Анет Бродрик
Трудна мисия (7)

Шеста глава

Зийк чу леки стъпки по стълбището. Въпреки, че бе спокоен и спа дълбоко цяла нощ, тихият звук го събуди.

Отпуснала глава върху гърдите му, Анджи спеше. Изглеждаше толкова невинна, доверчива и уязвима в съня си! Това го накара да изпита внезапна болка.

Без да я буди, той стана и успя да обуе джинсите си, преди лекият шум да замре пред вратата на тяхната стая. Бръкна в един таен джоб на торбата, взе пистолета си и тихо се приближи към вратата.

Лекото почукване на нея го изненада.

— Хей, Зийк! Тук ли си? Хайде, човече, времето лети. Трябва да тръгваме!

Той разпозна гласа на Пабло, един от хората на Лоренцо. Въздъхна с облекчение и хвърли поглед към Анджи. Тя леко се размърда — явно почукването и гласът я бяха събудили. Очите му се разшириха от ужас, когато видя, че тя отваря очи, сяда и…

Хвърли се към леглото и запуши устата й със свободната си ръка.

— Хей, Пабло, буден съм — отвърна Зийк. — Радвам се, че си пристигнал. Ще събудя Анджи и ще се видим долу след малко.

Изчака, докато стъпките заглъхнаха, и свали ръка от устата на Анджи. Тя не възропта срещу безцеремонното му държание и той се взря в нея изпитателно — беше се втренчила в оръжието му.

Той прибра пистолета в торбата колкото можеше по-нехайно.

— Успахме се, Принцесо — рече Зийк. Седна и започна да се обува. — Отдавна трябваше да сме будни. Едва не ни хванаха в леглото. Страх ме е дори да помисля какво би направил Лоренцо с мен, ако ни бяха видели! — Пресегна се и взе ризата си. — Отивам за кафе и, ако имаме късмет, за закуска. Изчакай двадесетина минути и ела — все едно, че сме спали в отделни стаи и не сме се виждали от снощи. Казах на Пабло, че като слизам надолу, ще те събудя.

Когато най-сетне се обърна към нея, в погледа му се четеше непреклонност.

— Защо носиш пистолет със себе си, Зийк? — плахо попита тя.

Ядосан, той постави ръце на кръста си.

— Не чу ли какво ти казах току-що?

— Чух. Само искам да разбера защо имаш пистолет — настоя Анджела.

— Това е част от работата ми, Принцесо. — Отвори вратата. — Двадесет минути, не повече!

Мръсната врата се хлопна след него и тя остана загледана безмълвно в нея.

Стана и като замаяна отиде до мивката. Нямаше топла вода, но това беше без значение.

О, Господи, какво бе направила? Как можа да забрави всичко, на което я бяха учили? Какво беше това необяснимо чувство, което я караше да се поддава на поривите си, и едва по-късно да мисли за последствията?

Защо пистолетът да е част от работата на Зийк за чичо й? Не разбираше, ала щом стигнеха вкъщи, непременно щеше да потърси отговор!

Полетът определено й помогна да забрави временно въпросите, които се въртяха в главата й. Анджи не знаеше, че Зийк е уредил да се приберат с хеликоптер. Ако беше разбрала по-рано, щеше да настои да се придвижат с кола.

Нямаше обаче никаква възможност да избира. Когато слезе долу, следвайки старателно инструкциите на Зийк, тя видя Пабло и отново се удиви как може такъв човек да работи за чичо й. Не разбираше защо Тио има нужда от служител, който прилича на борец.

И едва след закуска, когато тримата тръгнаха към хеликоптера, очакващ ги в края на града, й стана ясно как Пабло е успял да пристигне толкова бързо.

Обхвана я панически страх.

— Не, Зийк! Абсолютно невъзможно е да се кача в… това… Ако искаш, върви, а аз ще изчакам тук. Ще хвана автобус… Или ще взема кола под наем. Но не… Няма да се кача в този хеликоптер за нищо на света! Зийк! Пусни ме! Не! Няма да се кача… Не искам да летя отно… Зийк!

Беше съвсем безцеремонно стоварена на една от седалките и мигновено прикована на място с колана.

