Павел Вежинов
Малки семейни хроники (15)

7

След като напълни къщата с възглавнички, абажурчета, вазички и всякакви други дрънкулки, Дора сякаш малко се усмири. Сега след работа се връщаше направо у дома — по най-бързия начин, по най-преките пътища. Минаваше през града като през пустиня. Едва не подтичваше като камила, която е надушила сладката миризма на водата в оазиса. Отдъхваше си едва когато автоматичната ключалка щракваше сухо, но радостно зад гърба й. Благославяше своя нов дом и напълно му се отдаваше.

Понякога плуваше с часове между предметите и вещите, като тютюнев дим, разнасян от невидими въздушни течения. Оглеждаше отново всяка вещ — килима, пердето, тапицираните столове. Беше щастлива и нещастна едновременно. Виждаше своите успехи, но и своите поражения. Беше избързала с тия пердета например. Можеше да почака още седмица, две, но да купи германски. Беше ги видяла преди няколко дни, едва не й се доплака. Но да ги смени не й достигаха духовни сили. В края на краищата си беше най-обикновена жена, спестовна, каквито са били нейните баби и прабаби. Всяко нещо, купено с пари, трябва да се пази, докато се износи. Така че трябваше да се примири и с мокета, който само за няколко месеца овехтя, пък и със спалнята от бял птичи явор.

И все пак никога не е късно. Животът е достатъчно дълъг, всичко на този свят може да се поправи. Ако е нужно, ще изкърти сама някой ден белите облицовъчни плочки в банята. Ще сложи бледосинкави, за каквито дял живот бе мечтала. Само здраве да е, нейните сили никога няма да угаснат. Нито нейната взискателност, която сама не разбираше откъде извира. Нейният мъж например харесваше всичко, това говореше, разбира се, за неговата простотия. Липсата на взискателност е винаги бедност — бедност от векове, от хилядолетия може би. Така мислеше в тия дни тая, която така грижливо съхраняваше своята червена книжка. Бедността е нещастие, тя ти пречи да се радваш дори на това, което имаш. Димитър просто не умееше да се радва, но тя умееше. Седеше на диванчето, покрито с изкуствена тигрова кожа, и с часове наблюдаваше вещите около себе си. Най-много я поразяваше тяхното съвършенство, тяхното вътрешно спокойствие, тяхната съизмеримост. Навярно точно това се нарича хармония, мислеше тя. Сама композираше. Преместваше някоя ваза, някоя от нощните лампи с техните богати цветни абажури. Мелодията изведнъж получаваше ново звучене. Премести сервиза за квас на по-долната лавица, огряна от слънцето, и целият хол се изпълваше със слънце.

Само едно-единствено нещо пречеше на тая хармония и това беше самият Мацан. Щом се появеше той и започваше да се движи между нейните вещи, зад гърба му сякаш изведнъж се появяваха вихрите на хаоса и безпорядъка. Сама не разбираше как става това, но наистина ставаше. Съзнаваше, че не е виновен, и все пак не можеше да му прости. Беше му безкрайно признателна, когато най-сетне се прибираше в своята спалня. Слава богу, прибираше се много рано, защото винаги беше изморен от дългия работен ден. Не четеше вестници, не гледаше телевизора — напълно антиобществен тип, мислеше тя, но не се сърдеше. Никой нормален човек не се сърди на работливото магаре, че вечер не чете вестници. Щом изчезнеше в своята стая, и хармонията на вещите сякаш мигновено се възстановяваше. Но все пак минаваше известно време, докато се възстанови самата тя.

Не само горкият Мацан й пречеше. Всички, които влизаха в тоя дом, й пречеха. Вече не отваряше вратата, когато навън звъняха. Който и да звънеше. Най-много я отвращаваха следите, които хората оставяха с мръсните си крака, макар че тия следи в повечето случаи бяха съвсем невидими. Чистотата е нещо съвършено, мислеше тя. Или съществува в абсолютен вид, или изобщо не съществува. Дори съседките си, които идваха от време на време за някоя дребна услуга, тя допускаше само в антрето, макар че те бяха толкова любопитни да надзърнат какво има поне в хола. Много рядко канеше гости, но след това следваше тридневно кошмарно чистене.

Само едно нещо нямаше сили да разбере — колкото повече се грижеше за къщата, толкова повече занемаряваше себе си. Не, не се бе превърнала, разбира се, в някаква повлекана, все още прекарваше пред огледалото с часове, намазана със своите съмнителни помади и кремове. И все пак не беше същата. Дори нейната великолепна походка, с която навремето покоряваше момчетата от калната Коньовица, бе загубила своята напетост и достойнство. Едва забележимо се бе попрегърбила, лицето й все повече заприличваше на неподвижна избеляла маска. Всяка страст се заплаща много скъпо, но най-скъпо, изглежда, се заплаща суетата.

