Серия
Хрониките на Нарния (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Chair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Сребърният стол

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“. Формат 32/84×108. Печ. коли 12.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-553-2


На Николас Харди

Глава първа
Зад физкултурния салон

Беше мрачен есенен ден. Джил Поул плачеше зад физкултурния салон.

Плачеше, защото я бяха тормозили. Разказът ни не е училищна история, затова ще се спра колкото се може по-накратко на училището (което и без това не е приятна тема). В него учеха както момчета, така и момичета, а старото му име беше „смесено училище“. Мнозина смятаха, че „омесени“ са идеите в главите на ръководството му. Според тези люде на децата трябваше да се позволява да правят каквото искат. За съжаление това, което петнадесетина от по-големите момичета и момчета най-много искаха да правят, беше да тормозят останалите. Там се случваха най-различни ужасии, които в обикновено училище щяха да бъдат разкрити и прекратени още преди края на срока. Във въпросното учебно заведение обаче нещата не стояха така. Дори и да разкриеха нарушителите, нито ги изключваха, нито ги наказваха по друг начин. Директорката твърдеше, че представляват интересни случаи от психологическа гледна точка. Викаше ги и разговаряше с тях с часове. И ако знаеха какво да кажат пред нея, крайният резултат бе, че ставаха нейни любимци, а не обратното.

Ето защо Джил Поул плачеше в този мрачен есенен ден, седнала на влажната пътечка между гърба на физкултурния салон и храсталака. Изобщо не бе преставала да плаче, когато откъм ъгъла на салона се зададе момче с ръце в джобовете. Подсвиркваше си. Едва не се блъсна в нея.

— Защо не гледаш къде вървиш? — ядоса се Джил Поул.

— Добре де — отвърна момчето, — няма нужда да започваш… — Но в този миг той забеляза лицето й и веднага смени тона. — Хей, Поул, какво има?

Джил само направи гримаса. Личеше, че се опитва да каже нещо, но а-ха да заплаче отново.

— Предполагам, че са били Онези, както обикновено — намръщено каза момчето и набута ръцете си още по-дълбоко в джобовете.

Джил кимна. Нямаше нужда да обяснява дори и да можеше да проговори. И двамата го знаеха.

— Виж какво — започна отново той, — няма смисъл всички ние да…

Намеренията му бяха добри, само дето говореше, сякаш започваше да изнася лекция. Джил внезапно побесня, което е нормална реакция, ако някой те прекъсне, докато плачеш.

— Я се махай и си гледай работата! — викна тя. — Никой не те е молил да се месиш, нали? Точно ти ли си човекът, който ще ми казва какво трябвало да направим? Може би искаш да кажеш, че е необходимо през цялото време като теб да се подмазваме на Онези, да им правим услуги и да сме непрекъснато на тяхно разположение?

— О, боже! — възкликна момчето.

Приседна на ивицата трева до храсталака, но стана много бързо, защото тревата бе цялата мокра. За лош късмет името му бе Юстас Скруб[1], но не беше лошо момче.

— Поул! Това не е честно! Този срок не съм правил нищо такова. Нима не се противопоставих на Картър за заека? И не запазих ли тайната на Спивънс, въпреки че ме изтезаваха? Също и…

— Не знам и не ме интересува — изхълца Джил.

Скруб видя, че тя още не е напълно на себе си, и мъдро й предложи ментов бонбон. Той също си взе един. Скоро Джил започна да вижда нещата в по-ясна светлина.

— Съжалявам, Скруб — каза след малко. — Не беше честно от моя страна. Наистина стори всички тези неща… този срок.

— Тогава, ако можеш, забрави миналия срок — помоли я Юстас. — Тогава бях друг човек. Бях… оле-ле какъв идиот съм бил!

— Честно казано, наистина беше такъв — съгласи се Джил.

— Значи мислиш, че съм се променил? — попита Юстас.

— Не само аз — отвърна Джил. — Всички го казват. Дори Онези са го забелязали. Вчера Елинор Блакистън чула Адела Пенифедър да говори за това в съблекалнята. Казала: „Нещо става с този Скруб. Този срок е съвсем неуправляем. Сега и с него ще трябва да се занимаваме.“

Юстас потрепери. Всички в Експерименталното училище знаеха какво значи Онези да се „занимаят“ с теб.

