнадесета
Рабадаш Посмешището

При следващия завой на пътя излязоха от гората и там, насред зелената морава видяха двореца на Анвард, защитен от северните ветрове от висок хълм. Беше стар, изграден от топли, червеникаво-кафяви камъни.

Преди да стигнат до портата, крал Лун излезе да ги посрещне. Според Аравис той съвсем не приличаше на крал — беше облечен в най-старите си дрехи, защото точно излизаше с ловците от кучкарниците и имаше време само колкото да си измие ръцете. Но поклонът, с който поздрави Аравис, когато пое ръката й, беше достоен за император.

— Млада лейди — започна той, — най-сърдечно те посрещаме! Ако скъпата ми съпруга беше жива, щяхме да сме по-весели, но радостта ни е искрена. Съжалявам, че си имала премеждия и си напуснала дома на баща си, където сигурно скърбят за теб! Синът ми Кор разказа за всичките ти приключения и цялата ти храброст.

— Той извърши всичките подвизи, кралю — отвърна Аравис. — Дори се спусна към лъва, за да ме спаси.

— Какво? — смая се крал Лун, а лицето му грейна. — Не съм чул тази история.

Аравис я разказа. А Кор, на когото се искаше историята да се разчуе, макар да знаеше, че не бива да излиза от неговата уста, не изпита чак такава наслада, каквато очакваше. Дори напротив — почувства се неловко. Ала баща му остана във възторг и през следващите няколко седмици я повтори пред толкова много хора, че Кор съжали, дето изобщо се е случила.

После кралят се обърна към Хуин и Брий и все така изискано, както Аравис, ги отрупа с въпроси за семействата им и къде са живели в Нарния, преди да ги отвлекат. В началото конете едва приказваха, защото не бяха свикнали човеците — особено възрастни — да се отнасят към тях като към равни. Не възразяваха обаче срещу подобно отношение от страна на Аравис или Кор.

От двореца се появи и кралица Луси и се присъедини към тях, а крал Лун каза на Аравис:

— Скъпа моя, една мила приятелка на нашия дом се погрижи за покоите ти и го стори доста по-добре, отколкото аз щях да се справя.

— Ще дойдеш да ги видиш, нали? — Луси покани Аравис, след като я целуна.

Двете се харесаха от пръв поглед и скоро се отдалечиха, като бъбреха за спалнята и будоара на Аравис, как ще й набавят дрехи и за още куп неща, каквито си приказват момичетата в такива моменти.

Обядваха студено птиче месо и пай с дивеч, вино, хляб и сирене на терасата. Крал Лун свъси вежди, въздъхна и отбеляза:

— Пфу! Това жалко същество Рабадаш е все още в ръцете ни, приятели. Трябва да решим какво ще правим с него.

Луси седеше отдясно на краля, а Аравис — отляво, крал Едмънд в единия край на масата, лорд Дарин — в другия. Дар и Перидан, Кор и Корин седяха от страната на крал Лун.

— Ваше величество ще е напълно прав да му отсече главата — обади се Перидан. — Нападението не му прави никаква чест и го поставя наравно с убийците.

— Така е — съгласи се Едмънд, — но дори един предател може да се поправи. Знаем един, на когото това се случи — добави той замислено.

— Ако убием Рабадаш, все едно да влезем във война с Тисрок — напомни Дарин.

— Пет пари не давам за Тисрок — обади се крал Лун. — Неговата сила е в броя на войниците му, а те никога няма да успеят да прекосят пустинята. Лично аз не издържам да убивам хора хладнокръвно, пък било то и предатели. Ако му бях прерязал гърлото в битка, щеше да е къде-къде по-лесно. Но сега е по-различно.

— Съветвам ви — обади се Луси — Ваше величество да му даде още една възможност. Да го пуснем на свобода, след като обещае да постъпва справедливо в бъдеще. Може и да спази дадената дума.

— В името на Лъва, сестро — обади се Едмънд, — ако я наруши, дано е на такова място и в такъв момент, че някой от нас да му отреже главата.

— Ще опитаме — реши кралят. Обърна се към един от стражите и нареди: — Доведи пленника, приятел!