От нейната суета най-много патеше, разбира се, горкият Мацан. Събличаше го още в антрето, с отвращение напъхваше работните му дрехи в специално долапче. Не му позволяваше да пуши в хола, дори в собствената си спалня. Не беше кой знае каква беля, след вечерята обикновено излизаше да изпуши една цигара на тесния балкон. Гледаше безучастно железния поток, който бучеше под краката му. По тоя нещастен сив булевард минаваше целият транспорт, който идваше от западната граница. Старата къща просто се тресеше от тежките транспортни машини, опаковани в брезентовите си чергила. Грейдери, кулокранове, крачещи екскаватори. И мотоциклети, които ловко маневрираха между тях. Не ги чуваше, не ги виждаше. За нищо не мислеше, защото в пустотата на неговия ден нямаше нищо, освен звъна на чуковете върху изкривените форми на метала. За него светът се бе превърнал в хаос от шумове, които вече не успяваше да различи един от друг, както не различаваше и себе си от шумовете. Главата му бе празна от мисли и образи, едва си спомняше лицето на жена си, когато работеше. А когато я виждаше, струваше му се, че едва припознава това, което му беше толкова познато и близко.

Но като се върна веднъж у дома си, той видя нещо, което безкрайно го слиса. Наведена над масата, Дора търпеливо попълваше фиш на спортния тотализатор. В първия миг той едва повярва на очите си. Не бе го правила, докато имаха най-остра нужда от пари. И сам той никога не бе играл на тото, тая работа му се струваше малко хлапашка и недостойна. Който има нужда от пари — работи, всичко друго е да протягаш ръка за милостиня, макар и към случайността или съдбата. Наистина какво я беше прихванало?

— Не виждаш ли? — отвърна тя раздразнено. — Срещу стотинки можеш да получиш хиляди.

— Но след колко години? След сто може би. Или след двеста!

— Всичко е въпрос на шанс. Някои имат шанс, други нямат. Глупаво е да не опиташ шанса си.

— Добре де, за какво толкова са ти притрябвали пари? Вече всичко си имаме.

— Спалнята — отвърна тя. — Тая спалня е съвсем еснафска.

— Как тъй еснафска! От птичи явор.

Раздразнението в нея растеше, тя едва успяваше да го сдържа.

— Остави ме на мира. Не мога да се търкалям сама в толкова голямо легло. Само дето ми пълни стаята.

Мацан вдигна рамене и отиде да пуши на балкона. Когато се върна, видя, че тя просто бе накъсала фишовете.

— Виж какво, поискай от бате да ти направи малка отсрочка. Поне за два-три месеца.

— Ще опитам — отвърна той.

— Просто ще продам тая спалня! — добави тя оживено. — И като прибавя още малко пари, ще си купя ново легло.

— Какво, какво? — учуди се той. — Ще продадеш две легла? Да купиш едно!

— Ти не разбираш! — отвърна тя с досада. — Искам да купя нещо стилно.

Но той не знаеше какво е стилна мебел и още по-добре. Да се продаде нещо ново, за да се купи старо — това трудно би се вместило в ума му. Но неразумно и глупаво е да се спори с жена. Понякога може да те послуша, но никога няма да те разбере. Тъй че, като тръгна следната седмица към дома на брат си, се чувствуваше доста притеснен. Братът си е брат, но това не означава, че трябва да се катериш по гърба му. Денят беше доста топъл за средата на ноември, през голите клони на дърветата надзърташе безцветно небе. И времето, и сезоните така глупаво се объркаха, че хората ли? Или пък хората бяха объркали времето. Бавно, с удоволствие се изкачи по черното мраморно стълбище, което водеше до бел-етажа. Но като стигна пред апартамента на брат си, случи се нещо така неочаквано, че той остана за миг със зинали уста. Вратата енергично се отвори, на прага се появи Весето с обезумели очи.

— Чичо, моля ти се! — изкрещя тя. — Тичай, ще го убие!

Нямаше време да пита кой кого ще убие, просто се втурна натам, накъдето сочеше нейното побеляло като свещ пръстче. Но това, което видя в хола, го накара да спре внезапно и озадачено да се почеше. Всъщност никой никого не убиваше. Брат му просто си бе измъкнал кожения колан на панталона и налагаше с него зет си. Дребното напето момче изглеждаше в тоя момент много жалко. Вдигаше ту ръце, ту крак, за да се запази от ударите, но все не успяваше. Коженият колан го улучваше безпогрешно — ту по зачервените уши, ту по разголените пищялки. Не приличаше толкова на побой, колкото на някакъв нов, смешен спорт — така методично и успешно работеше брат му.

— Чичо, моля ти се, спаси го! — отново изпищя момичето.

Наистина трябваше да го направи. Той приближи и улови брат си за рамото.

