Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Horse and His Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Брий и неговото момче

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 11.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-547-8

История

  1. — Добавяне

Глава десета
Отшелникът от южната граница

След неколкочасова езда долината отново се разшири. Малката река, чието течение следваха, се вливаше в по-широка и буйна река, устремена на изток. Отвъд нея леките възвишения преминаваха в хълмове и скатове по посока към Северните планини. Отдясно се извисяваха каменисти върхове, някои от които бяха покрити със сняг. Отляво, докъдето поглед стига, се простираха обрасли с борове склонове, прорязани от навъсени чукари, тесни проходи и сини върхове. Оттук Шаста не виждаше планината Пайър. Право напред планинската местност потъваше в долина — навярно проходът между Арченланд и Нарния.

— Б-р-р-р… Северът! Зеленият север! — възторжено изцвили Брий. И наистина: по ниските хълмове растителността имаше наситенозелен и свеж цвят, странен за южняшките представи на Аравис и Шаста. С приповдигнато настроение тръгнаха надолу към мястото, където двете реки се сливаха.

Реката, течаща на изток, извираше от по-високите скатове в западната част на долината. Спускаше се бързо, насечена от прагове, които образуваха водопади. Дори не си помисляха да я пресекат, ала се поогледаха и откриха надолу по течението удобно за преплуване плитко място. Шумът от водата, разпенените бързеи около конете, хладният въздух, прелитащите водни кончета изпълниха Шаста с непознато вълнение.

— Приятели, вече сме в Арченланд — обяви Брий гордо, като се измъкваше на северния бряг. — Според мен току-що прекосихме реката Криволичещата стрела.

— Дано сме стигнали навреме — промърмори Хуин.

Започна изкачването — бавно и зигзагообразно, защото склоновете бяха стръмни. Прекосяваха места, които приличаха по-скоро на обезлюдени паркове (без пътища и къщи). Дърветата не растяха близо едно до друго, за да могат да ги нарекат гора. Шаста, живял в равнинна местност, обрасла само с трева, се дивеше на многобройните и тъй различни по вид дървета. Ако ти беше там, вероятно щеше да се досетиш, че това са дъб, бук, бреза, калина, кестен. С приближаването им зайците хукваха във всички посоки, ала сред дърветата видяха и цяло стадо сърни, което не побягна.

— Възхитително е! — не преставаше да се радва Аравис.

На първия хребет Шаста се извърна и погледна назад. Ташбаан не се виждаше, а пустинята се простираше до хоризонта. Не успя да различи само прохода, през който минаха.

— Ей! — провикна се той. — Какво е това?

— Кое това? — попита Брий и извърна глава назад.

Хуин и Аравис също погледнаха натам.

— Онова — Шаста посочи с ръка. — Прилича на дим. Дали е огън?

— По-скоро пясъчна буря — предположи Брий.

— Няма толкова силен вятър — отбеляза Аравис.

— О! — възкликна Хуин. — Вижте! Нещо проблясва по средата. Вижте! Та това са шлемове и… оръжие. И се придвижва. Приближава се насам.

— В името на Таш! — извика Аравис. — Това е армия. Това е Рабадаш.

— Няма начин да е друг — отчая се Хуин. — Точно от това се страхувах. Бързо! Трябва да стигнем до Анвард преди тях.

Без повече думи тя се завъртя и препусна в галоп на север. Брий отметна глава и я последва.

— Давай, Брий, давай! — извика Аравис през рамо.

Препускането изтощи конете. При изкачването на всеки нов хребет пред погледа им се ширваше нова долина, а отвъд нея в далечината виждаха поредното възвишение. Мислеха си, че се движат в правилна посока, но нямаха представа колко далече е Анвард. На билото на втория хребет Шаста пак се обърна. Вместо облак прах сред пустинята сега видя черна маса — същински движещи се мравки. Бяха в другия край на реката Криволичещата стрела. Несъмнено търсеха брод.

— При реката са! — извика той.

— Бързо! Бързо! — обади се и Аравис. — Защо бързахме толкова, ако не успеем да стигнем до Анвард навреме? Премини в галоп, Брий! В галоп! Припомни си, че си боен кон!