Рабадаш се изправи пред тях, окован във вериги. По вида му човек би заключил, че е прекарал нощта в смрадлив зандан без храна и вода. А всъщност го държаха в доста прилична стая и му предложиха великолепна вечеря. Но той, необуздано разярен, не я докосна, прекара нощта в нервно сноване напред-назад, викаше и проклинаше. Е, как да изглежда добре?

— Не е нужно да известяваме Ваша светлост — подхвана крал Лун, — че според законите на страните и от гледна точка на политическата предвидливост имаме право да ви убием. Независимо от това, като се имат предвид младостта ви и лошото ви възпитание, лишено от всякаква деликатност и вежливост, което без съмнение сте придобили в страна, обитавана от роби и тирани, решихме да ви освободим при следните условия: първо…

— Проклето да си, варварско куче! — изкрещя Рабадаш. — Нима си въобразяваш, че ще слушам условията ти? Пфу! Приказваш за възпитание! Лесно е, когато човекът пред теб е във вериги! Свалете ги, дайте ми меч и тогава да видим кой ще дръзне да говори с мен!

Всички благородници скочиха на крака, а Корин се обади:

— Татко, разрешаваш ли да го халосам?

— Тихо! Ваши светлости! Лордове! — призова крал Лун. — Нима обръщате внимание на паун и ще се раздразните от неговия присмех? Седни, Корин, или напусни масата! Отново се обръщам към вас, Ваша светлост, да чуете нашите условия.

— Не приемам условия от варвари или магьосници — грубо възрази Рабадаш. — Никой от вас да не е посмял и косъм да падне от главата ми! За всяка обида ще ми заплатите с океани нарнийска и арченландска кръв. Ужасно ще е отмъщението на Тисрок! Убийте ме! Тогава пожарите и мъченията, които ще сполетят северните земи, ще бъдат история, която хиляда години ще всява страх. Внимавайте! Внимавайте! Гневът на Таш ще се изсипе върху вас!

— Той някога увисвал ли е на кука на стената? — осведоми се Корин.

— Срамота, Корин! — смъмри го кралят. — Не се подигравай на човека!

— О, неразумний Рабадаш! — възкликна Луси.

В следващия миг Кор се зачуди защо всички на масата са станали на крака и стоят неподвижно. Той, разбира се, стори същото. И тогава разбра причината. Сред тях беше Аслан, макар никой да не видя как се появи. Рабадаш гледаше огромното туловище на Лъва, което се движеше между него и обвинителите му.

— Рабадаш — започна Аслан, — чуй ме внимателно! Съдбата виси над главата ти, но още има възможност да ти се размине. Забрави гордостта си, ако това твоето може да се нарече гордост, и гнева си, който и без това те подведе, и приеми милостта на тези добри крале!

Рабадаш само завъртя очи и изкриви уста в грозна, зловеща като на акула усмивка и раздвижи напред-назад уши (всеки може да се научи да го прави, ако опита). Подобна постъпка винаги даваше резултат в Калормен. И най-смелите потреперваха, когато той правеше тези физиономии — обикновените хора се захлупваха по очи на пода, а по-чувствителните направо припадаха. Ала Рабадаш не си даваше сметка колко е лесно да изплашиш хора, които знаят, че ако решиш, можеш живи да ги опечеш. В Арченланд подобни гримаси изобщо не изглеждаха заплашителни. Луси дори се зачуди дали на Рабадаш не му е лошо.

— Демон! Демон! Демон! — крещеше принцът. — Знам кой си! Ти си злият дух на Нарния. Ти си враг на боговете. Виж колко съм страшен аз, въображаем образ! Аз съм потомък на Таш, неустоимия, неповторимия. Проклятието на Таш ще се стовари върху главата ти! Светкавици като скорпиони ще се посипят върху теб. Планините на Нарния ще се изравнят със земята…

— Внимавай, Рабадаш! — тихо се обади Аслан. — Съдбата е още по-близо сега. Тя е на вратата, вдига резето…

— Небесата да се срутят! — крещеше Рабадаш. — Земните недра да се разтворят! Кръв и огън да опустошат земята! И бъдете сигурни, че няма да се откажа, докато не завлека за косите до моя дворец кралицата варварка, дъщеря на кучета!

— Часът настъпи! — обяви Аслан и Рабадаш видя за свой ужас как всички се превиват от смях.

