Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче (11)

Глава единадесета
Нежелан спътник

Шаста излезе през портата. Пред очите му се откри обрасъл с храсти тревист склон, който се простираше напред до някакви дървета. Нямаше време нито да мисли, нито да крои планове. Трябваше да тича, единствено да тича и това беше най-важното. Крайниците му трепереха, единият му крак започна да изтръпва, потта се стичаше по лицето му, попадаше в очите и го дразнеше. А и не чувстваше, че стъпва стабилно. На няколко пъти за малко едва не си изкълчи глезена върху разни камъни.

Тук дърветата растяха по-нагъсто, а многобройните открити места бяха покрити с орлова папрат. Слънцето не се виждаше, но не ставаше по-хладно. Беше един от онези дни, когато мухите са сякаш два пъти повече от обикновено. Непрекъснато кацаха по лицето на Шаста, но той дори не правеше опит да ги прогони — прекалено много бяха останалите му грижи.

Внезапно чу изсвирване на рог — не така величествено, като роговете на Ташбаан, а едно весело и закачливо „Ту-ту-ту…“. В следващия момент се озова в широко сечище сред тълпа от хора.

Поне на него му се стори тълпа. В действителност това бяха петнадесет-двадесет благородници в зелени ловни костюми. Някои бяха възседнали конете си, а други стояха до тях. Един от тях държеше стремето, за да може друг да яхне коня си. А този, на когото помагаха да се покачи, беше най-жизнерадостният, дебел, червенобузест и с игриви очи крал, който си в състояние да си представиш.

С появата на Шаста кралят съвсем забрави за намерението си да възседне коня. Разпери ръце към Шаста, лицето му засия и той се провикна с плътен глас:

— Корин! Сине мой! Пеша и целият в дрипи? Какво…

— Не — задъхано го прекъсна Шаста, клатейки енергично глава. — Не съм принц Корин. Аз… Просто приличам на него… Видяхме се с Негово величество в Ташбаан… Изпраща поздрави.

Кралят се взираше в Шаста със странно изражение.

— Вие ли сте крал Лун? — попита Шаста, едва поемайки си дъх и без да дочака отговор, продължи: — Ваше величество… Кралю… Бягайте… Анвард… Залостете портите… Идва враг… Рабадаш с двеста конници.

— Разполагаш ли с доказателства, момче? — попита един от благородниците.

— Собствените си очи — отвърна Шаста. — Видях ги. Изпреварихме ги от Ташбаан насам.

— Пеша? — озадачи се благородникът и леко повдигна вежди.

— С коне… При Отшелника… — продължаваше Шаста като все не му достигаше въздух.

— Не му задавай повече въпроси, Дарин! — обади се крал Лун. — По лицето му разбирам, че говори истината. Трябва да поемаме обратно, господа. Намерете кон за момчето! Можеш да яздиш бързо, нали, приятел?

Вместо отговор Шаста постави крак в стремето на коня, който му доведоха, и се метна върху седлото. През последните няколко седмици го бе правил стотици пъти с Брий и сега маниерът му беше доста по-различен, отколкото първата нощ, когато Брий го упрекна, че се катери върху него, сякаш е купа сено.

Стана му приятно, когато чу лорд Дарин да казва на краля:

— Това момче има истинска стойка на ездач, Ваше величество. В жилите му тече синя кръв, обзалагам се.

— Да, кръвта му… — промълви кралят замислено и отново впери сивите си очи в Шаста, без лицето му да променя странното си изражение.

Компанията тръгна в бърз ход. Шаста имаше отлична стойка, но нямаше представа какво да прави с юздите, защото никога не ги бе докосвал, докато яздеше Брий. Крайно предпазливо и много внимателно погледна с крайчето на окото си, за да разбере какво правят останалите (както когато някой е на гости, но не е съвсем сигурен кой нож или вилица точно трябва да използва) и се опита да намести пръстите си както видя, че са направили другите. Не посмя обаче истински да направлява коня. Надяваше се животното да следва останалите. Конят, разбира се, беше обикновен, а не Говорещ, но имаше достатъчно акъл, за да схване, че чудатото момче няма нито камшик, нито шпори и всъщност не е господар на положението. Именно затова Шаста съвсем скоро се озова в края на шествието.

