Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Horse and His Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Брий и неговото момче

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 11.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-547-8

История

  1. — Добавяне

Глава трета
Пред портите на Ташбаан

— Името ми — подхвана веднага момичето — е Аравис Таркхина и съм единствената дъщеря на Кидраш Таркаан, син на Ришти Таркаан, син на Кидраш Таркаан, син на Исломбрех Тисрок, син на Ардееб Тисрок, който произхожда по пряка линия от бог Таш. Баща ми е господар на провинция Калавар и е от тези, които имат право да стоят прави и с обувки пред самия Тисрок (жив и здрав да е вовеки!). Майка ми — тя вече е на спокойствие сред боговете — почина и баща ми се ожени за друга жена. Единият ми брат загина в битка при усмиряване на размирници в далечния запад, а другият е още дете. Как се случи, не знам, но с времето жената на баща ми — моята мащеха — ме намрази и докато живеех в дома на баща си, очите й тъмнееха от гняв. Убеди баща ми да ме обещае за жена на Ахошта Таркаан. Той не е от благородно потекло, макар през последните години да си спечели благоразположението на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) чрез ласкателства и пъклени съвети. Сега е таркаанец и господар на много градове. Има вероятност дори да го изберат за Велик везир след смъртта на сегашния. Освен това е поне шестдесетгодишен, има гърбица, а в лицето прилича на маймуна. И въпреки това баща ми, съблазнен от богатството и властта на Ахошта и придуман от жена си, изпрати вестоносци да ме предложат за жена. Ахошта прие с готовност и даде дума да се ожени за мен още тази година в разгара на лятото.

Новината стигна и до мен и слънцето мигом загуби блясъка си. Хвърлих се на леглото и плаках цял ден. Но на втория станах, измих си лицето и наредих да оседлаят кобилата ми Хуин. Взех острата кама на брат ми — той я бе носил в западните войни — и излязох сама. Яздих дълго — дворецът на баща ми вече не се виждаше и аз се намирах на зелено, обрасло с трева празно място в една гора, където не живеят хора. Слязох от Хуин и извадих камата. Разтворих дрехата си там, където ми се струва, че е сърцето, и се помолих на всички богове веднага щом като умра, да се озова при брат си. Затворих очи, стиснах зъби и тъкмо да забия камата, кобилата проговори с гласа на човешките дъщери: „О, господарке, не се самоунищожавай! Ако живееш, може и да те споходи добър късмет, а всички мъртви са еднакво мъртви.“

— Не го казах чак толкова изискано — промърмори Хуин.

— Ш-ш-ш-т… — смъмри я Брий, захласнат от историята. — Тя разказва великолепно, както го правят само в Калормен и никой разказвач от двора на Тисрок не би го направил по-добре. Умолявам те, таркаанке, не спирай!

— Когато чух кобилата да заговаря на човешки език — продължи Аравис, — си рекох: „Явно страхът от смъртта е размътил мислите ми и имам видения.“ Доста се засрамих, защото в моя род никой не бива да се страхува от смъртта повече от ухапване на комар. И повторно се наканих да пробода сърцето си, но Хуин се приближи, пъхна глава между мен и камата и започна да привежда най-различни доводи защо не бива да го правя. Упрекваше ме, както майка упреква дъщеря. Изненадата ми растеше и в един момент забравих, че исках да се самоубия, забравих за Ахошта и я попитах: „Е, кобилке, къде си се научила да говориш като човешките дъщери?“ И Хуин ми разказа онова, което вече цялата ни компания знае: за Говорещите зверове в Нарния и как я откраднали, когато била малка, за горите и водите на Нарния, за палатите и големите кораби. Накрая възкликнах: „В името на Таш и Азарот, и Зарденах — Дамата на нощта, имам необяснимо желание да бъда в тази страна, Нарния.“ „О, господарке — отвърна кобилата, — ако си в Нарния, ще бъдеш щастлива, защото там не принуждават никоя девица да се омъжи против волята си.“

Говорихме си надълго и нашироко и у мен се възвърна надеждата. Бях благодарна, че не се самоубих. Уговорихме се с Хуин взаимно да се откраднем и съставихме план. Върнахме се в двореца на баща ми, облякох най-хубавите си дрехи, пях и танцувах пред него, като се преструвах на очарована от предстоящата женитба. Казах му:

— О, татко, о, радост за моите очи, позволи ми да ида за три дни само в гората, като ме съпровожда само една от моите прислужници, за да извърша тайните ритуали пред Зарденах — Дамата на нощта, та да се подготвя за сватбата, както обичаят изисква девойката да се прости със службата си към Зарденах и да се подготви за женитба.