Двете деца помълчаха. От лавровите дървета се стичаха капки.

— А защо миналия срок беше толкова различен? — попита след малко Джил.

— През ваканцията ми се случиха много странни неща — отговори загадъчно Юстас.

— Какви неща? — попита Джил.

Дълго време Юстас не отговори, но накрая каза:

— Слушай, Поул, двамата с теб мразим това място ужасно много, нали?

— Аз, да! — рече Джил.

— В такъв случай мисля, че мога да ти имам доверие.

— И правилно!

— Да, но това е страшна тайна. Поул, бива ли те да вярваш? Имам предвид да вярваш в нещо, на което всички останали тук биха се присмели?

— Не знам, не съм имала такъв случай — отвърна замислено Джил. — Но мисля, че бих могла.

— Можеш ли да ми повярваш, ако ти кажа, че през ваканцията съм бил в друг свят… извън пределите на нашия?

— Не разбирам за какво говориш.

— Добре, тогава няма да говорим за други светове. Ами ако ти кажа, че съм бил на място, където животните могат да говорят, където има… вълшебства и дракони и… ъ-ъ… всякакви неща от приказките. — Скруб се почувства много неудобно, докато казваше това, и лицето му почервеня.

— Как се стига дотам? — попита Джил. На нея също, незнайно защо, й стана неудобно.

— По единствения възможен начин. Чрез вълшебство — почти прошепна Юстас. — Бях с двама мои братовчеди. Ние… ами нас просто ни отнесоха. Те бяха ходили там и преди.

Сега, когато говореха шепнешком, на Джил някак си й беше по-лесно да повярва. Внезапно я обзе ужасно подозрение и изсъска тъй свирепо, че за секунда заприлича на тигрица:

— Ако разбера, че си правиш майтап, никога повече няма да ти проговоря. Никога, никога, никога!

— Не си правя майтап — увери я Юстас. — Кълна се! Кълна се във… всичко!

(Едно време, когато бях ученик, се казваше: „Кълна се в библията!“ Но на библията не се гледаше с добро око в Експерименталното училище.)

— Добре тогава — каза накрая Джил. — Ще ти повярвам.

— И няма да казваш на никого?

— За каква ме вземаш?

Докато говореха така, се развълнуваха. Щом млъкнаха, Джил се огледа. Видя мрачното есенно небе, чу капките, падащи от листата, и си спомни цялата безнадеждност на Експерименталното училище (срокът е тринадесет седмици и все още оставаха единадесет).

— Пък и какъв смисъл има? Ние не сме там, а тук. И не можем по никакъв начин да стигнем дотам. А може би… — добави тя.

— Точно това се питам и аз от известно време — прошепна Юстас. — Когато се връщахме от Онова място, Една Личност каза на братовчедите ми Певънзи, че никога повече няма да отидат там. За тях това бе третият път, нали разбираш. Предполагам, че вече са получили своето. Но Той не каза, че няма да се върна. Сигурно щеше да ми го каже, освен ако не е имал предвид, че ще се върна. И не мога да не се питам можем ли ние… бихме ли могли…

— Искаш да кажеш да направим нещо, за да се случи това?

Юстас кимна.

— Например да нарисуваме на земята кръг, в който да напишем странни букви. Да застанем в него и да изречем някакви заклинания и магии?

Юстас помисли малко върху това и накрая каза:

— Ами сигурно съм имал нещо такова предвид, макар и никога да не съм го правил. Но сега, като го споменаваш, струва ми се, че такива кръгове и други неща не са хубави. Мисля, че на него няма да му харесат. Ще изглежда все едно ние смятаме, че можем да го накараме да направи нещо. Но в действителност можем само да го помолим.

— Кой е този, за когото говориш през цялото време?

— В Онова място го наричат Аслан — отвърна Юстас.

— Какво интересно име!

— Не е и наполовина толкова интересно, колкото самият той — изрече Юстас сериозно. — Но хайде да почваме. Не може да навреди, ако само му се помолим. Да застанем един до друг, така… А сега да прострем ръце пред себе си с длани, обърнати надолу, както направиха на острова на Раманду…

— Чий остров?

— Друг път ще ти разкажа. Може би Той иска да се обърнем на изток. Чакай да видим къде е изток.

— Не знам — рече Джил.