— Бате, какво правиш? Засрами се най-сетне.

Неочакваният мъжки глас стресна побойника, той се обърна с подивели очи. Наистина беше безкрайно разярен въпреки ловките си, привидно спокойни действия.

— Ти какво се месиш? — изръмжа той. — Я се махай!

Тоя разговор трая само мигове, но беше съвсем достатъчен за младшия научен сътрудник. Той изчезна от хола светкавично и незабележимо като котка, която е обърнала тенджера. Мацан успя да види само крайчеца на черната й опашка. След него като въртящ се с бясна бързина пумпал излетя надебелялото Весе. Външната врата се затвори с такъв трясък, че дори полилеите звъннаха. Старият Мацан все още гледаше след тях с безумните си очи.

— Ще го науча аз него! Мръсник с мръсник! — ръмжеше той прегракнало. — Къде се намира той, а? Къде се намира?

Като си повтаряше все тъй: „Къде се намира той, а? Къде се намира?“, старият Мацан прекоси бързо целия хол и отвори барчето с вътрешните огледала. Извади оттам бутилка водка, с клокочене наля половин чаша. Изпи я буквално на три глътки, силната водка така го сряза, че очите му изведнъж се изкокориха и избистриха.

— Къде се намира! — продума той за последен път, но с толкова променен и угаснал глас, сякаш внезапно му бяха срязали гласните струни.

— Седни, моля ти се, успокой се! — продума разтревожено брат му.

Стария не седна, но острата глътка сякаш бе срязала и бесовете в душата му. Прекоси няколко пъти хола, мълчалив и наежен, после се обади с доста омекнал глас:

— Ще взема да получа някой инфаркт заради това говедо! Какво си ме зяпнал, да ти налея ли?

— Налей! — отвърна Мацан автоматично. — Та какво, казваш, е станало?

— Какво е станало! Дойде да ми съобщи новина, нахалникът. Бил подал заявление за развод.

Значи, такава била работата! Макар да не бе мислил никога по тоя въпрос, Мацан не се чувствуваше изненадан. В миг остро като игла в паметта му се вряза споменът от тяхната сватбена вечер. Танцът и Весето, която така спокойно бе положила своето щастливо личице на гърдите на непознатия.

— Ако искаш да знаеш, другите и това не правят! — каза Мацан. — Просто се измъкват, изчезват яко дим. На твое място бих му казал: „Все пак благодаря за вниманието!“

— Аз хубавичко му благодарих! — отвърна Стария удовлетворено. — С каиша през врата. Та да мисли друг път, като се жени.

Това, че поне си бе отмъстил, веднага му подобри настроението. Двамата седнаха край ниската полирана масичка, въздъхнаха и се чукнаха — като на сватба, не като на развод. И Стария продължи с доста успокоен глас своя монолог:

— Да ти кажа право, съвсем не очаквах това от него. Младши научен сътрудник, моля ти се! Та какво е наука? Преди всичко да имаш ум, много ум. Да си способен да обмислиш всичко, от всички страни. Като се жениш, значи жениш се. Според мен умният човек не бива да се жени, но както и да е. Колкото и да е голям умът, в края на краищата глупостта е по-голяма. Всички се женят — и професори, и академици, и доценти. Само владиците, изглежда, са най-умни, просто са си извоювали статут — да не се женят! По-обикновеният човек вижда, че няма къде да мърда, жени се. И все пак обмисля. Тоя, мислех си, щом е учен, добре си е направил сметката. Обзаведох им апартамент като бонбониера. С пари им помагам. Да не мислиш, че той храни и облича Весето? Аз го правя, макар че не съм длъжен. Кой глупак сега дава зестра, пък и откъде да я вземе. Да ти кажа право, за друг не бих го правил. Но тоя, мисля си, е умник, ако не друго, знае си поне интересите. И сега изведнъж — развод. Защо? Да, защо? — питаше се старият Мацан с велико недоумение. Няма да прокопса България с такива учени, съвсем ще пропадне.

Мацан мълчеше. Ами защо, много просто защо. Омръзнала му, видял друга по-хубава, какво има тука за чудене. Стария сякаш отгатна мисълта му.

— Е, знам, ние мъжете не сме родени само за една жена. Една жена ни е малко. Хубаво, разбирам, човешко е. Та малко ли са жени на тоя свят — скъпи, евтини, съвсем безплатни. Разбрах, че Весето е малко ревнива, но кой мъж на тоя свят е гарантиран от това? Да беше дошъл да ми се оплаче като на мъж. Щях да й свия сармите. А той — развод! Защо? Да влезе в нов капан ли? Аз защо не се развеждам. Моята перустия не съм я пипвал от двайсет години, честна дума ти казвам. Какво да й пипам — остарелите кокали? Но не съм тръгнал да се развеждам, откъде-накъде? Няма да я оставя да я изядат вълците. Гледа ми къщата, както виждаш, всичко тук свети. И яденето ми е ядене, и домът — дом. Да не съм луд да взема някоя от днешните — мързелива и непрокопсана, та да ми превърне дома в кочина. Или пък да ме кичи с рога, да ставам за смях на хората. Знам аз как се живее, макар че съм прост тенекеджия, а те учени и преучени.