И Шаста едва се удържаше от подобни подкани, но все пак си помисли: „Бедното същество и без това прави всичко, което е по силите му.“ Затова си мълчеше. И действително двата коня даваха, ако не всичко от себе си, то поне толкова, колкото смятаха, че могат. А това са две различни неща. Брий догони Хуин и сега препускаха един до друг по торфа. Ясно беше, че Хуин няма да издържи още дълго на темпото.

В този миг всички чуха шум отзад. Не шума, който очакваха да чуят — от копита, подрънкващи оръжия и бойни калорменски викове. Шаста мигом се досети какво е: същият смразяващ кръвта рев, който чу в лунната нощ, когато срещнаха Аравис и Хуин. И Брий го разпозна. Очите му се зачервиха, а ушите плътно се извиха назад. И Брий установи, че не беше тичал с всички сили. Шаста веднага долови разликата. Сега наистина препускаха колкото могат и много скоро се откъснаха далече пред Хуин.

„Не е честно — помисли си Шаста. — Надявах се, че тук не ни застрашават лъвове.“

Погледна през рамо. Всичко се виждаше като на длан. Огромно светлокафяво същество, снишило се до земята, се промъкваше като котка по тревата зад тях. И се приближаваше неумолимо бързо.

Шаста пак погледна напред, но нито възприе това, което видя, нито се замисли какво ще стане: гладка зелена стена, висока най-малко три и половина метра препречваше пътя. В средата на стената имаше отворена порта. А на портата стоеше облегнат на тояга висок мъж в роба до петите с цвят на есенни листа. Брадата му стигаше почти до коленете. Шаста зърна всичко това само за миг и отново извърна глава. Лъвът почти настигаше Хуин и понечваше да я захапе. Обляната й в пяна и пот муцуна не изразяваше никаква надежда.

— Спри! — извика Шаста в ухото на Брий. — Трябва да се върна! Трябва да помогна!

По-късно Брий твърдеше, че не е чул или не е разбрал командата. И понеже по принцип беше много честен кон, трябва да му повярваме.

Шаста измъкна крака от стремената, поколеба се за миг и скочи. Изпита остра болка — тя почти го зашемети, но преди да се замисли колко го боли, вече тичаше назад, за да помогне на Аравис. Никога през живота си не бе правил подобно нещо и нямаше представа защо го прави сега.

Един от най-ужасните звуци на този свят — болезнено изцвилване на кон — се изтръгна от гърлото на кобилата. Аравис, приведена ниско към гърба на Хуин, се опитваше да извади сабята си. И изведнъж тримата — Аравис, Хуин и лъвът — едва не връхлетяха върху Шаста. Преди да стигнат до него, лъвът се изправи на задните си крака (изглеждаше по-голям, отколкото можеш да си представиш) и замахна към Аравис с дясната си лапа. Шаста видя как стърчат всичките му ужасни нокти. Аравис изпищя и се наклони на седлото. Лъвът се насочи към раменете й, а Шаста, полудял от ужас, гледаше към звяра. Нямаше никакво оръжие, нямаше дори пръчка или камък. Изкрещя, както се вика по куче:

— Махай се! Махай се!

Изведнъж се оказа срещу широко отворената паст на звяра. След това — за пълно негово изумление — лъвът, все още на задните си крака, застана неподвижно, неочаквано се обърна и бързо се отдалечи.

Шаста ни най-малко не допусна, че нападателят им се е разкарал завинаги. Хукна към портата в зелената ограда — едва сега се сети, че я е видял. Хуин едва се държеше на краката си, но вече минаваше през портата, а на гърба й Аравис стоеше с облени в кръв рамене.

— Хайде, дъще, влизай! — подкани я брадатият мъж. А видял запъхтяния Шаста, продължи: — Хайде, сине, влизай и ти!

Момчето чу как портата се затваря зад гърба му. Брадатият мъж вече помагаше на Аравис да слезе от коня.

Стояха в идеален кръг, ограден с висока стена от зелен торф. Пред него имаше езерце с неподвижно гладка повърхност. Едно от най-големите и красиви дървета, които Шаста бе виждал, растеше край водата и засенчваше с клоните си цялото езеро. Отвъд него се виждаше малка каменна къща със сламен покрив. Чуваше се блеенето на овце, а зад нисък стобор се мяркаха кози. Най-свежата и прекрасна трева покриваше равната земя.

