Анет Бродрик
Трудна мисия (12)

Единадесета глава

Намери колата си на паркинга на летище „Макалън“. Таксата за престоя й вероятно възлизаше на цяло състояние.

Прекара няколко окаяни дни в апартамента, като се опитваше да забрави думите на Лоренцо, но в крайна сметка призна, че възрастният човек е прав — беше страхливец.

От мига, в който видя Анджи за първи път, му бе неимоверно трудно да стои на разстояние от нея. А сега, след като вече знаеше какво е да я притиска в обятията си, Зийк се страхуваше, че макар да е успял да възвърне самообладанието си, няма да се сдържи и ще я грабне в прегръдките си, молейки за прошка…

Не искаше да признае пред себе си, че се крие в апартамента като диво животно в бърлога, което ближе раните си. Независимо дали му харесваше, или не, бе длъжен да се изправи пред Анджи и да й обясни какво всъщност е направил и защо.

Май предпочиташе да се озове на разпит в КГБ, отколкото да я погледне в очите!

Прекоси границата с Мексико малко след един часа и пое на юг. Никога досега, дори по време на най-опасните си мисии, не бе изпитвал такъв смразяващ страх. Бъдещето му зависеше от жената, на чието обаяние не можеше да устои от мига, в който бе видял нейна снимка…

Когато пристигна в имението на Лоренцо, настроението му бе съвсем мрачно. Слезе от колата, като реши да не сваля слънчевите очила. Пое дъх и отиде пред входната врата. Още след първото позвъняване тя се отвори.

— Здрасти, Фреди — рече на мъжа, който се показа. — Радвам се да те видя отново.

— Зийк! Хей, добре дошъл обратно! Чудесно е, че те виждам, човече! Липсваше ни.

— Имах малко работа. Нали знаеш…

— Ясно. Лоренцо е в кабинета си.

— О, добре. Благодаря.

Трябваше да се обади на Лоренцо, че е тук. Тръгна по коридора и тъкмо се бе изравнил с вратата към гостната, когато забеляза някакво движение. Погледна в стаята и замръзна. Вътре беше Анджи и подреждаше цветя на една от масите.

Не можеше да откъсне поглед от нея. Стори му се по-слаба от всякога и… бледа. Дъхът му секна. Дали е болна?

— Здравей, Анджи — рече тихо, все още застанал на вратата.

Тя се обърна със сподавен вик и събори няколко цветя на пода.

— Зийк!

Сега бе с лице към него и той видя тъмните сенки под очите й. Влезе и спря на няколко крачки от нея.

— Какво става с теб, Принцесо?

Анджи постави ръка на гърдите си. Зийк забеляза, че пръстите й треперят. Приближи се към нея още малко.

— Не знаех, че ще дойдеш… — бе единственото, което успя да изрече тя.

— Така ли? Мисля, че трябва да обсъдим някои неща.

Очите й леко се разшириха и той осъзна, че гласът му е прозвучал заплашително.

— Можем ли да седнем някъде? — „Преди да паднеш“, искаше му се да добави.

Сега, когато бе съвсем близо до нея, забеляза, че трепери цялата.

Тя приседна на един от столовете. Зийк издърпа друг и двамата се озоваха лице в лице.

— Страхуваш ли се от мен? — попита я той направо.

— Разбира се, че не! — отвърна изненадана Анджи. — Никога не съм се страхувала от теб!

— Тогава защо трепериш, като че ли в стаята току-що е влязъл призрак?

Тя наведе глава, но Зийк забеляза, че устните й леко се извиха в усмивка, а раменете й се поотпуснаха.

— Просто ме изненада. Защо не ми се обади от Вашингтон, че пристигаш?

Той помисли за момент, после въздъхна дълбоко.

— Е, добре. Обещах да ти разкажа всичко, както и че няма да те лъжа. Истината е, че се страхувах да не избягаш, ако ти се обадя кога пристигам.

— О! — Изглеждаше изненадана. Зийк прекара пръсти през косата си, опитвайки да си спомни какво възнамеряваше да й каже.