А той ми отвърна:

— О, дъще, о, радост за моите очи, така да бъде.

Щом се разделих с баща си, веднага се отправих към най-стария ни слуга — секретаря му, който ме е държал като бебе на коленете си и ме обичаше повече от въздуха и светлината. Заклех го в тайната и го помолих да ми напише едно писмо. Той се разплака и започна да ме увещава да променя решението си, но накрая склони и изпълни волята ми с думите: „Смятайте заповедта ви за изпълнена!“ Запечатах писмото с восък и го скрих в пазвата си.

— А какво пишеше в писмото? — не се стърпя Шаста.

— Мълчи, момченце! — смъмри го Брий. — Разваляш историята. Тя ще ни каже за писмото, когато му дойде времето. Продължавай, таркаанке!

— Извиках прислужницата, която щеше да ме придружи до гората за ритуала пред Зарденах, и й наредих да ме събуди рано сутринта. Престорих се на много весела и й дадох да пие вино, но в чашата бях сложила отвара от треви, та да спи не само цяла нощ, но и на другия ден. Веднага след като всички в дома на баща ми си легнаха, станах, надянах доспехите на брат ми — държах ги в покоите си като скъп спомен от него, взех всичките си пари, избрах някои бижута и си набавих храна. После оседлах сама кобилата и поех в нощта след смяната на вторите стражи. Тръгнах не към гората, както бях казала на баща ми, а на север и после — на изток към Ташбаан.

Знаех, че в продължение най-малко на три дни баща ми няма да ме търси, подведен от думите ми. На четвъртия ден пристигнахме в град Азим Балда. При Азим Балда се пресичат много пътища и оттам на бързи коне към всички краища на империята поемат войниците на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!). Право и привилегия на знатните таркаанци е да изпращат съобщения по тях. Затова отидох при началника на вестоносците в Азим Балда и му казах: „О, разпределителю на вестоносци, ето писмо от моя чичо Ахошта Таркаан до Кидраш Таркаан — господар на Калавар. Вземи тези пет жълтици и разпореди да замине!“

А той отвърна: „Смятайте заповедта си за изпълнена!“

Подправеното писмо, все едно писано от Ахошта, в общи линии гласеше: „От Ахошта Таркаан до Кидраш Таркаан, поздрави и мир. В името на Таш неустоимия, неповторимия, нека стане знайно! На път към твоя дом, за да изпълня сватбените ритуали между мен и дъщеря ти Аравис Таркхина, по добрата воля на боговете се срещнах с нея в гората, където тя привършваше ритуала и жертвоприношението пред Зарденах според обичая на девойките. Щом узнах коя е, омаян от красотата и скромността й, в мен пламна неизразима любов. Струваше ми се, че слънцето ще потъмнее, не се ли оженя веднага за нея. Направих нужните приготовления и се ожених за дъщеря ти начаса, а после се върнахме в моя дворец. И двамата те умоляваме и настояваме да дойдеш колкото е възможно по-бързо на гости, за да ни зарадваш с присъствието си, а също да донесеш зестрата на съпругата ми, която поради големите ми разходи ми е необходима веднага. И понеже ти и аз сме братя, убеден съм, няма да се разгневиш от прибързаната ни женитба, защото е предизвикана от неизразимата ми любов към дъщеря ти. Нека всички богове те закрилят!“

Щом изпратих писмото, напуснах бързо Азим Балда не защото се страхувах от преследвачи, а защото баща ми, като го получеше, или сам щеше да отиде при Ахошта, или щеше да му изпрати вестоносци. Исках да съм далече от Ташбаан, преди всичко да се разкрие. Това е цялата ми история до тази вечер, когато ме преследваха лъвовете и ви срещнах в солените води.

— А какво стана с момичето… Онова, което упои? — попита Шаста.

— Сигурно са я налагали с камшик, защото се е успала — отвърна Аравис с безразличие. — Но тя беше шпионка на мащехата ми. Доволна съм, че така стана.

— Не ми се вижда много справедливо — възрази Шаста.

— Не съм направила тези неща, за да си доволен ти — сряза го Аравис.

— А и още нещо не ми е ясно в тази история — продължи Шаста. — Ти не си голяма. Едва ли на години си повече от мен. Как така ще се омъжиш на такава възраст?

