Анет Бродрик
Трудна мисия (10)

Девета глава

— О, Тио, Зийк ме разведе из Вашингтон! Беше чудесен екскурзовод.

Зийк направи гримаса при хвалебствията на Анджи. Беше седнал в другия край на стаята и я гледаше, докато тя разговаряше с чичо си по телефона. Мислено се подготвяше за словесната буря, която щеше да последва, когато вземеше слушалката.

Успя да отложи неизбежното обаждане с три дни, ала тази сутрин призна пред себе си, че не е в състояние да протака повече разговора с Лоренцо Де ла Гарца.

Чакаше да разбере нещо от Франк, като се надяваше, че информацията, която му предаде, ще бъде проучена незабавно. Но времето течеше и Анджи започна да се притеснява, че чичо й се тревожи за нея.

— … Не знам, Тио. — Тя погледна Зийк и се усмихна. — Зийк още не ми е казал нищо. Ето, говори с него. — Протегна безжичния телефон и прошепна: — Иска да знае кога ще се приберем.

Той пое слушалката.

— Здравей, Лоренцо — изръмжа и зачака скандала.

— След като преодолях първоначалния шок, разбрах какво си целил — рече мрачно Лоренцо.

Зийк застина.

— Какво имаш предвид?

— Искал си да изведеш Анджи, за да бъде колкото може по-далеч от събитията, които стават тук… Също така ти е било ясно, че доброто й име ще пострада, ако продължи да пътува сама с теб. Разбирам те. Само ми се иска да не я беше отвлякъл тайно посред нощ…

— Ами…

— Освен това не ми харесва начинът, който си избрал, за да ми покажеш колко ненадеждно се охранява кабинетът ми. Как успя да проникнеш вътре?

— Не беше кой знае колко трудно, Лоренцо.

— Никой не те е забелязал. Видеокамерите също не са регистрирали нищо. Нима си искал да ме накараш да изглеждам като глупак, Зийк?

— Разбира се, че не…

Лоренцо въздъхна.

— Бива те във всичко, което вършиш. Дяволски те бива! Би трябвало да съм спокоен, че не си ми враг, но не мога да не съм притеснен от факта, че някой е успял да проникне в кабинета ми. Ами ако ти беше мой противник?

Зийк срещна неспокойния поглед на Анджи и извърна очи. Отново го обзе чувството на вина. Не можеше да кори никого за опасното положение, в което се бе озовал. Но знаеше, че ако се наложеше да изживее повторно последните няколко дни, щеше да вземе същите решения.

— Исках да знаеш, че Анджи е в безопасност, Лоренцо. Тя настояваше да ти се обади и да обясни…

— Знам. Каза ми. Няма да се преструвам, че харесвам постъпката ти. Иска ми се да бях присъствал на сватбената церемония, за да ти предам булката… — Той отново въздъхна. — Но станалото — станало, няма смисъл да говорим повече по този въпрос. Веднъж да се оправи всичко тук и да стане безопасно да каним гости, ще организирам празненство за сватбата ви и ще те представя на всички мои близки и приятели. — Тонът му стана по-мек. — Поне имам някои добри новини. Знам кой стои зад опитите за проникване в имението…

— Слушам те.

— Някакъв тип на име Бенито Перес. Започнах да го проучвам и съм почти сигурен, че е той.

— А успя ли да разбереш нещо за саботажа със самолета?

— Говорих със собственика на хангара. Използвам неговите съоръжения от години. Бе потресен, когато разбра за случилото се, и сега разпитва целия персонал. Нищо чудно следите да ни доведат до Перес. — Замълча, после продължи с неохота: — Признавам, че ще спя по-спокойно, като знам, че Анджела е с теб и е в безопасност. Предполагам, че си направил това, което си сметнал за най-добро. Струва ми се доста щастлива и сигурно трябва да се сърдя най-вече на себе си, задето ти предложих да се ожениш за нея. Дай ми телефон, на който да те търся. Ще ти се обадя веднага, щом пипнем онзи тип. Дотогава се грижи и вместо мен за моя ангел.

— Да, разбира се — отвърна Зийк и бавно остави телефона. Погледна Анджи. — Май не беше ядосан, а?

Тя се усмихна.

— Не, не беше. Извиних му се, а той каза, че е свикнал с прибързаните ми постъпки. — Отиде при него и седна в скута му. — Като че ли не изгаряше от нетърпение да се върнем.

— Да, така е.

— Чудя се, защо ли?

— Предполагам, е разбрал, че желаем да бъдем известно време сами.

— Е, ако не искаме да умрем от глад, трябва да излезем да напазаруваме. Шкафовете ти са съвсем празни.

Зийк трябваше да се обади на Франк, но в нейно отсъствие. Погледна часовника си.

— Защо не направиш списък на покупките, а аз ще изтичам до магазина. — Притисна я към себе си. — Освен това трябва и да се подстрижа. — Целуна върха на нослето й и продължи: — Предполагам ще ти бъде приятно да се лишиш от присъствието ми за час-два.

Тя се усмихна.

— Никога не би ми омръзнало да бъда с теб. Той се изправи, като продължаваше да я държи в обятията си.

— Запомни си думите и чакай да видиш какъв домашар съм станал! — Вдигна я на ръце, отиде в кухнята и я остави седнала върху плота. Връчи й молив и бележник и каза: — Направи списъка, докато се изкъпя. — Целуна я бавно и възбуждащо, като обви краката й около кръста си и я притисна силно към себе си.

— Нужно ли е да тръгваш веднага? — прошепна тя и отърка гърди в неговите.

Зийк изстена и пое с устни ухото й.

— Не си ли гладна?

Анджи кимна, като го гледаше лъчезарно, после се усмихна дяволито.

— Но не толкова, че да не мога да почакам — призна леко задъхана, когато той сведе глава и захапа зърното на едната й гърда през памучната блуза.

„Някои удоволствия могат да почакат, други — не“, реши Зийк, взе я отново на ръце и я отнесе в спалнята.

Щеше да се обади на Франк по-късно…

Когато Анджи излезе от банята, Зийк вече бе излязъл. Зае се с домакинстване и за първи път от брачната церемония насам се почувства наистина омъжена. Като си тананикаше песента, която бяха пуснали по радиото, тя откри прахосмукачката в един препълнен шкаф в спалнята и я извади измежду две купчини кутии. При това една от кутиите падна и се обърна с дъното нагоре, разпилявайки съдържанието в нея. Анджи въздъхна и се зае да събере нещата, ала спря, защото позна Зийк на снимката на един документ.

Разгледа го озадачена — беше шофьорска книжка, но на друго име. Взе друг документ. Оказа се паспорт. Снимката в него също беше на Зийк, ала името и адресът бяха различни.

Загледа вцепенена бъркотията в краката си, а сърцето отмерваше тревожни удари, пулсиращи болезнено в слепоочията й.

Спомни си как видя Зийк за първи път на летището в Мексико Сити, как реагира, когато само го зърна, преди още да се познаваха… Беше я омагьосал така, че никога не се бе запитвала дали е разумно да му вярва и да му се доверява напълно…

Но нали той работеше за чичо й? Тио не би наел човек, на когото не може да се вярва. Би трябвало да има разумно обяснение за документите на чуждо име, които откри.

Изискваше ли работата на Зийк да приема други самоличности? Разгледа бързо различните книжки, паспорти и визи, като се опитваше да възприеме и проумее видяното.

Наистина ли съпругът й се казваше Зийк Даниълс?

Познаваше ли човека, за когото се омъжи?

— Кога Дирекцията за борба с наркотиците ще предприеме действия срещу Де ла Гарца? — попита Зийк веднага, щом се свърза с Франк от телефонна кабина в голям универсален магазин.

— Нямам представа, Зийк. Да не искаш да кажеш, че меденият месец почва да те отегчава?

— Казах на Анджи, че ще се върнем в Монтерей, но не искам да бъде там, когато дойдат да го арестуват.

— Обясни ли й кой си всъщност?

— Не!

— Доста си хлътнал по нея, а?

Зийк потърка чело.

— Направих това, което трябваше, Франк. Не мисля, че нашият човек ще се предаде лесно. А не искам да излагам Анджи на опасности.

— Знаеш, че бракът ти с племенницата на Де ла Гарца подкопа доверието на Дирекцията за борба с наркотиците към теб, нали? Сега не са сигурни могат ли да вярват на информацията, която им предостави.

— По дяволите, Франк, би трябвало да ме познаваш!

— Но те не те познават.

— Тогава им кажи.

— Може да се наложи да го направиш лично.

— Чудесно. Определи датата и мястото и ще бъда там.

Последва пауза.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, че говоря сериозно!

— Стой така, ще видя какво мога да направя.

Зийк зачака. Знаеше, че няма да е лесно. Не бе особено изненадан, като имаше предвид манията за преследване на всички разузнавателни агенции. Е, добре, всъщност не го беше грижа какво мислят те.

— Зийк?

— Тук съм.

— Свиках съвещание утре в десет. Ще донесат разпечатки на всичко, което си копирал. Имат някои въпроси, на които вероятно ще можеш да отговориш.

— Готов съм, само и само да приключим с този случай. Между другото, попитай ги дали могат да открият някаква информация за човек на име Бенито Перес, който може би стои зад неотдавнашните проблеми, с които се сблъска Лоренцо. Не е изключено да се окаже липсващата свързваща брънка, която търсехме.

— Името му споменато ли е в информацията от дискетите?

— Съмнявам се. Едва днес го научих от Лоренцо.

— Още ли поддържаш връзка с него?

— Разбира се. Току-що се ожених за племенницата му, която е отгледал като своя дъщеря. По дяволите, Франк! Нима не разбираш? Анджи е единственият му близък роднина. Лоренцо дори ме гласи да заема мястото му, след като се оттегли!

— Не си ли помислил, че може би си загазил, смотаняко?

Зийк въздъхна.

— Да, хрумвало ми е.

— Не съм сигурен дали решенията ти са продиктувани от благородство на характера, или от неконтролируемите ти чувства към Анджела. Нямаше ли начин да я защитиш, без да се жениш за нея?

— Може би имаше.

— Поне признаваш, че е съществувала такава възможност.

— Никога не съм твърдял, че съм идеален, Франк.

— Но също така никога досега не бе позволявал емоциите да влияят върху решенията, които вземаш.

До телефонната кабина спря жена и надникна вътре.

— Слушай, Франк, вече чакат за телефона. Ще се видим утре сутринта в кабинета ти.

— Добре.

— Благодаря за разбирането, което проявяваш. Наистина нямам логично обяснение за поведението си.

Франк се изсмя.

— Любовта е безразсъдна, неконтролируема и ирационална, Зийк. Само винаги съм смятал, че имаш имунитет към нея, това е всичко.

Зийк окачи телефонната слушалка и излезе от кабината, повтаряйки трескаво наум последните думи на Франк: „Любовта е безразсъдна, неконтролируема и ирационална…“ ЛЮБОВТА!

Излезе от магазина и се облегна на тухлената стена. Коленете му трепереха.

За какво говореше Франк? За любов ли?

Какво общо имаше тя с неговите… чувства или… постъпки? Каквото и да изпитваше към Анджела, то беше съвсем различно от подобно глупаво сантиментално чувство, каквото е любовта…

„Франк май нещо се е объркал и изобщо не съзнава какво говори“, помисли Зийк.

От това заключение обаче краката му не престанаха да треперят.

Е, добре. Какво всъщност ставаше? Да, той желаеше Анджи. Нямаше съмнение, че начинът, по който реагираше на нея, бе съвсем първичен. Не само, че не можеше да стои на разстояние от нея, а също така изпитваше непреодолимо желание да я защитава.

Но да изпитва любов? Невъзможно!

