Анет Бродрик
Трудна мисия (13)

Епилог

Зийк вдигна телефона и чу глас от миналото…

— Франк! Кучи сине! Как си?

— Работя, за да живея. Реших да ти се обадя, за да видя дали вече не си отегчен от деловия свят.

Зийк се разсмя.

— Повярвай, старият ми начин живот бе направо скучен в сравнение с това, което става на някои управителни съвети. Понякога се чудя дали ще изляза жив от поредното заседание.

— Но ти харесва, а?

— Да. Предполагам, че винаги съм обичал предизвикателствата.

— Как е Анджела?

— Много добре, като се имат предвид обстоятелствата.

— Какви обстоятелства?

— Ами… Отново е бременна.

— Боже мой, Зийк, направо се чудя как ти остава време за работа. Какво мислят момичетата и Тио за новото попълнение?

— Още не сме им казали.

— Но, Зийк, четвърто дете за пет години!

— Знам, Франк, знам. Всъщност… Не планирахме… Изглежда…

— Хей, човече, няма нужда да ми обясняваш! Картината ми е ясна! — Беше развеселен, което съвсем не бе изненадващо.

Самият Зийк все още не можеше да свикне с мисълта, че е семеен мъж, макар да се наслаждаваше докрай на новия си живот.

— Искам да ти предам официалната благодарност на Управлението за това, което направи — продължи по-сериозно Франк. — Информацията, предоставена ни от теб през годините, беше от голяма полза за нас. Току-що разкрихме една отдавна работеща верига за трафик на наркотици.

— Четох във вестниците. Радвам се, че успях да помогна.

— Знаеш ли, на няколко пъти ти направи така, че местните агенти изглеждаха като аматьори.

— Разработихме страхотна мрежа, Франк. Ежедневно пресяваме огромна информация. Помага ни да се задържим на пазара.

— Поръчано ми е да ти благодаря и да ти предложа каквато сума посочиш.

— Не искам пари. Вече ти казах веднъж.

— Знам. Само ти предавам това, което ми беше поръчано.

— Добре, Франк. Радвам се, че те чух.

— Ако решиш да наминеш насам, ще ми е приятно да те видя. Поздрави Анджи.

— Разбира се, Франк.

Зийк остави слушалката и се обърна към големия панорамен прозорец, който гледаше към двора. Докато седеше в кабинета си, често се наслаждаваше на градината и наблюдаваше своето семейство, което прекарваше следобедите там.

След като страхът от сърдечната криза на Лоренцо попремина, той прехвърли цялата работа на Зийк. Чичото на Анджи настоя да остане вкъщи и да се занимава с децата.

Дори сега край него на малки столчета седяха Линда и Кони, а той им четеше приказка. Тайлър се беше сгушила в скута му и клюмаше. Близо до тях седеше Анджи. Кърпеше някаква дрешка на децата, слушаше и се усмихваше на драматичния начин, по който Лоренцо четеше приказката.

Зийк изчака тя да вдигне поглед. Помаха й и я повика.

— Какво има? Нещо не е наред ли? — попита тя с тревога. Той поклати глава, хвана я за ръка и я поведе нагоре. — Зийк, къде отиваме?

— Мисля, че имаме нужда от разтоварване. Лоренцо е грабнал вниманието на децата.

— О, но аз…

— О! Трябва да си сигурна, че не сънувам кошмари. А спя спокойно, единствено ако ти си в прегръдките ми.

Когато се качиха в спалнята, той настоя Анджи да се разположи удобно. Неговата представа за това бе да свали всички дрехи от нея и да я вземе в обятията си.

— Харесва ми да те гледам и да виждам бебето. Хайде, отпусни се. Няма да те закачам.

— Направо не е за вярване!

— Доста си остроумна, скъпа ми съпруго. Казвал ли ти го е някой?

Тя се усмихна, легна и Зийк се сгуши до нея.

— Всичко, което знам, научих от теб — призна Анджи и въздъхна, щом той започна да разтрива гърба й точно там, където я наболяваше.

— Ти ме научи на много повече, Принцесо!

— Как ли пък не!

— Така е. Страх ме е да помисля, че съществуваше вероятност да не сме заедно.

— А аз съм щастлива, че те изпратиха да работиш за Тио. Иначе никога нямаше да се срещнем.

— И това щеше да е най-голямата трагедия — прошепна Зийк, притиснал я плътно към себе си, като милваше извивката на тялото й, скътала новия живот.

Животът беше прекрасен, а любовта — дар на съдбата, който Зийк бе смятал, че никога няма да притежава.

Прегърна Анджи още по-силно и спокойно заспа с щастлива усмивка на уста…