Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Horse and His Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Брий и неговото момче

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 11.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-547-8

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Шаста попада в свитата на нарнийците

Отначало Шаста не виждаше нищо в долината под себе си — само море от мъгла и няколко купола с островърхи кули над тях. Но с настъпването на светлината и разсейването на мъглата той започна да различава все повече неща. Широка река се раздвояваше и на образувания между ръкавите остров се издигаше Ташбаан — едно от чудесата на света. По самия край на острова (водите се разбиваха направо в камъните) се издигаха високи яки стени с толкова бойници, че скоро се отказа да ги брои. Островът се издигаше зад заграждението като хълм, осеян с постройки: тераса над тераса, улица над улица, криволичещи пътеки, по които растяха портокалови и лимонови дървета, градини по покривите на къщите, балкони, дълги аркади, колонади, кули, бойници и минарета. Когато слънцето най-после изплува над морето и лъчите му започнаха да се отразяват в сребърния купол на огромния храм на бог Таш, Шаста беше почти заслепен.

— Хайде, Шаста! — подканваше го постоянно Брий.

И двата бряга на реката към долината на пръв поглед приличаха на гора, тъй нагъсто бяха кичестите градини, но с приближаването ясно започнаха да се различават многобройните бели къщурки, сгушени сред дърветата. Шаста долови прекрасен аромат на цветя и плодове. След не повече от четвърт час вече крачеха по равен път между бели стени, над които преливаха короните на дърветата.

— Ха! — възкликна Шаста. — Та това е великолепно място!

— Прав си — съгласи се Брий. — Но ще се почувствам по-добре, когато го прекосим безопасно и стигнем до другия край. Към Нарния и севера!

В този момент долетя слаб шум. Постепенно започна да се усилва и по едно време сякаш се носеше над цялата долина. Приличаше на музика, но мощта и тържественото й звучене някак плашеше.

— Това са роговете. Свирят, за да известят отварянето на градските порти — обясни Брий. — Ще бъдем там след минута. Аравис, отпусни си малко раменете, стъпвай по-тежко и се опитай да не приличаш толкова на принцеса! Представяй си, че цял живот са те ритали, налагали, ругали и наричали с какви ли не обидни имена!

— Щом ще си говорим за това, ти защо не си поотпуснеш малко главата. Не си извивай врата високо, за да не приличаш толкова на боен кон!

— Ш-ш-ш-т… — прекъсна я Брий. — Стигнахме.

И наистина пристигнаха. Стояха на речния бряг, а пътят продължаваше по мост с множество арки. Водата танцуваше на ярката сутрешна светлина. Надясно, към устието на реката, проблесна мачта на кораб. Пред моста чакаха няколко други пътници — предимно селяни с натоварени магарета и мулета, а някои носеха кошниците на главите си. Децата и конете се вляха в тази група.

— Нещо не е наред ли? — прошепна Шаста на Аравис, чието лице придоби странно изражение.

— А, не се и съмнявам, че за теб всичко е наред! — прошепна в отговор Аравис доста гневно. — Какво значение има за теб, че си в Ташбаан? За мен обаче е редно да вляза на богато украсена носилка, да ме съпровождат множество войници отпред и роби отзад, да съм се отправила например на пир в двореца на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!), а не да се промъквам така крадешком. Но за теб е по-различно.

Всичките тези приказки се сториха доста нелепи на Шаста.

Високите градски стени се издигаха величествено на отсрещния край на моста. Бронзовите порти стояха разтворени при портала — твърде широк впрочем, но голямата му височина създаваше илюзията, че е по-тесен. От двете страни стояха по шестима войници, облегнати на копията си. Аравис си помисли: „Ако знаеха чия дъщеря съм, щяха да застанат мирно и да ме приемат с почести.“ Другарите й обаче се притесняваха единствено как да се промъкнат и се молеха войниците да не им задават въпроси. За щастие стана точно така — не им обърнаха внимание, ако не броим, че един от стражите измъкна морков от кошницата на някакъв селянин и, замеряйки Шаста, подхвърли подигравателно:

— Ей, конярче! Ще си отнесеш боя, ако господарят ти разбере как използваш ездитния му кон за товарен.

— Правя го по нареждане на господаря си — отвърна бързо Шаста, но щеше да е по-добре да беше премълчал, защото войникът така го плесна по тила, че почти го събори.

— Изпроси си го, отрепка такава, за да се научиш как се разговаря със свободни хора.

Все пак успяха да влязат в града, без да ги спрат. Шаста поплака съвсем малко — беше свикнал да го налагат.

