Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче (9)

Глава девета
През пустинята

— Ужасно! Направо ужасно! — проплака Лазаралийн. — О, скъпа, толкова съм изплашена. Цялата треперя. Пипни ме.

— Хайде! — подкани я Аравис, също разтреперана. — Отидоха в новия дворец. Само да се измъкнем от тази стая, и ще бъдем в безопасност. Загубихме обаче доста време. Отведи ме до онази врата към реката колкото е възможно по-бързо.

— О, скъпа, как? — изпищя Лазаралийн. — В момента не съм в състояние да направя каквото и да било. Горките ми нерви! Не. Най-добре да постоим известно време тихичко, а после да се прибираме.

— Да се прибираме? — възмути се Аравис.

— О, не разбираш ли? Нямаш ли капчица състрадание? — изхленчи Лазаралийн.

Аравис реши, че не разполага с време за каквото и да било състрадание.

— Слушай! — хвана тя Лазаралийн за раменете и здравата я разтърси. — Само да кажеш още една дума за прибиране, само да не тръгнеш с мен начаса към вратата… Знаеш ли какво ще направя? Ще изтичам в коридора, ще се разпищя и ще заловят и двете ни.

— Но тогава ще ни… у… убият! Не чу ли какво каза Тисрок (жив и здрав да е вовеки!)?

— Да! Предпочитам да умра, вместо да се омъжа за Ахошта. Затова тръгвай!

— О, колко си жестока! — проплака Лазаралийн. — Особено като се има предвид в какво състояние съм.

Накрая все пак се подчини на Аравис. Изкачиха се по същите стълби, по които преди време слязоха, шмугнаха се в коридора и излязоха навън. Намираха се в градината на двореца, която се състоеше от тераси, спускащи се към градската стена. Луната светеше ярко. Едно от неудобствата на приключенията е, че човек обикновено е толкова напрегнат и забързан, че не може да се наслади на най-красивите места. Затова и Аравис (макар години наред да си ги спомняше) имаше само най-бегла представа от сивите морави, тихо ромолящите фонтани и дългите черни сенки на кипарисите.

В самия край на градината пред тях зловещо се изправи стената. Треперещата Лазаралийн не можеше да отмести резето на вратата. Аравис обаче се справи. И ето, блесна реката: отразяваше лунната светлина, а до малка площадка се поклащаха завързани няколко лодки за разходка.

— Довиждане — обади се Аравис — и благодаря! Съжалявам, ако съм се държала свински! Но не забравяй от какво бягам.

— О, Аравис, скъпа — не се предаваше Лазаралийн, — няма ли да промениш решението си? Особено сега, след като се убеди колко е велик Ахошта?

— Велик? — възкликна Аравис. — Гнусен пълзящ червей, който се оставя да го ритат и се надява да си отмъсти, като помага на отвратителния Тисрок да обмисли смъртта на сина си? Пфу! По-скоро ще се омъжа за кухненския слуга на баща ми, но не и за такъв мъж.

— О, Аравис, Аравис! Не вярвам на ушите си, че говориш такива отвратителни неща, включително за Тисрок (жив и здрав да е вовеки!). Сигурно така трябва да бъде, след като той се кани да го направи!

— Довиждане! — повтори Аравис. — И между другото, роклите ти са прелестни. Домът ти също. Не се съмнявам, че животът ти ще бъде прекрасен… макар за мен да не е подходящ! Затвори вратата тихо след мен!

Измъкна се от прегръдката на приятелката си, стъпи в една плоскодънна лодка, оттласна се и след миг се озова по средата на течението: голямата луна грееше над главата й, а отражението й плуваше във водите на дълбоката река. Въздухът трептеше свеж и прохладен. С приближаването към отвъдния бряг дочу вик на бухал. „О, сега вече се чувствам по-добре“ — помисли си Аравис. Винаги бе живяла в провинцията и всяка минута, прекарана в Ташбаан, й се струваше отвратителна.

Стъпи на брега. Наоколо цареше тъмнина — земното възвишение и кичестите дървета закриваха лунната светлина. Все пак откри пътя, по който Шаста бе минал преди време, стигна до мястото, където свършваше тревата и започваше пясъкът, огледа се и видя огромните черни Гробници. Чак сега сърцето й се сви, макар да беше смело момиче. Ами ако другите не са там? Ала тя вирна брадичка и пое право към камъните.

Още преди да ги стигне, видя Брий, Хуин и коняра.

— Можеш да се връщаш при господарката си! — нареди Аравис (съвсем забравила, че му е невъзможно да го стори, преди да отворят градските порти на следващото утро). — Ето ти пари за свършената работа.