— Извънредно характерно за момичетата е, че не знаят посоките на света.

— И ти не ги знаеш — възмути се Джил.

— Знам ги, ако спреш да ме прекъсваш. Ето, готов съм. Изток е в посока към храстите. Ще повтаряш ли след мен?

— Какво да повтарям?

— Каквото кажа, разбира се — отвърна Юстас. — Ето така… — и той започна: — Аслан, Аслан, Аслан!

— Аслан, Аслан, Аслан — повтори Джил.

— Молим те, нека да се озовем в…

В този миг от другата страна на салона се чу глас, който викаше:

— Поул ли? Да, знам къде е. Циври зад салона по физическо. Да я доведа ли?

Джил и Юстас се спогледнаха. Шмугнаха се под листата и се закатериха по стръмния кален склон сред гъсталака. Бързината им правеше чест. (Поради необичайните методи на обучение в Експерименталното училище децата не изучаваха кой знае колко френски, математика или латински и други подобни предмети, но затова пък се научаваха да изчезват бързо и безшумно, когато Онези ги търсеха.)

След около минута катерене спряха и се заслушаха. По шума, който дочуха, разбраха, че ги преследват.

— Дано само вратата пак да е отворена — каза Скруб, а Джил кимна с глава.

На върха на хълмчето се извисяваше каменна стена, а в нея имаше врата, водеща към открито място. Само че тази врата бе почти винаги заключена. Много рядко някой я бе намирал отворена. Всъщност може би само веднъж. Но можете да си представите как споменът за този единствен път бе поддържал надеждата у децата и все проверявали. Ако случайно се окажела отключена, през нея би могло да се излиза от училищния двор, без никой да ги види.

Разгорещени, задъхани и изцапани от полуприведеното придвижване под листака, Джил и Юстас стигнаха до стената. Вратата както обикновено бе затворена.

— Сигурно няма никакъв смисъл — рече Юстас и постави ръка на дръжката. Веднага след това добави: — Леле!

Дръжката се завъртя и вратата се отвори.

Само преди миг Джил и Юстас смятаха светкавично да минат през вратата, ако случайно не е заключена. Но когато вратата взе, че се отвори, и двамата замръзнаха на място. Гледката пред очите им бе съвсем различна от онова, което очакваха.

Надяваха се да видят сивкавото тревисто бърдо, което стръмно стигаше чак до мрачното есенно небе. Вместо това ги посрещна поток слънчева светлина. Лееше се оттам, както юнският светлик се излива в гаража през отворената врата. От него капките роса по тревата проблясваха като перли и подчертаваха мръсотията по набразденото от сълзи лице на Джил. Светлината идваше без съмнение от различен свят, ако съдеха по това, което виждаха. Пред тях бе равна поляна — по-равна и по-ярка от всички, които Джил някога бе виждала. Небето бе синьо и прехвърчаха напред-назад неща — тъй бляскави, че сигурно бяха скъпоценни камъни или огромни пеперуди.

Макар и да си бе мечтала за нещо точно такова, Джил се изплаши. Хвърли поглед на Скруб и видя, че и той бе изплашен.

— Да влизаме, Поул — прошепна задъхано той.

— Можем ли да се върнем после? Безопасно ли е?

В този миг зад тях се чу неприятно и злобно гласче.

— Хайде, хайде, Поул — изквича то. — Всички знаем, че си там. Веднага слизай! — Бе гласът на Едит Джакъл, която не бе точно от Онези, а една от техните подмазвачки и доносници.

— Бързо дай ръка! — викна Скруб. — Не бива да се разделяме.

И преди Джил да осъзнае какво става, той сграбчи ръката й. Задърпа я през вратата — извън училищния двор, извън Англия, извън целия този свят и към Онова място.

Гласът на Едит Джакъл секна тъй рязко, както спира радио, когато го изключите от контакта. Внезапно около тях се разнесе нещо съвсем различно. Идваше от ярките неща във въздуха, които се оказаха птици. Шумът бе оглушителен, но приличаше на музика (доста интелектуална музика, която не може да се възприеме от първо слушане) много повече, отколкото на птичите песни в нашия свят. Все пак някъде отвъд пеенето се долавяше фон от страшна тишина. Тази тишина заедно със свежия въздух напомниха на Джил за върха на висока планина.