Сега Ташбаан не изглеждаше толкова разкошен както отдалече. Най-напред попаднаха в тясна улица, по стените от двете страни почти нямаше прозорци, затова пък гъмжеше от хора много повече, отколкото Шаста беше очаквал. Тълпяха се предимно селяни (на път за пазара), които влязоха заедно с тях, но се виждаха и продавачи на вода и сладкиши, носачи, войници, просяци, деца в окъсани дрехи, кокошки, улични псета и босоноги роби. Онова, което най-напред щеше да ти направи впечатление, ако беше попаднал там, е вонята на некъпани хора, мръсни кучета, чесън, лук и търкалящите се в краката ти на всяка стъпка боклуци.

Шаста се преструваше, че води колоната им, а всъщност Брий, който познаваше пътя, го насочваше с леки побутвания на главата. Скоро свиха наляво и поеха по стръмен хълм — място, много по-приятно и леко за дишане, защото от двете страни на пътя се издигаха дървета, а къщи се виждаха само отдясно. Отляво се различаваха единствено покривите от долната част на града, а в далечината се мяркаше реката. При следващата теснина свиха пак надясно и продължиха изкачването. Криволичиха в сърцевината на Ташбаан. Скоро стигнаха до по-хубави улици. Големи статуи на боговете и героите на Калормен — по-скоро внушителни, отколкото приятни за гледане — се издигаха на пиедестали. Палми и колонади, увенчани с арки, хвърляха сенки по нагорещената каменна настилка на пътя. А през портите на някои от палатите, край които минаваха, Шаста зърна зелени клонки, прохладни фонтани и гладки морави. „Сигурно е доста приятно вътре“ — мина му през ума.

При всеки завой Шаста напразно се надяваше да се измъкнат от тълпата. Напредваха съвсем бавно, а от време на време се налагаше дори да спрат. Най-често това се случваше, когато чуваха силен глас: „Дай път! Дай път за таркаанеца“ или „за таркаанката“, или „за петнадесетия Везир“, или „за посланика“ и цялата тълпа бързо-бързо се притискаше към стените. Някъде далече над главата си Шаста зърваше понякога господаря или господарката, предизвикали такава врява, да се излежават на украсени носилки, които четирима или шестима роби носеха върху голите си рамене. Таркаанците имаха едно-единствено правило за движение по пътищата: всеки по-нисшестоящ отстъпва път на по-висшестоящия, иначе те чакаше или шибване с камшик, или ръгане с дръжката на копие.

Намираха се на разкошна улица недалече от върха на града (само дворецът на Тисрок се издигаше там), когато ги сполетя най-злощастното им спиране.

— Дай път! Път! — изкънтя гласът. — Път за Белия варварски крал, гост на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!). Път за благородниците от Нарния!

Шаста се опита да се махне от пътя и да придърпа Брий. Но не е лесно да придърпаш Говорещ кон от Нарния. Някаква жена точно зад Шаста силно го сръга между раменете с кошницата си:

— Ей, какво се блъскаш!

Почти веднага друг го бутна и той изпусна повода на Брий. А тълпата зад него се люшна и всички плътно се притиснаха един към друг — нямаше никаква възможност да мръдне. Неизвестно как се озова в предната редица и видя свитата, която се задаваше по улицата.

До този ден Шаста не беше виждал нещо подобно. Най-отпред вървеше викач — единственият калорменец в шествието — и гръмко заповядваше: „Дай път! Път!“ Нямаше никаква носилка. Всички вървяха пеша — около половин дузина мъже, до един белолики като него и повечето — светлокоси. Облеклото им не беше като това на калорменските жители. Тези ходеха с голи до коленете крака, а туниките им бяха от красиви пъстри платове: гористозелени или веселожълти, или свежосини. На главите — никакви тюрбани, а метални или сребърни шапчици, някои украсени със скъпоценни камъни, а една дори с крилца от двете страни. Имаше и гологлави. Носеха дълги прави саби, а не извити ятагани като калормените. И вместо да са сериозни и тайнствени като местните жители, те вървяха наперено, движеха свободно ръцете и раменете си, бъбреха и се смееха, а един дори си подсвиркваше. Видът им подсказваше, че са готови да се сприятелят с всекиго и не се смущават от онези, които ги гледат начумерено. Шаста си помисли, че никога през живота си не е виждал такава прекрасна гледка.

Не остана никакво време да й се наслади обаче, защото внезапно се случи нещо наистина ужасно. Водачът на светлокосата група изведнъж посочи към Шаста и извика:

— Ето го! Ето го нашия беглец! — и го стисна за рамото. В следващия миг го тупна, но не болезнено, и разтреперан прибави: — Срамна е постъпката ви, милорд! Срамна! Кралица Сюзан си изплака очите. Да изчезнете за цяла нощ! Къде бяхте?