Нямаха сили да се въздържат. През цялото време Рабадаш не спираше да мърда уши и когато Аслан каза: „Часът настъпи“, ушите му започнаха да се променят. Ставаха все по-дълги и по-дълги и по-заострени. Скоро се покриха със сивкав мъх. И докато всички се чудеха къде са виждали подобни уши, лицето на Рабадаш започна да се променя: издължи се, очите станаха по-големи, носът се прибра навътре (или лицето изпъкна и цялото се превърна в нос) и се покри с козина. Ръцете му някак се удължиха и докоснаха земята. Само че това вече не бяха ръце, а копита. Стоеше на четири крака, дрехите му бяха изчезнали, а всички се заливаха от смях (не можеха да се въздържат), защото онова, което доскоро беше Рабадаш, сега без съмнение беше магаре. Продължи да говори само миг след като загуби човешкия си облик. Разбрал за сполетялата го промяна, той изкрещя:

— О, не! Не в магаре! Милост! Ако беше кон… й-е-й-е-й-е… — преминаха думите му в магарешки рев.

— Сега ме чуй, Рабадаш! — отново подхвана Аслан. — Справедливостта ще се съчетае с милост. Няма вечно да си магаре.

При последните думи ушите на магарето се стрелнаха напред. Това също се оказа толкова смешно, че всички отново прихнаха. Постараха се да останат сериозни, но не успяха да се въздържат.

— Ти призова Таш — припомни Аслан. — И именно в храма на Таш ще бъдеш изцерен. По време на големите есенни тържества ще стоиш пред олтара на Таш в Ташбаан и там, пред очите на всички магарешката форма ще се свлече от теб и хората ще разпознаят в теб принц Рабадаш. Но докато си жив, отдалечиш ли се на повече от хиляда разкрача от големия храм в Ташбаан, веднага ще се превърнеш в това, което си сега. А втори път вече няма да се отървеш.

Последва кратка тишина — всички се спогледаха и размърдаха, сякаш се будеха от сън. Аслан го нямаше. Но във въздуха и по тревата витаеше някаква светлина, а сърцата им бяха изпълнени с радост, което им придаваше сигурност, че не са сънували. А и магарето стоеше пред тях.

Крал Лун имаше златно сърце. Щом видя врага си в това окаяно състояние, забрави целия си гняв.

— Ваша светлост — каза той, — искрено съжалявам, че нещата стигнаха до подобна крайност! Ваша светлост е свидетел, че делото не е наше. И, естествено, с радост ще осигурим завръщането ви обратно в Ташбаан, за… да изпълните предписаното от Аслан. Ще разполагате с всички удобства, които положението ви позволява: най-хубавия кораб за добитък, най-пресните моркови и тръни…

Пронизителен магарешки рев и добре премерен ритник към един от стражата дадоха да се разбере, че любезните предложения не се посрещат с благодарност.

И тук, за да приключа с него, е най-добре, да доразкажа историята на Рабадаш. Изпратиха го обратно в Ташбаан, за големите есенни тържества го докараха в храма на Таш и там отново той се превърна в човек. Но четири-пет хиляди души станаха свидетели на превъплъщението и случилото се не можа да остане скрито. След смъртта на стария Тисрок Рабадаш зае мястото му в двореца и се прочу като най-миролюбивия управител, господствал някога в Калормен. А причината се коренеше в страха му да се отдалечи на повече от хиляда разкрача от Ташбаан. Не желаеше войниците му да печелят слава в битки, в които не участва, защото това е начин да се вземе властта от управниците. Независимо от егоистичните му мотиви нещата потръгнаха добре за малките държави около Калормен. Неговите поданици никога не забравиха, че е бил магаре. По време на управлението му го наричаха Рабадаш Миротвореца, но след смъртта му и зад гърба му подвикваха: Рабадаш Посмешището. Ако прегледаш Великата история на Калормен (провери дали я няма в кварталната библиотека), ще го намериш именно под това име. И до ден днешен в училищата на Калормен, направиш ли нещо глупаво, най-вероятно е да те нарекат „втори Рабадаш“.