Аравис не отговори нищо, но Брий се обади:

— Шаста, не показвай колко си невеж! Във великите таркаански семейства винаги се женят на такава възраст.

Шаста силно се изчерви (макар да не бе достатъчно светло да го видят останалите) и се почувства подигран. Аравис попита Брий за неговата история. Той я разказа и според Шаста малко се увлече в описанията как е падал и колко лошо язди. Брий очевидно се забавляваше, но Аравис като че ли не видя нищо смешно. После всички заспаха.

На следващия ден четиримата — двата коня и двете деца — продължиха пътуването заедно. Шаста си мислеше колко по-приятно си прекарваше, когато бяха само двамата с Брий. Защото сега почти през цялото време Брий разговаряше с Аравис. Брий отдавна живееше в Калормен и винаги е бил сред таркааните и техните коне. Познаваше много от хората и местата, които и Аравис знаеше. Тя постоянно подхвърляше думи като: „Ако си участвал в битката при Залиндрех, си видял братовчед ми Алимаш“, а Брий отвръщаше: „О, да. Но Алимаш бе капитан на колесниците, а аз нямам много общо с колесниците или конете, които ги теглят. Те не са истинската кавалерия. Но той е достоен благородник. След падането на Тийбет ми напълни торбата със захар.“ Или Брий подмяташе: „Същото лято бях долу при езерото Мезрийл“, а Аравис възкликваше: „О, Мезрийл! Имам приятелка там — таркаанката Лазаралийн. Какво очарователно място. А и какви градини, и Долината на хилядите аромати.“

Брий не искаше да оставя Шаста извън разговора, макар от време на време момчето да си мислеше, че прави точно това. Някои хора, които познават едни и същи места, често нямат насита да говорят за тях, а ако ти си там, се чувстваш някак изолиран.

Кобилата Хуин доста се притесняваше от присъствието на велик боен кон като Брий и не каза почти нищо. А Аравис не заговаряше Шаста, ако не се налагаше.

Съвсем скоро обаче трябваше да се замислят за по-важни неща. Наближаваха Ташбаан. Вече по-често виждаха по-големи селища, а и хората по пътищата станаха повече. Започнаха да пътуват предимно нощем, а денем се криеха, доколкото можеха. И при всяко спиране дълго спореха какво да предприемат, когато влязат в Ташбаан. Всички се опитваха да не мислят за това, но въпросът не търпеше отлагане. По време на тези обсъждания Аравис стана малко (ама съвсем малко) по-дружелюбна към Шаста: човек започва да се разбира по-добре с хората, когато градят съвместни планове, а не когато нямат какво да обсъждат.

Брий настояваше най-напред да се уговорят къде точно в другия край на Ташбаан ще се срещнат, ако за зла участ се изгубят, докато прекосяват града. Убеждаваше ги колко е добре да изберат Гробниците на древните крале, на границата с пустинята. „Приличат на големи пчелни кошери — обясни той. — Няма начин да не ги забележите. А най-хубавото е, че никой от Калормен не смее да ги приближи, защото смятат, че духове обитават мястото и се страхуват.“ Аравис се притесни да не би там наистина да се навъртат духове, но Брий напомни, че е свободен нарнийски кон и не вярва на подобни калорменски измишльотини. А и Шаста го подкрепи, че не се чувства калорменец и хич не го е грижа за някакви си небивалици за духове и други подобни. Това не отговаряше съвсем на истината. Затова пък доста впечатли Аравис (макар в първия момент да я раздразни) и, естествено, тя също обяви, че няма нищо против духовете. Уговориха се Гробниците да бъдат мястото за срещата им в другия край на Ташбаан и всички сметнаха, че са се справили доста добре. И точно тогава Хуин отбеляза, макар и плахо, че истинският проблем не е къде ще се открият, след като прекосят Ташбаан, а по-скоро — как ще го прекосят.

— Ще уточним утре, мадам — увери я Брий. — Сега е време всички да поспим.

Ала не се оказа толкова лесно за уточняване. Първоначално Аравис предложи да преплуват реката там, където вече излиза от града, и по този начин изобщо да не влизат в Ташбаан. Брий отхвърли идеята по две причини: първо — реката е прекалено широка и Хуин едва ли ще успее да се справи, особено с ездач на гърба. (Самият той смяташе, че ще е прекалено трудно и за него, но не го спомена.) И второ, ще гъмжи от кораби и лодки — така всеки, който види двата коня, плуващи във водата, ще прояви любопитство.

