Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zeke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 55 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2011)
Сканиране
helyg
Разпознаване и корекция
Ася (2011)

Издание:

Анет Бродрик. Трудна мисия

ИК „АРЛЕКИН БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, София, 1994

Редактор: Ани Димитрова

ISBN 954–11–0616–6

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Зийк стоеше нехайно облегнат на стената в залата на международното летище на Мексико Сити с ръце в джобовете и наблюдаваше върволицата от хора.

Без да обръща внимание на преценяващите погледи, които му хвърляха някои от жените, минаващи край него, погледът и мислите му бяха насочени към пътниците, пристигнали преди малко от Мадрид.

Знаеше, че ще разпознае Анджела Де ла Гарца, въпреки че досега никога не я беше виждал. В течение на седмиците, откакто работеше за чичо й, Зийк бе влизал неведнъж в кабинета на Лоренцо, където беше виждал нейни снимки. Усмихнатото й лице го бе гледало от различни снимки, правени в продължение на две десетилетия.

Затова нямаше да има никакви проблеми да разпознае жената, която дойде да вземе от Мексико Сити и да отведе в Монтерей с частния самолет на чичо й.

Според Лоренцо племенницата му имала приятен характер. Била твърде малка, когато починали родителите й, за да ги помни, и израснала с мисълта, че Лоренцо е неин баща. Сега той признаваше, че изглежда я е глезил повечко в стремежа си тя да не чувства загубата на родителите си. По времето, когато я настанил в частно училище, Анджела вече била доста своенравна и независима.

Монахините, поели обучението й, били поразени от липсата на каквито и да било обноски у нея. Непрекъснато я викали в Дирекцията за това, че говори в час, че се смее, вместо да учи или че не е направила домашното си.

След постъпването в гимназията, действията й ставали все по-често повод за порицания. Накрая Лоренцо решил да я изпрати в семейството на майка й, живеещо в Испания, като се надявал, че там ще я научат на изискани обноски, които би трябвало да се очакват от една възпитана както трябва млада дама.

Сега Лоренцо бе сигурен, че е взел правилно решение. Неговата красива племенница с блестящи очи бе станала сърдечна, жизнерадостна млада жена с изключителен чар. Посещаваше я често в Мадрид. Сега тя вече беше завършила образованието си и, за негова изненада и удоволствие, работеше като учителка в начално училище. Лоренцо обичаше да говори за нея винаги, когато забележеше, че Зийк гледа снимките й.

Постепенно Зийк започна да мисли постоянно за младото момиче. Най-новата снимка, направена на Анджела през пролетта, непрекъснато се явяваше в съзнанието на Зийк, когато затвореше вечер очи. На нея госпожицата бе застанала пред огромна канара край водопад. Очите й бяха с цвета на пролетната трева, а косата й приличаше на поток от златисти вълни с кичури в медно и сребристо. Тя гледаше усмихната в обектива и лицето й излъчваше обич към човека, направил снимката. Именно това изражение навестяваше нощем сънищата му и в тях Анджела гледаше НЕГО точно по този начин.

Никога преди не бе реагирал така при вида, на която и да е жена, да не говорим за снимка. Привличаха го интелигентните и уверени в себе си жени, които се чувстваха спокойни с мъжа до тях и не изпитваха нужда от друга връзка.

Обикновено прекарваше времето между различните задачи с някоя жена, чието присъствие му беше приятно. Неговите приятелки разбираха, че отношенията им не са обвързващи.

За него да мечтае за племенницата на човека, когото се надяваше да съсипе, бе връх на глупостта. Но това не беше проблем до мига, в който Лоренцо съобщи, че въпреки усилията му да я разубеди, Анджела пристига на гости…

Зийк разбра веднага, че трябва да потисне всичките си мисли за нея. Оставаше му надеждата, че Анджи, както я наричаше чичо й, няма да остане дълго.

И Лоренцо бе на същото мнение по отношение на последното. Сега моментът не беше подходящ в имението да гостува член на фамилията. Не и след неприятностите напоследък.

Нарастващото напрежение около Де ла Гарца и неговата дейност улесниха в голяма степен наемането на Зийк. Той постъпи на работа със задачата да подсили сигурността в имението и да служи като личен телохранител на Лоренцо. Фактът, че през последните няколко години бе живял в Европа и няма никакви връзки в областта, караше Лоренцо да му вярва повече, отколкото дори на хората, които работеха за него от доста време.

Де ла Гарца разбираше, че има силен противник, който се стреми да съсипе него и дейността му. Но нямаше представа кой е.