Но дори и така яздеше доста бързо. Вече нямаше мухи и въздухът му се струваше невероятно сладък. А и си беше възвърнал дъха. И най-важното — успя да стигне навреме. За пръв път след напускането на Ташбаан (колко отдавна му се струваше!) изпитваше наслада.

Погледна нагоре да види дали са се доближили до върховете на планината. За свое разочарование изобщо не ги видя — само някаква неясна сива маса се стелеше към тях. За пръв път попадаше в планина и доста се изненада. „Трябва да е облак — помисли си той. — Облак, който се спуска надолу. Сега разбирам. Тук, сред хълмовете, човек наистина е в небето. Ще видя как изглежда един облак от вътрешната страна. Колко е приятно! Винаги съм се чудил какво представлява.“ Далече вляво и малко зад него слънцето щеше да залезе всеки момент.

Стигнаха до някакъв твърде неравен път. Движеха се бързо. Конят на Шаста продължаваше да е на опашката. Един-два пъти, на завоите (сега и от двете страни се простираха гори), той дори за малко загуби от поглед останалите.

Потопиха се в мъглата или мъглата ги обгърна (както искаш). Всичко наоколо посивя. Шаста нямаше представа колко студен и мокър е един облак отвътре, нито колко е тъмен. Сивото се превръщаше в черно с изумителна скорост.

От време на време някой в началото на колоната надуваше рог, но всеки път звукът се чуваше все по-глухо и по-глухо. Вече не виждаше останалите, но разбира се, щеше да ги зърне, щом свиеше зад следващия завой. Отмина извивката, но пак не ги видя. Всъщност не виждаше нищо. Конят му едва-едва пристъпяше.

— Хайде, конче, върви! — подканяше го Шаста.

Пак чу звука от рога — този път съвсем тихо. Брий постоянно му повтаряше да държи петите си извити навън и Шаста остана с впечатлението, че ще се случи нещо ужасно, ако ги забие в корема на коня. Сега изглежда настъпи моментът да провери.

— Виж какво — предупреди той, — ако не побързаш, знаеш ли какво ще направя? Ще забия пети в теб. Наистина ще го направя.

Конят обаче не обърна никакво внимание на заплахата. Тогава Шаста се намести плътно върху седлото, стисна колене и зъби и сръга коня с пети колкото сили имаше.

Единственият резултат беше, че за няколко стъпки конят даде вид, че преминава в тръс, но после пак продължи ходом. А стана съвсем тъмно и онези отпред като че ли се отказаха да надуват повече рога. Чуваше се само шумът от стичащите се по листата на дърветата капки.

„Е, дори да се движим бавно, сигурно някога ще пристигнем — реши Шаста. — Дано само не налетя на Рабадаш и хората му.“

Продължи така. Стори му се, че е изминало доста време. Започна дори да мрази този кон, а и да огладнява.

По едно време пътят пред него се раздели. Докато се чудеше кой от двата пътя води към Анвард, някакъв шум зад гърба му го стресна. Беше тропот на конски копита.

„Рабадаш! — изплаши се Шаста. Нямаше време да преценява по кой път ще поеме Рабадаш, а разсъждаваше. — Ако поема по единия, има вероятност той да поеме по другия. А ако стоя тук, със сигурност ще ме заловят.“ Слезе и поведе коня колкото може по-бързо по десния път.

Тропотът бързо се приближаваше и скоро Шаста разбра, че са стигнали разклона. Със затаен дъх изчака да види по кой път ще поемат.

Чу се команда: „Спри!“ и всякакви звуци: тежко дишане на коне, риене с копита, отронване на камъни, потупвания по шиите. Нечий глас заговори:

— Внимание, всички! Намираме се на един хвърлей от двореца. Помнете какви са заповедите ми. Щом стъпим в Нарния, което ще стане на зазоряване, ще убивате колкото е възможно по-малко. При това нашествие ще смятате всяка капка вражеска кръв за по-скъпа от литър ваша. При това нашествие, повтарям! Боговете ще ни изпратят по-щастливи часове и тогава няма да оставим живо същество между Каир Паравел и Западната Пустош. Но още не сме в Нарния. Тук, в Арченланд, нещата са по-различни. При превземането на двореца на крал Лун най-важна е бързината. Покажете на какво сте способни! Трябва да е в наши ръце до час. И ако това стане, давам ви го целия. За себе си няма да взема от плячката. Убивайте и за мен всички варвари зад стените, дори и да са деца, родени вчера, и всичко е ваше. Разпределете както искате жените, златото, скъпоценностите, оръжията и виното! Видя ли, че някой се дърпа, когато стигнем портите, жив ще го опека! В името на Таш, неустоимия, неповторимия — напред!