Когато излетяха, остана свита зад Пабло, докато той и Зийк бърбореха безгрижно и се любуваха на пейзажа под тях. От време на време Зийк се обръщаше назад и я поглеждаше. Усмихваше й се съчувствено и я докосваше по ръката или коляното, като че ли се извиняваше…

Как смееше да постъпва с нея по този начин? Знаеше колко много се страхува да лети, особено след станалото завчера! Как можеше да очаква тя безропотно да се подчини и да се качи на хеликоптер?

Не се страхуваше от смъртта. Терзаеше я несигурността дали наистина ще умре, или преди това ще бъде подложена на невъобразими болки.

Но ако й е писано да умре… Е, поне поведението й през миналата нощ ще бъде оправдано. Благодарение на импулсивността си пое по път, който й разкри свят от непознати досега усещания и неизпитвано удоволствие.

Може би беше постъпила глупаво и щеше да съжалява за стореното до края на живота си, но в момента единственото, което желаеше, бе тази нощ да се повтори…

Отпусна глава на облегалката и затвори очи, като се абстрахира напълно от настоящето.

— Анджи, добре ли си? — Зийк я докосна леко. Тя го погледна и кимна.

— Ето там, пред нас, е площадката за кацане — посочи той. — Скоро ще бъдеш вкъщи.

Анджи се изправи и опита да погледне между широките рамене на Зийк и Пабло. Ламариненият покрив на хангара блестеше на слънцето. Пред него видя черна лимузина и няколко мъже, които гледаха към тях.

Спускането й се стори прекалено бързо и й се зави свят. Имаше чувството, че пропада в бездънна бездна. Преди обаче да успее да се замисли над непривичното усещане, се приземиха и чичо й затича приведен към хеликоптера.

Пабло изключи мотора и перките забавиха въртенето си, докато накрая спряха. Зийк изскочи навън, подхвана Анджи през талията и я свали на земята. Веднага, щом тя стъпи на крака, той се отдръпна няколко крачки встрани и чичо й я грабна в прегръдките си.

— Анджела! Слава Богу, всичко е наред! Не бих желал да изживея подобен кошмар отново! — Дълго останаха прегърнати. Най-сетне той я пусна и я погледна. — Хайде, да вървим вкъщи. Сигурно си изтощена от толкова преживявания. — Обърна се и потупа Зийк по рамото. — Доведе я жива и здрава, Зийк. Длъжник съм ти, приятелю.

— Просто си вършех работата, шефе — отвърна Зийк, без да поглежда Анджи.

Тя и Лоренцо тръгнаха към колата прегърнати.

— Кои са тези хора, Тио? — попита Анджи. — Като че ли имаш цяла армия!

Стигнаха до лимузината и един от мъжете отвори задната врата. Зийк заобиколи и седна върху малката седалка, обърнат с лице към Анджи, чичо й и Пабло. Останалите трима седнаха отпред.

— О, Анджи, колко е хубаво, че се върна вкъщи! Толкова дълго те нямаше! Има доста промени. Някои добри, други лоши… — Лоренцо взе ръката й и я потупа. — Веднага, след като си починеш, ще поговорим.

Тя погледна Зийк и видя безпристрастното изражение на лицето му, което толкова често бе забелязвала, откакто се запозна с него. Нима беше само преди няколко кратки дни? Струваше й се, че винаги го е познавала, като че ли той бе част от живота и мечтите й…

Знаеше, че зад този непроницаем поглед Зийк крие мислите и чувствата си. Надяваше се някой ден той да пожелае да ги сподели с нея.

— Разкажи ми за роднините си, Анджела. Какво ново има при теб от миналата пролет?

Тя заразказва за живота си — такъв, какъвто беше, преди да срещне един мъж на име Зийк Даниълс, който само за три дни успя да обърне всичките й представи за света с главата надолу…

 

 

— Маслопроводът беше прерязан, но така, че да избие, след като се озовем във въздуха — обясняваше Зийк по-късно същия ден, седнал пред бюрото на Лоренцо в неговия кабинет.

— Предполагам, че е изключено да грешиш.

— Напълно.

— Радвам се, че изпратих екип да открие самолета. Искам доказателства.

