Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче (5)

Глава пета
Принц Корин

— Моя скъпа сестро и прекрасна дамо — подхвана крал Едмънд, — сега е моментът да покажеш своята храброст. Казвам ти откровено, грози ни голяма опасност.

— Каква, Едмънд? — попита кралицата.

— Според мен няма да е лесно да напуснем Ташбаан. Докато принцът таеше надежда, че ще го приемеш за съпруг, бяхме почетни гости. Но, в името на Лъвската грива, мисля, че щом узнае за отказа ти, ние ще се превърнем в пленници.

Едното джудже тихо подсвирна.

— Предупреждавах ви, Ваши величества! Предупреждавах ви — изграчи Салоупад. — Лесно се влиза, трудно се излиза, както отбеляза ракът, преди да попадне в тенджерата!

— Тази сутрин посетих принца — продължи Едмънд. — Не е свикнал, което е жалко, някой да му противоречи. И е доста ядосан от уклончивите ти отговори. Настоя да чуе твоя отговор. Опитах се да го разсея и по този начин да поохладя надеждите му с шеги за женското непостоянство и капризи. Намекнах, че ухажването му може да не доведе до желания резултат. Той направо се разгневи и стана опасен. Всяка негова дума, макар и под маската на добро държание, криеше заплаха.

— Да — потвърди Тумнус. — Докато снощи вечерях с Великия везир, забелязах същото. Попита ме дали харесвам Ташбаан. И аз, можех ли да му призная истината в очите, че ненавиждам всеки камък в града, му отвърнах как сега, с наближаването на летните горещини, сърцето ми копнее за хладните гори и покритите с роса склонове на Нарния. Погледна ме с усмивка, която не вещае нищо добро, и каза:

— Нищо няма да ви спре да танцувате там отново, Кози крак. Разбира се, ако ни оставите в замяна булка за нашия принц.

— Не намекваш, че ще ме вземе за жена насила — изненада се Сюзан.

— Страхувам се, че да, Сюзан — прошепна Едмънд. — За съпруга или робиня, което е още по-лошо.

— Но как си го представя? Нима Тисрок допуска, че нашият брат, Върховния крал, ще приеме подобно нещо?

— Кралю! — обади се Перидан. — И аз не вярвам да са толкова глупави. Да не би да смятат, че в Нарния няма мечове и копия?

— Уви — обади се отново Едмънд, — предполагам, че Тисрок не се страхува особено от Нарния. Нашата земя е малка. А господарите на империи винаги мразят малките земи по границите си и предпочитат да ги заличат, да ги погълнат. Не е изключено първото посещение на принца в Каир Паравел като твой ухажор, сестро, да е било по-скоро начин да го огледа. Най-вероятно се надява да глътне наведнъж и Арченланд, и Нарния.

— Само да посмее! — възнегодува второто джудже. — По море сме силни колкото него. А за да ни нападне по суша, трябва да прекоси пустинята.

— Вярно, приятелю — съгласи се Едмънд, — но дали пустинята е достатъчна защита? Какво ще кажеш, Салоупад?

— Добре познавам пустинята — отвърна гарванът. — Прелитал съм над нея надлъж и нашир на младини. И едно е сигурно: ако Тисрок реши да мине край големия оазис, няма как да води многочислена армия срещу Арченланд. Ще стигнат оазиса след еднодневен преход, но изворът там е твърде малък да утоли жаждата и на войници, и на животни. Има обаче и друг път.

Шаста се заслуша внимателно.

— За да се мине по него, трябва да се тръгне от Гробниците на древните крале и при езда на северозапад двойният връх на планината Пайър да е винаги точно отпред. След ден или малко повече се стига до тясна камениста долина. А там не се вижда нито трева, нито вода. Но след още малко езда се показва река, а течението й отвежда до Арченланд.

— Калормените знаят ли за този западен път? — попита кралицата.

— Приятели, приятели! — прекъсна ги Едмънд. — Каква е ползата от подобно обсъждане? Ние не се питаме дали Нарния или Калормен ще спечелят, ако избухне война помежду им. Въпросът е да спасим честта на кралицата и своя живот, като се измъкнем от този дяволски град. Защото дори моят брат, Питър — Върховния крал, да победи Тисрок дванадесет пъти, много преди този ден ние ще бъдем с прерязани гърла, а кралицата — съпруга или по-вероятно робиня на този принц.

— Ние носим оръжията си, кралю — напомни първото джудже, — а и този палат е сравнително лесен за отбрана.

