Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче (6)

Глава шеста
Шаста при Гробниците

Шаста притича по покрива на пръсти. С босите си крака усещаше колко е горещ. Само за няколко секунди се прехвърли на оградата, а при чупката видя под себе си тясна воняща улица. До оградата — точно според описанието на Корин — имаше купчина боклук. Преди да скочи, се огледа бързо, за да се ориентира. Очевидно вече бе прехвърлил върха на острова-хълм-град. Всичко пред него се спускаше надолу: плоските покриви, кулите, бойниците по северната градска стена. По-нататък се виждаха реката и бряг, покрит с градини. Но още по-нататък имаше нещо, което никога не бе виждал: огромно, жълтеникаво, плоско като море, ширнало се на километри. В далечния край се виждаха сини възвишения с бели върхове. „Това е пустинята, а в дъното са планините“ — досети се Шаста.

Скочи върху боклука и се спусна колкото се може по-бързо надолу по тясната алея. Оттам изприпка до по-широка улица, където имаше повече хора. Никой не обърна внимание на дрипавото момче, което тичаше босо. И все пак тревогата и напрежението не го напускаха. Най-сетне се озова при градските порти. В навалицата го побутнаха, поудариха, но след като тълпата се изниза през портала към моста, хората вече вървяха по-скоро като бавна процесия. Тук, на открито, край спокойните води на реката, с наслада вдъхваше свежия въздух, особено след миризмите и шума в Ташбаан.

Шаста прекоси моста и видя как всеки поема по пътя си — кой наляво, кой надясно, край реката. Той тръгна право напред. Изглежда този път не беше много оживен — лъкатушеше между градините. След няколко крачки се оказа сам, а след още няколко се изкачи на билото. Поспря и се загледа. Все едно се намираше на края на света: само след няколко стъпки вече нямаше трева, започваха пясъците — безкрайни като море, но по-груби, защото не бяха мокри. Сега планините изглеждаха много по-далече. С огромно облекчение установи, че ако повърви пет минути наляво, ще стигне вероятно до Гробниците. Точно така ги описа Брий: огромни купчини дялани камъни във формата на гигантски пчелни кошери, но някак по-тесни. Изглеждаха черни и мрачни — в момента слънцето ги огряваше отзад.

Обърна се на запад и побягна към Гробниците. През цялото време усилено се оглеждаше с надеждата, че ще зърне приятелите си, но залязващото слънце блестеше в очите му и той не виждаше почти нищо. „А и те — досети се — са зад най-далечния камък, а не откъм страната на града.“

Преброи дванадесет гробници, всяка с нисък сводест вход, който водеше към пълна тъмнина. Не бяха строени в определен ред. Отне му доста време да ги обиколи една по една, за да се увери, че е проверил около всичките. Не намери никого.

Тук, на ръба на пустинята, цареше тишина. Слънцето вече залязваше.

Изведнъж някъде зад него се чу ужасен шум. Сърцето на Шаста подскочи и той си прехапа езика, за да не извика. В следващия миг осъзна какво е: роговете на Ташбаан възвестяваха, че градските порти се затварят. „Не бъди страхлив малък глупак — упрекна се Шаста. — Нали чу същото и сутринта?“ Но съществуваше огромна разлика между сигнала, че ти предстои заедно с приятелите си да влезеш в града, както беше сутринта, и сигнала при залез слънце, че ще останеш извън него. Портите се затвориха. Нямаше начин другарите му да дойдат тук тази нощ. „Или са останали в Ташбаан за през нощта — помисли си той, — или са продължили без мен. Не очаквам Аравис да постъпи по друг начин. Но Брий би ме изчакал. Не, не би го сторил… Ами, ако все пак…“

Шаста си създаде много погрешна представа за Аравис. Тя беше горделива и дори непреклонна, но вярна и никога не би изоставила спътник, независимо дали го харесва или не.

Шаста осъзна, че му се налага да прекара нощта сам (с всяка изминала минута ставаше все по-тъмно). Мястото все по-малко му харесваше. Тези големи, мълчаливи камъни излъчваха нещо смущаващо. От известно време се стараеше да не мисли за духове, но откри, че сега това е невъзможно.

— Олеле! Помощ! — изкрещя той внезапно, защото нещо докосна крака му. Не трябва да го виним, че изкрещя в момент, когато нещо се появи отзад и го докосна, особено на такова място, по такова време и след като вече и без това е изплашен. Шаста нямаше сили дори да побегне. Всичко друго му се струваше по-добро от възможността да го преследват между Гробниците на древните крале, при това, без да смее да се обърне, та да види кой го преследва. И той направи възможно най-разумното: огледа се предпазливо. Сърцето му за малко не се пръсна. Изпита огромно облекчение, когато установи, че до него се е докоснала котка.

