Анет Бродрик
Трудна мисия (5)

Четвърта глава

— Зийк! Погледни! Ето там!

През последните часове, изпълнени с горещина и непоносима болка в рамото, състоянието му изобщо не се подобри. Всяка крачка му струваше огромни усилия.

Анджи го дръпна за ръката и го изтръгна от вцепенението, което го бе обхванало.

— Оттатък хълма се вижда дим! Може би там живее някой!

Зийк погледна в посоката, накъдето сочеше тя, и напрегна зрението си. След малко забеляза дима, който се издигаше бавно над върховете на дърветата. Спря и разтърка слепоочията си.

— Боли ли те раната на челото?

— Малко. Също и рамото. Болката не намалява.

— Искаш ли още една таблетка?

Изкушението беше голямо, но той се огледа и остана изненадан колко ниско бе слязло слънцето. Обърна се отново в посоката, откъдето се виждаше димът.

— Хайде да видим дали там има някой. Страхувам се, че ако взема нещо обезболяващо, ще заспя.

Двамата тръгнаха направо през гористата местност в посока към пушека. Стигнаха задъхани до върха на невисокия хълм.

Долу, в ниското, видяха примитивна дървена хижа. Беше на не повече от двеста метра пред тях. Пушекът се издигаше от един каменен комин.

— Е, поне намерихме място, където да пренощуваме — рече утешително Анджи. — И знаем, че вътре има някой.

Погледна Зийк и безпокойството й се усили. Лицето му беше бяло като платно.

Той мислеше, че все пак са извадили късмет да открият някого в тези планини. Ще обясни, че са претърпели авария със самолета… Хората ще разберат… Какво става със светлината? Слънцето залязваше прекалено бързо… Слава Богу, че почти стигнаха до хижата…

Зийк се препъна, но вместо да се изправи, се свлече безчувствено на земята. Анджи го сграбчи за здравата ръка, ала не успя да го задържи.

— Зийк!

Огледа се наоколо, като се чудеше какво да предприеме. Не би могла да го носи — бе твърде тежък. Изтича до хижата и почука на вратата. След като никой не отговори, тя почука отново и извика:

— Моля ви, помогнете ни! Кацнахме принудително и пилотът е ранен. Моля ви! Ще ни помогнете ли?

След няколко минути, които й се сториха цяла вечност, вратата бавно се отвори навътре. Показа се възрастна жена, която гледаше разтревожено.

— О, благодаря ви! — рече Анджи. — Има ли някой, който да ми помогне да го пренесем вътре? — Посочи към лежащия в безсъзнание Зийк. — Вървяхме няколко часа дотук, а той имаше силни болки…

Жената излезе навън.

— Сама съм, но ще видя какво мога да направя. — Тръгна бързо към Зийк. — Къде е ранен?

— Мисля, че рамото му е много зле, има и рана на челото.

— Кога се случи това?

— Сутринта. Нямам представа точно преди колко време.

Стигнаха до Зийк и коленичиха край него. Жената свали превръзката от главата му и огледа раната, после го докосна леко по рамото. Той изстена, без да дойде в съзнание.

— Рамото му е изкълчено. Не бива да го оставяме така. Колкото по-дълго е в това състояние, толкова по-трудно ще се намести. Хайде, помогни ми.

Анджи гледаше смаяна уверените движения на жената.

— Откъде знаете какво да правите?

— Бях дълги години медицинска сестра в една болница. Вече съм стара, за да работя, но не съм изгубила уменията си. Най-добре е да оправим рамото му, докато е в безсъзнание. Така ще бъде по-безболезнено.

Анджи придържаше Зийк. Мисълта за болката, която предстоеше да изпита той, й бе непоносима, ала си даваше сметка, че няма друг изход.

Жената направи рязко движение, при което Зийк дойде в съзнание и извика. После отново припадна и главата му се люшна настрани.

— Готово — кимна жената, очевидно доволна. — Добре, че се намести сравнително лесно. Трябва да го внесем вътре, обаче изглежда твърде тежък.

Тя започна да разтрива неговите ръце, като му говореше, а Анджи наблюдаваше действията й удивена. Най-сетне Зийк отвори очи и я погледна. После бавно извърна поглед към жената, коленичила до него. Тя се усмихна и го потупа по ръката.

— Добър вечер, Зийк. Мислиш ли, че можеш да станеш, за да влезем вътре?

Той премигна.

— Коя сте вие?

— Мария Сервентес. Приятелката ти ме извика. Ще ви помогна с удоволствие, с каквото мога, но ни е необходимо твоето съдействие.

Зийк притвори очи за момент, после погледна отново и кимна. Двете жени му помогнаха да стане. Той изстена и хвана болното си рамо.

