Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче (14)

Глава четиринадесета
Как Брий стана по-умен кон

А сега да се върнем при Аравис и конете. Отшелника, взрян в езерната повърхност, потвърди със сигурност, че Шаста не е убит, дори не е сериозно ранен. Видя как се надига, а крал Лун го поздравява сърдечно. Но нямаше представа какво си говорят, понеже само виждаше, а не чуваше. След като битката приключи, не си струваше повече да се взира в езерото.

На следващото утро, преди Отшелника да излезе от каменната къщурка, тримата — Аравис и конете — обсъдиха какво им предстои.

— На мен ми омръзна вече — обади се Хуин. — Отшелника се отнася много добре към нас и съм му много задължена, но започвам да напълнявам, защото по цял ден ям, а не тичам достатъчно. Хайде да продължим към Нарния!

— О, нека не е днес, мадам! — възрази Брий. — Да не бързаме. Да поостанем още някой и друг ден.

— Трябва първо да видим Шаста, за да се сбогуваме и да се… извиним — напомни Аравис.

— Точно така! — подкрепи я Брий ентусиазирано. — Тъкмо щях да кажа същото.

— Да, разбира се — съгласи се и Хуин. — Той сигурно е в Анвард. Естествено, че ще го потърсим и ще се сбогуваме. Но Анвард ни е на път. И защо да не тръгнем веднага? Нали всички искаме да стигнем в Нарния?

— Предполагам — обади се Аравис несигурно. Тя вече започваше да се чуди какво точно ще прави там и изпитваше известна самота.

— Съгласен съм, съгласен съм — одобри Брий, — но искам да ви обърна внимание да не избързваме, ако ме разбирате.

— Не те разбирам — призна Хуин. — Защо възразяваш да тръгнем?

— Ами… Х-м-м-м… — мънкаше Брий. — Виждате ли, мадам, завръщането в родните земи… е голямо събитие… Ще попаднеш сред общество… най-отбраното общество, и е важно да направиш добро впечатление. А ние май още не сме в най-добрата си форма, а?

Хуин прихна.

— Притесняваш се заради опашката си, нали, Брий? Сега ми е ясно. Искаш да изчакаме, докато опашката ти порасне! А дори не знаеш дали в Нарния носят дълги или подрязани опашки! Брий, ти си по-суетен от онзи таркаанец в Ташбаан!

— Това наистина са глупости, Брий — добави и Аравис.

— В името на Лъвската грива, не е така, таркаанке! — възмути се Брий. — Просто уважавам себе си и себеподобните.

— Брий — прекъсна го Аравис, която ни най-малко не се интересуваше как изглежда опашката му, — отдавна се каня да те попитам нещо. Защо все повтаряш: „В името на Лъва“ и „В името на Лъвската грива“? Мислех, че ненавиждаш лъвовете.

— Така е — отвърна Брий. — Но когато говоря за Лъва, имам предвид, разбира се, Аслан, Великия избавител на Нарния, който прогони Вещицата и зимата. Всички нарнийци се кълнат в него.

— Той лъв ли е?

— Не, не. Разбира се, че не — отвърна й Брий притеснен.

— А всички истории, които се разправят за него в Ташбаан, го описват като лъв — заяви Аравис. — И ако не е лъв, защо го наричаш така?

— Ами едва ли ще разбереш на твоята възраст — измънка Брий. — Аз самият бях жребче, когато напуснах Нарния и не съм съвсем наясно.

Брий стоеше с гръб към зелената стена, а събеседниците му го гледаха в лицето. Той говореше доста високопарно, попритворил очи, затова не забеляза промяната в израженията на Хуин и Аравис. А те имаха основание да зяпнат и да се вторачат, защото, докато Брий приказваше, върху зелената ограда се появи огромен лъв — по-едър и по-красив, но и будеше повече тревога от който и да било лъв. Скочи в заграждението и тръгна към Брий изотзад. Не вдигаше никакъв шум. И Хуин, и Аравис не бяха в състояние да гъкнат, сякаш бяха замръзнали.