— Заповедите са, за да се изпълняват — отвърна конярят и без подкана забърза към града. Нямаше нужда да му напомня да бърза, защото и през неговата глава минаха доста мисли за духове и призраци.

Аравис се спусна да целува конете и да ги потупва по шиите, сякаш бяха най-обикновени коне.

— А, ето го и Шаста! Да сме благодарни на Лъва! — обади се Брий.

Аравис се огледа и наистина: Шаста пристъпяше към тях, излязъл от скривалището си веднага щом конярят се отдалечи.

— А сега — отсече Аравис — нямаме време за губене!

Съвсем набързо им разказа за похода на Рабадаш.

— Предателски кучета! — възнегодува Брий, тръсна грива и започна да удря земята с копито. — Нападение по време на мир, без дори да са предизвикани! Но ние ще го надхитрим. Ще бъдем там преди него.

— Ще успеем ли? — запита Аравис, мятайки се върху седлото на Хуин.

На Шаста му се искаше и той така сръчно да може да яхва кон.

— Б-р-р-р…! — изпръхтя Брий. — Хайде, Шаста, качвай се! Можем ли? Защо не? Разполагаме с добра преднина.

— Но той каза, че тръгва веднага — уточни Аравис.

— Хората винаги приказват така — подигравателно подхвърли Брий. — Как ще събереш двеста конници, ще напоиш конете, ще разпределиш провизиите, ще ги въоръжиш, ще оседлаеш конете и ще тръгнеш за една минута. Сега накъде е нашата посока? На север ли?

— Не — обади се Шаста. — Разбрах нещо по този въпрос. Оставих знак. По-късно ще ви обясня. Малко мръднете наляво, вие, двата коня! А… Ето го.

— Да се уточним — подхвана Брий. — Всички тези истории, дето се срещат по приказките, как галопирали цял ден и цяла нощ всъщност са измислици. Върви се ту бавно, ту се преминава в тръс. Ходенето ще е за кратко, а придвижването в тръс — по-дълго. И когато ние двамата вървим, вие, човеците, може да слизате и също да вървите. Ясно ли е? Готова ли си, Хуин? Тръгваме! Към Нарния и севера!

В началото беше невероятно приятно. От падането на нощта бяха изминали доста часове и пясъкът вече не излъчваше събраната през деня топлина. Подухваше прохладен и свеж ветрец. Накъдето и да се обърнеш, пясъкът блестеше на лунната светлина като гладка водна повърхност или огромен сребърен поднос. Чуваше се единствено шумът от копитата на Брий и Хуин. Шаста сигурно щеше да заспи, ако не се налагаше от време на време да слиза и да върви.

И така продължи цели часове. После луната залезе. Часове наред яздеха в пълна тъмнина. По едно време на Шаста му се стори, че различава по-ясно шията и главата на Брий. И бавно, много бавно, започна да се откроява огромна сива равнина, която се разстилаше наоколо. Изглеждаше съвсем безжизнена, сякаш се намираха в мъртъв свят. Шаста се почувства ужасно уморен, потрепери от студ, устните му бяха пресъхнали. И през цялото време дочуваше поскърцването на кожата на седлата, звънтенето на камбанките и шума от копитата — не чат-чат-чат-чат, както е по твърда настилка, а та-та-та-та, защото стъпваха по сух пясък.

Най-после далече вдясно, ниско над хоризонта се появи дълга по-светлосива ивица. Последва я червена. Утрото настъпваше, но наоколо не се чуваше чуруликането на нито една птичка. Беше благодарен, че от време на време вървят, защото му беше много студено.

Изведнъж слънцето изгря и всичко мигом се промени. Сивкавият пясък грейна в жълто и заблестя, сякаш осеян с диаманти. Отляво сенките на четиримата препускаха една до друга, силно издължени. Двойният връх на планината Пайър се очерта на светлината и Шаста констатира, че малко са се отклонили.

— Наляво, наляво! — насочи другарите си той.

А най-хубаво от всичко беше, че отзад Ташбаан изглеждаше далечен и малък. Гробниците се сливаха с хълма, където бе разположен градът на Тисрок. Все още бяха бодри.

Ала това не продължи дълго. На пръв поглед през рамо Ташбаан изглеждаше доста далече, но сякаш не помръдваше, независимо колко напредваха. Скоро Шаста престана да поглежда през рамо към града, защото му се струваше, че изобщо не се придвижват.

