Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Павел Вежинов
Малки семейни хроники
Редактор: Мария Кондова
Художник: Кирил Гогов
Художествен редактор: Олга Паскалева
Технически редактор: Светла Петрова
Коректор: Паунка Камбурова
Код 25/9536172411/5506–37–88
Българска. Дадена за печат м. V. 1988 г.
Излязла от печат м. X. 1988 г. Формат 84/108/32. Изд. коли 15,12.
Печатни коли 18. Цена 2.35 лв.
© 1979 Павел Вежинов
Издателство „Български писател“, София, 1988
Държавна печатница „Стоян Добрев-Странджата“, Варна, 1988
История
- — Добавяне
10
Човекът, който бе скочил в дълбоката бездна, лежеше сега сам в леглото, сит като котарак, който е изял поне три гълъба. Беше неделен ден, около обед, навън дърветата зъзнеха осланени, но вътре беше много топло и той се протягаше само по гащета под леката завивка. Чори бе отишла в кухнята да му свари какао, а той просто я чакаше. Може би не чакаше самата нея, чакаше нейната мека като кадифе кожа, нейните пръсти, нейния гладък корем, който пулсираше като жив под коравата му ръка. Чакаше всичко, което никога не бе получавал, нито пък знаеше, че може да съществува. Беше изпитал всичко, което човек може да получи в едно тясно женско легло, и все още се чувствуваше неудовлетворен и жаден. Имаше някакви нечовешки сили, скрити в душата му, в яката му плът, които все още чакаха. Това беше несвойствено, дори чуждо за такъв простодушен и непретенциозен човек като него и все пак съществуваше. Може би бездната беше много дълбока, все още летеше към дъното й, все още не бе храснал непробиваемия си череп на фаталния плочник.
През тоя единствен месец той й бе разказал целия си живот. На пръв поглед разказите му бяха къси, простички, почти безчувствени, но Чори го разбираше много добре. Във всеки случай много по-добре, отколкото Ери с неговите объркани истории, в които чувствата, дори драмите винаги се свързваха с някакви числа, параграфи, дори проценти. И двамата бяха родени в прости, бедняшки квартали, разбираха се с няколко простички думи там, където други не биха разбрали нищо. Чори слушаше мълчаливо, никога не го прекъсваше. Понякога се смайваше до дъното на душата си, но пак мълчеше. В крайна сметка тя разбра, че е научила много повече за Дора, отколкото за самия него. Мацан все още й се струваше малко непознат и загадъчен въпреки безпределната си простота. Само за едно нещо тя си даваше ясна сметка — той бе съвсем различен от всички мъже, които бе срещала досега. Още в първите часове тя се бе изненадала от това, че той поне не грухти като другите мъжки прасета. И мирисът му бе различен. Приличаше на мирис на дърво, чиито корени току-що са били изтръгнати от земята.
Още след първата нощ тя му бе казала:
— Господи, ама ти си съвсем като момче!
— Как като момче? — попита той обидено.
— Ами ти почти нищо не знаеш.
— Това толкова ли е лошо?
— Не е лошо, разбира се. Защо да е лошо? — говореше тя учудено. — Само едно нещо не ми е ясно — досега с парцалена кукла ли си живял?
Сигурно с парцалена, помисли си той огорчен. Шита, недошита, кърпена, недокърпена. Така почнаха неговите разкази. Отначало тя просто го съжали. И веднага разбра това, което Кирил не бе доизказал. Божичко, да не е държал досега гълъб в ръцете си. Ами прав е оня смахнат художник с неговото неразбрано дърдорене. Каквото и да е, но един мъж не може да остане сляп за цял живот. Образуват се комплекси, човек може да се побърка. И тя се втурна срещу него със себеотрицание, от което нищо не губеше. Напротив, само печелеше. Но това разбра много по-късно. Отначало се мъчеше да изтръгне от него всички пламъци, макар че всъщност ги изтръгваше от себе си. Изгаряше го с целувките си. Сам той изгаряше в пламъците на своя момчешки свян. Но не се съпротивляваше, беше се предал напълно. Летеше като метеор в своята бездна, но вече беше навлязъл в плътните слоеве на атмосферата. В най-плътните. Пламтеше като метеор, но дълбоко в него все още оставаше недокосната сърцевина от студен като небитието метал.