— Да, предполагам, че ще те наболява няколко дни, но смятам, че най-лошото мина. Когато влезем вътре, ще почистим раната на челото. Може да се наложи да направя и няколко шева.

Зийк погледна Анджи.

— Как успя да я намериш?

Тя се усмихна.

— Направо не мога да повярвам! Госпожа Сервентес е била медицинска сестра. Имахме невероятен късмет, че изобщо попаднахме на някого!

Той се задържа на крака, макар че все още се олюляваше. Успя да стигне до хижата с Мария и Анджи, които го подкрепяха от двете му страни. Влязоха в продълговата стая. Възрастната жена му посочи леглото в ъгъла.

— Полегни, докато потърся…

— Не — прекъсна я Зийк. — Не мога да заема леглото ви.

Огледа стаята. Беше добре обзаведена и дори имаше камина. Посочи дивана пред нея.

— Ще се отпусна няколко минути на него.

— Както желаеш. — Мария отиде до мивката, наля малко вода и взе чиста кърпа. — Седни, искам да погледна раната на главата ти.

Анджи се почувства излишна. Отиде пред камината и протегна ръце към огъня.

— Върху печката има малко задушено месо — рече Мария, без да се обръща. — Сипи си. Хлябът е върху шкафа — шочисти раната на челото му и направи нова превръзка. — Ще можеш ли да ядеш?

— Ухае много вкусно. Май апетитът ми не е пострадал…

— Добре. След като хапнеш, ще ти направя билков чай, който ще успокои болките.

Зийк и Анджи седнаха край малката маса. Докато вечеряха, той разказа на Мария какво се бе случило с тях. Тя слушаше и от време на време кимаше.

— Моят син идва да ме види няколко пъти седмично — рече, когато Зийк свърши разказа си. — Очаквам да се появи утре или вдругиден. Има камион, с който ще ви откара до някой град, където да потърсите помощ.

Той кимна и огледа стаята.

— Ще ви бъдем много признателни, ако дотогава ни приемете в къщата си.

— След като не си съгласен да спиш на моето легло, ще те настаня на пода.

— Благодаря много за всичко.

Мария отиде до печката и наля гореща вода в една чаша. Прибави няколко сухи листа, разбърка ги и се върна при масата.

— Ето. Това ще успокои болките. — Подаде му чашата. Зийк отпи и направи гримаса. — Зная, че чаят не е особено приятен на вкус, но ще ти помогне.

Анджи и Мария измиха съдовете и направиха постели на пода.

— Каквито и да бяха тези билки, без съмнение ми помогнаха — отбеляза Зийк, докато сваляше обувките и чорапите си. Спеше му се.

Мария го заведе до неговото легло.

— Не се бори със съня, заспивай, Зийк — посъветва го тя. Той се изтегна, като изстена доволно. — Ще заспи веднага — рече усмихната жената на Анджи. — Но ако през нощта усети отново болка, дай му останалия чай.

— Не мога да изразя щастието и признателността си за всичко, което направихте за нас. Благодаря ви много, Мария!

— Повечето време прекарвам сама, така че и за мен е приятно, когато мога да поговоря с някого. — Потупа Анджи по рамото. — А сега и ти трябва да лягаш. Утре ще побъбрим повече.

Загаси газената лампа, пожела „лека нощ“ и отиде в другия край на стаята. Опъна едно одеяло на въже, което закри леглото й.

Анджи отвори брезентовата торба. Намери пижамата си и я извади. Когато погледна към Зийк, разбра, че той спи дълбоко.

Постелята й бе на не повече от една ръка разстояние от неговата. Тя изпита странно усещане, че лежи толкова близо до него. Почти не познаваше този мъж и въпреки това — може би заради общите им преживявания — й се струваше, че се познават отдавна.

Сети се за чичо си. Сигурно е много притеснен и се чуди какво ли се е случило с тях… После си спомни за прерязания маслопровод и се запита какво става тук, в Мексико. Дали инцидентът имаше връзка с причините, поради които Тио не искаше тя да дойде?

Вече нищо не й изглеждаше познато. Животът, към който мечтаеше да се върне, беше останал в миналото и нямаше нищо общо с настоящето.

Беше сама с един мъж… Наистина, много привлекателен мъж, който караше тялото й да потръпва винаги, когато я докоснеше. Тио обаче твърдо щеше да бъде против евентуалната й връзка със Зийк. Вече бе изразил отношението си, когато отседнаха в хотела в Мексико Сити…

Въздъхна и се обърна настрани. Имаха късмет, че останаха живи. Може би фактът, че бяха на косъм от неизбежното, я караше сега да се чувства неспокойна и да осъзнае колко близо бе до смъртта, преди още да е разбрала какво представлява животът и що е любовта…

 

 

Часове по-късно я разбуди бълнуване. Седна и погледна Зийк. Огънят в камината тлееше, ала хвърляше достатъчно светлина в помещението. Постави длан на гърдите му и той мигновено отвори очи.