В един момент светлината се превърна в мъчение. Отразена в пясъка, тя направо бодеше очите, но пък не биваше да ги затваря, за да не обърка посоката към двойния връх на планината Пайър. Стана горещо. Почувства го, когато за пореден път слезе да повърви. Плъзгайки се да стъпи на пясъка, горещината го лъхна в лицето, сякаш надникна в разпалена фурна. Следващия път беше още по-лошо. Третия път босите му крака едва допряха пясъка и Шаста изпищя от болка, мушна крак в стремето и се настани върху гърба на Брий, преди той да успее да каже нещо.

— Извинявай, Брий — едва си поемаше дъх момчето, — но не мога да вървя! Пари ми на краката.

— Да, разбира се, трябваше да се досетя — задъхано отвърна Брий. — Стой горе! Няма как!

— За теб това е без значение — обърна се Шаста към Аравис, която вървеше редом до Хуин. — Ти си с обувки.

Аравис не отвърна нищо. Изглеждаше високомерна. Да се надяваме, че не го е направила нарочно, но остави такова впечатление.

И пак — бавен ход, в тръс, бавен ход, в тръс. Дзън-дзън-дзън от звънчетата, скръц-скръц-скръц от седлата, мирис на запотен кон, на човешка пот, ослепителна светлина, главоболие. И нищо не се променяше вече толкова километри. Ташбаан никога нямаше да се отдалечи, планините никога нямаше да се приближат. Остава ти само чувството, че вечно си се движил така: дзън-дзън-дзън от звънчетата, скръц-скръц-скръц от седлата, мирис на запотен кон, на човешка пот.

Какво ли не опитва човек, за да накара времето да тече по-бързо, но нищо не помага. Много старателно избягваш да мислиш за някаква напитка — леден шербет в ташбаански палат, клокочеща бистра изворна водица, мляко със или без каймак — и колкото повече се стараеш да не мислиш, толкова повече ти се върти в главата.

И така — панорамата се промени: появи се масив от камъни, дълъг не по-малко от четиридесет и пет крачки и висок почти десет стъпки. Сянката не се простираше кой знае колко нашироко (слънцето вече беше доста високо), но все пак всички се събраха накуп, хапнаха и пийнаха по малко вода. Не е лесно да напоиш кон от мех, но Брий и Хуин се справиха. Изяденото и изпитото не стигна на никого, но всички мълчаха. Конете, плувнали в пот, дишаха шумно. Децата бяха пребледнели.

След кратка почивка продължиха. Същите шумове, същите миризми, същата ослепителна светлина, докато най-после сенките им се появиха отдясно и започнаха да се удължават, удължават и накрая се проточиха до източния край на света. Много бавно слънцето се спускаше към хоризонта на запад, докато най-накрая залезе и, слава богу, безмилостното заслепяване изчезна, макар че пясъкът все още продължаваше да излъчва непоносима горещина. Четири чифта очи се оглеждаха трескаво да зърнат долината, за която спомена гарванът Салоупад. Но километър след километър се стелеше само пясък. Денят определено свърши, повечето звезди се показаха, а конете продължаваха да напредват, докато децата — окаяни, жадни и изморени — ту се качваха, ту слизаха от седлата. Едва когато луната се показа, Шаста се обади с глас като на човек, чиято уста е съвършено пресъхнала:

— Ето я!

Точно така. Напред, малко вдясно, видяха два скалисти склона да се спускат един към друг. Конете, прекалено уморени да говорят, се насочиха натам и скоро навлязоха в клисурата. Отначало се оказа дори по-лошо, отколкото в пустинята: въздухът между скалите беше спарен, не проникваше и достатъчно лунна светлина. Камъните от двете страни се издигнаха по-високо от човешки бой. Но постепенно се появи растителност — бодливи, подобни на кактуси растения и жилава трева от онази, дето реже ръцете. Копитата на конете започнаха да стъпват върху камъчета вместо върху пясък. Зад многобройните завои на долината дружината жадно се оглеждаше за вода. Конете вече бяха почти накрая на силите си. Препъвайки се, Хуин задъхана се влачеше след Брий. Бяха на ръба на отчаянието, когато стигнаха до някаква локва, а тънка струйка вода си прокарваше път през по-мека и свежа трева. Вадичката започна да прилича на поточе с храсти от двете страни, поточето се превърна в рекичка и накрая Шаста, почти изпаднал в транс, осъзна, че Брий е спрял и той се свлича от гърба му. Пред тях от малък водопад струите се изливаха в широко езеро. Двата коня вече стояха на брега с наведени глави и пиеха, пиеха, пиеха…

— О! — възкликна Шаста, преди да се гмурне (оказа се, че водата му стига до коленете) и подложи глава под малкия водопад. — Това вероятно е най-прекрасният миг в живота ми.

След около четвърт час четиримата излязоха и се огледаха, за да разберат къде се намират. Луната, вече достатъчно високо, огряваше долината. По речните брегове растеше мека трева, а храсти и дървета пълзяха към подножието на скалите. Вероятно някъде из сенките се криеха чудесни цветни храсти, защото наоколо ухаеше приятно. А от тъмнината сред дърветата долетя звук, непознат досега за Шаста — песента на славей.

Всички се чувстваха ужасно изморени — нямаха желание нито да говорят, нито да ядат. Конете легнаха неразседлани. Аравис и Шаста ги последваха.

След малко предпазливата Хуин се обади:

— Не бива да заспиваме! Трябва да изпреварим Рабадаш!

— Ъ-хъ… — съгласи се Брий доста бавно. — Не бива да заспиваме… Само малко отдих…

Шаста съобрази, че ако не стане и не предприеме нещо, всички ще заспят. Чувстваше, че трябва да го стори. Дори реши да стане и да ги убеди да тръгнат. Но ей-сега… След съвсем мъничко… Просто миг…

Много скоро луната вече грееше, песента на славея се лееше, а децата и конете бяха заспали дълбоко.

Аравис се събуди първа. Слънцето беше високо в небето, а от хладните сутрешни часове нямаше и помен. „Аз съм виновна — разгневи се тя на себе си и започна да буди останалите. — Как да очаквам конете, пък било то и Говорещи, да останат будни, след като вчера вървяха до последен дъх. На момчето, естествено, е безсмислено да се разчита — то е неподготвено. Но аз не биваше да постъпвам така.“

Другите бяха замаяни и малко не на себе си от дълбокия сън.

— Б-р-р-р… — изцвили Брий. — Заспал съм със седлото, така ли? Никога повече няма да се повтори. Страшно неудобно и…

— О, хайде, хайде! — подкани нетърпеливо Аравис. — И без това пропиляхме половината сутрин. Нямаме време за губене.

— Все пак е редно да сложа нещо в устата си — обади се отново Брий.

— Опасявам се, че не можем да те чакаме — възропта Аравис.

— За какво да бързаме толкова? — попита Брий. — Нали прекосихме пустинята?

— Но не сме стъпили в Арченланд! — напомни Аравис. — А трябва да стигнем там преди Рабадаш.

— О, вероятно сме на километри пред него — предположи Брий. — Не тръгнахме ли по по-кратък път? Онзи гарван, твоят приятел, Шаста, нали беше казал, че оттук е по-пряко?

— Не спомена нищо за по-пряко — уточни Шаста. — Само спомена, че оттук е по-добре, защото стигаш до река. Ако оазисът остава северно от Ташбаан, опасявам се, че този път дори е по-дълъг.

— Е, аз не мога да тръгна, без да хапна — отсече Брий. — Свали ми юздата, Шаста!

— Мо… моля ви! — обади се Хуин плахо. — И аз като Брий чувствам, че не съм в състояние да продължа, но нали когато на гърба на коня има човек (с шпори и какво ли не), той е принуден да върви, макар да се чувства капнал. И все пак продължава. Искам да кажа… Защо да не направим сега, когато сме свободни, дори по-голямо усилие? Нали всичко е в името на Нарния?

— Мисля, мадам — заяви Брий доста натъртено, — че съм по-наясно относно походи, принудителни преходи и какво един кон може да понесе повече от теб.

На това Хуин не отговори, защото като разумна кобила с добър нрав лесно понасяше да й възразяват. А всъщност тя беше съвършено права. Ако в този момент върху гърба на Брий седеше таркаанец, който да го пришпори, той щеше да установи, че би препускал, и то здравата, поне няколко часа. Ала за един роб, вършил всичко по принуда, едно от най-лошите последствия, след като вече е свободен, е загубата на воля сам да си налага каквото и да било.

Затова изчакаха Брий да хапне и да се напие с вода. Хуин и децата, разбира се, също хапнаха. Поеха на път не по-рано от единадесет часа. Дори тогава Брий не взимаше нещата така насериозно, както предишния ден. В действителност Хуин, макар и по-крехка и по-изморена, наложи темпото. Самата долина (пресечена от кафеникавата хладна река, обрасла с трева, мъх, диви цветя и рододендрони) представляваше възхитително място, на което ти се искаше да останеш завинаги.