Сигурно беше така. Много добре си спомняше първата утрин. Знаеше, че не бива да се връща вкъщи, всъщност нямаше сили. Но като се качи в трамвая, за да отиде на работа, почувствува в себе си някаква лека погнуса, мека и лепкава като тиня. Веднага я пропъди от спомена, но тя остана в душата му, на самото й дъно. Макар да не бе заспивал през нощта ни за минутка, работи целия ден като сляп долапчийски кон. Като се прибра вечерта, жена му го посрещна, без да му каже нито дума. Едва след като вечеряха, тя му измърмори с отвращение:
— Снощи пак сте пиянствували.
— Няма такова нещо — отвърна Мацан.
Но тя не усети дълбоката неприязън в гласа му, толкова се бе отдалечила от него в гонитбата на своите нови химери. Дори не забеляза дълбоките тъмни кръгове под очите, толкова очевидни и подозрителни. Всъщност бе забелязала нещичко, но го отдаде на пиянството.
Така започна първият ден — със смътни угризения на съвестта. Но след един месец той вече лежеше на тясното неудобно легло като у дома си. И чакаше своето какао. Всъщност тя му донесе голяма чаша горещ шоколад на прах, който преди няколко месеца бе получила от Ери. Заедно с много други неща. Нито за миг не й мина мисълта, че не е съвсем порядъчно да налива сега Мацан с шоколада на своя бивш любовник, който наистина имаше нужда от шоколад. Но дявол ги знае тия европейци, може би нарочно е изпратил точно такъв подарък. Във всеки случай българинът до нея го сърбаше с доста шумно удоволствие, като всеки истински българин.
— Искаш ли да обядваме заедно? — попита тя внезапно.
Никога досега не бяха излизали заедно през деня. Сърбането изведнъж секна, той я погледна поучуден.
— Точно днес не мога. Трябва да обядвам при брат си…
— Толкова ли е важно?
— Аз вече съм обещал — каза той настойчиво. — Освен това трябва да си уредим сметките.
Но не каза, че и Дора ще дойде на обеда.
— Кога ще можеш?
— Ами идущата неделя.
— Добре, идущата неделя. Знаеш ли, искам да те заведа във „Воденичарската механа“. Управителят ми е приятел. Ще се разпореди да ни направят качамак… Ял ли си скоро качамак?
— От дете не съм ял — призна си Мацан. — Всъщност, след като умря баба ми. Тя винаги казваше, че качамакът не е за бедни хора. Иска се много сирене и много масло, иначе не е никакъв качамак. Иначе си е просташка мамалига.
— Обещаваш ли да ме заведеш?
— Обещавам! — отвърна той твърдо.
Тя се успокои, макар и не съвсем. Всъщност тоя проблем й беше съвсем неясен, въпреки че толкова много бе чула за Дора.
— Мацане, ще те питам нещо. Но не ми отвръщай, ако не ти е удобно.
— Нямам какво да крия — каза той.
— Тя нищо ли не се досеща?
— А как да се досети? — попита Мацан леко намръщен.
— Има сто начина — каза тя. — Ами ти като мъж вече не си същият.
— А тя как да го разбере? Като не отивам вече при нея.
Чори така се учуди, че дори повдигна глава да види лицето му. Не, нищо особено, лице на мъж, който не е свикнал да лъже.
— Ами как тъй? Та тя е млада жена, тъкмо в силата си.
Мацан малко се затрудни, личеше си, че никак не му се говори по тоя въпрос. По тия въпроси изобщо не бива да се говори. Особено в такъв случай като техния.
— Виж какво, Чори, и самата тя не отваря дума. И като че ли е доволна от това положение.
— Странно! — каза Чори. — Знам, че не ме лъжеш… И все пак странно.