Твърде слабата светлина попречи на Шаста да я огледа добре, но все пак различи, че е доста едра. Изглежда от дълги години живееше сред Гробниците, и то сама. Очите й подсказваха, че знае тайни, които няма да сподели.

— Писи-писи… — обади се Шаста. — Предполагам, че не си Говореща котка.

Котката се взря в него по-настойчиво. Обърна се и тръгна да се отдалечава. Шаста, естествено, я последва. Преведе го през Гробниците чак от другата страна — към пустинята. Седна, уви опашка около лапите си и извърна муцуна към пясъците, към Нарния и севера. Стоеше неподвижно, сякаш дебнеше. Шаста легна и допря гръб до котката, с лице към Гробниците, защото, ако човек е притеснен, най-добре е да се обърне с лице към опасността и да има нещо топло и успокояващо зад гърба си. На теб пясъкът може и да не ти се стори особено мек, но Шаста спеше на земята от години, затова не му направи особено впечатление. Скоро заспа, но и в съня си продължи да се чуди какво ли е станало с Брий, Аравис и Хуин.

Събуди го шум, какъвто не бе чувал досега. „Вероятно е кошмар“ — помисли си Шаста. В следващия миг забеляза отсъствието на котката, за което съжали. Остана да лежи неподвижно, дори не отвори очи, защото беше убеден, че ще се изплаши още повече, ако остане сам срещу Гробниците и цялата пустош наоколо. Също както ти или аз правим, когато лежим завити презглава. Но шумът долетя повторно: остър и пронизителен — зад него, откъм пустинята. Тогава вече се наложи да отвори очи и да седне.

Луната светеше ярко. Гробниците — много по-големи и по-наблизо, отколкото предполагаше — изглеждаха сиви. Всъщност ужасно напомняха огромни човешки фигури, чиито сиви роби покриват лицата и телата им. Не точно това ти се иска да те заобикаля, когато прекарваш нощта на непознато място. Шумът обаче долетя от обратната страна, от пустинята, и Шаста трябваше да загърби Гробниците, което не му се хареса особено, и да се взре в пясъците. Отново дочу дивия вик.

„Дано не са лъвове“ — мина му през ума. Но не приличаше на лъвския рев от нощта, когато срещна Хуин и Аравис. Това всъщност беше чакал, но Шаста, разбира се, не знаеше. А и дори да знаеше, едва ли би му се искало да срещне чакал.

Воят долиташе на пресекулки. „Каквото и да са, са повече от един — прецени Шаста. — И идват все по-близо.“

Едно по-разумно момче щеше да мине обратно между Гробниците и да иде по-близо до реката, където има къщи и е по-малко вероятно да скитат диви зверове. Но (поне той смяташе така) това бяха духове, а да прекоси отново Гробниците означаваше да се озове съвсем близо до тъмните им входове. Кой знае какво можеше да се появи оттам? Дори да ти прозвучи глупаво, Шаста предпочете да се изправи лице в лице с дивите зверове. Ала когато воят се чу вече съвсем наблизо, той съжали за решението си.

Понечи да побегне, но изведнъж между него и пустинята се изпречи огромен звяр и закри хоризонта. И понеже закри и луната, изглеждаше съвсем черен и Шаста не успя да различи какво е, освен че има грамадна глава и е с четири крака. Звярът сякаш не забеляза Шаста, защото просто спря, извърна глава към пустинята и нададе рев, който се върна като ехо от Гробниците и буквално разтърси земята под краката на момчето. Воят на другите същества внезапно секна. Стори му се, че долавя шум от отдалечаващи се стъпки. Тогава едрият звяр се извърна към Шаста.

„Това е лъв! Знам, че е лъв! — премина през съзнанието на Шаста. — Свършено е с мен! Дали ще ме боли много? Ох, как ми се ще всичко да е свършило! Какво ли става с хората, след като умрат? Олеле! Ето го, идва.“ Стисна здраво очи и зъби.

Но вместо зъби и нокти усети нещо топло да ляга в краката му, а когато се престраши да погледне, констатира: „Та той съвсем не е толкова голям, колкото си представях. Не, дори не е наполовина толкова голям. Ами, не е и на четвъртина. Ха, та това е просто котка! Вероятно съм сънувал, че звярът е голям колкото кон.“

Дали беше сънувал или не, сега в краката му лежеше и го наблюдаваше със зелените си немигащи очи котка, макар и определено една от най-едрите, които някога бе виждал.

— О, писи-писи… — обади се отново Шаста. — Толкова се радвам да те видя отново! Сънувах такива ужасни неща.

Той пак легна, прилепил гръб към котката, както в началото на нощта. Топлината се разля по цялото му тяло.