Сега трябваше да приеме факта, че не е обмислил сериозно въпроса как да й съобщи истината за Лоренцо. Както и че не е помислил как ще се почувства тя, когато разбере за ролята на собствения си съпруг при разобличаването на чичо й!

„Анджи ще ме намрази“, помисли с горчивина.

Какво щеше да стане с тяхната връзка, след като тя разбереше истината? И трябваше ли Зийк да се бори, за да запази брака им?

За първи път през живота си беше безпомощен да се справи с резултатите от едно положение, което създаде сам. Не можеше да си представи живота без Анджела. Нито пък, че ще си легне, без тя да е в прегръдките му, и ще се събуди сутринта, без да се е сгушила до него…

С напълно объркани мисли и чувства той тръгна обратно към колата, забравил за покупките.

Искаше да я види. Незабавно! Анджи сигурно го обичаше — нали се бе омъжила за него? Щеше да разбере, че е трябвало… А защо е трябвало?

Мислите го измъчваха, докато нетърпеливо маневрираше сред останалите коли в натовареното движение. Не харесваше това, което изпитваше. Не искаше да се чувства толкова уязвим. С никого и никога!

Помнеше болката, когато изгуби майка си, а по-късно — и най-добрия си приятел. Беше научил, че е твърде болезнено да обичаш някого и да го загубиш…

Остави колата в подземния гараж, заключи я и пое към асансьора. Всичко щеше да бъде наред, щом видеше Анджи. Може би е дошло време да й каже нещичко за себе си и своето минало.

Едва когато отвори вратата на жилището, се сети, че е забравил да направи покупките.

— Анджи? Хей, Принцесо, май следващия път ще е по-добре да дойдеш с мен. Напълно забравих, че трябва да пазарувам. Отклоних се и…

Влезе във всекидневната и разбра, че е чистила. Всичко блестеше. Усмихна се и ледената буца, заседнала в гърлото му, започна да се топи.

— Анджи? — Пое по коридора към спалнята.

Тя чу, че Зийк идва, но продължи да седи в люлеещия се стол. Видя го, че спира на прага на стаята, но не пророни дума. Той запали лампата.

— Анджи?

Тя леко се полюшваше и наблюдаваше как на лицето му първо се изписа изненада, после — загриженост. Всеки път, когато го виждаше, оставаше поразена. От него се излъчваше сила, властност и непреодолимо обаяние, които я караха да потръпва.

— Добре ли си? Какво има? — Той коленичи пред нея и я прегърна.

Ръцете му бяха топли и тя потрепери при допира им. Това беше Зийк, мъжът, който я прегръщаше и любеше, който се грижеше за нея и когото тя обичаше! Можеше ли да се преструва, че нищо не се е случило? Имаше ли достатъчно сили, за да се изправи срещу него и да приеме отговорите му?

— Скъпа, какво се е случило? Бледа си като платно! — Огледа бързо стаята. — Виждам, че си имала работа. Знаеш, че не е необходимо да чистиш сама. — Взе ръката й и я постави на гърдите си.

Тя я издърпа. Не бе в състояние да мисли трезво и логично, когато той я докосваше. Пое дълбоко дъх и изрече с леко потреперващ глас:

— Кой си ти всъщност? — Притвори очи от внезапно блъсналата я в гърдите болка.

Той я гледаше с недоумение.

— За какво говориш, Принцесо?

Анджи събра сили и отвори очи, ала избягваше погледа му.

— В шкафа намерих една кутия, Зийк. С паспорти, карти за самоличност и други документи с различни имена и националности. На всеки от тях имаше твоя снимка…

Зийк я гледаше, без да каже нищо. Най-сетне тя събра достатъчно смелост и вдигна поглед към него. Лицето му беше безизразно и по него не се четеше никаква емоция, никакво чувство. Само очите му бяха потъмнели, като че ли светлината в тях бе угаснала.

— Знаеш кой съм, Анджи. Не съм те излъгал.

— Защо тогава имаш всички тези фалшиви документи? Нима е законно?