— Ами какво искаш? — попита той недоволно. — Да дойде да ми се моли? Тя не е такава жена, тя уважава себе си.
Чори запали цигара. Никога не пушеше в тяхната малка стаичка, дори Мацан не пушеше. Но сега запали.
— Интересно! — каза тя. — Всички ли съпрузи на тоя свят си омръзват?
Мацан замълча. Какво можеше да отвърне без да обиди или нея, или жена си. А разбираше много добре, че и в двата случая няма да бъде прав.
— Тъй ли е? Или не е тъй? — запита го отново.
— То е друго! — отвърна Мацан сухо. — Аз съм порядъчен човек. Не мога да живея едновременно с две жени. Това е развратно.
— А брат ти според теб какъв човек е? — попита внезапно тя.
— Какво общо има тук брат ми?
Чори се колебаеше. Чувствуваше се и тя малко раздразнена. Може би поради тона, с който той й отговаряше. През целия месец бе така спокоен, кротък и послушен.
— Ще ти кажа! — отвърна тя. — Брат ти винаги е имал две жени. Едната у дома, да му гледа къщната работа. И една втора — да спи с нея.
Той така се порази, че едва не изпуска чашката с какаото, която все още държеше в ръцете си.
— Това пък откъде знаеш?
— Просто знам. Ами ние живеем в град, в който всичко се знае. Дори за по-богатите тенекеджии. А по една случайност неговата любовница беше моя приятелка. Или по-точно, съученичка. Ние завършихме гимназия заедно.
Той я гледаше слисан. И в последна сметка дълбоко обиден, макар че все още не го съзнаваше.
— Ти виждала ли си моя брат?
— Разбира се, че съм го виждала. Главно по нощните заведения. И с моята приятелка. И с други.
— И каква е тя според теб?
— Ами много свястно момиче. Завърши Музикалната академия. И сега свири на арфа.
— Ти се шегуваш! — едва не заекна Мацан. — Та той е близо шейсетгодишен.
— И Ери не беше много по-млад! — отвърна тя нахално.
— И мислиш, че всичко е направила заради хубостта му?
— Е, не само за хубостта — усмихна се тя. — Той й плащаше наема. За една студентка това не е чак толкова малко.
Мацан започна да кима глава повече, отколкото трябваше.
— Да, ясно като бял ден! — заяви той презрително. — Тя чисто и просто се е продала. И то за някакви си петдесет лева.
— Осемдесет! — поправи го хладно Чори. — Но искам да ти кажа и друго — тя го обичаше. Или поне на мен така ми се струваше. Когато миналата година той я заряза, тя рева пред мен цял час.
— Ами как няма да реве. Такава скъпа квартира! С тая арфа едва ли ще може да я плати.
— Не е за квартирата! — каза Чори ядосана. — И за парите не е. В краен случай можеш да кажеш, че няма морал. Но какво е морал? И къде може да се купи, та да си купим и ние! — добави тя дръзко.
Мацан се измъкна нервно от леглото и тръгна из стаята, така както си беше по гащета.
— Ти ме будалкаш! — изведнъж се досети той. — Аз съм виждал по телевизията как жени свирят на арфа. Та те приличат на ангели.
— И тя прилича на ангел, като е с арфата! — отвърна Чори. — И все пак не знае какво е морал. Ами откъде да знае? Ето там е цялата работа.
— Мен кой ме е учил на морал? — каза Мацан гневно. — Човек се ражда, такъв, какъвто е. Защо трябва непременно всичко да му се налива в главата. Днешните младежи са корумпирани. Това е истината!
— А според теб и аз ли съм корумпирана? — погледна го тя.
Много остър и пронизителен беше тоя поглед, но той не го забеляза. Само попита учудено:
— Ти ли? Защо и ти?
— Защото и аз съм взимала подаръци от Ери. И то доста скъпички.
— Друго е подарък — измърмори той неуверено. — Това е човешко. Пък Ери, както разбирам, те е обичал. А може би и ти него.