С доста трополене конницата се раздвижи и Шаста едва сега си пое дъх. Бяха тръгнали по другия път.

На Шаста му се стори, че много дълго време преминават и макар цял ден да си беше мислил за „двеста конници“, всъщност не си представяше колко е това. Но най-после шумът заглъхна и той отново остана сам със звука от потропващите по листата на дърветата капки.

Сега вече знаеше пътя към Анвард, но естествено нямаше как да продължи по него. Това щеше да означава да попадне в ръцете на войниците на Рабадаш. „Какво да правя?“ — чудеше се Шаста. Яхна отново коня и продължи по пътя с плахата надежда да попадне на колиба, където да помоли за подслон и храна. По едно време дори си помисли да се върне при Аравис, Брий и Хуин, но как? Нямаше представа в каква посока да поеме.

„Е — утеши се Шаста, — този път все ще ме отведе някъде“.

Но зависи кой какво разбира под „някъде“. Пътят наистина водеше нанякъде, в смисъл, че се виеше между все повече и повече дървета — тъмни и мокри — и сред все по-хладен и по-хладен въздух. И странно, леденият вятър продължаваше да застила мъглата около него, а не я раздухваше. Ако имаше представа от планински местности, щеше да се досети, че се намира доста високо — може би дори на самия връх. Ала Шаста не знаеше нищо за планините.

„Изглежда — пророни Шаста, — съм най-нещастното момче, живяло някога на този свят. На другите нещата винаги се уреждат, а моите — никога. Онези благородници и благороднички от Нарния успяха да се измъкнат от Ташбаан, а аз останах. Аравис, Брий и Хуин са на закътано при стария Отшелник, а мен ме отпратиха. Крал Лун и неговите хора вероятно са стигнали двореца и са затворили портите, преди Рабадаш да пристигне, а аз съм в гората.“

Капнал от умора и с празен стомах, той изпита такава жал към себе си, че по бузите му закапаха сълзи.

Краят на тези терзания дойде неочаквано. Шаста се изплаши — някой или нещо вървеше редом с него. Нищо не се виждаше в гъстия мрак. Нещото (или човекът) вървеше съвсем тихо. Момчето почти не чуваше стъпките му, но чуваше дишането му. Невидимият спътник като че ли поемаше огромно количество въздух и момчето остана с впечатлението за твърде голямо същество. Доловил дишането постепенно, той всъщност нямаше представа откога го съпровожда. Това му подейства като шок.

Припомни си отдавна чути истории за великани, населяващи северните страни, и прехапа от ужас устни. И сега, когато наистина имаше за какво да се разплаче, сълзите му секнаха.

Нещото (или човекът) вървеше съвсем тихо и Шаста реши, че само си въобразява. Но точно когато беше напълно сигурен в заблудата си, от тъмнината до него се чу дълбока въздишка. Това вече не беше плод на фантазията му! Та нали усети топлия дъх върху премръзналата си лява ръка?

Ако конят ставаше за нещо или ако знаеше как да го използва, щеше да рискува всичко и да се впусне в див галоп. Но Шаста беше наясно, че не може да накара този кон да препусне. Затова продължи бавно. Невидимият спътник се движеше със същата крачка и не преставаше да диша до него. Най-накрая Шаста не издържа и попита шепнешком:

— Кой си ти?

— Някой, който отдавна те чака да заговориш — отвърна нещото. Гласът не беше висок, но силен и плътен.

— Ти… великан ли си? — попита Шаста.

— Може и така да се каже — отвърна плътният глас. — Но не приличам на съществата, които наричате великани.