Шаста попита защо да не отидат над града, към извора на реката и да прекосят, където е по-тясно. Но Брий възрази, защото в продължение на километри от двете страни на реката имало толкова градини и летни къщурки, че било изключено да не попаднат на таркаанци и таркаанки, дошли на разходка или увеселение по брега. Всъщност това било най-вероятното място на света да попаднат на някого, който познава Аравис или дори него.

— Ще се предрешим — предложи Шаста.

Хуин плахо подметна, че е най-добре направо да прекосят града от порта до порта, защото най-незабележим си сред тълпата. Но и тя подкрепи идеята да се предрешат. Дори продължи:

— Двете човешки същества ще се облекат в дрипи, за да приличат на селяни или роби. Доспехите на Аравис, нашите седла и такъми ще поставим във вързопи, които ще носим на гръб, а децата ще се правят, че ни водят, и така хората ще ни вземат за прости товарни коне.

— Скъпа ми Хуин — възмути се Аравис, — сякаш е възможно някой да се подведе и да помисли Брий за нещо друго, освен за боен кон, както и да го дегизираме!

— Напълно съм съгласен с Аравис — обади се Брий и леко изправи назад уши.

— Знам, че не е много добър план — съгласи се Хуин, — но според мен това са възможностите ни. А и не сме разчесвани от толкова време, че не приличаме съвсем на себе си, поне аз. Например, ако добре се оплескаме с кал и вървим с наведени глави, сякаш сме изморени и мързеливи, и не вдигаме много високо копита, може и да не ни забележат. А и опашките ни трябва да се подстрижат по-късо, но не спретнато и равно, а някак раздърпано.

— Скъпа мадам! — прекъсна я Брий. — Представяш ли си колко ще ти е неприятно да пристигнеш в подобен вид в Нарния?

— Да — отвърна скромно Хуин (понеже беше много разумна кобила), — но по-важното е да стигнем там.

Никой не хареса особено това предложение, ала в крайна сметка възприеха именно плана на Хуин. Възникнаха и известни неприятности и се наложи да направят онова, което Шаста нарече „кражба“, а Брий — „набег“. Същата нощ взеха от един чифлик наблизо няколко чувала, а на следващата съседен на него остана с по-малко въжета. Стари момчешки дрехи за Аравис купиха честно в едно селце. Шаста се завърна с тях триумфално точно когато се спускаше нощта. Останалите го чакаха сред дърветата в подножието на обрасли с гори хълмове. Всички се чувстваха възбудени — това беше последният хълм по пътя им. От билото му щяха да зърнат Ташбаан.

— Ще ми се вече да сме го прекосили и да сме в безопасност — прошепна Шаста на Хуин.

— О, и на мен — призна кобилата разпалено.

Същата нощ се изкачиха до билото по дърварска пътека. Когато излязоха от гората на върха, пред тях в долината блеснаха хиляди светлини. Шаста нямаше представа как изглежда голям град и се поуплаши. Вечеряха и децата легнаха да поспят, а конете ги събудиха доста рано сутринта.

Още се виждаха звезди, тревата беше студена и мокра, но откъм морето вече се зазоряваше. Аравис се скри за малко в гората и се върна твърде странна на вид в изпокъсаните дрехи — своите бе увила на вързоп. Доспехите й, щита, камата и двете седла, както и останалите такъми на конете поставиха в чувалите. Брий и Хуин вече се бяха нацапали колкото могат. Оставаше само да им подрежат опашките. Можеха да го направят единствено с камата на Аравис — наложи се да развържат един от чувалите. Работата се оказа по-продължителна, отколкото предполагаха, а и конете доста ги заболя.

— Честна дума — обади се Брий, — ако не бях Говорещ кон, с удоволствие щях да те ритна в лицето! Нали се договорихме да я отрежеш, а не да я скубеш? Имам чувството, че дърпаш косъм по косъм.

Но независимо от все още стелещата се тъмнина и вкочанените пръсти най-сетне приключиха. Чувалите отново бяха върху гърбовете на конете, а децата здраво стискаха в ръце въжетата, които сега заместваха юздите. И пътешествието започна.

— Запомнете! — повтаряше Брий. — Трябва да се движим колкото е възможно по-близо един до друг. Ако нещо ни раздели — среща при Гробниците на древните крале. Който стигне там пръв, чака останалите.

— И запомнете! — допълни Шаста и се обърна към конете. — Вие двамата да не се отнесете и да започнете да приказвате. Мълчете си, каквото и да стане.