— Аз и сега го обичам! — отвърна тя внезапно.
Мацан изведнъж млъкна. Дълбок, непонятен инстинкт го накара да прехапе всички думи, които напираха в гърлото му, които боботеха там, пълни с гняв и ненавист. Изведнъж разбра, че ако каже още две думи, ще я загуби завинаги. Когато след половин час слизаше позакъснял по стълбите, се чувствуваше угнетен и потиснат. И дълбоко омърсен може би. Най-сетне бе настъпил тоя миг, бе паднал на дъното на своята бездна. Бе се забил в нея като камък, хвърлен на дъното на запустял кладенец. Лежеше там стъписан, без да вижда небето. Смяташе, че е попаднал в извор, а виждаше около себе си тиня. И жаби, които го гледаха ококорено и враждебно. Никой не знае какво човек може да намери на дъното на своята бездна.
Когато най-сетне позвъни и на прага се появи брат му, той изтръпна. Струваше му се, че пред него стои някакъв друг човек, не неговият собствен брат, когото така добре познаваше. Тоя беше облечен в английска кожена жилетка с плетени ръкави и идеално изгладен син панталон. Дори лицето му се стори не така противно и мазно, както го бе носил в своето разгневено въображение поне през последния час.
— Влез! — каза той. — Защо си сам?
— Не знам — измърмори той. — Мислех, че е дошла.
Брат му замълча, но Мацан усещаше, че го гледа изпитателно. Изведнъж му мина през ума, че тоя човек знае за хората безкрайно повече, отколкото сам той за пещта и карбида. А да не говорим за тенекиите, които за Мацан бяха бездушна мъртвина. Седнаха вътре и се настаниха на удобното плюшено канапе. Беше доста ниско, тъй че старият Мацан можеше спокойно да протегне късите си крака. И чорапите му бяха много хубави, опънати без никаква гънчица на яките му прасци. Дяволите да го вземат, сега тая връзка с арфистката не му се виждаше така абсурдна и невероятна. И защо да е невероятна, нима сам той бе някакъв хубавец, та съдбата му подхвърли толкова неочакван подарък.
— Малко се е побъркала твоята — подхвърли Стария. — Тая сутрин ми се обади по телефона. Пита ме къде съм дянал вехториите, които купих заедно с апартамента.
— Какви вехтории? — не разбра Мацан.
— Старите мебели. Ами какво да ги правя, качих ги на тавана. Няма да се излагам пред гостите. Нов апартамент със стари мебели, не смятах, че си подхождат. Пък и вашият апартамент е нов. Тя едва не ме изруга — искала да ги види.
— Ами нека ги види — измърмори Мацан равнодушно.
В хола влезе Анастасия. Беше малко избеляла от Хисарските бани, на бузите й бе се появила слаба руменина. И все пак със своята износена рокля и окъсяла жилетка приличаше повече на стара прислужница, отколкото на господарка на дома. В тоя дом имаше само един истински господар.
— Какво да ви донеса? — попита тя.
— Малко стара гроздова — отвърна мъжът й, без да я удостои с поглед. — И мариновани гъби…
След малко навън се позвъни, влезе Дора. Изглеждаше добре соанирана тая сутрин, инстинктивно чувствуваше, че никога не бива да се излага като жена пред своя девер.
— Ама наистина ли са на тавана? — попита тя едва ли не от прага. — Да не са ги изпотрошили?
— Не са ги изпотрошили — отвърна Стария с лека досада. — Едно време като правеха нещо, правеха го веднъж завинаги.
— Точно така! — съгласи се Дора охотно. — А мога ли да ги видя?
— Булке, поседни, моля ти се… Да обядваме по-напред. Пък после гледай колкото щеш.
— Не, не, моля ти се! Само за момент да ги зърна! — каза умолително Дора. — Докато застелете масата, ще се върна.
— Ами иди при Настя, тя държи ключовете — отвърна Стария недоволно.