— Кого, мислиш, са искали да премахнат?

— Вероятно за тях е било все едно. Знаят, че самолетът е мой. Изглежда са искали да ме предупредят.

— Но ако не бяхме оцелели, за да разберем какво се е случило, що за предупреждение щеше да бъде това?

— Щях да разбера. Ще се обадя на собственика на хангара. Трябва да проверим кой може да го е направил — дали е човек от охраната, или е някой от неговите служители, който е бил подкупен.

— Всеки си има цена, Лоренцо, знаеш го.

— Разбира се. Постигнах успеха си, като никога не признавах „не“ за отговор. Това, което имам, е само мое дело. Ала трябваше да се откупя. Така покрай мен забогатяха и други хора. — Той поклати глава. — Сред тях обаче има и такива, които са твърде алчни. Гледат мен и искат да имат всичко, което съм постигнал за години. Смятат, че остарявам и е лесно да ме изместят… — Погледна Зийк изпитателно. — Те обаче грешат. Вече са разбрали, че съм много по-силен и умен, отколкото са предполагали.

— Какво научи от човека, когото хванахте, че се опитва да проникне в имението?

Лоренцо поклати глава.

— Не знае нищо. Бил е нает, за да проникне тук и да проучи разположението на сградите в имението. Онзи, който го е наел, му предложил нечувана сума, ако се справи.

— Знаеш ли кой стои зад този опит, зад прекъснатия маслопровод, зад експлозията миналия месец?

— Надявах се ти да намериш отговорите на някои от тези въпроси… Това е една от причините, поради които те наех.

— Всички, с които разговарях, са прекалено уплашени, за да кажат нещо. Но едно ми е ясно, Лоренцо. Имаш могъщ враг.

Лоренцо кимна.

— Ако някой реши да ме унищожи, ще са му нужни много сили и власт, за да успее. Съмнявам се обаче, че такъв човек съществува.

Зийк се пресегна, взе бутилката уиски, която стоеше между тях, и си наля в кристална чаша. Предложи на шефа си и той кимна.

— Не те разбирам, Даниълс — каза Лоренцо, след като отпи.

— Какво толкова има за разбиране? Аз съм обикновен човек, който има нужда от обикновени неща.

— Точно обратното. Доста сложна личност си… Имам чувството, че си истинска загадка. Спазваш строго някакви свои принципи. Безкрайно си взискателен към себе си. А когато ти приписват нещо, което не си извършил, вместо да се защитаваш, ти се оттегляш!

— Значи продължаваш да ме проверяваш, а?

— Не обичам загадките. Ти се появи на вратата ми в много подходящ момент, точно когато имах нужда от човек с твоите способности и умения…

Зийк преметна единия си крак върху другия.

— Искаш да кажеш, че не вярваш в случайности и съвпадения, така ли?

— А според теб това изчерпва всичко, нали?

— Не. Бях без работа. Пред човек с моите — как го каза ти? — способности и умения има доста възможности. Носеха се слухове, че се каниш да назначиш нови хора.

— Колко време беше без работа?

— Няколко месеца. Имах на разположение предостатъчно време, за да помисля какво да правя. Получих няколко предложения. — Отпи глътка уиски. — В крайна сметка реших, че не ме е грижа за моята репутация и няма значение какво мислят другите за мен. Знаех, че съм се държал професионално.

— Можел си да се защитиш и… вероятно си щял да спечелиш.

— О, да! Само че остава въпросът какво точно щях да спечеля? Възможността да продължа да рискувам живота си за една организация, отказала се от мен при първия намек, че нещо не е наред ли?

