Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче (12)

Глава дванадесета
Шаста в Нарния

„Дали всичко не беше сън“ — чудеше се Шаста.

Но нямаше как да е сън — пред себе си в тревата видя дълбокия отпечатък от голямата дясна предна лапа на Лъва. На човек му секва дъхът само като си представи каква тежест трябва за подобен отпечатък. Ала имаше нещо по-впечатляващо от размера. Вгледа се по-внимателно и забеляза събралата се на дъното вода, която стигна до ръба, преля и се устреми през тревата надолу като малък поток.

Шаста се наведе, пи на големи глътки, а после намокри лицето и главата си. Водата — невероятно студена и бистра като стъкло — го освежи. Той се надигна, изтръска водата от ушите си и отметна мокрите коси от челото. Едва тогава се огледа наоколо.

Очевидно беше ранна утрин. Слънцето току-що се бе показало иззад горите. Виждаше една съвършено нова природа — зелена долина, осеяна с дървета, през чиито клони забеляза проблясването на река — явно течеше на северозапад. В далечния край на долината се издигаха високи, каменисти хълмове, но по-ниски от планините, които видя вчера. Започна да се досеща къде се намира. Обърна се да погледне зад гърба си — склонът, на който стоеше, беше част от още по-високи планини.

„Ясно — помисли си Шаста, — това са големите планини между Арченланд и Нарния. Вчера бяха от другата им страна. Вероятно нощес съм минал през прохода. Какъв късмет, че го уцелих… Не, всъщност не аз имах късмет. Той ме доведе. И сега съм в Нарния.“

Обърна се, разседла коня и му свали юздите.

— Макар да си прекалено неуправляем кон — отбеляза момчето.

Конят изобщо не обърна внимание на забележката му, а веднага започна да пасе — нямаше особено добро мнение за Шаста.

„Де да можех и аз да ям трева — помисли си Шаста тъжно. — Няма смисъл да се връщам в Анвард. Най-вероятно е превзет. По-добре да се спусна в долината и да се опитам да намеря нещо за хапване.“

И тръгна надолу (усещаше с босите си крака леденостудената роса). Стигна до някаква горичка и пое по единствената пътека. Повървя малко и чу гърлен, хриптящ глас да го поздравява:

— Добро утро, съседе!

Шаста се огледа нетърпеливо, за да разбере кой говори. Постепенно различи дребно, покрито с бодли същество, което сякаш бе изникнало измежду дърветата. Беше дребно на ръст за човек, но твърде едро за таралеж, какъвто всъщност беше.

— Добро утро! — отвърна на поздрава Шаста. — Но какъв съсед съм ти аз? Аз съм странник по тези места.

— Странник ли? — възкликна таралежът.

— Идвам отвъд планините, от Арченланд.

— А, да, Арченланд… — повтори таралежът. — Ужасно е далече. Аз самият не съм ходил там.

— И май трябва да съобщя на някого — не го свърташе Шаста, — че армия от освирепели калормени в момента нападат Анвард.

— Какви ги приказваш! — смая се таралежът. — А чувам, че Калормен е на много, много дни път оттук. Направо накрая на света, дори по-далече, зад огромното пясъчно море.

— Не е толкова далече, колкото си го представяш — усмихна се Шаста. — Но не трябва ли да се направи нещо за това нападение срещу Анвард? Не е ли редно да се съобщи на вашия Върховен крал?

— О, да, непременно трябва да се направи нещо — съгласи се таралежът. — Но, разбираш ли, точно отивам да се наспя едно хубаво през деня. Здравей, съседе!

Последните думи се отнасяха за голям жълтеникав заек, току-що подал глава отстрани на пътечката. Таралежът незабавно осведоми заека за чутото от Шаста. Заекът се съгласи, че новината е забележителна и е наложително да се съобщи където трябва, за да се предприеме каквото трябва.

И така продължи. Към тях непрекъснато прииждаха други същества — някои от клоните над главите им, други от подземни дупки, трети от хралупи. И накрая дружината се състоеше от пет заека, катеричка, две свраки, мишка и фавън с кози крака. Всички говореха едновременно и се съгласяваха с таралежа. Истината е, че през Златния век, когато Вещицата и зимата бяха изчезнали, а Питър — Върховния крал, управляваше в Каир Паравел, по-дребните обитатели на Нарния се чувстваха толкова щастливи и в безопасност, че бяха започнали да стават малко небрежни.