— Няма съмнение — продължаваше Брий, — че когато говорят за него като за лъв, имат предвид, че е силен и свиреп като лъв (когато става дума за враговете ни, разбира се). Или нещо подобно. Дори момиче като теб, Аравис, трябва да е наясно — кощунство е да се вярва, че той е истински лъв. Би било направо неуважение. Ако е лъв, ще трябва да е звяр като всички нас. Ха (тук Брий се разсмя), та ако той е лъв, ще има четири лапи, опашка и мустаци! А-а-а-а… помощ!

Защото точно на думата „мустаци“ Аслан го погъделичка с мустаците си по ухото. Брий полетя като стрела към другия край на заграждението и едва там се извърна. Стената беше прекалено висока, за да я прескочи, а той нямаше повече накъде да бяга. Аравис и Хуин заотстъпваха. Последва миг на напрегнато мълчание.

Тогава Хуин, макар цялата да трепереше, изцвили някак неестествено и припна към лъва.

— Извинете! — привлече вниманието му тя. — Толкова сте красив. Ако желаете, изяжте ме. Предпочитам вие да ме изядете, вместо да нахраня някой друг.

— Скъпа дъще — обади се Аслан, като дари с лъвска целувка потреперващата й кадифена муцуна, — знаех, че няма да се поколебаеш да дойдеш при мен. Щастието ще те споходи.

Вдигна глава и каза по-високо:

— Брий, ти горд, но подплашен кон, ела насам! Още по-близо, сине мой! Не смей да се страхуваш! Докосни ме! Подуши ме! Ето лапите ми, опашката, мустаците. Аз съм истински звяр.

— Аслан — проговори Брий разстроен, — май съм голям глупак.

— Щастлив е онзи кон, който знае това на младини. А и човекът също. Приближи се, дъще Аравис! Виж, лапите ми са като кадифе. Този път няма да те одраскат.

— Този път? — недоумяваше Аравис.

— Аз те нараних. По време на пътуването ти единствения лъв, когото срещна, бях аз. Знаеш ли защо те одрах?

— Не.

— Драскотините по гърба ти отговарят по брой на ударите с камшик, които получи робинята на мащехата ти, защото я упои. Знаеш какво е изпитала.

— Да. Нали…

— Питай, мила моя — насърчи я Аслан.

— Тя ще пострада ли още заради постъпката ми?

— Дете, аз ти разказвам твоята история, не нейната. Всеки чува само своята история и ничия друга.

Той поклати глава и вече по-ведро подкани:

— Развеселете се! Скоро отново ще се срещнем. Но преди това ще имате друг посетител.

С един скок се озова върху стената и изчезна от погледите им.

Странно, но след като си тръгна, не изпитваха желание да разговарят за него. Мълчаливо всеки пое в различна посока по свежата трева и докато се разхождаха, размишляваха.

След малко Отшелника извика двата коня при задната врата на къщурката и им поднесе нещо вкусно за ядене, а Аравис, която все още се разхождаше, се сепна от острия вой на тръба, долетял иззад портата.

— Кой е там? — попита Аравис.

— Негова светлост принц Кор от Арченланд — долетя глас отвън.

Аравис отключи, отвори портата и отстъпи малко, за да направи път на непознатите.

Първо влязоха двама войници с ризници и застанаха от двете страни на входа. Последваха ги вестоносец и тръбач.

— Негова светлост принц Кор от Арченланд желае да бъде приет от лейди Аравис — обяви вестоносецът. Направи крачка встрани, поклони се, войниците поздравиха и се появи самият принц. Всички се отдръпнаха и затвориха портите след себе си.

Принцът се поклони, макар и доста непохватно за принц. Аравис направи реверанс по калорменски (доста по-различен от нашия) и се справи доста добре, защото, разбира се, беше обучена как се изпълнява. След това вдигна очи да види какъв е този принц.

Пред нея стоеше момче без шапка, но с тънка златна корона на главата, която едва ли бе по-дебела от жица. Горната му туника от бяло платно бе тъй фина, че отдолу прозираше другата — яркочервена. Лявата му ръка, хванала дръжката на украсената сабя, беше превързана.

Аравис се вгледа внимателно и възкликна:

— Ха! Та това е. Шаста!

