Павел Вежинов
Малки семейни хроники (19)

11

За една година нищо не се бе променило на улица „Марин Дринов“ — нито едно ново дръвче, нова ограда, дори нова поцинкована кофа за боклук. А що се отнася до квартирата на Анета, тя сякаш бе излязла от времето. Всичко си бе останало точно тъй, сякаш Кирил бе отишъл да се разходи. Собствените му вещи, които бе забравил, все още се търкаляха по местата си — някоя пижама, чехли, старата домашна жилетка с продупчените ръкави. И кушетката, разбира се, и възглавницата върху нея, която все още носеше следите на лекомислената глава. Всичко изглеждаше тъй, сякаш можеше да се върне всеки ден, дори всеки миг.

Само Цезар бе станал през последните седмици по-нахален. Когато тая сутрин Анета влезе в кухнята да си налее вода, той изобщо не се скри в утробата на пещта, остана стаен зад ръждивите колела, зазяпан в нейната стройна фигура. Тя вече бе свикнала с него, но все пак това безцеремонно присъствие я дразнеше. Понякога й минаваше коварната мисъл да му подхвърли парче месо с отрова. Тоя влюбен и предан глупак навярно щеше да го глътне, без да му мигне окото. Но не го направи. Като всяка истинска жена тя пазеше ревниво своите поклонници, все едно какви бяха те и дали изобщо й бяха нужни. Избягваше да ги обижда и отблъсва докрай дори когато ставаха неприятни или досадни. Когато най-сетне си тръгна, тя само му хвърли кратък, укоризнен поглед и малко по-твърдо затвори вратата. Цезар доста унило се върна при своята челяд.

В голямата налудничава стая телефонът упорито звънеше. Тя се поколеба за момент — ужасно мразеше да й звънят в неделя сутрин. Тия часове си бяха само нейни, през тях тя правеше внимателен седмичен преглед на инвентара си. И все пак вдигна слушалката с инстинкта на своята най-далечна прабаба, която вдига камъка, за да види дали под него не е останала някоя и друга вкусна личинка.

Анета веднага позна гласа на Мавров, душата й изведнъж се изпълни с досада. И все пак личинката си е личинка, нали за това бе вдигнала камъка?

— Анета, имам за тебе много хубава новина.

— Каква новина?

— Ще ти разкажа! — отвърна кратко Мавров.

— Ами добре, ела! След колко време?

— След половин час.

— След час, ако може — помоли тя.

Един час е съвсем достатъчен, за да прегледа инвентара си. А в какво се състои инвентарът на една артистка? Нищо особено — уста, шия, бюст, талия, състоянието на бедрата. Макар че стаята беше доста хладна, тя се съблече и застана пред огледалото. Работата не е толкова лесна, колкото изглежда на пръв поглед. Трябва да се огледа всеки милиметър от кожата, да се прецени всяка форма, дори всяко косъмче. При това моделът за сравнението е някъде в спомена, по-точно в главата. И колкото повече гледаше, толкова повече душата й се изпълваше с някакво лошо съмнение. Като че ли всичко си беше на мястото, точно такава, каквото трябва да бъде. И все пак сякаш имаше някаква незабележима промяна, някаква тъничка глазура, като глазурата на поувехналата виенска паста. Да, каквото и да е, но на живот и смърт трябва да се отърве от тия няколко излишни килограма. Трябва отново да възстанови своята благородна сухота на благородна кобила. Само едно нещо не можеше да разбере — откъде е взела тия излишни килограми, като толкова страдаше. А може би самото страдание чисто и просто предизвикваше апетит по законите на инстинкта за самосъхранение. Анета наистина бе убедена, че страда — от липсата на роли, от липсата на съпруг, от липсата на онова внимание, без което всяка красива жена все едно че е грозна. Е, не бе останала съвсем без нищо, ето Мавров например, виден писател. И някои други, които от години се увъртаха около нея. И какво, като се увъртат, като няма съпруг? Тогава всичко става съвсем безсмислено. Не може една красива, нормална жена да си ляга всяка вечер като светица. Разбира се, никой не я заставяше да пази тоя неестествен режим, това дори светиците май не са го правили. Но за нейно велико учудване тя се бе оказала толкова добродетелна, колкото някои от нейните далечни прабаби, които с месеци, дори с години са чакали да се върнат от гурбет мъжете им. Природата е жестока, всичко се наследява, а тя като че ли бе наследила от тях най-ненужното.