— Добре ли си, Принцесо? Отслабнала си.

Анджи сключи ръце и ги отпусна в скута си.

— Добре съм. Просто напоследък нямам апетит.

— Знаеш ли… Хм… Искам да кажа, мина доста време, за да разбереш дали си…

— Не съм сигурна — спаси го тя, отговаряйки на недоизречения му въпрос. — Има такава вероятност, ала предполагам, че животът ми бе така объркан… А и бях толкова разстроена, че може всичко да се дължи само на нерви.

— Не може ли да се направи тест?

— Може. Но предполагам, че не съм готова да приема резултата, независимо какъв е. Затова не съм го направила.

— О! — Без съмнение въпросът оставаше неизяснен. Настъпи мълчание. — Лоренцо каза ли ти, че идва при мен? — сети се да попита накрая Зийк.

— Да. — Анджи вдигна поглед от ръцете си, които досега бе съзерцавала така, сякаш ги виждаше за първи път.

Зийк се пресегна и ги хвана. Бяха ледени, като че ли току-що ги бе извадила от планински поток. Загали ги, като се надяваше тя да не ги издърпа. Анджи вдигна глава и срещна погледа му.

— Аз… Искам да ти обясня какво правех тук, когато те срещнах. Най-сетне получих разрешение да го направя.

— От твоето правителство ли?

— Да.

Тя издърпа ръцете си и ги отпусна отново в скута си.

— По дяволите, Анджи! Ще ми дадеш ли възможност поне да ти обясня? — Скочи и отиде до прозореца. Бе глупаво да помисли, че ще я накара да го изслуша и разбере.

Като че ли прочела мислите му обаче, тя каза:

— Слушам те, Зийк.

Той се обърна и я погледна. Вече изглеждаше по-спокойна и страните й бяха започнали леко да се обагрят с руменина. Защо беше толкова невероятно красива? Мразеше се, когато се чувстваше толкова уязвим!

— Добре. — Пое дълбоко дъх, върна се при нея и седна отново. — Зная за какво смяташ, че съм те излъгал. Но аз не съм те лъгал. Наистина. Всичко, което ти казах за себе си и за моя живот, е вярно. Работех дълги години за разузнаването ни зад граница. Но нещата се промениха и бях отзован във Вашингтон. Включиха ме в операция на Дирекцията за борба с наркотиците, която се опитва да пресече пренасянето на опиати през границата с Мексико.

— И ти си смятал, че чичо Тио е замесен в търговията с наркотици?

— Той ли ти каза? — Тя кимна и той продължи: — Тогава би трябвало да ти е ясно и защо работех за него, нали?

— Тио ми обясни. Всъщност е благодарен, че ти и твоето правителство сте му помогнали да се справи със заплахите за живота и имуществото му. — Вдигна глава и го погледна. — И ми припомни, че ти спаси живота ми, благодарение на твоите умения като пилот.

— Тогава вече знаеш всичко, което исках да ти кажа. Това променя ли с нещо отношението ти към мен? Все още ли искаш да разтрогнем брака си?

Анджи остана загледана в него безкрайно дълго. Бе видяла мъката, изписана на лицето му.

— Никога не съм го искала, Зийк…

— Но ти замина!

— Така е. И мисля, че не мога да ти обясня защо. Чувствах се наранена… объркана… неподготвена да приема положението, в което се озовахме. В много отношения се държах като дете. Бях напълно неподготвена да се справя със силното влечение, което изпитах към теб от мига, в който се срещнахме. Всичко стана толкова бързо! Бях завладяна от неизпитвано дотогава прекрасно чувство и не се замислих нито за миг докъде ще стигнем… Разбирах, че ти се ожени за мен, за да ме защитиш. Това, което не разбирах тогава, е, че се нуждаех най-вече от защита от самата мен.

— Не смяташ ли, че си малко сурова към себе си?

— Наистина ли?