Шаста изведнъж поруменя и бързо започна:

— Виж, Аравис. Надявам се, не мислиш, че пристигам така (с тръбача и всички останали), за да те впечатля или защото съм се променил, или някакви подобни глупости. Бих предпочел да пристигна със старите си дрехи, но ги изгориха и баща ми каза…

— Баща ти? — смая се Аравис.

— Крал Лун е мой баща — уточни Шаста. — Трябваше да се досетя. Корин толкова прилича на мен. Ние сме близнаци, разбираш ли? А и не се казвам Шаста. Името ми е Кор.

— Кор е много по-хубаво от Шаста — отбеляза Аравис.

— Обикновено така кръщават братята в Арченланд — обясни Шаста (или принц Кор, както вече е редно да го наричаме). — Като Дар и Дарин, Кол и Колин и така нататък.

— Шаста… Кор… — подхвана Аравис. — Не, не. Спри! Трябва да го кажа веднага. Съжалявам, че се държах като прасе. Но се промених, преди да разбера, че си принц. Наистина. Промених се още когато се върна и се изправи срещу Лъва.

— Лъва всъщност нямаше да те убие — каза Кор.

— Зная — кимна Аравис.

За момент останаха сериозни и смълчани, защото установиха, че и двамата знаят за Аслан.

Изведнъж Аравис се сега за бинтованата ръка на Кор.

— Ей! — възкликна тя. — Забравих. Ти участва в сражение. Ранен ли си?

— Обикновена драскотина — за пръв път в гласа на Кор прозвучаха небрежни господарски нотки. Но в следващия миг той прихна и добави: — Ако искаш да знаеш, дори не е истинска рана. Одрах си кокалчетата като нескопосан глупак, без дори да се бия истински в битката.

— Не, ти все пак участва в битката — настоя Аравис. — Вероятно е било неописуемо изживяване.

— Не беше, както си го представях — призна Кор.

— Но Шас… Кор… Не си ми казал още нищо за крал Лун и как е разбрал кой си ти.

— Ами седни! — подкани Кор и започна разказа си. — Историята е доста дълга. А, между другото, татко е голям симпатяга. Щях да съм също толкова доволен (или почти толкова), ако бях открил, че ми е баща дори и да не беше крал. Нищо, че ме чака учение и какви ли не ужасни неща. Но ти искаш да чуеш историята. Корин и аз сме близнаци. Седмица след като сме се родили, ни отвели при мъдър стар кентавър в Нарния да ни благослови или нещо подобно. Този кентавър, подобно на мнозина други, бил гадател. Ти може би още не си виждала кентавър, а? Вчера в битката участваха няколко. Наистина са забележителни, но не бих казал, че засега се чувствам много спокоен в тяхно присъствие. Аравис, само да знаеш към колко нови неща ще трябва да привиквам в тези северни страни!

— Сигурно — съгласи се Аравис, — но продължавай с историята!

— Веднага щом ни зърнал, кентавърът се загледал в мен и казал, че ще настъпи ден, когато това момче ще спаси Арченланд от най-голямата опасност, която някога ще заплашва страната. И, разбира се, родителите ми останали изключително доволни. Но там присъствал и един човек, който не се зарадвал — лорд Бар, съветник на баща ми. Той очевидно бил сторил нещо нередно — шпионство или нещо подобно (тази част от историята не я разбрах много добре). Както и да е, освободили го, без да го накажат, без да му сторят нищо. Дори му позволили да продължи да живее в Арченланд. Но сигурно наистина е бил лош, защото по-късно се оказало, че Тисрок му плащал, а в замяна Бар изпращал тайна информация в Ташбаан. Затова, щом узнал, че ще спася Арченланд от огромна опасност, решил да ме премахне. Е, успял някак си да ме отвлече (представа нямам как точно е станало) и препуснал по течението на Криволичещата стрела към морския бряг. Бил приготвил всичко предварително и там го чакал кораб с негови предани хора, готов да отплава с мен на борда. Но татко подразбрал какво крои лордът, макар и не съвсем навреме. Веднага го последвал. Лорд Бар бил вече отплавал, когато татко пристигнал на морския бряг. Корабът все още се виждал на хоризонта. След по-малко от половин час татко бил на един от бойните си кораби.