Скруб все още я държеше за ръка и те вървяха, като непрекъснато се оглеждаха. Във всички посоки се виждаха грамадни дървета. Приличаха на кедри, само че по-високи. Но понеже не растяха близо едно до друго, под тях нямаше растителност и се виждаше далече напред в гората — както вляво, така и вдясно. Докъдето стигаше погледът, всичко бе едно и също — равна трева; стрелкащи се насам-натам птици с пера, оцветени в жълто, синьо (като водно конче) или пъстро (като дъга); сини сенки и празнота. В хладния бляскав въздух не се усещаше никакъв полъх на вятър. Гората бе много самотна.

Точно отпред им вече не растяха дървета, а синееше само небето. Продължиха нататък, без да разговарят. Внезапно Скруб извика:

— Внн-ии-мавай!

Джил усети как я задърпа назад. Намираха се на самия ръб на дълбока пропаст.

Джил можеше спокойно да стои на високи места. Нямаше нищо против да застане на ръба на бездната и се подразни, когато Скруб я дръпна назад.

— Все едно съм бебе! — каза тя и изтръгна ръката си от неговата. Като го видя колко е пребледнял, изпита презрение към него. — Какво има? — продължи и за да покаже, че не я е страх, застана съвсем близо до ръба.

Всъщност бе дори по-близо, отколкото на самата нея й допадаше. После погледна надолу.

Тогава осъзна, че Скруб с право е пребледнял така, защото никоя пропаст в нашия свят не може да се сравни с тази. Представете си, че сте застанали над най-дълбоката пропаст, която сте виждали. После си представете как поглеждате към дъното й. След това си представете, че бездната се спуска още по-надолу — два пъти по-надолу, после десет, двадесет пъти по-надолу. А там долу си представете нещица, които на пръв поглед могат да се помислят за овце. После става ясно, че са облаци — не малки венчета мъгла, а огромни бели пухкави облаци, грамадни като планини. Най-после измежду тези облаци започвате за пръв път да забелязвате истинското дъно. То е толкова далече, че не се разбира дали е поле или гора, дали е суша или вода. И е на по-голямо разстояние от облаците, отколкото сте вие над тях.

Джил впери поглед надолу. През ума й мина, че в края на краищата може би ще отстъпи крачка-две от ръба. Не искаше да го прави, защото я беше страх какво ще си помисли Юстас. После изведнъж реши, че не й пука за него — ще се махне от страшния ръб и никога повече няма да се присмива на хора, които ги е страх от височини. Но когато опита да помръдне, откри, че не може. Краката й сякаш бяха омекнали и й се зави свят.

— Какво правиш, Поул? Върни се, идиотка такава! — изкрещя Скруб, но гласът му като че ли идваше от много далече.

Джил усети как той я сграбчи. Вече не можеше да контролира ръцете и краката си. Сборичкаха се на ръба на пропастта. Джил бе така изплашена и замаяна, че не осъзнаваше какво става. Но за цял живот не забрави следните две неща (по-късно често идваха в сънищата й). Едното бе, че се освобождава от хватката на Скруб, а другото — в същия миг Скруб губи равновесие и с ужасен писък полита към бездната.

За щастие нямаше време да премисля какво бе сторила. Огромно и ярко на цвят животно се спусна към ръба на пропастта. Легна, надвеси се над нея и (което бе странно) започна да духа. Не ревеше, нито ръмжеше, а просто духаше през широко отворената си уста — духаше непрестанно като прахосмукачка. Джил лежеше тъй близо до съществото, че усещаше как от дъха тялото му вибрира. Все още лежеше, защото не можеше да стане. Бе почти изгубила съзнание. Всъщност искаше й се напълно да изгуби съзнание, но това не става по поръчка. Накрая видя далече под себе си малка черна точка, която се издигаше и отдалечаваше едновременно. Когато се изравни с нея, бе толкова далече, че едва се виждаше. Явно се отдалечаваше с бясна скорост. Джил не можа да не си помисли, че съществото край нея като че ли я издухваше.

Обърна се и погледна съществото. Беше лъв.

Бележки

[1] А защо е лош късмет да се казваш Скруб, вече знаете от книга пета от „Хрониките на Нарния“ — бел.ред.; всъщност обяснението е в третата книга по реда на издаването им — Б.Ripcho