За времето, през което работи за него, Зийк успя да разкрие двама от агентите на Управлението за борба с наркотиците. Не знаеше обаче кой от тях е подкупен. За да разбере, му бе необходим достъп до документите в кабинета на Лоренцо. Де ла Гарца обаче ги пазеше ревностно. Никога не допускаше някого вътре в свое отсъствие и винаги заключваше, когато излизаше. И макар заключените стаи да не представляваха проблем за Зийк, нуждаеше се от достатъчно време, за да влезе и разгледа документите, без да бъде забелязан…

Той прехвърли тежестта на другия си крак и опря стъпало в стената, продължавайки да гледа пристигащите пътници.

Веднага, щом забеляза Анджела, Зийк се изправи в пълен ръст. Беше по-дребна, отколкото предполагаше. Самият той не бе особено висок, ала подозираше, че тя едва достига брадичката му. Освен това бе облечена по-обикновено, отколкото очакваше. Носеше бледозелен костюм, а косата й бе прибрана на кок по начин, по който не го бе правила на нито една снимка. При повечето жени прическата би изглеждала твърде строга. При Анджи обаче тя подчертаваше овалната форма на лицето и кадифената гладкост на кожата й.

Зийк тръгна с отмерени крачки към жената, която дойде да посрещне, прикрил чувствата си зад маска на равнодушие…

 

 

Анджи имаше усещането, че терминалът на полетите се люлее като презокеански лайнер по време на буря. Но тъй като всички останали изглеждаха незасегнати от необяснимото явление, реши, че това се дължи на умората от полета. Надяваше се след малко радостта от срещата с нейния чичо да й даде нови сили, за да издържи остатъка от следобеда.

Не си бе идвала вкъщи повече от десет години. Сега — въпреки постоянните предложения на Тио да изчака по-подходящ момент за гостуване — тя настоя да пристигне и заяви, че не може да чака повече. Дали той ще й прости, че прояви такова упорство? Дали ще реши, че е останала същото недисциплинирано момиче, което бе изпратил в Испания преди толкова години?

Надяваше се да успее бързо да го убеди, че причината за нейната настойчивост е обичта й към него и към родния дом.

Докато приключи с митническите формалности, Анджи успя да овладее чувствата си. Беше готова да застане лице в лице с чичо си и…

Вниманието й привлече висок широкоплещест мъж, който идваше към нея. Вървеше с ленива походка, която подчертаваше мъжествеността на тялото му. Забеляза плавните движения на стегнатите мускули на бедрата, очертаващи се под плътно прилепналите джинси. По него нямаше нито един излишен грам.

Анджи вдигна очи към упоритата му брадичка, към устните, които не се усмихваха, и носа, вероятно чупен, и то — неведнъж. Когато погледът й се спря на очите му, й се стори, че я пронизва мълния. Мъжът я беше наблюдавал, докато тя мислено оценяваше физическите му достойнства!

Смутена, Анджи сведе поглед.

— Госпожица Де ла Гарца?

Само едно нещо може да бъде по-смущаващо от това някой непознат да забележи, че го наблюдавате — да се обърне към вас по име. Дълбокият му глас отекна в нея и тя усети как се изчервява. Потрепери, объркана от необяснимата си реакция към един напълно непознат мъж.

— Да? — Спря пред него и си наложи да посрещне погледа му, без да издаде вихъра от чувства, предизвикан от него.

— Казвам се Зийк Даниълс. Работя за Лоренцо Де ла Гарца. Изпрати ме да ви посрещна, тъй като нямаше възможност да дойде лично.

— Искате да кажете, че чичо не е тук? — Тя огледа пълната зала, изведнъж почувствала се като изгубено дете, непотърсено от родителите си.

— Точно така. — Погледна край нея към носача, който буташе количката с багаж. — Всичко това ваше ли е?

Анджи настръхна.

— Да. Има ли значение с колко багаж пътувам?

— Разбира се, че не. — Той сви рамене, после я подхвана за лакътя. — Ще вземем такси до частното летище, където е самолетът на чичо ви.

Думите му я хвърлиха в смут. Беше се надявала чичо й Тио да се съгласи тя да прекара нощта в Мексико Сити, за да си почине, преди да продължи пътуването.

Погледна през прозорците на залата към тъмните буреносни облаци, които бързо закриваха небето.

— Задава се буря. Предполагам, че не възнамерявате да летим в такова време.

Той я пусна и постави ръце на хълбоците си.

— Вижте какво, госпожице, опитвам се да свърша това, което ми е наредено. Ясно ли е? Аз също не съм очарован от перспективата да летим при подобни метеорологични условия, но няма да ми е за първи път и едва ли — за последен.