— Вие ли сте… Вие ли сте… — задъхано подхвана Шаста — крал Лун на Арченланд?

Старецът поклати глава.

— Не — отвърна той тихо. — Аз съм Отшелника от южната граница. А сега, сине мой, не губи време с въпроси, а действай! Момичето е ранено, конете са изтощени, в този момент Рабадаш открива брода през река Криволичещата стрела. Ако хукнеш веднага, без миг почивка, ще успееш да предупредиш крал Лун.

Сърцето на Шаста замря, защото чувстваше, че силите съвсем го напускат. Потрепери вътрешно — това предложение му се стори прекалено жестоко. Още не знаеше, че извършиш ли едно добро дело, често за награда се налага да извършиш и второ — обикновено по-тежко и по-трудно от първото. Но на глас само попита:

— Къде е кралят?

Отшелника посочи с тоягата.

— Виж, ей-там, точно срещу портата, през която влязохте, има друга. Отвори я и тръгни право напред. Винаги право напред, независимо дали земята е равна или наклонена, гладка или грапава, суха или мокра! Нещо ми подсказва, че ще намериш крал Лун, ако вървиш само напред. И тичай! Тичай, без да спираш!

Шаста кимна, изтича към северната порта и изчезна. Тогава Отшелника помогна на Аравис (през цялото време той я подкрепяше с лявата си ръка) и я отведе, по-скоро отнесе, в колибата. Бави се дълго вътре. Когато излезе, каза:

— А сега, братовчеди, ваш ред е. — Говореше на конете.

Без да дочака отговор — а и те бяха прекалено изтощени, за да приказват — свали юздите и седлата им. После ги разчеса така добре, че надмина в майсторството си дори конярите от кралската конюшня.

— Хайде, братовчеди — подкани ги той, — забравете станалото и се успокойте! Ето ви вода и трева. Ще получите и топли трици, но трябва преди това да издоя другите си братовчеди — козите.

— Отшелнико — обади се Хуин, най-после намерила сили да проговори, — благородничката таркаанка ще живее ли? Нали лъвът не я е убил?

— Благодарение на моя опит знам много неща, които се случват в момента — отвърна усмихнат Отшелника, — но засега не знам много за бъдещето. Затова не мога да кажа дали някой мъж, жена или животно в целия свят ще доживее до залез слънце. Но е хубаво да се надяваме. Момичето вероятно ще живее толкова дълго, колкото всеки на нейната възраст.

По едно време Аравис дойде на себе си. Видя, че лежи по очи на невероятно меко легло насред гола стая с каменни стени. Нямаше представа защо е по очи, но щом направи опит да се обърне, усети остра пареща болка по целия гръб и си спомни всичко — разбра защо лежи така. Чудеше се от какво възхитително нещо е направено леглото (а то беше от пирен), защото, никога не бе виждала пирен.

Вратата се отвори и Отшелника внесе голяма дървена купа. Много внимателно я остави, приближи до леглото и попита:

— Как се чувстваш, дъще моя?

— Гърбът ме боли — отвърна Аравис, — но иначе нищо ми няма.

Той коленичи до нея, пипна челото й и премери пулса.

— Нямаш треска. Ще се справиш. Не виждам причина да не станеш от постелята утре. А сега изпий това!

Приближи дървената купа към устните й. Аравис не можа да се въздържи и се намръщи, когато близна течността, защото козето мляко има особен вкус, ако не си му свикнал. Но беше много жадна и го изпи всичкото. Почувства се по-добре.

— А сега, дъще, добре е да поспиш — посъветва я Отшелника. — Раните ти са промити и превързани. Макар и да те наболяват, не са по-дълбоки от удар с камшик. Този лъв очевидно е много странен — вместо да те смъкне от седлото и да впие зъби в теб, само ти е надрал гърба с нокти — десет драскотини, болезнени, но нито дълбоки, нито опасни.

— Да, наистина — съгласи се Аравис. — Извадих късмет.

— Дъще — обади се Отшелника, — живея вече сто и девета зима на този свят и досега не съм се сблъсквал с подобен късмет! Във всичко това има нещо, което не разбирам. Но ако трябва да го знаем, непременно ще го научим.

— Ами Рабадаш и неговите двеста войници? — попита Аравис.