— Не се съмнявам — продължи Едмънд, — че всички с готовност ще дадем живота си и няма да допуснем да докоснат кралицата, освен ако не минат през труповете ни. И все пак ще бъдем просто като плъхове, които се бият в капан.

— Правилно — изграчи гарванът. — Много истории разказват как разни палати са се защитавали до последна капка кръв, но накрая не се е стигало до нищо добро. След първите отбити атаки врагът винаги подпалва убежището.

— Аз съм причината за всичките нещастия — избухна в сълзи Сюзан. — О, никога да не бях напускала Каир Паравел! Последните ни щастливи дни свършиха с пристигането на посланиците от Калормен. Къртиците точно засаждаха овощна градина… О…

Тя покри лице с ръцете си и изхлипа.

— Кураж, Сюзан, кураж! — насърчи я Едмънд. — Помни… Но какво става с теб, господин Тумнус?

Фавънът стискаше двата си рога, сякаш се опитваше да задържи главата си на тях и се гърчеше, като че ли нещо го болеше.

— Не ме разсейвайте, не ме разсейвайте! — промърмори Тумнус. — Мисля. Мисля толкова усилено, че едва дишам. Чакайте! Чакайте!

Всички мълчаха озадачени, а фавънът погледна нагоре, пое дълбоко дъх и като избърса потта от челото си, обяви:

— Единствената трудност е как да стигнем до нашия кораб, като вземем и провизии, естествено, без да ни видят или спрат.

— Да — обади се скептично джуджето, — и за бедняка най-голямата трудност е как да язди, като няма кон.

— Чакайте! Чакайте! — прекъсна го нетърпеливо фавънът. — Нужен ни е само някакъв предлог да се качим на кораба днес и да го натоварим с провизии.

— Да… — кимна Едмънд замислено.

— Какво ще стане, ако вие, Ваши величества — продължи господин Тумнус, — отправите покана към принца за голямо тържество, което да се състои на борда на „Великолепната Хайлийн“ утре вечер? И съобщението да се разпространи така, сякаш кралицата е склонна да се омъжи за принца, за да му дадем надежда, че тя е готова да отстъпи?

— Много мъдър съвет — изграчи гарванът.

— А после — не спираше Тумнус развълнуван — съвсем естествено ще бъде да се качваме на кораба и да слизаме от него цял ден, заети с приготовлението за гостите. Някои от нас ще отидат на пазарите и ще пръскат жълтици за плодове, сладкиши и вино, сякаш ще правим богато угощение. Ще поръчаме утре вечер на борда да дойдат фокусници и жонгльори, танцьорки и флейтисти.

— А, ясно — потърка ръце Едмънд.

— Така ще имаме повод да прекараме нощта на кораба — не спираше фавънът. — И веднага щом се стъмни…

— … вдигаме платната и отплаваме — завърши вместо него кралят.

— Ще отплаваме в открито море! — възторжено извика Тумнус, скочи на крака и започна да танцува.

— Ще насочим носа на север — добави първото джудже.

— Ще се отправим към дома — обади се другото. — Ура! Към Нарния и севера!

— А принцът ще се събуди на сутринта и ще открие, че птичките са отлетели — заръкопляска Перидан.

— О, Тумнус, Тумнус — възкликна кралицата, хвана го за ръце и също се завъртя в танц. — Ти ни спаси!

— Принцът ще тръгне да ни преследва — обади се един от благородниците, чието име Шаста не знаеше.

— Това е най-малката ни грижа — увери го Едмънд. — Разгледах всички кораби в пристанището. Няма по-голям и по-бързоходен от нашия. Дори ми се иска да се впуснат да ни преследват, защото „Великолепната Хайлийн“ ще потопи всичко, което я последва… Ако въобще успеят да я приближат.

— Ваша светлост — обади се гарванът. — Няма да измислим по-добър план от този на фавъна, дори да се съвещаваме още седем дни. А сега, както ние, птиците, казваме, да приготвим гнездото, преди да е дошло яйцето, което ще рече да хапнем, а после да се залавяме за работа.

Вратите се отвориха и всички се отдръпнаха встрани, за да дадат път на краля и кралицата. Шаста се зачуди дали да ги последва, но господин Тумнус го посъветва:

— Лежете си тук, Ваша светлост, а след малко аз ще ви устроя истинско угощение. Няма защо да ставате, докато не сме напълно готови да отпътуваме.