— Изобщо не те виждам — обади се Шаста след като дълго се взира. После (защото в главата му се мярна още по-ужасна мисъл) почти изпищя: — Не си… нещо мъртво, нали? О, моля те, моля те, иди си! Какво зло съм ти сторил? О, аз съм най-нещастният човек на света!

Отново усети топлия дъх на нещото върху ръката и лицето си.

— Нали виждаш — обади се то, — това не е дъх на призрак. Разкажи ми за нещастията си!

Шаста се поокуражи малко от дъха. Затова сподели, че не знае нито кой е баща му, нито коя е майка му, а го е отгледал строгият рибар. Разказа как е избягал, как са ги преследвали лъвове и е трябвало да плуват, за да се спасят. Изброи и всички опасности, на които попаднаха в Ташбаан, като не пропусна нощта, прекарана сред Гробниците и воя на зверовете в пустинята. Описа каква горещина и жажда изтърпяха, докато прекосяваха пустинята, и как, почти стигнали целта си, друг лъв ги подгони и рани Аравис. И ето, от колко време вече не е слагал трошица в устата си.

— Според мен това не са нещастия — каза накрая силният глас.

— Не намираш ли, че е лош късмет да налетим на толкова много лъвове? Та първия път бяха най-малкото два, както споменах, а…

— Беше само един, но много бърз.

— Откъде знаеш?

— Аз бях този лъв. — Шаста зяпна безмълвно, а гласът продължи: — Аз бях лъвът, който ви принуди да се присъедините към Аравис. Аз бях котката, която те утеши сред Гробниците на древните крале. Аз бях лъвът, който прогони чакалите, докато ти спеше. Аз бях лъвът, който вдъхна на конете нова сила за последните километри, за да стигнете до крал Лун навреме. И аз съм лъвът, когото не помниш, но който бутна лодката, в която лежеше ти — едно дете на път да умре, за да стигне до брега, където стоеше мъжът, готов да те приюти.

— Значи ти си наранил Аравис?

— Да.

— Но защо?

— Дете — каза гласът, — аз ти разказвам твоята история, не нейната. На никого не казвам друга освен неговата история.

— Кой си ти? — не се стърпя Шаста.

— Аз съм аз — отвърна гласът така гърлено и дълбоко, че земята се разтресе. И повтори: — Аз съм аз — този път ясно и весело. А после за трети път: — Аз съм аз — но го прошепна тихо, едва чуто, и въпреки това сякаш идваше от всички страни.

Шаста вече не се страхуваше, че гласът е на нещо, което ще го изяде, или е на призрак. Само усети как трепери по различен начин. И въпреки това му беше приятно.

Мъглата ставаше от черна — сива, от сива — бяла. Вероятно промените бяха започнали отдавна, но докато разговаряше с нещото, беше сляп за всичко друго. Сега матовата белота около него засия. Запримига неволно. Някъде напред чу да пеят птички. Разбра, че нощта най-после е свършила. Различаваше гривата, ушите и главата на коня съвсем ясно. Отгоре ги огря някаква златиста светлина. Помисли, че е слънцето.

Извърна се и видя до себе си да крачи по-висок от коня лъв. Конят или не се страхуваше от него, или не го виждаше. Светлината идваше от лъва. Никой никога не е виждал нещо по-страховито, но и по-красиво.

За щастие Шаста цял живот прекара далече на юг в Калормен и никога не беше слушал историите, предавани в Ташбаан от уста на уста, за ужасния демон от Нарния, който се появява в образа на лъв. И, естествено, не знаеше и никоя от истинските истории за Аслан, Великия лъв, сина на Императора отвъд морето, Краля на всички крале на Нарния. Но един бегъл поглед към лъва го накара да се свлече от седлото и да се просне в краката му. Нямаше сили да каже нищо, а и нищо не желаеше да казва. Пък и знаеше, че никой не очаква от него да каже нещо.

Великия крал и Крал на всички крале се наведе към главата му. Гривата и някакъв непознат тежък аромат, който витаеше около нея, го обгърнаха. Лъвът близна челото му с език. Момчето се надигна и очите им се срещнаха. Бледата светлина на мъглата и огненият пламък в очите на лъва се примесиха начаса, завихриха се и като се издигнаха нагоре — изчезнаха. Беше сам с коня на обрасъл с трева хълм под ясното синьо небе. А наоколо пееха птички.