Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov (2011)

Издание:

Павел Вежинов

Малки семейни хроники

 

Редактор: Мария Кондова

Художник: Кирил Гогов

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Коректор: Паунка Камбурова

 

Код 25/9536172411/5506–37–88

Българска. Дадена за печат м. V. 1988 г.

Излязла от печат м. X. 1988 г. Формат 84/108/32. Изд. коли 15,12.

Печатни коли 18. Цена 2.35 лв.

 

© 1979 Павел Вежинов

Издателство „Български писател“, София, 1988

Държавна печатница „Стоян Добрев-Странджата“, Варна, 1988

История

  1. — Добавяне

16

Когато влязоха при главния лекар, той нещо пишеше, ниско наведен над бюрото си като някакъв късоглед ученик. Но като вдигна глава, Кирил учудено забеляза, че погледът му е ясен като синчец.

— Не се плашете, не е толкова страшно! — каза лекарят, като видя колко са прежълтели. — Най-обикновен инфаркт, заден, десен. Колкото копче — той дори се усмихна окуражително. — Ако слуша и изпълнява, ще оздравее.

— Няма да слуша! — каза Неда унило.

— Да, малко е капризен. Преместихме го сам в стая и пак мърмори.

Облякоха две бели манти и влязоха при баща си. Старият лежеше в бялото чисто легло, сам избелял като него, но изглеждаше някак странно оживен и възбуден. На нощната масичка до него пърпореше транзистор. Той веднага вторачи поглед в сина, сякаш Неда не бе влязла.

— Ей сега говориха по радиото за тебе! — обади се той със зарадван, почти невярващ глас. — Да ти кажа право, хич не съм очаквал.

— Какво казаха? — усмихна се Кирил.

— Много хубави неща казаха! Особено за една картина! Само това дето малко ме усъмни. Какво имаш чак толкова за рисуване! — сега за пръв път той погледна към дъщеря си.

— Тате, казаха, че не бива да се вълнуваш! — обади се Кирил предпазливо.

— Не се вълнувам, но… искам да видя картините.

— Знаеш ли, че малко е трудна тая работа… Почти всички се разпродадоха.

Той го гледаше тъй, сякаш не вярваше на ушите си.

— И тая? — Той погледна отново дъщеря си.

— Да, тя отиде в Националната галерия. Ще стои там, докато свят светува.

Старият изведнъж зачерви бузите.

— Срамота! — каза той. — Да не ме поканиш навреме! — Но не беше сърдит.

— Разбира се, че те поканих.

— Трябваше да дойдеш да ме вземеш с колата си… Та да се разбере, че имам син.

— Тате, нямаше как да оставя изложбата. Там се купува — продава. Не може без мен.

— Както и да е! — махна с ръка бащата. — И друг път съм ти казвал — важното е да се рисува красиво. Толкова грозни неща има по света, та да го загрозяваме и с картини.

В тоя момент влезе медицинската сестра с поднос. В белите чинийки грижливо бяха разпределени разноцветни хапчета, не по-малко от десетина. Беше хубавичко стройно момиче в къси бели чорапки и късичка манта. Като се наведе да остави подноса на ниската маса, стройните й крака се пооголиха до основата. И Кирил смаян видя как баща му залепи на тях кратичък, лъстив поглед. И навярно не би бил толкова кратичък, ако не бяха децата му около него. Сестрата се обърна, младичкото й лице изглеждаше по-скоро развеселено, отколкото загрижено.

— И му кажете да си взема редовно лекарствата! Все ми се струва, че ги крие някъде по джобовете.

Не стояха дълго. Най-трудно и тежко се стои при болен. Болният човек има съвсем други измерения за света, неговите вътрешни очи виждат различно. Простиха се и излязоха. Старият дори не погледна след тях. Вън те се качиха в колата и отидоха при леля Савка. Тя ги чакаше край тенджерата, готвеше обед. Лицето й, зачервено от печката, беше неспокойно.

— Как е? — запита тя.

— Вече не ме е страх — отвърна Кирил. — Тате ще оживее.

— Не бъди толкова сигурен — обади се Неда.

— Напълно съм сигурен. Защото видях нещо, което ти не забеляза. Ще живее и ще ни преживее може би.

— Друмевци са дълголетни! — каза леля им успокоена. — Вашият дядо умря на сто и шест години. А е бил ханджия на всичко отгоре, пиел е за живите и за умрелите.

Тя ги остави в гостната и отиде при своята кокоша яхния. Правеше чудни кокоши яхнии. Докато беше учителка, всички инспектори ходеха да обядват при нея.

— Как мислиш? Дали да останем до утре? — предложи Неда. — Леля много ще се зарадва.

— Не знам, не съм спокоен — отвърна Кирил потиснат. — Бих желал да се върна в София.

— Заради Генка?

— Да, заради нея. Снощи, като се прибрахте заедно, тя нищо ли не ти каза?

— Нищо. През цялото време не ми продума ни думичка, сякаш не беше на себе си. Сигурно много тежко си я засегнал.

Кирил мълчеше.

— Ще ми кажеш ли?