Тъй и стана, Дора мигновено изчезна. Настя едва я настигна с ключовете на тавана, отвори й вратата, но сама се дръпна назад — такава тежка миризма на мухъл и нафталин я лъхна отвътре.
— Само ще си губиш времето — каза тя. — Всичко е износено донемайкъде.
Но Дора вече се оглеждаше алчно, сякаш бе попаднала в Аладиновата пещера. Мина половин час, от нея нямаше ни помен. Стария започна да се мръщи нетърпеливо. В голямата емайлирана тенджера вече изстиваше и губеше аромата си шпикованото овнешко бутче.
— Я виж какво става с оная, шантавата? — обърна се той към жена си. — Не можем да я чакаме до довечера.
Анастасия отново излезе и се върна задъхана и озадачена.
— Каза да обядваме без нея… Имала там работа. — И добави снизходително: — Май че не е с акъла си.
Не я дочакаха. Обядваха тримата, поляха изобилно, задушеното бутче с вино, каквото само Стария умееше да намира. Дора все не идваше. И докато Анастасия вареше кафето, Мацан запита предпазливо:
— Какво става с твоя зет? Имаш ли някакви вести?
Старият Мацан дръпна дълбоко от цигарата си.
Лицето му изведнъж потъмня и се изостри.
— Имам, разбира се, моята агентура работи. Виждат го насам-натам кисел, небръснат, с непрани ризи. Нямал квартира, хранел се в някакъв ведомствен стол. Мислех, че в цялата тая работа е замесена друга жена… Но май че не е. Иначе би се поддържал малко, говедото, поне би се бръснал като хората. Като погладува още малко, току-виж че се върне.
— Няма да се върне! — каза Мацан уверено. — Тоя бой, дето му хвърли. Според мен там сбърка. Всеки човек си има достойнство.
— Не съм забелязал! — отвърна Стария хладно. — Особено младите. Какво достойнство? До един са лекета. Знаят само да скубят пари от бащите си. Или да гледат тъста в ръцете. Това достойнство ли е? Ти взел ли си от баща ни поне лев? Дума да не става! Нито пък аз.
Точно в тоя момент се върна Дора, така изпрашена и потънала в паяжини, че двамата се стреснаха. Само очите й някак необикновено горещо сияеха.
— Избрах си някои дреболии! — каза тя, като едва сдържаше вътрешното си вълнение. — Бате, ще ми ги продадеш ли?
— Ама пък приказка! Как тъй ще ги продавам на снаха си? Боклуци на всичко отгоре. Ако бяха за продаване, щях да ги продам на циганите.
— На циганите ли?! — попита тя възмутено.
— Ами на кого? Взимай, ако щеш, всичко, защо да гние там.
Дора така се израдва, че звучно го целуна по бузата. Никога не беше го правила. Но като се връщаха с Мацан с трамвая, тя каза много повече, отколкото си бе позволила пред своя девер.
— Това горе е цяло съкровище. Честна дума ти казвам. Как може бате да бъде толкова… прост! — изтърси тя изведнъж. — Хубава, стилна мебел — останаха ми очите. Ще се разболея, ако някой нещо му подшушне. И вземе да се разкандърдиса.
— Няма да се разкандърдиса, щом е казал веднъж! — намръщи се Мацан. — Но да ти кажа право и аз не обичам вехтории. Новото винаги си е ново.
— Поне мълчи, като не разбираш! — каза тя раздразнено. — Знаеш ли какъв дом ще ти направя? Какъв дом! — Очите и отново пламнаха. — Да стоиш там, да не излизаш! Разбира се, трябва да се похарчат още доста пари. Но това е нищо, щом сме ги взели даром.
— Защо пари?
— Ами всичко трябва внимателно да се реставрира. Като че ли някакви варвари са ги мъкнали на тавана. Ту някой строшен крак, ту някое пукнато облегало. Всички бои трябва да се освежат, разбира се. Да се сменят някои тапицерии. Има майстори специалисти, аз за всичко ще се погрижа. Тия, мебели някой ден ще струват повече от апартамента, честна дума ти казвам.