— Зийк? — прошепна Анджи. — Добре ли си?

Той докосна превръзката на главата си и отпусна ръка. Огледа стаята, после спря очи на нея.

— Май… съм сънувал… Колко е часът?

Тя погледна часовника си.

— Почти два през нощта. Боли ли те рамото? Зийк го потърка леко и изохка.

— Да. Болката не е преминала.

Той отметна одеялото и стана.

— Къде отиваш, Зийк?

— Зов на природата — отговори й и отвори вратата.

Въздухът беше студен и го накара да потрепери. Пое няколко пъти дълбоко въздух и тръгна по пътечката, която водеше зад къщата. Трябваше да проясни мислите си и да забрави картината, разкрила се пред очите му, когато ги отвори.

Щом съзря Анджи, поставила ръка на гърдите му, всички негови блянове отново го връхлетяха.

За момент си позволи да забрави коя е тя и да се наслади на красотата, на съблазнителното тяло, на неповторимата й индивидуалност. Не помнеше някога да е реагирал по този начин на близостта на друга жена.

Когато се върна в къщата, Анджи му подаде чаша, от която се вдигаше пара.

— Какво е това? — Отпи и направи гримаса. — О, да — каза, след като си припомни ужасния вкус на билковия чай, който обаче бе облекчил болката му.

Трябваше да поспи поне до сутринта, за да не усеща толкова осезателно близостта на Анджела. Той пресуши чашата и седна на постелята си.

Анджи се премести до него и двамата останаха загледани в тлеещия огън. Зийк не можеше да повярва колко е приятно присъствието й при тези необичайни обстоятелства. Струваше му се, че сънува, и имаше чувството, че са заедно от години, а не само от едно денонощие.

— Кожата ти блести като сатен на светлината на огъня — промълви Зийк, като пръв наруши тишината. Протегна неуверено ръка към Анджи. — Изпитвам силно желание да те докосна, за да проверя дали е толкова нежна, колкото изглежда.

Тя извърна бавно глава и косата й се плъзна отпред през едното й рамо. Не каза нищо, когато видя ръката му съвсем близо до лицето си. Само го погледна в очите и се усмихна.

Той погали страните й с върховете на пръстите си. Анджи не се отдръпна. Очите й блестяха като изумруди на меката светлина на тлеещия огън. Плъзна ръка по челото й, после се спусна по носа и спря на леката трапчинка на брадичката. След това прекара леко палец по устните й.

Наведе се към нея като хипнотизиран, изпълнен с копнеж да вкуси това, което бе докоснал. Анджи склони лице към неговото и от гърдите й се изтръгна лека въздишка. Когато устните му покриха нейните, той усети, че те потръпват, ала тя не се отдръпна от него.

Зийк задълбочи целувката. Анджи отвърна стеснително и разтвори устни. Той се страхуваше да подложи на изпитание издръжливостта си и се въздържа да я прегърне. Но почувства объркан как тя плъзна длани на гърдите му.

Пръстите й като че ли изгаряха кожата му там, където го докосваха, и в тялото му се разля огъня на страстта. Почувства болка, породена от желанието да я привлече към себе си и да усети тялото й, притиснато към неговото.

Потисна надигналия се в него стон, вдигна ръце и обхвана лицето й, като че ли пиеше нектар от устните. Езикът му проследи линията им и накрая потърси нейния.

Тя се притисна трескаво към него, зарови пръсти в косата му, а после сключи ръце около врата.

Най-сетне Зийк се отдръпна от нея и пое дъх. Анджи бе притворила очи и гъстите й дълги мигли се бяха спуснали към пламналите страни. Гърдите й тежко се надигаха под фината материя на пижамата.

Клепачите й се разтвориха и откриха изразителните й, искрящи като скъпоценни камъни, очи. Ръцете й още бяха около врата му.

— Идеята определено не е добра, Принцесо — прошепна дрезгаво той. — Твърде дълго не съм бил с жена, за да си позволявам страстни прегръдки пред камина късно през нощта…

Устните й бяха розови и леко подути от целувката.

— Да си позволиш ли? — повтори тя с несигурен глас.

— Без съмнение. Съвсем не ми влиза в работата да целувам племенницата на шефа си, независимо от създалите се непредвидени обстоятелства…

— Какво лошо има в това?

— С теб сме от различни светове, Принцесо. И никой не го знае по-добре от мен.

Усмивката, с която го озари Анджи, го обезоръжи напълно.

— След като аз не възразявам, защо тогава ти трябва да го правиш?