Мацан гледаше поразен брат си. По-възрастен брат, как да си помисли такива неща за него. А сега всичко му се видя толкова просто, дори естествено. Наистина много трудно му беше да си представи как спят под един юрган с кака Настя, която беше съставена само от мустаци и кокали.

— Какво ме зяпаш? — попита старият Мацан ядосано. — Твоята работа е друга, жена ти е жена. Алабастър! — прибави той неочаквано.

— Не, нищо не казвам — смотолеви Мацан. — Къде е кака?

— Не е тука, изпратих я на бани в Хисаря. Нека си промива бъбреците, какво друго може да прави на тия години.

Мацан си направи бързо сметката. Излизаше, че не е имала дори четиридесет години, откакто е останала, кажи-речи, вдовица. Не, не беше човешко, много добре го съзнаваше. Все едно че държеше у дома си безплатна слугиня. А искаше да мине и за благодетел на всичко отгоре.

— А сега кой ти шета?

— Шета — много важно! — измърмори Стария пренебрежително. — Като имаш пари, всичко имаш. С ресторантите е по-лошо, не съм свикнал да ям по ресторанти. Но здраве да е. На мене никой не може да ми вземе хляба от ръцете, там е цялата работа. Дори да ми съборят бараката, пак няма да ме уплашат. Без мен те не мотат да минат, аз съм майстор над майсторите. И да ме настанят в държавен сервиз, пак ще работи за мене.

Помълча малко намръщен, после добави:

— Поне едно дете да бяха родили тия нещастници. Едно внуче, нищо повече.

— Е, ти пък! Млада е, ще успее…

— Не знам дали ще успее, не съм сигурен! — каза Стария горчиво. — Тия младите днеска са като круши. Узрее ли, значи е започнала да гние отвътре.

— Ами нали сам каза — като имаш пари, всичко имаш! — отвърна Мацан отмъстително.

Стария съвсем се намръщи.

— На мене ми трябва истински внук, законен. Понякога си мисля — на кого ще оставя тоя хубав апартамент? Пръстите съм си потрошил за него.

И той показа ръцете си. Пръстите му наистина не приличаха на пръсти, толкова бяха криви и очукани.

— А, кажи? Не мога да го замъкна в гроба. А да го оставя на тия две прости жени — и това не искам. Хваща ме бяс само като си го помисля. Да не са орали и копали за тоя имот? Друго е внук, момче, де да знам, може да излезе човек от него. Учен човек, да речем, голям човек. А не като тая тахтаба — моя зет.

За пръв път, откакто бе влязъл в къщата, Мацан почувствува искрено и дълбоко съчувствие към брат си. За какво ти са апартаменти, вили, като умреш, все едно че се превръщат на въздух. Много кратък е човешкият живот, за да трупаш богатства и вещи. Няма смисъл. Нима хората не могат да разберат толкова просто нещо?

— Ако ти имаше син, щях да припиша всичко на него — продължи да мърмори Стария. — Но и ти си нещастник като мен. Ще ни изчезне името, коренът ни ще изгние в земята.

Мацан си отиде вкъщи потиснат. Защо се блъска човек, защо се труди? Беше го слушал неведнъж — човек си отива, остават делата му. А какви са неговите дела? Малко карбид, който отдавна е изгорял. Калници и врати, които са на път да изгният. Това не са никакви дела, това е работа, от която човек се препитава. Но да живееш за самото препитание не е никакъв живот, това той смътно усещаше.

Ами тогава къде е смисълът? Къде е истината? Може би да живееш и да умреш справедливо и честно. Не, и това не може да бъде истината. Когато умира човек, едва ли има сили да мисли как е живял — толкова горчиво и страшно е да се умира.

— Каза ли на бате за отсрочката? — запита внезапно Дора.

— Не успях — измърмори Мацан. — Не беше удобно.

— Ти само за твоите удобства мислиш! — каза тя враждебно. — Моите изобщо не те интересуват.

— Я мълчи! — озъби се той неочаквано. — Ще ти купя креват, та ако ще и да е позлатен. Но човещина няма как да ти купя.

Тя го погледна стресната и мълчаливо се запъти към кухнята. В неделя на обед винаги му пържеше яйца, добре подлютени с червен пипер. А самата тя гълташе с отвращение някакви пюрета от моркови или в най-добрия случай карфиол. Но сега нямаше ни карфиол, ни моркови, кой я знае какво щеше да прави.