По едно време в горичката обаче се появиха две практични същества: едното — червено джудже, чието име се оказа Дъфъл, а другото — великолепен елен с благородна осанка, големи очи и разклонени рога. Изящните му крака бяха тъй тънки, сякаш можеш да ги прекършиш с два пръста.

— В името на Лъва! — извика джуджето, щом чу какво се е случило. — Ако наистина е така, защо стоим и бъбрим? Врагове в Анвард? Новината трябва да стигне незабавно до Каир Паравел, да се свика армията. Нарния ще помогне на крал Лун.

— О — обади се таралежът, — но Върховния крал не е в Каир Паравел. Той е на север, за да накаже великаните. И като стана дума за великани, съседи, това ме подсеща…

— Кой ще занесе съобщението? — прекъсна го джуджето. — Има ли тук някой по-бърз от мен?

— Аз съм по-бърз — обади се еленът. — Какво е съобщението? Колко са калормените?

— Двеста. Води ги принц Рабадаш. И…

Но еленът препусна, сякаш и четирите му крака едновременно се откъснаха от земята и изчезна между дърветата сред облак прах.

— Накъде е тръгнал? — учуди се заекът. — Няма да завари Върховния крал в Каир Паравел…

— Там ще намери кралица Луси — поясни Дъфъл. — И тогава… Ей, какво му става на човека? Нещо позеленя. Ха, да не е от глад? Кога за последен път яде, момко?

— Вчера сутринта — немощно отвърна Шаста.

— Хайде тогава, ела с мен! — предложи джуджето и веднага обгърна Шаста през кръста с мускулестите си ръце, за да го подкрепи. — Съседи, всички трябва да се засрамим! Хайде с мен, момко! Ще закусиш. Ще ти подейства много по-добре от празните приказки.

Къде с побутване, къде с подпиране, къде с дърпане за ръката, но без да престава да се упреква, джуджето помогна на Шаста да ускори малко крачката. Разходката се оказа по-дълга, отколкото Шаста си представяше — докато излязат от горичката и стигнат голия склон на хълма, краката му направо се подкосяваха. Приближиха отворената врата на къщурка, от чийто комин се виеше дим, и Дъфъл се провикна:

— Ей, братя! Водя гостенин за закуска.

И начаса, в съпровод от звук на цвъртене, до Шаста долетя прекрасен аромат. Никога не бе помирисвал подобно ястие, но се надявам, че ти си (в нагорещения тиган се пържеха бекон с яйца и гъби).

— Пази главата, момко! — предупреди Дъфъл с малко закъснение. Шаста вече си удари челото в ниската напречна греда над вратата. — Хайде, сядай! — продължи Дъфъл. — Масата е нисичка за теб, но и столчето не е високо. Добре ли си така? А, ето и кашата от овесени ядки… И купичката със сметана… Ето ти и лъжица.

Шаста изяде кашата, а двамата братя на джуджето — Рогин и Брикълтъм — сложиха на масата чинията с бекона, яйцата и гъбите, подредиха каничките с кафе и топло мляко и сервираха препечените филийки.

За Шаста всичко беше ново и изглеждаше чудесно. В Калормен се хранеха съвсем различно. Той дори не знаеше от какво са златистите резени, защото никога не беше ял препечени филийки. Не подозираше и какво представлява меката жълтеникава паста, с която мажеха филийките, защото в Калормен почти винаги използваха олио вместо масло. А и самата къща определено се различаваше както от тъмната, спарена, вмирисана на риба колиба на Аршийш, така и от опасаните с колони и пълни с килими зали в палатите на Ташбаан. Таванът се стори твърде нисък на Шаста. Всичко беше изработено от дърво. Върху постланата с покривка на червени и бели квадратчета маса стоеше часовник с кукувичка и малка ваза с диви цветя. На плътно остъклените прозорци имаше перденца. Чашките, чинийките, ножчетата и виличките на джуджетата го затрудниха. И порциите бяха мънички, но пък много на брой. Джуджетата непрекъснато допълваха чашката и чинийката на Шаста, но и себе си не забравяха. Постоянно се чуваше: „Подай ми маслото!“, „Искам още кафе“, „Дай ми малко гъби, ако обичаш!“, „Защо не опържиш още едно-две яйца?“