Той я слушаше сърдито. Каква стилна мебел? Стилно е това, което е ново, модерно и светло.
— Ти пък откъде ги разбираш тия работи? Като че ли не си от Коньовица като мен.
— Не съм от Коньовица! — отвърна тя рязко. — Моят дядо е бил поп. Живял е между резби и икони. А това е изкуство, голямо изкуство, сега всички го знаят. И го пазят по музеите.
За пръв път чуваше, че дядо й бил поп. Изобщо тя никога нищо не разказваше за семейството, от което бе излязла. Ни добро, ни лошо, сякаш изобщо не съществуваше. Само от някои недомлъвки можеше да се разбере, че дълбоко обича и уважава покойния си баща, тоя, дето гладеше и префасонираше шапки.
— Аз пък съм работник! — отвърна Мацан сдържано. — Мене не ми приличат буржоазните вехтории дори ако наистина са толкова хубави.
Нещо отново блесна в погледа й. Нещо мигновено, но той го усети с цялото си сърце. Това беше ненавист, искрена, дълбока човешка ненавист.
Целия ден не си проговориха ни дума. И на другия ден, и на третия. Ако това се бе случило преди месец, Мацан пръв щеше да се предаде. Просто щеше да го заболи сърцето да я гледа такава сърдита и мрачна. Щеше да се извини, да я помоли за прошка. Но сега сам той бе изпълнен с други мисли и други чувства, едва я виждаше в редките минути, в които се разминаваха из хола.
Сутрин Мацан ставаше рано, както винаги, но отиваше като отровен на работа. Всичко му се бе случвало в тоя живот, освен това да му опротивее самата работа, каквато и да е тя. Дори във вонящата кожарска фабрика работеше старателно и усърдно, макар че понякога ръцете му просто се пукаха от студа и химикалите. Сега едва въртеше чука — вътрешно разбит и покрусен. Погледът на жена му, последните думи на Чори. В какъв свят живееше — истински или измислен? И защо не можеше да разбере нищо от хората?
Само една-единствена мисъл блещукаше ясна като звездица в помътеното му съзнание. Трябва да се разграничи от брат си, не бива да живее повече като него. Неговият брат може да има, ако иска, и сто любовници. Може да ги купува и продава, както му е удобно. Но той не бива да води повече тоя двоен живот. Не, не го мразеше, никога нямаше да го намрази. Няма нищо по-нечовешко от това да намразиш брат си, какъвто и да е той. Но не си длъжен да му приличаш, тук всеки има своето право. Чори! Преди всичко трябва да се разбере с Чори. Какво да прави с Чори наистина? Чувствуваше, че не може да живее без нея. Но нима можеше да живее и с думите, които му бе казала? Може би не бяха истински думи. Може би ги бе казала в момент на гняв или раздразнение, просто тъй — да го нарани. Но как да разбере истината.
В сряда не се видя с нея, както се бяха уговорили. Напрегна всичките си сили, успя да се удържи. Но в събота сутринта, докато чукаше унило смазаното торпедо на един фиат, пред него внезапно се появи брат му.
— Търсят те на телефона — каза той.
Мацан изтръпна:
— Дора?
— Не е жена ти. Но женско гласче. Ловя се на бас, че е мацка.
Очите му се смееха, това го вбеси.
— Какво като е мацка? — попита той грубо.
— Не, нищо, моля ти се. Животът си е живот, случва се даже в най-добрите семейства.
Все тъй се хилеше, но остана навън, за да не му пречи на разговора по телефона. Като вдигна слушалката, Мацан веднага дочу гласа на Чори.
— Помниш ли какво си ми обещал?
— Какво? — попита той глупаво.
— Ами да отидем утре на „Воденичарската механа“. — Гласът й звучеше естествено и приятелски.
— Добре, ще отидем — отвърна той.
— Сърдиш ли ми се за нещо?
— Не, само на себе си.
И това беше истината — само на себе си. Като затвори телефона, той усети как като топла кръв бликна и го заля усещането за щастие. Не, не блаженство, както през първата нощ, а просто щастие, съвсем обикновено, съвсем човешко.