— Да. Искам да кажа, че ако всички действахме като безчувствени роботи и се опирахме само на логиката и разума, сигурно щяхме да се превърнем в зелени дребни човечета с остри уши и да обявим Марс за наша родна планета. — Пресегна се и отново взе ръката й. Този път Анджи не я отдръпна. — Какво смяташ, че си направила, за да се чувстваш толкова зле?

— Определено това, че те напуснах. Заминаването не бе от най-зрелите ми постъпки…

— Не зная дали е била зряла. Но тя причини много страдания, както забелязвам, не само на мен.

— Точно това имам предвид. Бях погълната изцяло от собствените си емоции и дори не се замислих как ще се почувстваш ти, когато се прибереш и намериш бележката ми…

Зийк извърна поглед.

— Нещо ми подсказва, че Лоренцо ти е поразказал това-онова за мен, след като се е върнал от Вашингтон, нали?

— Каза, че съм те наранила жестоко. — Той не отговори, само сви рамене. — А ти си последният човек, когото бих искала да нараня, Зийк. Знаех, че дори да се свържа с теб по телефона, няма да съм в състояние да говоря. После опитах да ти пиша, за да ти кажа какво изпитвам, но… Изглеждаше безнадеждно…

— Вече съм тук, Принцесо. Ще ми кажеш ли какво мислиш за нашия брак? Има ли шанс той да просъществува?

— Кога трябва да се връщаш? — попита тя, без да отвърне на неговия въпрос.

— Няма нужда да се връщам. Напуснах работата си във Вашингтон. Лоренцо ми предложи да остана негов служител. Мисля сериозно над това.

— Но още не си взел окончателно решение, нали?

Зийк поклати глава.

— Така е. Не бих могъл да понеса да продължа да живея тук и да те виждам всеки ден, като зная, че не си моя…

— Ти умееш да прощаваш.

— Не. Само съм реалист. Съгласен съм, че отношенията ни се развиха твърде бързо. И съм готов да поема отговорността за това, защото съм достатъчно… зрял и опитен… човек. Но след като веднъж се озовахме заедно, нямах сили да се откъсна от теб. При тези обстоятелства най-подходящият начин да поправя стореното бе да се оженя за теб. Знаеш ли, нищо не се е променило. Вече ми е трудно да седя на едно място, след като единственото, което желая, е да те отнеса горе и да те любя до умопомрачаване…

— Сякаш нищо не се е случило?!

— Ами… Според мен, ако се обичаме, имаме цял живот на разположение, за да изясним всичко подробно. Сигурен съм, че това няма да е последното недоразумение между нас. Само че ти не бива да бягаш вече от проблемите. Много ли искам от теб?

Анджи се свлече на колене пред стола му.

— О, Зийк! Толкова те обичам!

Обви ръце около коленете му, но той я вдигна в скута си. Седяха прегърнати, изпълнени със съжаление за болката, която всеки бе причинил на другия.

— Е, както изглежда май сте се помирили — внезапно прозвуча гласът на Лоренцо. — Току-що разбрах, че си пристигнал, Зийк. Готов ли си да започнеш работа, или си дошъл само на гости?

— Тук е, за да остане — каза Анджи, преди Зийк да успее да отговори. — Но не мисли, че ще започне работа веднага. — Погледна съпруга си широко усмихната. — Вече имам план за следващите няколко дни, който ще отнеме голяма част от времето му.

Зийк погледна объркано Лоренцо, после — съпругата си, чийто дързък отговор бе съпроводен от красиво изчервяване.

— Май си намерих нов шеф — изрече Зийк с усмивка и прегърна Анджи още по-силно. — Ще положа всички усилия, за да направя и двама ви щастливи, колкото и време да ми отнеме това!

Лоренцо се засмя, клатейки глава.

— Няма съмнение, че работата ще е напълно по вкуса ти!

Зийк погледна Анджи с дяволита усмивка.

— Сигурно. Определено ми харесват допълнителните служебни облаги…

Вдигна своята Принцеса на ръце и я понесе към спалнята…