Закусиха — всеки изяде колкото можа. Тогава трите джуджета теглиха чоп кой да измие чиниите. Лошият жребий се падна на Рогин. Дъфъл и Брикълтъм предложиха на Шаста да поседят отвън на пейката до къщурката. Тримата изтегнаха краката си, въздъхнаха доволно, а джуджетата запалиха по лула. Тревата вече не блестеше от роса, слънцето грееше приятно, дори може да се каже, че ако не подухваше лек бриз, щеше да е направо горещо.

— Е, страннико — подхвана Дъфъл, — ще ти покажа разположението на нашата страна. Оттук се вижда почти цялата южна част на Нарния. Ние се гордеем с гледката. Ето вляво, отвъд близките хълмове, се виждат Западните планини. Онзи заоблен хълм далече вдясно се нарича Хълма на Каменната маса. А отзад…

Ала в този момент се разнесе леко похъркване. Шаста, изтощен от нощното пътуване и закусил отлично, беше заспал. Любезните джуджета започнаха да си правят знаци, за да не го събудят, но всъщност толкова шепнеха, кимаха, ставаха и ходеха на пръсти, че той не ги чу само защото беше смъртно изморен.

Спа почти целия ден, но се събуди навреме за вечеря. Всичките легла в къщата се оказаха прекалено малки за него, но му стъкмиха чудесна постеля от пирен на пода и цяла нощ той нито помръдна, нито сънува. На следващата сутрин точно закусиха, и чуха пронизителен звук.

— Тръби! — възкликнаха трите джуджета в хор и заедно с Шаста се втурнаха навън.

Тръбенето прозвуча повторно: непознат за Шаста звук — нито силен и сериозен като роговете на Ташбаан, нито весел и закачлив като ловджийските рогове на крал Лун. Този отекваше ясно, остро и силно. Идваше от източните гори и скоро се смеси с трополенето на конски копита. И ето, показа се началото на колоната.

Най-отпред на дорест кон яздеше лорд Перидан със знамето на Нарния в ръка — червен лъв на зелен фон. Шаста веднага го позна. Следваха го трима ездачи — двама на коне, третият — на пони. Това бяха крал Едмънд и русокоса дама с весело лице, която носеше шлем и ризница, лък през рамо и колчан със стрели („Кралица Луси!“ — прошепна Дъфъл), а ездачът на понито беше принц Корин. Следваше ги основната част на армията: мъже на обикновени коне, мъже на Говорещи коне (те не възразяваха да ги яздят при необходимост, както например, ако Нарния е във война), кентаври, строги мечоци, огромни Говорещи кучета и най-накрая всичките шестима великани. Защото в Нарния има и добри великани. Но макар да знаеше, че са на тяхна страна, първоначално Шаста се плашеше да ги погледне. За да свикнеш с някои неща, е нужно доста време.

Кралят и кралицата стигнаха до къщурката и джуджетата започнаха ниско да им се кланят, а крал Едмънд се провикна:

— Хайде, приятели! Време е да отдъхнем и да похапнем!

Настъпи суетня. Хората слизаха от конете, сваляха дисагите, приказваха помежду си. Корин се втурна към Шаста, хвана го за ръце и радостно възкликна:

— Какво! Ти тук?! Значи успя да се измъкнеш. Толкова се радвам. Славно ще се позабавляваме. Какъв късмет извадихме само. Вчера сутринта пристигнахме в пристанището на Каир Паравел и първото същество, което ни посрещна, беше еленът Шерви с новините за нападението срещу Анвард. Не мислиш ли…

— Кой е приятелят на Негова светлост? — обади се крал Едмънд, току-що слязъл от коня.

— Не виждаш ли, кралю? Това е моят двойник, онзи, с когото ме сбъркахте в Ташбаан.

— Наистина ти е двойник! — възкликна кралица Луси. — Двамата си приличате сякаш сте близнаци. Направо невероятно.

— Моля ви, Ваше величество — обърна се Шаста към крал Едмънд, — не смятайте, че съм ви предал! Аз не съм предател. Но нямаше как да не узная за плановете ви. През ум обаче не ми е минавало да ги съобщя на вашите врагове.

— Вече знам, че не си предател, момче — успокои го крал Едмънд и погали Шаста по главата. — Но за да не те смятат за такъв, друг път не слушай онова, което не е предназначено за твоите уши. Сега всичко е наред.

Всички приказваха, лутаха се насам-натам и за малко Шаста изгуби Корин, Едмънд и Луси от погледа си. Но Корин беше от момчетата, за които човек волю-неволю бързо разбира какви ги вършат, и скоро Шаста чу крал Едмънд да казва високо:

— В името на Лъвската грива, принце, прекаляваш! Ваша светлост никога ли няма да стане послушен? По-енергичен си от цялата ни армия, взета заедно. Предпочитам да командвам полк от стършели, но не и теб.

Шаста си проби път през множеството и видя Едмънд и Корин: единия разгневен, другия — засрамен. Встрани, на земята, седеше непознато джудже и правеше физиономии. Два фавъна очевидно току-що му бяха помогнали да си свали доспехите.

— Ако носех вълшебната си течност — обади се кралица Луси, — положително щях да оправя това тук. Но Върховния крал специално разпореди да не я нося никъде, а да я пазя за изключителни случаи.

Ето какво се беше случило: докато говореше с Шаста, едно от джуджетата на име Торнбът дръпна лакътя на Корин.

— Какво има, Торнбът? — попита Корин.

— Ваша светлост — каза Торнбът и го дръпна настрана, — може да се случи така, че още днес да минем през прохода и да стигнем двореца на баща ви, където вероятно ще участваме в битка, преди да е паднала нощта.

— Знам — отвърна Корин. — Не е ли възхитително!

— Възхитително или не — охлади ентусиазма му Торнбът — имам изричното нареждане на крал Едмънд да не допусна участието на Ваша светлост в битката. Разрешават ви да я наблюдавате и това е достатъчно за малкото ви години.

— О, глупости! — възрази Корин разпалено. — Разбира се, че ще участвам. Та нали кралица Луси ще е заедно със стрелците?

— Кралицата има право да върши каквото си иска — напомни Торнбът, — но аз отговарям за вас. Или трябва да получа тържествената ви дума на принц, че ще седите на понито до мен (не цяла глава напред, разбира се), докато не разреша на Ваша светлост да мръдне, или, по думите на самия крал, ще се наложи да се движим вързани един за друг като затворници.

— Само се опитай да ме вържеш! Ще те съборя!

— Любопитно ми е да видя как Ваша светлост ще го направи — не се предаваше джуджето.

На Корин само това му трябваше. След миг той и джуджето се вкопчиха един в друг. Двубоят вероятно щеше да завърши наравно, защото въпреки по-дългите ръце на Корин и по-високия му ръст джуджето беше по-възрастно и по-жилаво. Но така и не стигнаха до финала (това е най-ужасното при сбивания в насечена хълмиста местност), защото за лош късмет Торнбът стъпи на хлъзгав камък и падна по нос. Опита да се надигне, но откри, че е изкълчил глезен: сериозна работа, защото щеше да му попречи да ходи и да язди поне две седмици.

— Видя ли Ваша светлост каква я свърши! — възмути се крал Едмънд. — Лиши ни от доказан боец в предстоящата битка.

— Аз ще заема неговото място, кралю — отвърна веднага Корин.

— Пфу! Никой не се съмнява в храбростта ти — изсумтя Едмънд. — Но едно момче в битка представлява по-голяма опасност за своите войници, отколкото за вражеските.

В този момент извикаха краля да разреши друг спор и Корин, след като се извини чинно на джуджето, се завтече към Шаста и прошепна:

— Бързо! Сега разполагаме с едно пони и доспехите на джуджето. Надявай ги, преди някой да ни забележи!

— Защо? — изуми се Шаста.

— Как защо? За да участваме в битката, разбира се. Да не би да не искаш?

— А… Да… — успя да промълви Шаста. В действителност изобщо не си го беше помислял и се почувства доста неловко, а по гърба го полазиха тръпки. — Точно така — насърчи го Корин. — Нахлузи ги през главата! А сега — колана! Трябва да яздим по-назад в колоната, и то тихо. Щом започне битката, всички ще са прекалено заети, за да ни забележат.