Шаста възнамеряваше да се шмугне под тялото на Брий и да изчезне в тълпата, стига да имаше и най-малка възможност за това, но русокосият мъж вече стоеше до него и здраво го държеше.

Първоначално инстинктът, разбира се, го тласкаше да обясни, че е син на бедния рибар Аршийш и чуждоземният благородник вероятно се е припознал. Но никак не му се искаше на това гъмжащо от хора място да обяснява кой е всъщност и какви ги върши. Подхване ли веднъж историята, неминуемо ще го попитат откъде има кон, коя е Аравис и… сбогом на всякакви надежди да прекосят Ташбаан. Следващият му порив бе да потърси помощ от Брий. Но конят нямаше никакво намерение да направи тълпата свидетел на умението си да говори и стоеше, гледайки съвсем безизразно, като всеки обикновен кон. А що се отнася до Аравис, Шаста дори не смееше да погледне към нея от страх да не привлече нечие внимание. А и нямаше време да мисли, защото най-висшият в свитата от Нарния нареди:

— Хвани Негова светлост за едната ръка, Перидан, а аз ще го хвана за другата. А сега да вървим! Сестра ни ще се успокои, като узнае, че малкият беглец е в покоите ни.

И така, преди да прекосят и половината от Ташбаан, всичките им планове пропаднаха. Без дори да има възможност да се сбогува с другарите си, Шаста се озова заобиколен от непознати, които го отвеждаха, и не се знаеше какво ще стане оттук нататък. Нарнийският крал — като гледаше как останалите се отнасят към него, Шаста започна да си мисли, че е такъв — непрекъснато му задаваше въпроси: къде е бил, как е успял да излезе, какво е направил с дрехите си, дава ли си сметка колко непослушен е бил?

Шаста мълчеше, защото нямаше представа какво да каже, без да се изложи на опасност.

— Какво! На глухоням ли ще се правиш? — попита кралят. — Трябва да те осведомя, принце, че подобно упорито мълчание приляга още по-малко на особа с твоята кръв, отколкото бягството. Да изчезнеш може да се сметне за момчешка лудория, но е редно синът на краля на Арченланд да се разкае за постъпката си, а не да свежда глава като роб от Калормен.

Цялата история не отиваше на добре: този любезен възрастен мъж ставаше все по-симпатичен на Шаста и той през цялото време се чудеше как да му направи добро впечатление.

Непознатите, хванали го за ръце, го водеха по тясна улица, после по някакви стъпала, след това нагоре по други и накрая стигнаха пред широка врата в бяла стена с два тъмни кипариса отстрани. Минаха под арката и Шаста се озова във вътрешен двор, по-точно градина — в средата бистра вода бликаше в мраморен фонтан. Сред добре окосената трева наоколо растяха портокалови дървета, а четири бели стени, покрити от розови храсти, заобикаляха моравата. Шумът, прахолякът, хорското гъмжило по улиците изведнъж останаха далече. Викачът спря отвън. С бърза крачка прекосиха градината и преминаха през тъмни двери. Поведоха го по коридор, чийто каменен под приятно разхлаждаше разгорещените му стъпала. Изкачиха някакви стълби и в следващия момент той вече примигваше от ярката светлина, обляла голяма просторна стая с отворени прозорци, всички насочени на север. Краката му потънаха, сякаш стъпва по мек гъст мъх. О, килимът беше с великолепни шарки — нещо невиждано. Край стените имаше ниски дивани, отрупани с възглавнички, а стаята изглеждаше пълна с хора. Някои му се сториха доста странни, но Шаста нямаше време да се замисли, защото в следващия миг най-красивата жена, която си представяше, че може да живее на света, се надигна от мястото си, прегърна го, целуна го и каза:

— О, Корин, Корин! Защо го направи? А ти и аз уж сме добри приятели, откакто почина майка ти! И какво щях да кажа на баща ти, ако се бях върнала без теб? Та това дори можеше да предизвика война между Арченланд и Нарния, които са приятели от незапомнени времена. Беше доста голяма пакост, друже, доста пакостливо да ни изиграеш така.

„Очевидно — помисли си Шаста — ме смятат за принц от Арченланд, където и да се намира тази страна. Та тези хора тук вероятно са нарнийци. Чудя се къде ли е истинският Корин?“

Но тези мисли не му помогнаха да съобрази какво да изрече на глас.

— Къде беше, Корин? — попита дамата, а ръцете й продължаваха да лежат върху раменете му.

— Пред… представа нямам — обади се най-накрая Шаста.