— Докато съм жив, никога повече няма да правя нищо лошо на котките — обеща Шаста и на котката, и на себе си. — Веднъж се отнесох зле с една твоя посестрима, така да знаеш. Замерях с камъни някаква измършавяла крастава котка. Ей! Спри! Недей така! — развика се той, защото котката се извърна и го одраска. — Да ги нямаме такива! — смъмри я Шаста. — Сякаш разбираш какво ти говоря.

И отново задряма.

Когато се събуди на следващото утро, котката я нямаше, слънцето припичаше, а пясъкът беше вече горещ. Шаста, доста жаден, седна и разтърка очи. Пустинята блестеше ослепително бяла и макар откъм града зад гърба му да долиташе хорска глъч, там, където се намираше, всичко беше спокойно. Погледна малко наляво и на запад, така че слънцето да не свети право в очите му, и различи планините в далечния край на пустинята така ясно очертани, сякаш бяха на един хвърлей разстояние. Разделен на две връх привлече вниманието му. Реши, че е планината Пайър. „Това вероятно е нашата посока, като имам предвид описанието на гарвана — рече си той. — Ей сега ще оставя знак, за да не губим време, като дойдат и другите.“

Очерта ясна дълбока следа с крака си право към Пайър.

Следващата задача очевидно бе да намери нещо за ядене и пиене. Шаста прекоси Гробниците — сега камъните изглеждаха съвсем обикновени и той се зачуди от какво се е страхувал. Спусна се към обработваемите земи до брега на реката. Наоколо имаше малко хора, защото градските порти бяха отворени и тълпата беше вече в града. Не се затрудни да предприеме няколко „набега“ (както ги наричаше Брий). Това включваше катерене през градинска стена, в резултат на което се сдоби с три портокала, пъпеш, няколко смокини и един нар. Оттам се спусна към реката, но не много близо до моста, и се напи с вода. Приятната прохлада го подмами — свали мръсните дрехи и се топна. Шаста, живял все край морето, плуваше, разбира се, още преди да проходи. После се изтегна върху тревата и се загледа към Ташбаан с цялото му великолепие, величие и мощ. И тутакси се сети за опасностите, които градът крие. Изведнъж му хрумна, че останалите сигурно са се появили при Гробниците, докато се е къпал (и дори са продължили без него), затова се облече надве-натри и хукна обратно така бързо, че целият плувна в пот и прах. Когато пристигна, от къпането нямаше и следа.

Като повечето дни, когато си сам и чакаш нещо, и този му се стори много дълъг. Шаста имаше много неща да премисля, разбира се, но само да седиш и да мислиш, е бавна работа. Мисли дълго за нарнийците и особено за Корин. Питаше се какво ли е станало, когато са открили, че момчето, което лежеше на дивана и слушаше всичките им тайни планове, всъщност не е Корин. Стана му неприятно при мисълта, че всички онези симпатични хора ще го помислят за предател.

Но докато слънцето бавно-бавно се изкачваше по небето и после бавно-бавно се спускаше на запад, а никой не идваше и нищо не се случваше, той започна да става все по-напрегнат. И най-после осъзна, че когато се уговориха да се чакат при Гробниците, никой не спомена докога. Не можеше да чака тук до края на живота си! А скоро отново щеше да се стъмни и му предстоеше да прекара още една кошмарна нощ. През ума му преминаха десетина плана, кой от кой по-лоши, и накрая той избра най-неподходящия. Реши да изчака падането на мрака, за да се върне при реката и да открадне пъпеши (колкото може да носи) и сам да поеме към планината Пайър. Разчиташе на следата, която направи сутринта в пясъка, за да не обърка посоката. Идеята беше налудничава. Ако беше прочел поне толкова книги за пътешествия през пустините, колкото и ти, в никой случай нямаше да се реши на подобна постъпка. Но Шаста не бе чел нито една книга през живота си. Преди залез слънце все пак нещо се случи. Шаста седеше в сянката на една Гробница и когато вдигна глава, видя два коня да се приближават към него. В следващия миг сърцето му подскочи от радост, защото разпозна Брий и Хуин. Но след това тревожно трепна: нямаше и следа от Аравис. Някакъв непознат водеше конете — въоръжен и сравнително добре облечен, като по-доверен роб на знатно семейство. Брий и Хуин вече не приличаха на товарни коне, а имаха седла и юзди. Какво означаваше всичко това? „Някакъв капан — мярна се в главата на Шаста. — Заловили са Аравис. Ами ако са я измъчвали, за да изтръгнат цялата история? Сега очакват и аз да изскоча, да се затичам натам, за да поговоря с Брий, след което ще заловят и мен! А ако не се покажа, може да пропусна единствената възможност да се срещна с приятелите си. Ох, само да знаех какво е станало!“ Той се сви зад един камък и час по час надничаше, като през цялото време се чудеше как е най-безопасно да постъпи.