Преследването положително е било изключителна гледка. Шест дни гонили кораба на Бар, а на седмия започнала битка. Била славна морска битка (снощи надълго и нашироко ми разказаха за нея) — от десет сутринта до залез слънце. Нашите хора накрая завзели кораба, но не ме открили на борда. Самият лорд Бар загинал в сражението. Но още когато разбрал, че битката е неизбежна, той наредил на един от рицарите си да ме вземе и да ме отведе с лодка далече от кораба. Никой никога повече не видял тази лодка. А тя, разбира се, е същата, която Аслан (той изглежда е в основата на повечето истории) насочил така, че да се появи в подходящ момент и на подходящо място, та Аршийш да ме прибере. Ще ми се да знаех името на този рицар, защото той очевидно е умрял от глад, за да ме запази жив.

— Предполагам, Аслан ще заяви, че това е нечия друга история — отбеляза Аравис.

— Забравих за това — призна Кор.

— И се чудя как ще се сбъдне предсказанието — продължи Аравис — и от каква огромна опасност ще избавиш Арченланд.

— Ами — подхвана Кор доста смутено, — те смятат, че вече съм го сторил.

Аравис плесна с ръце:

— Ами, да! Колко съм глупава. О, разбира се! Арченланд никога не е изпадал в по-голяма опасност от онази, когато Рабадаш прекоси Криволичещата стрела със своите двеста конници, преди да пристигнеш с новината си. Не си ли горд със себе си?

— По-скоро съм малко стреснат — сподели Кор.

— И оттук нататък ще живееш в Анвард — отбеляза Аравис видимо натъжена.

— О! — прекъсна я Кор. — Съвсем забравих защо дойдох. Татко те кани да живееш при нас. Твърди, че няма дама в свитата (не знам защо се нарича свита), откакто мама е починала. Нали ще дойдеш, Аравис? Татко ще ти хареса… А и Корин. Те не са като мен. Много са възпитани. Не се опасявай, че…

— Престани — прекъсна го Аравис — или наистина ще се скараме! Разбира се, че ще дойда.

— А сега да отидем да видим конете — предложи Кор.

Срещата между Брий и Кор беше шумна и радостна. Брий, все още доста унил, се съгласи да тръгнат към Анвард веднага. Той и Хуин щяха да продължат за Нарния на следващия ден. Четиримата се сбогуваха сърдечно с Отшелника и обещаха скоро пак да го навестят. Към средата на утрото вече пътуваха. Конете очакваха Аравис и Кор да ги яхнат, но Кор обясни, че освен по време на война, когато всеки трябва да прави онова, което умее най-добре, на никой в Нарния или Арченланд не му минава през ум да яхне Говорещ кон.

Това отново напомни на Брий колко малко всъщност знае за обичаите на Нарния и какви ужасни грешки би могъл да допусне. И затова, докато Хуин напредваше с весела крачка, Брий ставаше все по-нервен и умърлушен.

— Стегни се, Брий! — окуражаваше го Кор. — За мен е много по-сложно, отколкото за теб. Теб няма да те образоват. Аз ще трябва да уча четене, писане, хералдика, танци, история, музика, а ти ще препускаш и ще се овъргалваш по хълмовете на Нарния колкото ти душа иска.

— Точно в това е въпросът — недоволстваше Брий.

— Дали Говорещите коне се овъргалват? Ами ако не го правят? Дори не искам да си помисля, че ще трябва да се откажа. Ти как смяташ, Хуин?

— Аз възнамерявам да продължа да се овъргалвам — увери го кобилата. — Не мисля, че на някой ще му пука колкото две бучки захар дали го правим или не.

— Наближаваме ли двореца? — попита Брий.

— Зад следващия завой е — отвърна принцът.

— Е, тогава ей сега ще се овъргалям едно хубаво. Нищо чудно да ми е за последен път. Почакайте минутка!

Минаха пет, преди да се надигне със сумтене, целият покрит с папрат.

— Сега вече съм готов — обяви той с изключително мрачен тон. — Води ме, принц Кор! Към Нарния и севера!

Но приличаше повече на кон, тръгнал на погребение, отколкото на беглец, завръщащ се у дома на свобода.