На другия ден към обед Мацан отиде в нейния дом. Когато позвъни, излезе Чори, не по лек пеньоар, както обикновено, а в хубаво зимно костюмче. Наистина нарочно бе позакъснял. И все пак се надяваше, че няма да се размине с това, което миналата сряда бяха пропуснали. Чувствуваше се горчиво обиден, повече от обиден — пренебрегнат.
— Мислех, че няма да дойдеш! — каза тя зарадвана.
— Как няма да дойда? Щом като съм обещал.
Поръчаха такси и слязоха долу. Чакаха го пред самия вход, хората небрежно ги поглеждаха, главно хубавото момиче, разбира се. Сега му беше все едно кой ще ги види. Важното е да събере всичките си сили, да й каже това, което бе решил да й каже. Таксито не закъсня, но в ресторанта ги чакаше горчиво разочарование. Днес нямали ток, скарите не работели, тъй че можели да им предложат само шкембе-чорба и нещо сухо — кашкавал или луканка. Мацан почувствува това едва ли не като лична обида. Разговорът си е разговор, но все си е друго, като чуеш думите след топлия качамак. Но вече нямаха друг изход, бяха освободили таксито. Седнаха на една закътана маса, без да свалят връхните си дрехи — толкова в ресторанта бе студено и неуютно. Но поне чорбата беше топла и истинска — с чесън и лют пипер. Интересно как я бяха приготвили — на свещ ли? Но нямаше време да питат — така енергично се нахвърлиха на топлото ядене. Мацан не беше придирчив, ядеше всичко. Пък и Дора не го разглезваше, в къщата на шапкаря я бяха научили на всичко, освен да готви. Шев, бродерия — това беше в ония години заниманието на истинските госпожици. За пиано не им бяха стигнали средствата.
Чори изглеждаше в добро настроение, само от време на време крадливо и малко шеговито го попоглеждаше.
Като поднесоха луканката, тя каза:
— А сега кажи за какво си ми сърдит!
— За нищо! — излъга той. — А ти чувствуваш ли се виновна?
— Да, малко… Заради Ери… Той наистина ме обичаше. А това не се случва всеки ден. Хората са станали егоисти, Мацане, сега всеки обича себе си.
— Не всеки — отвърна Мацан. — Има различни хора. Само че не бива да ги търсиш по баровете.
— С Ери в едно барче се срещнахме.
— Остави го тоя Ери! — възкликна Мацан ядосано. — Какво можеш да чакаш от един дъртак? Освен да се разлигави.
Но Чори не се обиди, само каза шеговито:
— И ти не си толкова млад.
— Знам! — намръщи се той. — Но ние, Мацанкови лесно не остаряваме. Ако не вярваш на мен, погледни брат ми.
Но тя го знаеше много по-добре от самия Мацан.
В живота си не бе виждала толкова силен мъж като него. И като че ли сега вече не се раждаха такива мъже, освен някъде по баирите. В Мацан всичко сякаш бе от желязо.
— Хайде да не се дразним! — каза тя — Днес съм в такова хубаво настроение.
Да, права беше наистина. Един сериозен разговор не може да се почне с кавги. Може би е по-добре да се полее преди това с малко вино. Той поръча бутилка каберне, то ги сгря на всичко отгоре тъй, че свалиха връхните дрехи. А Мацан сякаш свали и последното си стеснение.
— Виж какво ще ти кажа, Чори, но искам да ме разбереш сериозно. Аз не съм като брат си, не мога да живея в две къщи. На тебе ти е по-лесно, разбира се, нямаш ангажимент. Но аз трябва всеки ден да лъжа жена си.
— И какво предлагаш? — запита тя спокойно. — Да се разделим?
— Не, да се оженим.
Тя се облегна на стола си, с парченце луканка в устата, която все не успяваше да преглътне. В края на краищата това бе най-лошото от всичко, което бе очаквала да чуе. Фактически даже не бе го очаквала — никога, дори насън.