Шаста се отпусна върху възглавниците и скоро остана съвсем сам в стаята. Колко ужасно се получи — мина му през ума. Дори не се сети да разкаже на нарнийците истината и да ги помоли за помощ. Отгледан от грубия и безчувствен Аршийш, той бе свикнал да не разкрива всичко пред възрастните. Те така и така само разваляха всичко или пречеха да направи, каквото си е наумил. А и вероятно, реши той, дори кралят на Нарния да се отнесе дружелюбно към двата коня, защото бяха Говорещи зверове от Нарния, положително нямаше да погледне с добро око на Аравис, понеже е от Калормен и или ще я продаде в робство, или ще я върне на баща й. А за себе си помисли: „Аз просто вече не смея да им спомена, че не съм принц Корин. Нали чух всичките им планове. Узнаят ли, че не съм един от тях, никога няма да допуснат да изляза жив от този палат. Ще се опасяват да не ги издам на Тисрок. Ще ме убият. А ако се появи истинският Корин, всичко ще излезе наяве и тогава…“

Нали разбираш, че той нямаше никаква представа как постъпват благородните и свободни хора?

„Е, какво да правя? Какво да правя? — продължаваше да се пита Шаста. — А, ето, отново идва козелоподобното същество.“

Фавънът влезе с танцова стъпка. Носеше поднос, голям почти колкото него. Постави го на масичката до дивана на Шаста, а самият той се настани на постлания с килим под и кръстоса козите си крака.

— Хайде, мой малък принце — подкани той, — хапни добре! Това ще ти е последната вечеря в Ташбаан.

Беше изключително пиршество според представите в Калормен. Не знам дали на теб щеше да ти хареса или не, но Шаста остана доволен. Имаше раци, салати, печени пъдпъдъци, пълнени с бадеми и трюфели, апетитно блюдо от пилешки дробчета, ориз, стафиди и орехи, а за десерт — студен пъпеш с боровинки, малини, къпини и други плодове. Имаше и бутилка вино, което фавънът определи като бяло, а на цвят то си беше всъщност жълто.

Докато Шаста се хранеше, добрият стар фавън, който смяташе, че момчето е още замаяно от слънчасването, не спираше да бъбри какви славни времена ги чакат, само да се върнат вкъщи. Говореше и за добрия му стар баща — Лун, крал на Арченланд, и за двореца на южните склонове на прохода, където живее.

— И не забравяйте — напомни Тумнус, — за следващия рожден ден ви обещаха първите доспехи и първия боен кон. И тогава Ваша светлост ще се научи на всякакви бойни изкуства. А след няколко години, ако всичко върви добре, крал Питър е обещал на баща ви, че лично ще ви провъзгласи за рицар на Каир Паравел. Междувременно многократно ще посещавате Нарния от другата страна на планините. Пък и нали обещахте да ми гостувате цяла седмица по време на Летния фестивал, когато ще има огньове на открито, танци по цели нощи, фавни и горски нимфи. А кой знае, не е изключено да се появи и самият Аслан.

Шаста се нахрани, а фавънът отново посъветва момчето да си остане на дивана.

— И няма да ви навреди малко да поспите — добави Тумнус. — Ще ви извикам навреме за кораба. А после — към Нарния и севера!

Шаста изпита такова блаженство от храната и приказките на фавъна, че когато остана сам, мислите му поеха в съвършено различна посока. Надяваше се истинският принц Корин да се появи прекалено късно, за да се качи на кораба, когато той вече ще е на път за Нарния. За жалост Шаста изобщо не се замисли какво ще се случи с изоставения в Ташбаан Корин. Малко се обезпокои за Аравис и Брий, които щяха да го чакат при Гробниците, но после си помисли: „Е, какво да направя? След като Аравис смята, че не съм достоен да вървя с нея, да се оправя сама.“ И през цялото време си представяше колко по-приятно е да стигне до Нарния по море, вместо да се поти през пустинята.

Всички тези мисли минаха през главата му и Шаста направи онова, което смятам, че и ти би сторил, ако си станал рано сутринта, вървял си дълго, изпитал си големи вълнения, нахранил си се добре и лежиш на диван в прохладна стая, където единственият шум е жуженето на пчела, проникнала през широко отворените прозорци. Той заспа.