Междувременно в Анвард всички останаха доволни, защото се отърваха от него, преди да започне истинската веселба. Същата вечер на моравата пред двореца се състоя голям празник, осветен от десетки запалени фенери, които допълваха лунната светлина. Лееше се вино, разказваха се истории, разменяха се шеги. Но по едно време всички утихнаха, защото кралският поет с двама цигулари застанаха в средата. Аравис и Кор очакваха да се отегчат, понеже познаваха единствено калорменската поезия, а ти вече знаеш каква е тях. Но още с първите звуци на цигулките сякаш фойерверки избухнаха в главите им — поетът пееше за великия стар Олвин, за битките му с великана Пайър и как го превърнал в канара (оттук идва името на планината Пайър, защото великанът бил двуглав), и как после спечелил лейди Лилн за своя жена. Историята свърши, но на всички им се искаше тя да няма край. И Брий, макар че не умееше да пее, разказа за битката при Залиндрех. А Луси за пореден път (всички освен Аравис и Кор знаеха историята, но искаха отново да я чуят) разказа за дрешника и как тя, крал Едмънд, кралица Сюзан и Върховния крал Питър за пръв път стъпили в Нарния.

И скоро, както неминуемо рано или късно щеше да стане, крал Лун обяви, че е крайно време децата да си лягат.

— А утре, Кор — добави той, — ще обходим с теб целия дворец, защото ти ще го браниш, когато мен ме няма.

— Корин ще бъде крал, татко! — каза Кор.

— Не, момко — възрази крал Лун, — ти си моят наследник. Короната е за теб.

— Не я искам — възпротиви се Кор. — Предпочитам…

— Не става въпрос дали искаш, Кор, или не. Такъв е законът.

— Но след като сме близнаци, сме на една и съща възраст.

— Не — кралят се усмихна. — Единият се ражда пръв. Ти си по-голям от Корин с цели двадесет минути. И, да се надявам, по-послушен от него, макар това да не е трудно — отбеляза той и погледна Корин с весели пламъчета в очите.

— Но, татко, защо ти не посочиш кой да е крал след теб?

— Не. Кралят се подчинява на законите, защото те са го направили крал. Нямаш право да бягаш от короната, точно както стражата няма право да напуска поста си.

— Ами сега! — разтревожи се Кор. — Изобщо не искам да е така. И Корин… Ужасно съжалявам! Никога не съм си представял, че с появата си ще ти взема кралството.

— Ура! Ура! — викаше Корин. — Няма да бъда крал! Няма да бъда крал! За цял живот ще си остана принц. Принцовете винаги си живеят славно!

— Брат ти не подозира колко е прав, Кор — продължи крал Лун. — Защото да си крал означава да си начело на всяка атака и последен при всяко отстъпление. Когато в страната има глад (случва се при лоши години) — да се обличаш още по-добре, да се смееш високо и да се наслаждаваш на оскъдната храна повече от всеки друг в страната.

Двете момчета се качваха към спалните и Кор отново попита Корин дали все пак не може да се направи нещо, та да се промени положението. Корин отвърна:

— Ако още веднъж заговориш за това… ще те набия!

Хубаво би било да завърша историята, като ви уверя, че след този случай между двамата братя никога не възникнаха противоречия, но се опасявам, че това няма да отговаря на истината. В действителност те спореха и се биеха не по-малко от всички други момчета, а схватките обикновено завършваха (понякога и започваха) с повалянето на Кор. Той беше по-опасен в битките, но никой от северните страни не можеше да се мери с Корин при ръкопашен бой. Това бе и причината да си спечели прозвището Корин Светкавичния юмрук. Той се разправи и с мечката стръвница на Стормнес, която всъщност бе Говореща, но си бе припомнила навиците на дивите зверове. През един зимен ден, когато дърво и камък се пукаше от студ, Корин се качи в леговището й на Стормнес от страната на Нарния и я би цели тридесет и три рунда без рефер. Накрая мечката едва гледаше и след тази случка поправи нрава си.

Аравис също участваше в споровете (а и в сбиванията) с Кор, но после винаги се сдобряваха. Години по-късно, когато пораснаха, така бяха свикнали да се карат и сдобряват, че се ожениха, за да продължат да го правят безпрепятствено. А след като крал Лун почина, станаха добрите крал и кралица на Арченланд, а Рам Велики, най-известният от всички крале на Арченланд, беше техен син.

Брий и Хуин живяха щастливо до дълбока старост в Нарния. И двамата се ожениха, но не един за друг. На всеки няколко месеца единият или другият препускаше през прохода, за да посети приятелите си в Анвард.