Докато Лоренцо размишляваше над думите му, Зийк откри, че философията, която току-що бе развил, е по-скоро негова лична, отколкото на човека, за когото се представяше. Беше сигурен, че ако обстоятелствата действително го принудят, ще напусне работата си в Управлението без капчица съжаление и дори няма да се обърне назад…

Откритието го изненада. Но като се замисли, осъзна нещо, което всъщност знаеше отдавна — бе готов да предлага лоялност, докато тя бъде приемана безрезервно. В противен случай щеше да се оттегли…

Сега обаче не се колебаеше. Всичко беше ясно. Искаше да разобличи човека, седнал зад бюрото. Презираше всичко, което вършеше Лоренцо. Или той, или някой друг като него бе допринесъл за смъртта на Чарли — неговият приятел от детството…

Вярно е, че никой не бе принудил Чарли да опита наркотиците. Любопитството му бързо се бе превърнало в пристрастеност към опиатите, която го промени до неузнаваемост. И когато Зийк напусна военновъздушните сили и се прибра у дома, завари приятеля си в окаяно състояние. Тази развалина нямаше нищо общо с момчето, с което беше израснал!

В крайна сметка Чарли се прости с живота… Твърде мъчително…

Не! Нямаше да толерира хора като Лоренцо, чиято алчност отнемаше живота на другите. Те не заслужаваха дори съжаление…

А сега, след като опозна и Анджи, в гърдите на Зийк забушува смразяващ гняв. Как бе възможно тази невинна млада жена да бъде отгледана от човек, чиито понятия за чест и морал бяха напълно изкривени от стремежа му към власт?

— Та, какво се е случило между теб и Анджела? — върна го към настоящето настойчивият въпрос на Лоренцо.

Не внезапното нарушаване на възцарилата се тишина стресна Зийк, а самият въпрос, който го свари неподготвен. Загледа Лоренцо, без да е сигурен дали е чул правилно.

— Моля? — попита учтиво и разкърши рамене.

— Познавам племенницата си твърде, добре. А дори и да не я познавах, за повечето хора тя е като разтворена книга. Всички нейни мисли и чувства са изписани на лицето й.

— Не разбирам какво общо има това с мен.

Лоренцо отпи, като гледаше Зийк над ръба на чашата.

— Откакто сте пристигнали, Анджела не откъсва поглед от теб.

Нито един мускул не трепна на лицето на Зийк. Той продължи да гледа невъзмутимо шефа си.

— Не съм забелязал.

Лоренцо сви рамене.

— Може би. Поне беше дискретна… — Той въздъхна. — Страхувам се, че е доста наивна. Предполагам, че и аз, и семейството на майка й я възпитавахме твърде строго и я държахме изкъсо. Затова животът й досега е бил твърде затворен. Разговарял съм с нея дали иска да се омъжи, ала тя предпочита да работи известно време като учителка. Сърце не ми дава да й откажа.

— Спомена ли ти, че иска да създаде училище в някое от близките селища? — Зийк се надяваше Анджи да му прости, че издава малката й тайна.

— Така ли? — изненада се Лоренцо.

— Да, научих го от нея. Нямаше търпение да пристигне и да провери дали е възможно да остане да живее тук и да преподава.

— Чудя се защо ли никога не ми го е казала?

— Изглежда се е бояла, че може да не одобриш идеята й.

— Как успя да научиш толкова много за племенницата ми само за няколко дни?

Зийк се засмя.

— Наложи се да преминем заедно през някои необичайни изпитания, не мислиш ли? Съвсем естествено е да станем повече от познати.

— Анджела е много впечатляваща и…

— Така ли смяташ? — прекъсна го Зийк. — Аз пък я намирам за интелигентна жена, готова да отстоява мнението си.

— Ти прекара три нощи с нея!

Зийк замръзна на място в очакване на следващия удар. Лоренцо действаше като разрушител на подводници, който от време на време пуска по някой снаряд, за да провери какво ще улучи. Всъщност се опитваше да го обърка, за да го накара да направи някакво признание. Фактът, че досега тази тактика бе останала безрезултатна, като че ли изобщо не го обезсърчаваше.

— Така е — съгласи се Зийк.

— И след тези три нощи, които прекарахте заедно, племенницата ми не откъсва поглед от теб…

— Би ли изяснил накъде биеш, Лоренцо? — Смръщи вежди.

— Искам да зная какви са чувствата ти към Анджела!

Зийк сбърчи нос.

— Какви са чувствата ми? Хм… Ами… Анджи ми харесва и… Приятно ми е, когато сме… заедно. Възхищавам й се за много неща и…

— Любихте ли се? — прекъсна го рязко Лоренцо. Пряко попадение!