Такава беше истината. Или почти такава. Наистина бе спала два-три пъти с един млад плувец от националния отбор по водна топка. Колкото да не забрави, че е жена. Всъщност четири пъти, това беше най-точната истина. Но все й се искаше да забрави поне единия случай, защото именно той, по някакви непонятни математически причини, превръщаше обикновената случайност в обикновен грях. Да, в грях, в изневяра, макар че фактически нямаше съпруг. На всичко отгоре нищо не бе получила от онова великолепно говедо с телосложение на Джони Вайсмюлер. Дори не си бе преобърнала очите наопаки, както обикновено става в такива случаи. Всичко истинско, което бе получила през живота си, бе дошло от нейния собствен съпруг. Тая истина бе успяла да открие едва като всичко между тях бе свършено.

Понякога се замисляше дали да не се омъжи за Мавров. Хубав апартамент на булевард „Ленин“, макар и малко тесничък. (Големия бе оставил на разведената си жена.) И освен всичко друго, което се полага на успял в киното писател — вила, кола, влияние. Гарантирали роли или поне ролички в неговите собствени филми. Само едно нещо не можеше да си представи — как ще легне с него в едно легло. Тая мисъл й беше направо противна. Проклинаше се, ругаеше на глас — как може да бъде толкова порядъчна. Ами порядъчни са само най-некадърните и посредствени хора. Ако това е вярно, значи и тя е една обикновена посредствена артистка, както я клюкарствуваха понякога. Такава простичка, грозна мисъл бе минала през главата й в една от нейните самотни вечери, докато дъвчеше като сирене сухо парченце хляб с резенче шпеков салам. Но веднага възмутена отхвърли тая нелепа мисъл. Артистка е, артистка е, артистка е, само това и нищо друго.

Когато Мавров позвъни, Анета беше напълно готова. Застанала гърбом към огледалото, тя хвърли последен поглед на краката си. Слава богу, това страдалческо напълняване не се бе отразило поне на тях — бяха все така изящни и стройни като в нейните младежки години. После отвори външната врата. Мавров стоеше пред прага, стори й се доста запъхтян, макар че не бе изкачил повече от двайсетина стъпала. Много пушеше и пиеше напоследък, повече и от нейния бивш мъж. Беше се позанемарил, понякога дори пропускаше де се обръсне. Но сега изглеждаше свеж, отпочинал, окуражен. Като минаваха през полутъмния коридор, той шеговито подхвърли:

— Как е Цезар?

— Сърдита съм му — отвърна Анета. — Никак, ама никак не обичам нахалници.

— Скоро ще се отървеш от него — подхвърли Мавров безразлично. — Плъховете не живеят дълго, най-много три-четири години.

— Тъй ли? — каза тя и сърцето й се посви. Цезар положително бе стигнал тая граница, може би сега само любовта го поддържаше, като древния Соломон.

Влязоха в неразтребената стая, Мавров свали мекото си кожено палто и се настани на едно от ниските столчета.

— Намерих най-сетне режисьор на филма — каза той. — На твоя филм. Още тая седмица започваме работа.

— Кой е той?

— Вакарелски — отвърна Мавров с неестествено бодър глас. Анета изведнъж клюмна. Вакарелски бе известен като един от най-бездарните режисьори.

— Ами като няма друг! — отвърна тя тъжно.

— Слушай, Анета. Вакарелски не е толкова некадърен, колкото снобите искат да го изкарат. Разбира се, старомоден, е, няма инвенции. И няма да вложи във филма нищо ново и оригинално.

— Ами тогава?

— Чакай, не бързай! — отвърна Мавров и целият засия. — Там е работата, че тоя път ще му помагам аз. Защо ме гледаш тъй, не вярваш ли? Направил съм толкова филми, научил съм за киното предостатъчно. Поне повече от мнозина самозвани режисьори, които минават и за модерни на всичко отгоре. Нали знам колко им е културата! Почти нищо не четат, зяпат от време на време италиански филми. Когато човек гледа, трудно може да мисли. Най-много да започне да подражава като маймуните.

Той говори възбудено около половин час — какви нови идеи и режисьорски решения бил намислил. Анета го слушаше внимателно — наистина бе умен тоя дебел и муден човек, не само умен, но и находчив. А сега й се стори съвсем преобразен, толкова бе възбуден от идеите си.

— Има само един изход и за мен, и за него! — завърши Мавров. — Да ме слуша — това е всичко. Да ме зяпа в устата. Само аз мога да го измъкна от това блато, никой друг. Ще направи филм, който ще стресне тая снобска мафия.

Колкото и да беше зарадвана, Анета забеляза, че нито едно от тия остроумни решения не се отнасяше до нейната роля.

— А аз? — запита тя откровено.

Мавров си пое дълбоко дъх, после каза:

— Виж какво, Анета, ще бъда докрай откровен с теб. Не бива да разчиташ прекалено на мен, аз никога не съм работил с артисти. Тъй че трябва да разчиташ главно на себе си.

— Ами разбира се! — възкликна тя. — Винаги е било така.

— Знам, че ще се справиш. Сигурен съм. Ролята е написана за тебе, няма начин да не я изиграеш. Иначе бих ли си губил времето да помагам на тоя некадърен режисьор… Ти знаеш, моето време е ценно, за мен е трудно да отделям дори час.

Говореше много искрено. Анета чувствуваше, че си вярва, не само на себе си, но и на нея. Беше му дълбоко признателна в тия минути, с готовност би го целунала по грапавата буза. Навсякъде, само не тука, в нейния дом, може би ще я разбере криво. И Мавров се усмихваше, сякаш усещаше нейните мисли. След като бе направил толкова усилия и жертви за нея, съвсем редно беше да посъбере малко плодове от дървото, макар и от най-ниските клони.

— Какво ще правиш днес? — попита той. — Ако искаш да хапнем някъде заедно?

— С удоволствие — отвърна тя незабавно.

Често ходеха заедно по заведения, особено в Дома на киното. И все пак никога само двамата. Анета не го правеше от скрупули, просто не й се искаше да дава никакви поводи на Кирил за развод по нейна вина. И каква вина, като бе чиста пред него като ангел. А на всичко отгоре беше му страшно сърдита през последните дни, трябваше да си отмъсти по някакъв начин.

— Ами „Панорама“ — предложи той. — Там поне е по-тихо.

Отидоха в „Панорама“, веднага им предложиха най-хубавата маса. За разлика от Кирил навсякъде го посрещаха в поклони и уважение, макар че никога не даваше бакшиши, ако не се броят за бакшиш няколко жалки стотинки. Вежливо им сервираха ростбиф с отличния вкус на трици. Пиха малко вино, Мавров и разказа няколко дребни клюки за малки семейни изневери и скандали в по-избраното общество. Но за най-главното, за това, което най-много я интересуваше, не спомена нито дума. Най-сетне Анета не се въздържа:

— Ходи ли на изложбата? — запита тя малко нервно.

Не спомена името, но Мавров отлично я разбра.

Ставаше дума за изложбата, която Кирил бе открил преди една седмица в Дома на киното.

— Да, ходих, разбира се.

— И как ти се видя?

— Много хубава! — отвърна спокойно Мавров. — Да ти кажа право, не съм очаквал от него. Може би никой не е очаквал. Но има чудесни картини, особено един портрет.

Анета почувствува как сърцето й се обърна.

— На Генка? — попита тя.

Просто не разбра как се бе изтървала. Беше се унизила с тоя жалък въпрос, и то пред външен човек. Но Мавров сякаш не бе усетил нищо, спокойно отпиваше от чашата си.

— А, не — възрастна жена. Казва се „Портрет на сестра ми“.

— Тоя караконджо! — учуди се Анета, макар и облекчена. — Та как е могъл да я нарисува?

— Не е точно портрет! — каза той. — А нещо много повече. Повече и от символ, тая дума е доста тясна за него.

Анета го погледна под дългите си клепачи, съвсем истински между впрочем. Така не бива да се говори за мъж, на когото си готов всеки миг да откраднеш жената. Не е почтено. И възпитано не е. Такъв тон би означавало, че самата тя му е безразлична.

— Не знам — отвърна тя. — Не съм я виждала. Но дори да е хубава, все пак е мерзавец.

Каза го злобно и троснато. За пръв път изтърваваше такава лоша, даже ужасна дума за своя мъж. Но си я заслужаваше напълно, даже нещо повече. Преди откриването на изложбата всички негови приятели и близки бяха получили специални покани. Истинско наводнение от покани, така й се струваше. Нейните жалки приятелки, разни скриптерки и асистентки в студиото, сякаш нарочно й ги носеха — да я обидят, да я унизят. Отначало тя се мъчеше да го оправдае някак си. Все пак неудобно е да кукне там на откриването заедно с Генка. Но след тава се изпълни със злоба и ярост. Може и да е неудобно, но защо не й се обади по телефона. И да я покани за някой друг ден. Ако не уважава нея, трябва да уважава поне собственото си минало. Не може да захвърлиш един човек като парцал. Не, не може, не може, не може. И няма да стане, разбира се.

Настроението й изведнъж се пресече. Много трудно й беше след всичко това да запази добрия тон, но успя донякъде. Пък и Мавров някак странно се умълча, потъна в някакви свои мисли. Но малко преди да си тръгнат, той изведнъж изплю своето камъче:

— Не искам да ме разбереш криво!… Но ти не можеш да живееш вечно така — ни женена, ни разведена.

— Знам — каза тя. — А после?

Каза го без никаква задна мисъл. Мавров я погледна, видът му бе много сериозен.

— Вие и без това не бяхте никакво семейство. Ти на една страна, той на друга. Какво ви свързваше?

Анета предпочете да замълчи.

— Но ако се страхуваш да живееш сама, това не е проблем. На мен винаги можеш да разчиташ.

Тя изтръпна. И друг път й беше правил такива намеци, но никога така директно и сериозно.

— Знам, знам, всичко знам! — отвърна тя нервно. — Но кажи ми как да я оставя да тържествува тая мръсница!

Да, това е — помисли той тъжно. — Коя жена ще се признае за победена. По-скоро ще разбие живота си, отколкото да отстъпи. Но сам се лъжеше тоя път, повече от честолюбие, колкото от писателска слепота. Изпрати я мълчаливо до външната врата и си отиде. Анета се изкачи бавно по стълбите, безпомощно се изправи всред стаята. Всяка жена на нейно място щеше да се хвърли върху леглото и хубавичко да се наплаче. Но Анета не беше съвсем обикновена жена. Най-напред така силно ритна пантофа си, че едва не счупи кинескопа на телевизора. Доста грамотно изпсува с безсмислена мъжка псувня. И едва тогава се хвърли върху леглото и заплака. Не, не заради Генка, излъга го. Какво я интересува тоя женски парцал. Дълбоко в душата си тя винаги бе вярвала, че Кирил ще се върне при нея, ще се върне, ще се върне, така както се връщат толкова много мъже. Нима се бе излъгала, нима наистина бе победена?

След като така хубаво се нарева, тя още по-хубаво се наспа, както обикновено става в такива случаи. Но когато дойде истинското време да спи, вече не й се спеше. Главата й просто пламтеше от мисли и планове. Само в едно беше прав Мавров — не бива да живее повече на тоя глупав и нелеп кръстопът. Трябва да предприеме нещо. И все пак защо да не отиде да види изложбата? Единствен начин да го срещне, без да се унизи. Разбира се, може да не го намери там. Но ще ходи, докато го намери. Тия художници са много суетни, винаги се мотаят по изложбите си, скрито следят случайните посетители. Наистина Кирил не е точно от тях, но знае ли човек?

Сутринта се събуди с леко главоболие. Такива дребни неприятности се случват обикновено с хора, които не са свикнали да си пресилват мозъците. Часът беше едва седем и половина, но тя веднага се залови за телефоните. Една подводна бисерна вана ще й подействува много хубаво на нервите. След това фризьорката, масажистката. Определи на всички точен час, дори точна минута. Толкова вътрешна сила имаше в гласа й, че всички тия дами — Грета, Фифи — забравиха своите професионални фасони. („Извинявай, Анета, но в тоя час съм записала жената на еди-кой си министър.“) Просто преглъщаха и приемаха заповедите й, без да гъкнат.

Към четири часа Анета беше съвсем готова — до последната къдрица, до последната чертичка, нанесена с козметичния молив. Леко отрепетира как върви из изложбения салон с вдигната към картините брадичка. Съзнаваше, че не трябва да се вторачва в картините като някоя провинциална студентка, а да пази и своето достойнство, и своето право на вкус. После взе трамвая, който я изтърси точно пред Дома на киното. След като събра целия си кураж, бавно се възкачи по стълбите. Беше великолепна в тия мигове, приличаше на кралица, която възлиза към трона си. За съжаление никой не я видя освен портиера.

Но щом влезе във фоайето, веднага разбра, че Кирил не е там. Пръв, най-лош вариант. Втори вариант — да разгледа внимателно изложбата. През това време може пък и да дойде. Но като хвърли един общ поглед на картините, едва не избяга. От всяка стена и всеки ъгъл към нея надничаше омразният образ на Генка. Но какво да се прави, трябва да издържи. Дори да я въртят на шиш, трябва да издържи. Това е въпрос на живот и смърт най-сетне. И без да се огледа, тръгна направо към големия портрет в металносиви тонове. Какво да прави, трябваше да се приюти в някое по-тихо пристанище.

Но картината я впечатли много повече, отколкото бе очаквала. Такова силно и решително лице, такъв невероятен поглед. Имаше чувство, че гледа в самата нея и именно нея. Гледаше я така упорито и безмилостно, че не посмя да помръдне от мястото си. Говореше й без думи: „Внимавай, глупачке, какво правиш и как го правиш. Жена си, трябва да уважаваш себе си“… Малко я достраша от тая думи, искаше да побегне от тях, но нямаше сили. И другите около нея зяпаха като хипнотизирани.

— Здрасти! — каза Кирил.

Тя позна мигновено гласа му, коленете й се подкосиха. Нищо не остана от мизансцена, който така старателно бе подготвила. В тоя миг Кирил й се стори точно такъв, какъвто го бе видяла за пръв път в живота си. В оная окаяна полумътна стаичка — малко грозен с бръчките и мършавината си, но и очарователен в същото време, което си е право, наистина очарователен.

— Здрасти! — отвърна тя.

— Просто странно колко отдавна не сме се виждали — каза той. — Сякаш не живеем в един град.

— Аз съм те виждала няколко пъти — отвърна тя.

— Тъй ли! Къде?

— Отдалече, по улиците. Но ти винаги си толкова погълнат от себе си.

— Едва ли от себе си — отвърна той. — Моята собствена личност никога не ме е интересувала.

Говореше спокойно, дори малко небрежно, но изведнъж прибави съвсем спонтанно и искрено:

— Знаеш ли, че изглеждаш чудесно!… Бих казал, че си се подмладила.

Тя едва не залитна от удоволствие. Във всички мними разговори, които през нощта си бе съчинявала, нямаше такава хубава реплика. Не беше от мъжете, които обичат да правят комплименти.

— И ти си същият! — каза тя — Но това не е толкова важно. Важното е, че си нарисувал такава чудесна картина.

— Наистина ли ти харесва? — погледна я той бързо.

— Наистина! — отвърна тя искрено. — Имам даже чувството, че нещо си проговорихме. В края на краищата имам право, тя ми е зълва.

Анета бе отрепетирала тая реплика, така че прозвуча много добре — и шеговито, и двусмислено. Но за съжаление той като че ли не я чу, беше се замислил за нещо по тоя свой начин, който познаваше толкова добре. И който никак не обичаше. С него никога не й беше съвсем ясно дали я слуша, или си мисли нещо свое. И тоя път второто излезе много по-вярно.

— Анета, време е да поговорим с теб! — каза той сериозно.

— По кой въпрос? — попита тя невинно.

— Много добре знаеш по кой въпрос… Не можем да стоим вечно все тъй по средата на пътя.

Тя не побърза да отговори. В думите му имаше малка надежда. Но сега не бяха най-важното. Най-важното бе да се поддържа контактът.

— Ами да поговорим — отвърна тя малко нехайно. — Ако искаш, ела утре у дома… По някое време…

Но колкото и старателно да бе обработен тоя тон, той почувствува някаква неясна тревога. Всеки бивш дом е нещо като капан, от който мишката е избягала. Никой не обича да се връща в капана си.

— Не ти ли се идва у дома? — попита тя шеговито. И все пак това е твой дом.

— Разбира се, че ще дойда! — отвърна той твърдо. — И двамата сме заинтересовани.

— Аз не особено! — усмихна се мило Анета. — Но щом ти искаш.

И направи едно от тия грациозни движения с рамото си, за което бе сигурна, че няма да останат без ефект. Уговориха се за единайсет часа сутринта. После тя се завъртя на токчето си и замина. Походката й беше точно по сценария, но в себе си усещаше, че той не я гледа. Разбира се, че не я гледаше. Какво може да се очаква от такъв заплес. Представлението е истинско представление само когато има зрители.

Анета се върна вкъщи с пламнала глава. Трябваше да премисли всичко за утрешния разговор — до последния детайл, до последната малка позиция, която трябва да превземе или отстъпи. И след всичко друго да се наспи хубаво тая нощ, за да бъде утре така свежа, както бе днес. Но и двете работи свърши май само наполовина. И когато на другата сутрин Кирил позвъни на вратата, тя го посрещна доста разстроена.

— Цезар е умрял нощес — каза Анета, като обърса една невидима сълзица. — Намерих го точно срещу цепката на вратата. Навярно е искал да се прости с мен…

Не беше толкова мъка за стария плъх, колкото неосъзнато желание да предизвика неговото съчувствие. Кирил измърмори нещо неразбрано и влезе в своя бивш дом. Сега оставаше само да си събуе обувките и навлече старите чехли. И Анета влезе след него. Беше облечена в бяло японско кимоно, което никак не й приличаше, просто обезформяваше хубавата й фигура. Но в замяна на тава беше толкова лесно да го съблече, ако стане нужда, разбира се.

— Къде ще го погребеш? — попита той.

— В двора! — отвърна тя. — Тоя Мавров сякаш го прокле. Като му предсказа смъртта онзи ден.

И мигновено прехапа устни. Само за Мавров не биваше да говори днес, но ето че още с първата стъпка сбърка. Но Кирил се престори че не е чул, само се опита да седне на бившето си легло.

— Не тука — каза тя и го хвана предпазливо за лакътя. — Ей тук — за да се чуваме по-добре.