Той я погледна колебливо. Въпреки че тонът й беше закачлив, тя не можеше да прикрие неравномерното си дишане. Целувката й бе издала нейната неопитност — факт, който бе особено приятен на Зийк.

— Не искам да се възползвам от обстоятелствата. — Гласът му прозвуча хладно и грубо.

— Не си направил нищо, което не съм желала — изтъкна свенливо Анджи.

— Така е, но поне един от нас трябва да прояви здрав разум…

Тя кимна сериозно.

— Добре. Съгласна съм това да бъдеш ти. Ръцете й все още бяха сключени около врата му и Анджи го привлече към себе си, като се притисна към гърдите му. Устните й потърсиха неговите — този път по-смело, като подражаваха на целувката му. Проследи линията на устните му, преди да ги разтвори и да докосне езика му със своя.

Зийк плъзна здравата си ръка под пижамата нагоре по гърба й. После бавно и безкрайно предпазливо спря точно под гърдите.

Тя не успя да прикрие реакцията си на интимната ласка, но и не се отдръпна. Отначало той възнамеряваше да я подразни и да й покаже колко е наивна в предположението си, че това, което си позволяваха, е безобидно забавление. Ала когато ръката му докосна топлата й гръд, Зийк забрави всичко…

Усещаше я в дланта си като сладък зрял плод, готов да бъде откъснат. Докосна с палец зърното и то мигновено се втвърди. Премести ръката си на другата гърда, предизвиквайки същия отклик.

Привлече я по-близо към себе си и отстрани от себе си тънката материя, за да почувства тялото й с голата си кожа. Отърка се в твърдите й гърди, после прекъсна с неохота целувката, повдигна пижамата й нагоре и потърси с устни възбудените зърна.

Допирът му като че ли разпали истинска клада в нея. Тя изстена, притискайки го здраво към себе си, и Зийк разбра твърде късно какво е направил…

Беше ясно, че Анджи никога преди не бе изпадала в подобно възбудено състояние. Невинната й игра доведе до неочакван от нея резултат. Трябваше той да прояви повече разум и да спре навреме. Колкото и да желаеше, нямаше намерение да довърши това, което започнаха.

Ала също така знаеше, че не може да я остави в такова уязвимо състояние.

Положи я внимателно на постелята, покри тялото й със своето и нежно докосна мястото, което разгаряше кладата в нея. Подхвана гнездото от косъмчета между бедрата й, молейки се горещо безразсъдната им и опасна любовна игра да завърши, като й помогне да постигне задоволство.

Анджи реагираше чисто инстинктивно, без стеснение. Надигаше хълбоци и се притискаше към ръката му. Той потопи пръст във възбудената й плът, изчака я да свикне с присъствието му и наложи ритъм, който я накара за минути да достигне върха и да изстене.

Когато почувства, че моментът настъпва, Зийк покри устните й със своите и сподави вика й, щом тя се надигна към него, застина… Беше постигнала така невинно търсеното от нея освобождение от напрежението.

Той продължи да целува нежно лицето й, притиснал я плътно към себе си. Силата на изживяването разтърси цялото й тяло. Тя дишаше тежко, като поемаше дъх на пресекулки, сетне започна постепенно да се успокоява.

Бяха й необходими дълги минути, преди да се отпусне напълно. Най-сетне отвори бавно очи и го погледна.

— Нямах представа… — започна, ала сякаш не намери думи, за да продължи.

— Всичко е наред, скъпа.

— Но аз не исках… — отново започна тя и пак млъкна.

— Зная. Наистина всичко е наред. Защо не опиташ да поспиш, мила?

— А ти? Ти не… Искам да кажа, че…

Анджи напразно търсеше думи да се изрази и Зийк не можеше да прикрие, че това го развеселяваше.

— Така беше много по-безопасно. Ти бе решила да направиш опит. Не исках той да унищожи вярата ти в мъжете.

Тя го гледаше озадачено и в очите й се четяха безброй въпроси.

Зийк седна с гръб към нея.

— Заспивай — каза й, като я погледна през рамо. — Ще се върна след няколко минути.

— Къде отиваш?

— Навън. А сега заспивай.

Стана, прекоси тихо стаята и излезе.

Отвън стисна зъби, за да потисне надигналия се в него силен стон. Беше правил различни глупости през живота си, но поведението му през последния час бе нелогично, неразумно и с възможни опасни последици за кариерата.

Болката в слабините беше само началото на нещо, което можеше да се превърне в истинска катастрофа.

Никога досега не бе допускал да се разсейва по време на изпълнение на задача. Така можеше да бъде убит много лесно. Загледан в звездите, стоеше насред малката поляна и се молеше Бог да му изпрати здрав разум и помощ…

Сега, след като знаеше какво означава да усеща Анджела Де ла Гарца в обятията си, щеше да има нужда и от двете, за да приключи успешно мисията си…