— Те са част от работата ми. Погледнато от техническа гледна точка, те са незаконни.

— За каква работа говориш? За кого другиго работиш… освен за чичо ми?

На лицето му трепна мускул, ала Зийк не отклони поглед от нея нито за миг.

— За правителството. Дълги години бях в Европа на прикритие и използвах някои от тези документи.

— Защо тогава работиш за чичо ми?

— Защото той имаше нужда от някого с моето минало и опит.

— Знае ли, че работиш за американското правителство?

— Не.

— Значи си го излъгал.

— Само не му казах цялата истина.

— Какво ще стане, ако аз му я кажа? — Присви очи. Зийк повдигна рамене и отмести поглед. — Това ще ти причини ли неприятности?

Той въздъхна.

— Да, може би.

— Ще ми кажеш ли защо си започнал работа при чичо Тио?

— Страхувам се, че не мога. Поне за момента.

— Ти го следиш, нали? — Преди Зийк да отговори, тя продължи: — Защо? Какво смяташ, че е направил?

— Не мога да разговарям по този въпрос с теб, Анджела. Иска ми се, но не бива.

— Няма ли да ми кажеш защо беше в Мексико? — И когато той поклати глава отрицателно, тя добави: — Да не би да предполагате, че Тио е извършил нещо нередно?

— Дори и така да е, то няма нищо общо с теб… или с нас, Принцесо…

Дълго остана загледана в него, като опитваше отчаяно да осмисли това, което й казваше. Беше уплашена. Какво ли е направил Тио, та правителството на Съединените щати да бъде толкова заинтересувано, че да изпрати Зийк да работи за него, за да го шпионира?

— Защо се ожени за мен? — попита накрая.

Изобщо не бе уверена, че има сили да понесе отговора. Не можеше обаче да се преструва повече, че връзката им е това, което първоначално бе решила, че е.

— Защото те обичам, Анджи… Няма друга причина. — Дълбокият му глас звучеше дрезгаво.

О, как искаше да му повярва! Ала съмненията бяха покълнали в сърцето й и бързо избуяваха. Тя огледа стаята.

— Защо сме във Вашингтон? Едва ли, за да прекараме тук медения си месец, нали?

— Доведох те, защото това е най-безопасното място за теб. Дори чичо ти разбра това.

— Домът на Тио не е ли безопасен?

— Нима вече си забравила проблемите със самолета? Опитите за проникване в имението? Докато не разберем кой стои зад всичко, дотогава домът на Лоренцо не е безопасен.

Анджи въздъхна.

— Не зная какво да мисля. Имам чувството, че току-що съм се събудила от някакъв хубав сън и съм попаднала в кошмарната действителност.

— Анджи, ако не вярваш на нищо друго, то повярвай поне, че те обичам! Повече, от който и да е друг, когото съм обичал през живота си!

Тя го погледна невярващо.

— Никога досега не си споменавал пред мен чувствата си.

— Така е.

Анджи дълго не пророни дума. Накрая кимна.

— Предполагам, че не се е налагало да го правиш. Но сега, след като открих някои от твоите тайни, ти изпитваш необходимост да ме убедиш, че ме обичаш.

— Никога досега не съм те лъгал! Няма и да го направя. Просто има някои неща, които в момента не мога да ти кажа. Те обаче нямат нищо общо с нас. Ако не желаеш да ми вярваш за другото, поне вярвай, че никога не съм те лъгал за чувствата си към теб.

Слепоочията й болезнено пулсираха. Мислите се носеха хаотично в съзнанието й. Поне съзнаваше, че е напълно объркана! Досегашният й живот не я бе подготвил за подобен момент, в който се налагаше да разчита изцяло на собствените си преценки. Вече й беше ясно, че се довери на Зийк, защото нейният чичо му вярваше.

Но Зийк бе излъгал Тио.

За пореден път импулсивният й характер я бе подвел.

А тя обичаше Зийк Даниълс! Изобщо не се съмняваше в чувствата си към него. Въпросът бе трябваше ли и да му вярва?