Анджи прехапа долната си устна и се огледа. Бе непоносимо уморена, толкова уморена, та й се струваше, че може да спи цял месец! Почти не хапна по време на полета и сега беше гладна. Освен това отсъствието на чичо й я нарани. Знаеше, че не е особено доволен от нея, ала бе дълбоко огорчена от факта, че той е изпратил един от служителите си да я прибере, като че ли е някаква нежелана пратка…

Обърна се и тръгна през залата. Зийк я настигна и отново я хвана за ръката — навреме, за да я дръпне встрани от една количка с багаж. Анджи сякаш не забелязваше нищо.

— Вижте, разбирам, че се страхувате да летите в малък самолет при лошо време. Сигурен съм, че Лоренцо ще ви разбере и няма да има нищо против да останем тук тази нощ. Ще отидем в някой хотел, ще се настаним и ще вечеряме рано. Харесва ли ви идеята?

Тя отново се почувства замаяна и се препъна. Разтревожен, Зийк я прихвана през талията. Беше съвсем пребледняла.

— Не постъпвай така с мен, Принцесо, не припадай! — прошепна едва чуто той.

Поведе я към най-близкия изход и когато се озоваха отвън, махна на първото минаващо такси. Докато шофьорът и носачът се оправиха с багажа, Зийк я настани на задната седалка. Анджи отпусна глава на облегалката и притвори очи с въздишка. Той даде на шофьора името на един от най-луксозните хотели в града и седна до нея. Тя отвори очи.

— Съжалявам. Не съм свикнала да пътувам.

— Не се притеснявайте… Може да се случи на всеки. Трябваше сам да се сетя и да уредя да останем тук тази вечер.

Какво ставаше с него? Нали възнамеряваше да издигне защитна стена между тях? Но в мига, в който я видя толкова бледа и безпомощна, забрави твърдите си намерения да стои далече от нея.

Настъпи тишина, която Анджи наруши първа:

— Казахте, че името ви е Зийк, нали?

— Точно така.

Тя още не бе вдигнала глава от облегалката. Очите й бяха подпухнали и изглеждаше така, като че ли току-що се е събудила. Сочните й устни привлякоха погледа му и накараха тялото му да реагира мигновено. Стисна зъби и извърна поглед, като си напомни, че се намира тук служебно, а тази жена е забранен плод за него.

Тялото му обаче го предаде и той започна да се чувства все по-неудобно в тесните джинси.

— В Мексико ли сте роден?

Зийк се размърда неспокойно.

— Не, в Южен Тексас — отвърна, без да я погледне.

— О, това обяснява факта, че говорите испански като местен човек. — Той не отговори и тя продължи: — Отдавна ли работите при чичо?

— От няколко седмици.

— Като пилот ли ви е наел?

Можеше и така да се каже, тъй като в молбата за постъпване на работа бе споменал и уменията си да пилотира самолет.

— Между другото — отвърна.

— Нямам търпение да се върна в имението. Понякога сънувах, че вече съм тук. После се събуждах и разбирах, че все още съм в Испания… Никога не съм предполагала, че е възможно човек да изпитва такава силна носталгия по дома.

В момента, в който спряха пред хотела, небето сякаш се продъни и над града заваля проливен дъжд. Портиерът изтича към колата с огромен чадър. Зийк слезе пръв и предложи ръка на Анджи. Веднага, когато учтивостта му позволи, той се отдръпна от нея, уж да провери какво става с багажа й, ала всъщност за да подложи разгорещеното си тяло на отрезвяващото въздействие на хладния дъжд.

Когато той влезе в хотела, Анджела вече стоеше до рецепцията. Обърна се и го погледна разтревожена.

— Нямат никакви свободни места. В града се провеждат два конгреса и всички стаи са заети. — Внезапно зениците й се разшириха. — О, Зийк, съвсем сте мокър!

Действително дрехите бяха прилепнали към тялото му. Той отлепи мрачно памучната риза от гърдите си, приглади назад кичур коса, паднал на лицето му, и погледна многозначително администратора. После извади портфейла си, взе банкнота с голяма стойност и я притисна с длан към плота. Плъзна бавно ръка така, че банкнотата да се подава между палеца и показалеца му.

— Както виждате — рече той и погледна с примирение дрехите си, — имаме голяма нужда от място за нощувка. Бихте ли проверили още веднъж дали нямате НЕЩО свободно?

Не остана изненадан, когато няколко минути по-късно администраторът каза, че открил един апартамент, чиято резервация била отказана. Преди малко я бил пропуснал поради недоглеждане…

Докато се качваха с асансьора към апартамента, Зийк мислеше, че трябва да купи някакви дрехи, тъй като не бе взел никакъв багаж със себе си. Пиколото отвори вратата и се отдръпна встрани. Зийк последва Анджела във всекидневната. През отворена двойна врата се виждаше спалнята.

— Изглежда — обърна се той към пиколото — администраторът не е разбрал, че искаме два апартамента.