— Няма как, трябва да ти разкажа! — въздъхна той…

Като заекваше и се червеше, сякаш се изповядваше на майка си, той й разказа какво се бе случило с Анета. Не беше кой знае колко верен тоя разказ, но все пак не се отдалечаваше много от истината. И щом й разказа, изведнъж му олекна. Сега друг човек бе поел тежестта от гърба му, близък човек, по-възрастен, по-отговорен. Неда размишляваше, лицето й беше ожесточено.

— Много лошо! — каза тя най-сетне. — Хванала те е като плъх в капан. И което е право — напълно го заслужаваш.

— Знам, че го заслужавам!… Но наистина не знам какво да правя.

— И аз не знам! — отвърна тя троснато. — Каквото и да кажа, все ще бъде несправедливо.

Кирил мълчеше, навън кокошките си кудкудякаха тъй, сякаш нищо особено не се бе случило.

— Главата просто ми се пръска от мисли! — въздъхна той. — Дете!… Да ти кажа, не го чувствувам като мое дете. Или като дете изобщо. Нейните думи минаха край ушите ми. Но като нямам родителско чувство, това не значи, че нямам родителска съвест.

— Там е цялата работа! — едва не изръмжа Неда.

— Просто не разбирам как ще се роди в тая ужасна къща. Ти беше права, дори няма къде да го окъпем. И кой да го окъпе. Анета един мъж не може да гледа, та камо ли невръстно дете.

— Да, това е най-лошото! — каза тя.

— Не е най-лошото. Най-страшна за мен е тая мисъл — как мога да го изоставя, преди още да се е родило? Нима това е човешко? Хората ще кажат, че съм изрод.

— А защо трябва да го изоставяш? — запита Неда. — Ще си го вземете с Генка и ще си го гледате.

Кирил поклати безнадеждно глава.

— И за това мислих. Генка не е проблем. Но нима смяташ, че Анета ще се съгласи?… По-скоро ще го умори, отколкото да го остави на Генка.

Неда положи върху масата тежката си ръка, така силна и груба, както я бе нарисувал.

— Виж сега, понеже ме питаш, длъжна съм да ти кажа моето мнение. Ако останеш без Генка, ти ще пропаднеш. Това е истината и ти много добре я знаеш.

— Знам, разбира се… А детето?

— А Генка?… Защо не сложиш и нея в сметката. Две съдби срещу една. Детето има предимство, разбира се. Защото е дете и е безпомощно. И все пак… — Тя млъкна.

— И все пак? — попита той с последна надежда.

— Струва ми се, че ти не познаваш Анета. Тия красиви женски животни са винаги много силни. И умеят да се пазят и съхраняват. За тях няма безизходно положение, те винаги успяват да се справят. Защото освен силни те са по инстинкт много практични.

— Не, тука грешиш!… Анета е ужасно непрактична.

— Анета непрактична! — погледна го тя подигравателно.

В тоя момент влезе Савка и застла масата. През цялото време те мълчаха неестествено, но Савка нищо не забеляза.

— Сега ще ти докажа, че е практична! — започна тя, щом леля им излезе от стаята. — Ти имаш ли спестовна книжка?

— Сега имам — отвърна Кирил унило. — От няколко месеца.

— А тя има, откакто сте се оженили. Знаеш ли колко е внесла в тая книжка? Миналата година бяха двайсет и шест хиляди.

Той я гледаше поразен.

— Ти откъде знаеш?

— От директора на спестовната каса. От мъжа ми.

Това откритие за него беше толкова неочаквано, че той я зяпна като момче. Ето къде са се губели парите й. Как е бил толкова наивен, че да не му хрумне това, което е било най-реално и допустимо.

— Искаш да кажеш, че затова ми устройва тия капани? Защото е заинтересована?

— Не! Глупости! Не опошлявай нещата! — каза Неда строго. — Тя те обича, разбира се, затова иска да те задържи. Но си знае интересите, това е друг въпрос.

— Не е друг въпрос! — отвърна Кирил обидено.

— Мисли както искаш. Но за себе си аз съм сигурна, че Анета ще ви даде детето. Защото за нея няма друг изход. Тя е артистка, понякога се губи с дни, даже със седмици. Кой ще гледа детето? Ти ли? Тя знае, че не е възможно, дори е смешно да се помисли. Затова не е искала да има дете, докато бяхте женени. Та сега ли? Особено ако остане сама!

Кирил мълчеше озадачен.

— Не бързай, опитай! — продължаваше Неда безмилостно. — Пък ако не го даде, тогава ще мислим.

В стаята отново влезе Савка с голяма бяла емайлирана тенджера на цветчета. Изведнъж силно и апетитно замириса на гозба — такива, каквито все още някои стари учителки правят из малките провинциални градчета. Хубава миризма, вкусна, делнична, обикновена като живота, който всички живеем. В миг Кирил сякаш забрави кога и къде е, стори му се, че е отново малкото момче, което нетърпеливо чака кокошата яхния на леля си. За днес това му беше напълно достатъчно, повече за нищо не мислеше и нищо повече не желаеше. Освен шума на реката може би, който все още живееше дълбоко в душата му.

Край
Читателите на „Малки семейни хроники“ са прочели и: