Павел Вежинов
Малки семейни хроники (4)

4

Трудно, много трудно се заспива с такива мисли. Вместо да се втвърди като восъчна пита в хладината на нощта, мозъкът заточва да кипи като супа. Или като борш, все едно, борш, в който е нахвърляно всичко — и любов и омраза, и милост и презрение, и главно големи парчета сляпа ярост, които винаги остават недоварени. Наистина не му се случваше всеки ден, но все по-често през последните две-три години. Беше дълбоко убеден в себе си, че за всичко е виновна Анета. Както и Анета беше убедена, че за всичко е виновен той. Навярно и двамата се лъжеха, както и двамата бяха прави. Човек никога не може да види себе си.

Като всички разумни хора Кирил не вярваше, че на тоя свят съществува любов. Но тя се криеше дълбоко в него, изнервена и изпосталяла, чакаше своя час. Не бързаше, знаеше, че всяка погрешна стъпка може да бъде гибелна. За нея главно — иначе тоя твърдоглав художник никак не я интересуваше. Като всяка жена тя просто от несъобразителност бе пропуснала няколко много удобни момента. Чакаше нещо повече. А през това време той успя да й се измъкне, т.е. да се ожени. На всичко отгоре жена му беше добра тиха и търпелива като морско свинче. Никога не се оплакваше, никога не търсеше нищо за себе си. Най-важното, никога не му досаждаше, както не може да ти досади и старото удобно кресло, на което всеки ден седиш. Не умееше ни да пести, ни да харчи, зле готвеше, но в замяна на това переше така добре, че ризите му винаги изглеждаха като нови. Никакво друго желание нямаше на тоя свят, освен той да се прибере навреме вкъщи. Съвсем навреме, най-навреме, изобщо, ако е възможно, да не излиза. Сама го къпеше, сама решеше коравата му коса, сама го обуваше сутрин в антрето, преди да излезе.

Така течеше животът им. Никога не мислеше за нея, когато се прибираше вечер у дома си. Не мислеше за нея, когато рисуваше, когато ловеше риба, когато се запиваше понякога с приятели. И въпреки това непрекъснато я носеше в себе си, както носеше сърцето си, сития си стомах, дори далака си, който, както е известно, за нищо не служи. Винаги и неотменно се прибираше у дома — като старите кучета, като котараците скитници, на които най-сетне им омръзва да гонят по покривите гладните гълъби. Знаеше, че го чака. Чакаше го непрекъснато и неотменимо, притегляше го към себе си с невидимите и потайни гравитони на своята любов. Или на своето желание — и тя самата не можеше да си даде сметка. Това, което му даваше, беше повече от достатъчно. Насищаше го докрай, както насища пресладката баклава, кадаифът, потънал в сироп, шоколадените бонбони. Понякога се чувствуваше преситен, отвратен от себе си, мек и празен като изтърбушена възглавница. Но беше много млад и се съвземаше бързо. Малко работеше. Мисълта му бе отпусната, тиха леност, мека като цигарена пепел, гасеше постепенно всички други импулси и желания. Дори деца нямаха, не им трябваха. Понякога тя се замисляше, смътно усещаше, че това е опасно. Но не е ли опасно и другото? Докато ги носи в себе си, докато след това мъчително свива своята отпусната и мека утроба, няма ли да се загуби магията? Сега той беше напълно в нейна власт, тя го съзнаваше. Защо трябва да рискува? Понякога с нямо учудване гледаше наедрелите жени, тромави, покрити с петна и лишеи, грозно разкрачени. Гледаше ситите им лица, недоумяваше. Какво си въобразяваха? Че уплашените им мъже някой ден отново ще се върнат при тях?

Ето така най-сетне го издебна тя — доволен и сит, лишен от мечти и желания. Сега вече не помнеше кой го замъкна в тоя овехтял апартамент, пълен с олющени виенски мебели. Бяха пийнали здравата в дневния бар на хотел „България“ и изведнъж някой предложи да отидат на рожден ден. Добре, на рожден ден… Помъкнаха се с бутилки и букет цветя, който по пътя загубиха. Стълбището на сградата нямаше ни асансьор, ни осветление. Трябваше да се катерят като слепи нагоре, на една от етажните площадки си удари зле коляното в някаква чугунена печка, забравена там от години. Апартаментът на всичко отгоре бе доста тесен, зле осветен от два зелени китайски абажура. В полумрака му се мяркаха някакви зелени момичета, която седяха направо на пода със зелени чаши в ръка. Почти всички гости бяха свалили обувките си, това се усещаше и по спарената миризма. Домакинята се оказа някаква второстепенна артистка с тънко, чувствително лице, но доста месеста. Наля му малко евтин коняк в кафена чаша, после търпеливо му обясни защо гостите са по чорапи. Точно под тях живеели някакви зли старци, които не позволявали да се танцува над главите им, тичали при домоначалника, при кварталния отговорник, дори при партийния секретар в театъра, за да я клеветят. Кирил едва я чуваше, защото точно по това време зърна Анета.

Любовта от пръв поглед не е празна измислица. Само че винаги е трудно да се установи точно кой е бил първият. Във всеки случай за Кирил бе най-много третият или четвъртият. Най-напред му направи впечатление красивата поза, в която бе седнала на своята ниска, издънена табуретка. Би приличала на статуйка там, ако не беше толкова гъвкава и пластична. Въпреки противната зелена светлина той забеляза, че лицето й е красиво, силно, чувствително. И в следния миг проклетият водопад, в който се давят всички, се изсипа бурно над главата му, едва не го задави, потоци вода шурнаха от носа му. Дори не усети как се примъкна към нея, макар да не бе свикнал на такива маневри. Поначало си беше сдържан, дори малко стеснителен човек, освен в случаите, когато имаше повечко алкохол в главата. Във всеки случай сега имаше съвсем достатъчно. За негово учудване успя без особен труд да я заговори. Както по-късно разбра, Анета не познаваше никого тук освен домакинята. Оставена сама на своя изтърбушен пиедестал, тя едва-едва се преборваше със скуката. Кирил бе пристигнал тъкмо навреме, глупавият и безсмислен разговор потече доста естествено. Едва сега му се стори, че е малко мършавичка за неговия традиционен вкус. Раменете й бяха слабички, бюстът едва повдигаше тънката блузка. Но какво значение имат дреболии от тоя род, когато водопадът все тъй бучеше в ушите му, едва не го заглушаваше. Тъй или иначе, принуди се да повиши глас, за да може да чуе поне себе си.

— Извинете, вие студентка ли сте?

— Защо студентка? — отвърна тя учудено. — Аз съм артистка.

Той я гледаше поразен. Ами, разбира се, как не се бе досетил досега. Една истинска вдъхновена артистка трябва да изглежда точно като нея, да носи дух в себе си, а не джолани и месо. Което си е право, не само приличаше на артистка, но и на Джейн Фонда на всичко отгоре.

— И в кой театър играете?

Оказа се, че играела в градския театър на Пазарджик. Тава едва ли не го обиди. Откъде накъде в Пазарджик, може ли такава артистка, такава Фонда да играе в някакъв провинциален театър. Той й го каза, без да съзнава, че е нанесъл своя голям удар. Тя изведнъж омекна, разговорът потече съвсем естествено. Кога е завършила? Ами завършила е миналата година и е отишла в Пазарджик по разпределение.

— Просто невероятно! — възкликна той искрено. — Тия типове, филмовите режисьори, искам да кажа, как не са ви открили досега? Момичета с такава външност не се срещат на път и на кръстопът.

Анета замълча поласкана. И едва сега за пръв път го поогледа по-внимателно. Малко възрастен наистина, но хубав, със силно мъжко лице, решително, дори дръзко, макар да не разбираше, че това се дължи главно на алкохола.

— Не са ли ви правили поне проби? — продължаваше той…

— Правиха ми — отвърна тя. — Няколко пъти… Но може би не съм фотогенична.

Сега той отново се взря в нея, тоя път с точното око на художник. Може би имаше нещо подобно. Така например устните й бяха малко тънки, но внушителни като страстна напречна бръчка през цялото лице. И върхът на носа й като че ли беше едва забележимо приплескан. Но тия наблюдения станаха причина водопадът, който временно бе притихнал, отново с все сила да рукне над главата му.

— Не, не — всичко ви е наред! — каза той убедено. — Не знам дали са ви казали — приличате на Джейн Фонда.

— Казвали са ми — отвърна тя скромно.

— Във вас има характер! — добави той ентусиазирано. — Във вас има вътрешна сила.

Дори не подозираше с каква сила тая вътрешна сила ще се стовари някой ден на главата му.

— Много съм поласкана! — отвърна тя. — Просто съжалявам, че не сте режисьор.

— Не съм толкова далече! — отвърна той. — Та аз съм художник-постановчик… Друмев, може би сте чували?

Не, не беше чувала. Пък и как да чуе, като наистина не е бил постановчик. Просто като нает художник бе правил досега декори на два филма. По-късно тая малка полулъжа-полуистина бе станала причина да му я натрива на носа две-три години. Но сега той не забеляза, че зениците й леко се поотвориха. Художник-постановчик не е малко, всъщност те май че стоят най-близо до режисьорите.

— Да ви донеса ли малко коняк? — предложи внезапно Кирил.

— Не обичам да пия — отвърна тя колебливо.

— Само една чашка! — примоли се той.

Така става в живота, понякога само една чашка може да обърне човешката съдба в съвсем друга посока. Наистина в тоя случай чашките бяха поне три, пък и главата на Анета не беше привикнала на алкохол. Тя се оживи, мургавото й лице пламна, стиснатите й устни леко се отвориха, откриха два реда прекрасни зъби. Побъбриха, потанцуваха, посмяха се. Времето течеше неусетно, те сякаш не забелязваха другите, които, зелени и боси като дяволи, продължаваха да подскачат из тесния апартамент. Устните на Анета продължиха своите метаморфози, набъбнаха и се овлажниха, сега тя бе наистина една съвсем друга Анета. И все пак по едно време, както танцуваха, тя изведнъж уплашено спря.

— Ами аз трябва да вървя!

— Къде да вървите? — обърка се той.

— Ами на гарата! — тя погледна бързо часовника си. — Влакът заминава след половин час.

Кирил преживя ужасен миг. Все едно че бе уловил невероятната, небивала дори в сънищата пъстърва, вече я бе извлякъл на брега и в тоя миг тя се бе откачила и шмугнала обратно в тъмния вир.

— Кой пътува нощем! — възкликна той. — С тия отвратителни пътнишки влакове! Ще пътувате утре.

— Репетицията ми почва в осем! — каза тя решително. — Изключено е да отсъствувам.

И тогава на Кирил му хрумна блестящата пиянска идея.

— Не се безпокойте… Аз ще ви заведа с колата.

— С колата?… До Пазарджик?

— Колко му е?… Има-няма два часа път…

Анета остана много поласкана от това предложение. И без това мразеше да пътува с късните влакове, не само мразеше, но се страхуваше. Нощем пътуват какви ли не типове, поглеждат към самотните момичета като на готова плячка. И двамата се отпуснаха, залепиха се на дансинга, едва се отлепиха. По едно време с ужас видяха, че са останали само двамата в апартамента, освен домакинята, разбира се, която съвсем бе увесила нос. Едва сега разбраха, че часът наближава три, трябваше да вървят. Когато излязоха навън, валеше дъждец, все още слаб наистина, но все пак дъждец. Докато палеше колата, той с ужас разбра, че му са задигнали чистачките — тая вечер или някоя друга, сам не знаеше. На дълъг път, в дъжд без чистачки — никой нормален човек не би тръгнал. Но можеше ли да й го каже? То се знае, веднага ще помисли, че е някой евтин и безскрупулен измамник. Кирил поскита малко по улицата, дано успее да свие някои чужди, но кой е луд да си държи нощем чистачките по местата им. Скоро се върна, обезсърчен и загрижен, макар че се опитваше да го скрие.

— Ще вървим тъй! — обади се той бодро. — Не ми е за пръв път.

— Безкрайно съм ви благодарна! — отвърна тя искрено.

Пътуваха тъй около час. Дъждът се усили, водата заливаше на вълни предното стъкло, всичко останало се размазваше от светлината на фаровете. Кирил съвсем се притесни. Да убие себе си, как да е, но да убие момичето? Държеше кормилото силно наведен напред, едва успяваше да различи контурите на шосето. Само напрегнатото му лице подсказваше колко е затруднен. Най-сетне, изглежда, и Анета разбра това.

— Най-добре е да спрем! — предложи тя. — Докато поспре и дъждът.

Той въздъхна облекчен.

— Наистина е по-добре… Според мен скоро ще се развидели. А това е вече съвсем друга работа.

— Няма ли да закъснеем?

— Бъдете спокойна… — отвърна той уверено. — Ще ви доставя на тая ваша репетиция жив или мъртъв.

Отбиха колата още на първото отклонение, подслониха я под едно дърво, сякаш нямаха як тенекиен покрив над главите си. Кирил й предложи да се преместят отзад — там е по-широко и по-удобно, може да подремне, ако й се приспи. Дори да не й се приспи — най-добре е да дремне, за да бъде утре по-бодра за репетицията. Нямаше никаква лоша мисъл в главата си, когато й предложи това. В края на краищата момичето му се бе доверило, бе останало само с него, съвсем чужд и непознат, мъжката му чест го задължаваше да бъде колкото се може по-деликатен.

Преместиха се бързо отзад, като потреперваха от острите капки дъжд, които, макар и за мигове, ги шибнаха по лицето. Постояха тъй няколко нерешителни минути, после тя каза:

— Наистина най-добре е да дремна… Утре в театъра ще бъде лудница…

И се облегна на рамото му спокойно и доверчиво, намести се удобно като коте в скута на господаря си. След това дори не усетиха как прегръдките им се сляха. Никога не разбраха колко продължи това. Може би часове, може би мигове. Само човешкото щастие на тоя свят, колкото и да е блудкава тая дума, няма ни обем, ни време, ни пространство. Няма дори свои собствени измерения. Може да се помести в един напръстник, но може да залее дори планетата като нов океан, който лакомо е погълнал континентите.

Когато се събудиха, навън вече бе утро. Дъждът бе спрял, изтънелите облаци покриваха като нежна пелена небето. Светлината, която стигаше и до тях, бе влажна и бисерносива, сякаш и самите те се намираха някъде всред облаците. После видяха мокрите клони на дърветата, дочуха острото свистене на гумите по мокрия асфалт. Едва сега разбраха, че са наистина на грешната и кална земя, съвсем близо до шосето, зад дърветата, под облаците на света. Не искаха да мислят за нищо друго, да не тръгват за никъде, да не се докосват до нищо. Наистина дори до себе си не се докосваха. Мълчаха, страхуваха се да си продумат.

И все пак трябваше да запали колата. Макар че никой от двамата не погледна часовника си, те разбраха, че е време. Чакаше ги още доста път, трябваше да вървят. Потеглиха мълчаливо, като от време на време си разменяха някоя незначителна дума… Сами не знаеха какво имат в себе си, колко е било истинско, дори наистина ли е съществувало. След като човек се събуди, вкусът на всяко опиянение е лош, дори отвратителен. Черната лента на асфалта бе съвсем пуста, мокра и лъскава. Сега Кирил караше много бързо, това трябваше да свърши по някакъв начин. Но нито веднъж не помисли за жена си, сякаш нямаше жена на тоя свят. Все едно къде отива и какво го чака там, всичко, което можеше да му се случи на тоя свят, вече се бе случило.

— Гладна съм! — каза внезапно тя.

И тия простички думи изведнъж с все сила родиха надеждата. Може би всички тия неща бяха по-простички, по-естествени, по-човешки. Може би точно това е животът — глупав, объркан, но винаги истински. Хората сами си го объркват, но и сами имат правото да го оправят.

— Знам тук едно ресторантче — отвърна той. — Дано е отворено…

Ресторантчето наистина беше отворено, ухаеше цялото на топла супа. Посрещна ги млада жена със зачервени едри ръце, малко намръщена. Но щом ги видя, тя изведнъж разбра, че идват от друг свят, по-странен и далечен дори от задгробния. Лицето й изведнъж омекна, тя ласкаво побутна Анета към най-близката маса.

— Супата още не е готова — каза тя искрено огорчена. — Но имам кисело мляко и суджук някакъв. Да ви го опържа ли с яйца?

— Добре! — каза Кирил кратко.

Но не се разбираше какво точно иска да каже. Навярно да ги пържи, докато й се завие свят, докато се превърнат на въглен. Но тя го разбра много добре, донесе им киселото мляко, после изчезна в кухнята. Кирил някак автоматично се залови за лъжицата, но Анета дори не я докосна.

— Пие ми се нещо — каза тя.

Кирил зарадван се запъти към кухнята. След малко младата жена им донесе бутилка френско „коантро“, кой знае как попаднало в това забравено крайпътно ресторантче. Оказа се сладко, но силно питие, което веднага ги зашемети. Те изведнъж се усмихнаха, и двамата едновременно, докато мигнат, изгълтаха купичките с кисело мляко. И пържените яйца им се видяха много вкусни. И изведнъж нещата им се сториха толкова простички, колкото бяха и в действителност. Нахраниха се, Анета прибра остатъка от бутилката, отново тръгнаха. Сега по шосето имаше по-голямо движение, но те се целуваха като умопобъркани, така че в края на краищата се намъкнаха в една канавка. За щастие беше доста плитичка, но мокра и хлъзгава, тъй че беше съвсем безсмислено да форсира мотора. Не постигна нищо, освен дето нахвърля малко кал върху хубавата рокличка на Анета. Скоро се събраха няколко шофьори на камиони, вдигнаха като играчка москвича, внимателно го положиха на пътя. Погледнаха наперени момичето, засмяха се и си тръгнаха. Кирил отново запали мотора и след четвърт час пристигнаха в Пазарджик. Кирил знаеше къде е театърът, с натежало сърце се насочи натам. Наистина бяха закъснели десетина минути, но кой артист идва на репетиция съвсем навреме?

— Не, не — каза тя внезапно. — По-добре вкъщи.

— Вкъщи? — погледна я той смаян.

— Да, вкъщи! — каза тя твърдо. — Поне да си сменя роклята.

Кирил трепна, смътно почувствува нейния силен характер, тоя характер, на който бе съдено да сломи докрай неговия. Но сега той щастлив залъкатуши по лабиринта от малки, смотани улички, с дървени тараби и малки къщички зад тях, каквито все още се намират из провинциалните градове. Паркира колата на една тясна уличка, походиха малко пеша, после спряха пред една доста прилична двуетажна къща, измазана сякаш с жълтък.

— Тихичко — каза тя. — Само това искам от теб — тихо!

Гласът й отново звучеше уверено и властно, за миг Кирил се почувствува и по-слаб, и по-незначителен от нея. Но сега това беше щастливо усещане. Промъкнаха се едва ли не на пръсти до нейната усамотена стаичка, макар че къщата бе така тиха, сякаш в нея нямаше никой. Стаичката й беше доста тясна, с ковьорчета по стените, с домашна черга на грубия дъсчен под, с кръгъл семеен портрет на стопаните. И с висок железен креват. Покатериха се на тоя креват и прекараха на него целия ден. Не хапнаха нищо, изпиха само ликьора, но за щастие в него имаше достатъчно сила и огън. Все пак Анета излезе няколко пъти от стаята, но Кирил нямаше дори тая възможност. Целият се поду, но търпеше, и това в края на краищата влизаше в списъка на тяхното горчиво и смешно щастие.

Най-сетне, към пет часа, Кирил си тръгна. Анета имаше представление тая вечер. След като бяха угасили в себе си всички жажди и желания, тя изглеждаше дори малко уплашена. Съчиниха двамата някаква нелепа лъжа за нейното сутрешно отсъствие, разделиха се, без да си кажат нито дума. Може би тая дума трябваше да я каже Кирил, но той имаше чувството, че Анета не я очаква. Може да е било и тъй — те се бяха изчерпали докрай, просто им беше невъзможно да мислят за някакво продължение. И странно! — когато излезе на улицата, Кирил се чувствуваше едва ли не облекчен. Щастието наистина няма измерения, но това не означава, че можеш да го мъкнеш на гърба си безкрайно. Той едва намери уличката, на която бе паркирал колата. Първата му работа бе да се пооблекчи, безочливо и нахално, под претекст, че нещо търси в багажника. Но като погледна след това колата си, едва не му се доплака, толкова тя не приличаше на кола. Беше цялата оплескана в кал, дори фаровете й бяха замазани. На всичко отгоре някой бе надраскал върху лаковата боя с пирон съвсем, ама съвсем неприлична дума. Навярно кварталските деца се бяха погаврили така с него, но сега какво можеше да стори! Успя да почисти само предното стъкло и фаровете и да отпуши колкото може ауспуха. После седна зад кормилото и завъртя ключа. Моторът така мигновено запали, сякаш и самият той се бе изплашил от изстъпленията. И след няколко минути с небивала лекота го понесе по асфалта на магистралата.

Сега наистина му се струваше, че лети — толкова бе изпразнен и олекнал. Все още нищо не мислеше, не го интересуваше никакво бъдеще, дори това, което непосредствено бе надвиснало над главата му. Беше един от ония щастливи характери, които никога не мислят за беди и нещастие, преди те да им се случат. И какво, като се случат? Той бе получил предварително всички премии на застраховката в десеторен размер може би. Какво от това, че къщата ще изгори? Всеки почтен човек е длъжен да я запали сам, ако досега не е изгоряла. И въпреки това караше много бързо главно заради чувството за летеж. Не бе изпитвал това чувство от години, от първите месеци може би, когато бе купил тая кола.

Но като влизаше във Вакарел, на пътя внезапно изникна лейтенант от КАТ, скверният слънчоглед енергично се размаха пред очите му. Кирил спря колата, лейтенантът приближи, като козируваше.

— Документите, моля.

Кирил пъхна равнодушно документите под носа му. Лейтенантът ги провери много внимателно, вдигна поглед да сравни снимките, после недоволно измърмори:

— Как не ви е срам с тая мръсна кола… Сега трябва да ви глобя.

— Ами глобете ме — отвърна Кирил с облекчение.

— За къде пътувате?

— За София, разбира се…

— Я се разбира, я не се разбира — отвърна странно лейтенантът.

Едва сега Кирил трепна и се взря по-внимателно в него.

— Вървете, вървете — продължи лейтенантът. — Хората се тревожат за вас.

Кирил бавно потегли. И изведнъж заспалият разум, който като упоен дремеше някъде в най-тъмните кътове на съзнанието, се събуди и трескаво заработи. Не беше толкова трудно да стигне до истината. От дома си бе излязъл вчера сутринта, както винаги без никакви лоши намерения. Катя дори не бе запитала къде отива. И след това бе изчезнал безследно. Какво може да помисли една жена, дори да не е Катя. Най-лошото, разбира се, най-страшното. Отвлекли са го, убили са го, нарязали са го на късчета. След това, за да заличат следите, са хвърлили колата в някоя пропаст. Защо? Един уплашен ум не е никакъв ум, не може да си отговори дори на най-простите въпроси. След това какво би могла да направи? Ще се затича при майка си, при баща си, при вуйчо си, разбира се. Там е работата, че вуйчо й има сват, генерал от милицията. Разтичали са се, алармирали са цялата страна, всички окръзи — да се издири, да се спре кола с номер еди-кой си, с водач Кирил Друмев, известен столичен пияница, напуснал лекомислено изплашеното си семейство. Незабавно да се докладва.

В първия миг го обзе нечувана ярост. Откъде-накъде, с какво право? Той свободен човек ли е, или нищожен роб, макар и на собствената си съпруга. Не, няма да се прибере у дома си. Най-много ще се обади по телефона, ще й кресне да не го търси повече. Тъй ами, той е човек най-сетне. Все ще намери сили да се измъкне от тоя жалък капан, та макар и решетките му да са от злато. Нека вземе всичко — апартамента, мебелите, мръсния телевизор, всичко, всичко, освен колата, разбира се — и да върви по дяволите. При тая мисъл изведнъж го обзе небивала радост, сладостно и гадно зашеметяване, сякаш бе вдъхнал райски газ. С тия мисли в главата колата му изведнъж полетя като бясна, задминаваше камиони, мерцедеси, милиционерски коли. Но колкото повече наближаваше София, стоманеният ритъм на мотора угасваше, а заедно с него като че ли все повече омекваха и се снижаваха пренапомпаните гуми.

Изкачи се по стръмните стъпала на новата кооперация като осъден. Тихо и неловко позвъни. Вратата мигновено се отвори, чу се задавено хлипане, тя се хвърли на врата му, по-скоро се обеси там с цялата си непоколебима тежест, влажна от сълзи, вмирисана на телешко задушено, което предвидливо бе приготвила за неговото завръщане. Влязоха отново в дома, в който смяташе, че вече никога няма да стъпи, уморено се отпусна на едно от креслата, на своето кресло, току-що тапицирано по негов вкус и избор. Колкото и да бе опустошен от всичко, което бе преживял, изведнъж остро и силно почувствува великото благословение на удобството, което прави от хората спящи язовци и сънливци. Отпусна се, затвори очи с усещане за лек шемет, на приятен гъдел, сякаш изведнъж го бяха потопили в басейн с благоуханна вода. В тоя момент не искаше нищо друго, освен мир или поне примирие. Нищо, освен малко храна, възглавница, една лека завивка — нищо повече. Той все още не знаеше колко странно и дори колко изтощително е човешкото щастие, понякога можеше да натежи толкова, колкото и страданието.

Катя нищо не го попита — ни къде е бил, ни какво е правил. Само го нахрани, приготви му банята, остави го тоя път да се изкъпе сам, без нейна помощ. И когато той излезе оттам съвсем омаломощен и омекнал, тя отново не каза нищо и не направи нищо, само го потегли безмълвно към тяхната стая, към спалнята, в която имаше едно-едничко брачно легло. Теглеше го бавничко, търпеливо, безропотно, приличаше в тия минути на мравчица, която мъкне с все сила към своя мравуняк грамадната бяла буба на майския бръмбар. Колкото и да беше трудно, домъкна я най-сетне там. Проби в нежната й кожа съвсем мъничка дупчица. Не го изсмука докрай, нямаше смисъл, просто го остави до себе си омаломощен и покрусен. Не знаеше защо го направи, просто се подчини на своя мравешки инстинкт, по-стар и по-съвършен от разума на хората. Сега той лежеше до нея неподвижен, дълбоко отвратен от себе си, от нищожеството на човешкия дух и характер. Сега беше дълбоко убеден, че за хората няма нищо свято, че наистина са замесени от обикновена земна кал, както пише в старите свещени книги. Тя заспа първа, заспа мигновено, толкова бе щастлива от победата си. Но той стоя буден и празен като ръкав още няколко часа. Една и съща натрапчива мисъл не му даваше да заспи — отново ли се бе заключил здраво и неотменимо кръгът на неговото съществуване? После заспа и спа непробудно чак до другия ден на обед.

Десетина дни Кирил живя като насън. Повече не се докосна до жена си. Държеше се с нея търпеливо и меко, но в същото време някак отчуждено и сдържано, сякаш не бе негова жена, а вдовица на най-близкия му приятел. Катя веднага разбра, че първата й победа е била по-скоро поражение. Не, не биваше да се хвърлят в първия бой всички сили и резерви. Какво повече да измисли? Не можеше да готви всеки ден телешко задушено. Пък и той вече се хранеше без апетит, мълчалив и замислен. Не можеше да му пере и глади ризите по-добре, отколкото досега го бе правила. Не можеше ни да пее, ни да му танцува ориенталски танци. Тогава какво? Не оставаше нищо, освен да търпи.

Сега той все по-често ходеше в ателието, което през последните месеци съвсем бе забравил. Пък и това не беше никакво ателие, а най-обикновена таванска стая, само че малко по-широчка. Нямаше нищо там, освен една грамадна дъсчена маса, малко диванче, няколко стари стола. Грубо измазаните стени бяха покрити с филмови плакати, повечето негово производство. Един от тях бе получил трета награда на международен конкурс в Краков. Сега тия плакати го дразнеха, с удоволствие би ги изпокъсал, ако не знаеше колко грозни са голите стени под тях. Те бяха отдавна мъртви, заедно с филмите, за които ги бе създал. Никой не ги знаеше, никой не ги помнеше, никъде не съществуваха, освен на тоя жалък таван. Едва сега, потиснат и отвратен от себе си, отново дойде времето да си зададе вечния въпрос. Какво съм аз всъщност? Художник или занаятчия? Не си отговори, разбира се, просто нямаше ни мисли, ни думи за отговор. Всички казваха, че е талантлив. Така говореха за него, докато следваше в академията — и професори, и колеги. Така говореха и след като завърши. Но на какво основание? — питаше се неохотно сега. Бе нарисувал само няколко картини през живота си: един автопортрет, разбира се; една композиция на трактористки в полето, които закусваха; един портрет на известна столична балерина. Портретът наистина беше много хубав, от него бликаше умора и мъка. Само очите бяха екзалтирани, очи на средновековна мъченица. Балерината се обиди, разбира се, но картината отиде на Общата художествена изложба, споменаха я всички критици. И то се знае, никой не я откупи. Сега пък Кирил се обиди, започна да рисува плакати, декори за киното. Плащаха му добре, живееше добре, със съзнанието, че наистина е талантлив. Това като че ли му стигаше, боите по палитрата му изсъхнаха съвсем и започнаха да се чупят като курешки на екзотични папагали.

Два дни лежа мрачен на диванчето, после стана оттам и нарисува картина. Нарисува я с темпера само за няколко часа. Работеше трескаво, усещаше как дълбоко в него се разгаря някакво слабо огънче. Най-сетне я довърши и се оттегли на диванчето. Като я видя от разстояние, в първия миг едва не зажумя от удоволствие — картината му се стори шедьовър, макар и негов собствен, но все пак шедьовър. Ето какво представляваше тя: дълбоко разклонени мощни корени на грамадно дърво, на дъб навярно. И от тях на повърхността бе израсъл тъничък стрък без никакви листа, само с едно странно цветенце на върха — жълтичко, трилистно, с наклонена уморена главичка. Но това беше само първото впечатление. После той се намръщи и стана. Тоя ден не погледна повече картината, сега вече много добре знаеше какво бе нарисувал. И тоя път от статива го гледаше един от неговите плакати, малко по-добър от другите, това бе всичко. Мисълта бе натрапчива, впечатлението — повърхностно. Въздъхна тежко и се прибра вкъщи. Цялата вечер не каза нито дума на уплашената си жена. Какво можеше да й каже? Аз съм мъртъв, изкуството е умряло у мен завинаги.

Не направи втори опит да нарисува нещо. Сега му беше съвсем ясно, че да нарисува нещо друго, трябва да промени себе си. Или поне живота, който водеше. Може би сили нямаше. Или нямаше смисъл. Кой разбира днес от голямо и силно изкуство — мислеше той. — Кой го купува? Кой ще купи днес неговия автопортрет например, за да го гледа по цял ден от стената с намръщен и скептичен поглед? И без това достатъчно намръщено ги гледат жените им, защо трябва да се прибавя ново неприятно усещане? Така мислеше или поне така се оправдаваше. А да почне да рисува пейзажи? Работата беше там, че щом видеше полски пейзаж, моментално го хващаше сенна хрема.