— Според мен няма да минат оттук — успокои я Отшелника. — Вече трябва да са намерили брод далече на изток. Оттам ще поемат направо към Анвард.

— Клетият Шаста! — не се стърпя Аравис. — Много ли път трябва да измине? Пръв ли ще стигне?

— Има надежда — тихо рече старецът.

Аравис отново се отпусна върху леглото (на една страна) и попита:

— Дълго ли спах? Струва ми се, че навън се стъмва.

Отшелника гледаше през единствения прозорец, обърнат на север.

— Това не е тъмнината на нощта — обясни той след време. — Спускат се облаци от Стормнес Хед. Лошото време тук идва от онази посока. Довечера ще има гъста мъгла.

На следващия ден, като се изключи нараненият й гръб, Аравис се чувстваше добре. След закуска (овесена каша и сметана) Отшелника прецени, че може да стане. И тя, разбира се, веднага се завтече да поговори с конете. Времето се бе променило. Слънчева светлина изпълваше цялото зелено, приличащо на огромна чаша, заграждение. Мястото изглеждаше спокойно и тихо.

Хуин веднага приближи Аравис и я удари с целувка.

— А къде е Брий? — полюбопитства Аравис, след като двете си побъбриха за това как се чувстват и как са прекарали нощта.

— Ей там — Хуин посочи с глава към далечния край на заграждението. — Добре ще е да поговориш с него. Нещо не е наред, но не успях да изкопча и думичка от него.

Отидоха при Брий, който лежеше с глава към стената и макар че сигурно ги чу, нито се обърна, нито каза нещо.

— Добро утро, Брий! — поздрави Аравис. — Как си днес?

И двете не разбраха какво промърмори.

— Отшелника казва, че Шаста вероятно е стигнал при крал Лун навреме — продължи Аравис, — така че, изглежда, се вижда краят на тегобите ни. Най-после Нарния, Брий!

— Никога няма да зърна Нарния — обади се тихо Брий.

— Не си ли добре, Брий, скъпи? — разтревожи се Аравис.

Животното най-после извърна глава. Изглеждаше тъжно така, както може да е тъжен само един кон.

— Ще се върна в Калормен — обяви той.

— Какво? — не повярва на ушите си Аравис. — Обратно към робството!

— Да — отвърна Брий. — Само робство заслужавам! Как да отида при свободните коне на Нарния? Аз, който оставих кобила, момиче и момче на лъвовете, за да спася окаяната си кожа!

— Всички тичахме, за да се спасим — припомни му Хуин.

— Не и Шаста! — възрази Брий. — Той тичаше, но в правилната посока: обратно. От това се срамувам най-много. Аз, който се наричам боен кон и се хваля с участие в стотици битки, да ме надмине малко момче… Дете, самото то още жребче, което никога не е държало меч в ръка, не е получило подходящо възпитание, нито е имало достоен пример за подражание в живота!

— Знам какво ти е — сподели Аравис. — И аз изпитвам същото. Шаста се държа великолепно. И аз съм толкова лоша, колкото и ти, Брий. Откакто ни срещнахте, все му се подигравам и му се надсмивам, а излиза, че той е най-достойният сред нас. Но ако питаш мен, по-добре е да останем и при първия удобен случай да му кажем, че съжаляваме, а не да се върнем в Калормен.

— При теб всичко е наред — не се примиряваше Брий. — Не си се опозорила. А аз загубих всичко.

— Мой скъпи приятелю — обади се незабелязано приближилият се Отшелник (тъй тихо стъпваха босите му крака по сочната, росна трева), — не си загубил нищо освен голямото си самочувствие. Не, не, братовчеде! Не опъвай уши назад, не поклащай грива. Ако наистина си така смирен, както звучеше преди малко, време е да се научиш да слушаш разумните приказки на другите. Ти не си чак толкова велик, колкото смяташ, защото си живял сред нещастни глупави коне. Да, естествено, по-храбър и по-умен си от тях. И как иначе! Но това съвсем не означава, че в Нарния ще гледат на теб като на по-специално същество. Ала докато си наясно, че не си по-различен от другите, всъщност ще бъдеш много достоен кон. А сега, ако ти и твоята четиринога братовчедка ме последвате до кухненската врата, ще видим какво става с топлите трици.