— Да, сър — кимна пиколото. — Но имате късмет, че поне този апартамент не беше зает. Диванът може да се ползва като второ легло. Съжалявам, но не сме в състояние да направим нищо повече.

— Ако предпочитате спалнята, аз ще спя тук — рече тихо тя.

— Не ставайте смешна. Разбира се, че ще се настаните в спалнята!

— Има още една баня — каза им пиколото и след като внесе багажа, напусна апартамента.

Зийк се обърна към Анджи.

— Съжалявам, госпожице Де ла Гарца… — започна объркан.

— Моля ви, грешката не е ваша. И Де ла Гарца звучи прекалено официално. Приятелите ме наричат Анджи. — Тя се усмихна. — Надявам се да станем приятели, Зийк.

Той се почувства безпомощен да направи каквото и да е при създалите се обстоятелства.

— Не мислиш ли, че трябва да свалиш тези дрехи и да се преоблечеш? — попита Анджи след малко.

— Страхотна идея! — изръмжа Зийк. — Дано откриеш в куфарите си нещо подходящо за мен, защото не взех никакъв багаж.

— Разбира се — кимна тя. — Стига да нямаш нищо против да си облечен неофициално.

— Не ставай смешна! Не бих могъл да се намъкна в твоя дреха.

— Една приятелка ми подари за рождения ден хавлиен халат с „универсален размер“, както се изрази тя. Донесох го, за да го подаря на чичо Тио, тъй като буквално се губех в него.

Не му се искаше да ходи по магазини с мокри дрехи и мисълта да облече нещо сухо ставаше все по-привлекателна за него. Анджи влезе в спалнята и зарови из куфарите. Най-сетне възкликна доволно и донесе тревистозелен халат. Зийк почти се разсмя, като видя колко е голям. Нямаше съмнение, че ще му стане — опасността да се изгуби в него беше съвсем реална.

— Благодаря — промърмори той, взе халата и отиде в банята.

Съблече всичко от себе си и се подложи под душа. Топлата вода галеше хладната му кожа и Зийк изстена от удоволствие. Опита се да не мисли за нищо друго, освен за приятното затопляне, което усещаше.

Не съжаляваше, че не продължиха за Монтерей. Още когато кацна при пристигането си, метеорологичната прогноза не му хареса. Сигурно стана добре, че Анджела го накара да останат.

АНДЖИ… Споменът за познатата снимка, от която тя го гледаше усмихната, постепенно бе изместен от новата представа за улегналата сдържана Анджела. „Приятелите ме наричат Анджи — беше му казала. — Надявам се да станем приятели, Зийк.“

Той изстена отново и спря водата. Грабна кърпата и енергично се избърса. Може би наистина стана добре, че не излетяха в това време, може би тя наистина се нуждае от почивка и сън, преди да види отново Лоренцо, но — по дяволите! — защо трябваше да бъдат в един апартамент?

Излезе от банята и видя, че Анджи го чака във всекидневната. Изглеждаше леко притеснена.

— Надявам се да нямаш нищо против, но бих предпочела да вечеряме тук. Обадих се на обслужване по стаите и поръчах техния специалитет. Ако предпочиташ нещо друго…

— Не, за мен няма значение.

— Освен това се обадих на Тио. Казах му за бурята и че съм те помолила да продължим пътуването утре. Искаше да говори с теб и му отговорих, че си в банята. — Замълча и прехапа долната си устна.

— Така се наложи да му обясня, че в хотела няма свободни стаи…

Зийк се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце.

— Обзалагам се, че е изпаднал във възторг. Анджи поклати глава.

— Не съвсем. Иска да му се обадиш веднага, когато излезеш от банята.

— Това никак не ме изненадва.

— Ще отида да се изкъпя и преоблека. — Погледна го разтревожено. — Струва ми се, че вината е моя за всичко… — Показа с ръка стаята и дъжда, който плющеше навън. — Тио се ядоса, а аз не знаех какво да кажа…

— Върви в банята и престани да се притесняваш. Просто на чичо ти му се събра доста напоследък.

— Предполагах, че ще се зарадва, след като пристигна тук, но гласът му звучеше почти гневно затова, че не му се подчиних…

Зийк се отблъсна от вратата и отиде до дивана, на който седеше тя. Наведе се, хвана ръката й и я накара да стане.

— Слушай, Анджи. Изтощена си, това е всичко. Когато сме преуморени, ни се струва, че всичко край нас е мрачно и че правим само грешки. Вземи един душ и ще се почувстваш значително по-добре. После ще хапнем и ще легнем да спим.

Тя се обърна и излезе от всекидневната. За момент Зийк изпита непреодолимо желание да обвие ръце около нея и да я притисне към себе си…

Вместо това обаче вдигна слушалката и се обади на шефа си.