Събуди го силен трясък. Скочи от дивана, огледа се и на мига съобрази — сега светлините и сенките бяха по-различни. Значи е спал няколко часа. А, ето какво е предизвикало трясъка: скъпата порцеланова ваза, която преди стоеше на перваза на прозореца, сега се търкаляше на най-малко тридесетина разбити парчета на пода. Но той почти не им обърна внимание, защото се загледа в нещо друго: две ръце, вкопчени в перваза на прозореца от външната страна, го стискаха все по-силно и по-силно (кокалчетата ставаха все по-бели и по-бели), после се подадоха глава и рамене. Едно момче, връстник на Шаста, седна напряко на перваза.

Шаста никога не бе виждал отражението си в огледало. Но дори да му се беше случвало, едва ли щеше да се досети при нормални обстоятелства, че появилото се момче прилича на него. В момента обаче момчето не приличаше почти на нищо, защото имаше огромно насинено око, а и му липсваше един зъб. Дрехите му, очевидно разкошни, когато ги е обличало, сега висяха изпокъсани и мръсни, а лицето му беше изцапано с кръв и кал.

— Кой си ти? — попита момчето шепнешком.

— Ти принц Корин ли си? — попита на свой ред Шаста.

— Да, естествено — заяви момчето. — Но ти кой си?

— Ами аз съм никой. Или по-точно, някой без значение — обясни Шаста. — Крал Едмънд ме хвана на улицата вместо теб. Припозна се. Приличаме си, предполагам. Ще успея ли да се измъкна по пътя, по който ти пристигна?

— Да, стига да те бива в катеренето. Но закъде се разбърза такъв? Според мен ще се забавляваме чудесно, щом ни бъркат един с друг.

— Не, не — възрази Шаста. — Веднага трябва да си сменим ролите. Ще бъде ужасно господин Тумнус да влезе и да свари и двама ни тук. Налагаше се да се преструвам, че си ти. А тази нощ тръгвате… Тайно… Всъщност ти къде беше през цялото време?

— Някакво момче на улицата се подигра на кралица Сюзан — обясни принц Корин, — затова го ударих. То се разрева и се шмугна в близката къща, а оттам излезе по-големият му брат. Наложи се да ударя и него. После всички се втурнаха подире ми, нападнаха ме трима възрастни мъже с копия, които тук наричат стража. Сбих се и с тях, но те ме събориха. Вече се стъмваше. Стражата ме поведе да ме заключи. По пътя попитах дали не искат да пийнат вино и те приеха. Заведох ги във винарната и им поръчах. Седнаха и не спряха да се наливат, докато не заспаха. Реших, че е време да се омитам, и тихичко се измъкнах, но заварих първото момче — онова, заради което започна цялата дандания, да се навърта наоколо. Пак го ударих и бързо се покатерих по водосточната тръба до покрива на една къща. Там лежах, докато не започна да се развиделява. Оттогава все се опитвам да се прибера. Между другото, има ли нещо за пиене?

— Не, аз го изпих — призна си Шаста. — А сега ми покажи откъде влезе! Нямам време за губене. Най-добре е да се разположиш на дивана и да се престориш… Не, нищо няма да излезе, както си насинен и окалян. Просто ще им кажеш истината, но след като се измъкна оттук.

— А ти какво друго мислиш, че бих им казал? — осведоми се принцът доста разгневен. — Кой си ти все пак?

— Нямам никакво време — прошепна Шаста разтревожено. — Аз съм нарниец, повярвай ми, или поне от някаква северна страна. Но целия си живот съм прекарал в Калормен. А сега бягам през пустинята заедно с един Говорещ кон… Брий. Казвай бързо как да се измъкна?

— Спусни се от прозореца към покрива на онази сграда — посочи Корин. — Но тихо, на пръсти, иначе някой ще те чуе. Оттам тръгни наляво. Ако те бива да се катериш, ще стигнеш до горната страна на онази ограда. Тръгваш по нея, вървиш до чупката и там скачаш върху камарата боклуци. Това е всичко.

— Благодаря! — прошепна Шаста, вече седнал на перваза.

Двете момчета се загледаха за миг едно в друго и осъзнаха, че вече са приятели.

— Довиждане! — махна с ръка Корин. — И успех! Надявам се да се измъкнеш.

— Довиждане! — отвърна Шаста. — И ти си имал доста приключения.

— Нищо не са в сравнение с твоите — увери го принцът. — Хайде, спускай се… Тихо ти казах! — напомни той на Шаста. — Надявам се да се видим в Арченланд. Иди при баща ми Крал Лун и кажи, че сме приятели. Внимавай! Някой идва.