— Ето, нали ти казвам, Сюзан. Не успях да изкопча нищо от него: нито истина, нито лъжа.

— Ваши величества! Кралице Сюзан! Крал Едмънд! — чу се нечий глас. Шаста се извърна по посока на говорещия и почти подскочи от изненада: видя един от странните хора, които мерна с крайчето на окото си при влизането в стаята. Съществото, почти колкото него на ръст, от кръста нагоре приличаше на мъж, но краката му, космати като на козел, бяха и оформени така — с копита, а имаше и опашка. Кожата му беше червендалеста, на главата стърчаха два малки заострени рога и къса заострена брада. Всъщност това бе фавън, но Шаста никога не беше чувал за тези същества. А ако ти си чел книгата „Лъвът, Вещицата и дрешникът“, трябва да спомена, че това е същият фавън — Тумнус, когото Луси — сестрата на кралица Сюзан, срещна още първия ден, щом се озова в Нарния. Но сега фавънът бе доста по-стар, защото Питър, Сюзан, Едмънд и Луси вече бяха крале и кралици на Нарния от няколко години.

— Ваши величества — говореше той, — Негова малка светлост очевидно е слънчасал. Погледнете го! Като замаян е. Дори не знае къде се намира.

След тези думи всички, естествено, престанаха да мъмрят Шаста и да му задават въпроси. Вместо това се засуетиха, настаниха го на диван, вдигнаха главата му на възглавничка, поднесоха му леден шербет в златна чаша и му пожелаха да лежи кротко.

Шаста никога не беше преживявал нещо подобно. Дори не си бе представял какво е да лежиш така удобно на мека постеля и да пиеш такава вкусотия. Продължаваше да се чуди какво ли е станало с другите, как ще успее да избяга, за да се срещнат при Гробниците, какво ли ще последва при появата на истинския Корин. Ала в момента никоя от тези тревоги не му изглеждаше страшна — тъй добре се чувстваше. А кой знае, не е чудно след малко да поднесат нещо вкусно за ядене.

Междувременно с интерес разглеждаше хората в прохладната просторна стая. Освен фавъна имаше две джуджета (не бе виждал дотогава такива същества) и много едър гарван. Останалите бяха хора, все млади и всички — и мъжете и жените — с по-красиви лица и гласове, отколкото калормените. Скоро Шаста установи, че с интерес следи разговорите.

— А сега, мадам — казваше кралят на кралица Сюзан (дамата, която целуна Шаста), — как мислиш? В този град сме от три седмици. Реши ли дали ще се омъжиш за този твой смугъл поклонник, принц Рабадаш, или не?

Дамата поклати глава.

— Не, братко — отвърна тя. — Няма да го сторя за всички скъпоценности на Ташбаан.

„Ха — помисли си Шаста, — макар да са крал и кралица, те са брат и сестра, а не съпруг и съпруга.“

— Наистина, сестро — обади се отново кралят, — щях да те обичам малко по-малко, ако беше приела! Да ти призная, още при първото посещение на посланиците на Тисрок в Нарния, когато предложиха тази женитба, а и по-късно, при гостуването на принца в Каир Паравел, се учудвах как така сърцето ти изпитва благосклонност към него.

— Показах се глупава, Едмънд — разкайваше се кралица Сюзан, — и те моля да ми простиш. И все пак при нас, в Нарния, принцът наистина се държеше по друг начин, не както сега в Ташбаан. Припомни си всичките му великолепни подвизи по време на големия турнир, организиран от нашия брат, Върховния крал, за него. Колко скромно и благоприлично се държа през онези седем дни. А сега в своя град показва друга природа.

— Ха! — изграчи гарванът. — Има стара поговорка, която гласи: „Мечката ще опознаеш само в леговището й.“

— Истина е, Салоупад — подкрепи го едно от джуджетата. — А има и друга: „С мене поживей, за да ме опознаеш.“

— Да — съгласи се кралят. — Сега видяхме истинската му същност: горделив, кръвожаден, обичащ разкоша, жесток и самодоволен тиранин.

— Тогава, в името на Аслан — обади се Сюзан, — да си вървим от Ташбаан още днес!

— Тук именно сме възпрепятствани, сестро — отвърна Едмънд. — Защото сега ще ти разкрия какво мисля през последните два дни, а и повече. Перидан, ако обичаш, надникни през вратата, за да се уверим, че никой не ни шпионира. Всичко наред ли е? Добре. Сега се налага да бъдем потайни.

Всички станаха изключително сериозни. Кралица Сюзан скочи и се втурна към брат си.

— О, Едмънд — възкликна тя. — Какво има? Ако съдя по лицето ти, станало е нещо ужасно.