Тъй изминаха още няколко дни. И една нощ не издържа, отново протегна ръка към Катя. Не, не беше същото, това горчеше и се забиваше като отровен трън в сърцето му. Това го изпълваше с отчаяние и самопрезрение. Но Катя не усети и не разбра, че не е същото, сърцето й отново се изпълни с надежда. На другия ден се запретна и му сготви телешко задушено със сос и много подправки — толкова слаби и безпомощни бяха нейните оръжия.

Обикновено вечер Кирил се събираше с приятели, но пиеше малко и се прибираше навреме у дома си. А тая вечер като някакво фатално предопределение на съдбата се прибра още преди да са запалили лампите на уличното осветление. Чувствуваше се празен и смачкан като изцедена докрай тубичка от паста за зъби. Катя му се усмихна щастливо и отиде в кухнята, за да му подгрее останалото от обеда ядене. А да му направи ли един таратор? Колкото и да не умееше, тя разбираше, че трябва. Отдавна вече съзнаваше, че трябва да промени нещо в себе си. Може би да отслабне силно, да боядиса в друг цвят косата си, да смени прическата си, бельото си, баналните си любовни навици. Може би последното — поне така я съветваше нейната най-добра приятелка. Всички мъже са дълбоко порочни — твърдеше тя, като се облизваше. Само така можеш да обезсмислиш всички други жени в очите му. Дали пък да не опита? — мислеше тя отвратена. И докато стриваше чесновия лук в дървеното хаванче, няколко сълзи потекоха по бузите й — от лютивината ли, от обидата ли, сама не знаеше. А през това време Кирил се мотаеше с празна глава из хола, безнадеждно поглеждаше към часовника. Отвори телевизора, после намръщено го затвори — какво го интересува него пролетното засяване? Взе някаква книга в ръцете си, но не намери сили да я разгърне. Всички книги, особено днешните, са като плява. Зърната от тях са извадени, соковете изсъхнали, те само приличат на истината, без никога да я кажат докрай. Беше прочел доста книги в живота си, но не бе видял себе си нито в една, сякаш бе някакъв съвсем излишен човек, който мъждукаше като светулчица извън големите пътни артерии на живота.

Точно в тоя момент на вратата се позвъни. Обикновено, когато звъняха навън, излизаше Катя. Но тоя път някакъв смътен страх, някакво неясно предчувствие го накара да забърза към вратата. Когато отвори, видя смаян, че пред прага бе застанала Анета. В първия миг едва я позна — толкова смъртнобледо бе лицето й, такъв мрачен и силен огън гореше в тъмните й очи. Мълчеше, не казваше нищо, само красивата й брадичка едва доловимо потрепваше.

— Слез долу и ме чакай — каза той тихо.

Единственото, което си спомняше за мрачните месеци след тая случка, бяха сълзите. Истинско наводнение от сълзи, което заля всичко — леглото, паркета, готварската печка, саксиите с малките кактуси, които в самотните часове й заменяха липсващите деца. Така робско, така смирено го молеше, сякаш се бореше не за съдбата си, а за самия си живот. После престана да говори, само плачеше. Сълзите се лееха изобилно, тя дори не правеше усилие да ги изтрие, оставяше ги да си текат свободно, както си искат. Имаше такъв вид, сякаш щеше да изтече докрай, докато най-сетне се превърне в малка разлята локвичка. Но Кирил мълчеше, отчаян и окаменял. Той вече знаеше, че никакво човешко щастие не може да се изкупи с толкова много сълзи. Такова щастие би горчало до последния му дъх като сълзите й. И все пак съзнаваше, че тоя път няма да отстъпи, каквото и да се случи. Той бе обещал на Анета. Той бе обещал в порив на любов, на жал, на чувство за отговорност, на собствено човешко достойнство. Никой не можеше да го съди за това, дори небето. Мислеше и за двете. Имаше мигове, в които предпочиташе да се избави по някакъв начин от тях, все едно че не са съществували, че са били някакви сънища или сенки. Имаше мигове, в които му се искаше да изчезне, да се превърне на па̀ра, да се прероди в някакво друго същество, в куче макар. Или просто да замине в някой друг град или друга държава, без да се обади, без да остави дума за себе си.

Да, наистина имаше такива мигове. Но те бяха само мигове, дълбоко в себе си той разбираше, че съдбата му е решена. Беше обещал, вече нямаше път за отстъпление. И такива неща се случват в живота — човек попада в някаква яма, в някакъв неочакван капан и не може да се измъкне оттам, без да осакати себе си.