— Ти си женен — каза тя.
— Сега това не е най-важното. Аз съм сигурен, че без мен тя ще живее по-добре. Като й оставя апартамента, разбира се.
Сигурно! — помисли тя. — Наистина това сега не бе най-важното.
— Мацане, това, което казваш, е невъзможно. Хубаво е може би — и за двамата. Но наистина не е възможно. Нима не виждаш колко сме различни?
— По какво сме различни? — попита той малко дрезгаво. — По възраст? По образование?
— Не това, разбира се.
— Нима не сме от един произход? Аз съм от Коньовица, ти от Надежда… Една люлка ни е люляла и двамата.
— Мацане, ти наистина не разбираш! — каза тя кротко. — Нашият живот е различен колкото небето от земята. Каква съпруга може да излезе от една барманка? Та това е просто смешно да се помисли.
— Ами ти няма да бъдеш вечно барманка. Това не е професия изобщо. Барманките или ги уволняват след година-две, или ги вкарват в затвора. А ти трябва да се замислиш за своето бъдеще.
Чори отлично знаеше, че това е наистина така. Освен всичко друго, за да получиш такова място, трябва на всяка цена да минеш през едно-две легла. А тия легла са алчни на всичко отгоре, обичат разнообразието. И асортимента, както е прието сега да се казва. Тя го знаеше и все пак се надяваше, че нейната участ може да бъде друга. Но това не беше най-важното, трябваше набързо да измисли отговор, който да не го обиди. Или поне да й спечели малко време.
— Знам, че си сериозен — отвърна тя. — Знам, че си честен. Но не мога да ти отговоря сега. Честна дума, не мога. И защо да бързаме, времето ще реши всичко.
Тя поръча нова бутилка каберне. Знаеше какво прави. Виното, виното — то помага на всичко. Отваря рани. Лекува рани. Така беше много по-лесно да го заведе след обеда у дома си. Само че не знаеше за какво го направи. Но през цялата седмица, докато не се бяха виждали, тя беше чувствувала някаква непонятна празнота в себе си, дори в неспокойната си утроба. Все пак той й даваше нещо, което от никой друг не би могла да получи. Даваше й пълнота на едно усещане, на което досега не бе обръщала някакво особено внимание. Както всички днешни момичета може би.
Вечерта, преди да си тръгне, Мацан запита:
— А това за Ери не е вярно, нали?
— Не е — каза тя.
Отиде си спокоен и наситен. И така облекчен, сякаш бе преминал над пропаст. Но не си даваше сметка за нищо. Просто като всички обикновени хора не познаваше раздвоението. Не умееше да гледа в себе си. Чувствуваше се победител, засега това му бе напълно достатъчно. Всичко, всичко у него бе спокойно — душа, плът, съвест. Нито веднъж не помисли за Дора. Чувствуваше се освободен от нея веднъж завинаги. Но когато притвори тихичко вратата на своята спалня и започна да се съблича, тя внезапно се появи на вратата с нощна маска от бирени трици. Не приличаше на цирк тоя път, по-скоро на сянка, излязла от ада. Светлите й очи бляскаха като парчета лед.
— Не смяташ, ли, че прекаляваш?
— Аз никога не съм се бъркал в твоите работи — каза той. — Не се бъркай и ти в моите.
За миг ледът в погледа й започна да се топи. Появи се нещо като изненада и безпокойство. После обърна гръб и мълчаливо излезе. Вратата на нейната спалня хлопна, настана тишина. Мацан скоро заспа, но тя остана с отворени очи почти до сутринта. Нещо ставаше в нейния дом. Бе пропуснала нещо важно, нещо може би съдбоносно. Но не й достигаше въображение дори да си представи какво може да бъде то. Единственото вярно чувство през тия нощни часове бе, че някаква тъмна опасност виси над главата й. Освен ако всички тия натрапчиви мисли не се дължаха на бисептола, който гълташе от два-три дни. Какво ли човек не може да чака от съвременните лекарства?