Много по-късно Кирил разбра защо е трябвало да седне точно на тоя стол. Но сега свободно се отпусна на него. Анета седна на леглото си, достатъчно нисичко, за да оголи хубавите й колене.

— Ами хайде, говори, слушам те! — каза тя малко насмешливо.

Но в гласа й се долавяше нервност и напрежение.

— Ами какво има толкова да се говори. Всичко е ясно. След два-три дни ще подам заявление за развод.

— И в какво ще ме обвиниш?

— В нищо, разбира се. Но ти можеш, ако поискаш… Давам ти това морално право.

— Не, не искам. Нито съм виновна, нито се чувствувам обидена. И да ти кажа право — нямам излишен мъж за харчене.

Тя се засмя, макар и доста пресилено.

— Какво да правя! — вдигна той рамене. — Все пак съм длъжен да посоча някакви мотиви в заявлението. Ще се постарая те да не бъдат обидни за тебе. Но все пак мотивите са мотиви, не може да не те огорчат…

— И какво ми предлагаш?

— Най-добре по взаимно съгласие. Тогава мотивите ще бъдат доста формални. И взаимно съгласувани естествено.

Тя се замисли. Не бе очаквала толкова директна атака, сега се чувствуваше доста объркана, дори не можеше да си припомни нито един от добре подготвените отговори.

— Значи ти всичко си решил? — попита тя с горчивина.

— Какво има да се решава, Анета… Нима можем да се върнем назад? Сякаш нищо не се е случило.

— За мен нищо страшно не се е случило. Или поне нищо непоправимо! — каза тя, като се бореше с гордостта и достойнството си.

— Но за мен не е така! — отвърна Кирил твърдо. — И не може да бъде.

— Бързаш да се ожениш? — усмихна се тя накриво.

— През ум не ми е минавала такава мисъл. Но искам да продължа по своя път. И да работя…

Беше си подготвил предварително тая лъжлива позиция. Добре съзнаваше, че всеки намек за Генка може да бъде гибелен. Тя мълчеше, усещаше, че всичко й се изплъзва. И все пак трябваше да спечели поне една битка, най-важната от всички, които си бе намислила. Не, не биваше да го дразни повече.

— Кириле, слушай какво ще ти кажа съвсем искрено. Аз не искам да те загубя. Но не мога и да ти се натрапвам, разбира се. Направи каквото смяташ за добре, ще приема всяко твое решение.

Кирил едва подтисна въздишката си на облекчение. Но и чувството на вина — мъчително, парещо. Тя се изправи. Сега или никога.

— Ще ме заведеш, ли до Киноцентъра?… Днес имам пробни снимки.

— Разбира се! — отвърна той с готовност.

— Тогава почакай да се облека. И извинявай, че пред теб. Но все още сме мъж и жена — и пред бога, и пред закона.

Тя се обърна с гръб към него. С леко, грациозно движение свлече кимоното. След това свали и черния си дантелен комбинезон, който правеше кожата й така ослепително нежна и бяла. Сега бе останала само по пликчета, които и без това не скриваха нищо особено. Трябваше да се задържи за миг в тая стойка. И никак не се излъга. Той бе видял всичко в отсрещното огледало. Съпротивата му рухна така леко, както мокрите пясъчни кули, които децата си строят по плажовете. Дори Вики би се удивил на неговия дълъг, котешки скок. Не би го разбрал. Сам той така бе скочил по своя гълъб, преди да полети в бездната.

Животът си е живот. Същия ден, към шест часа, Кирил лежеше в своето тясно легло в ателието. В краката му бе седнала Генка и тъкмо четеше рецензия за изложбата. Беше напечатана в „София Нюз“, четеше и превеждаше направо от английски.

Тя може да бъде всичко, което стои най-близо до нас. Може да бъде Природата например, дълбоко замислена за човешкото чудо, което така внезапно бе сътворила. Или пък Съвестта, която никога няма да се примири с делата ни. А може да бъде просто Жена, която скръбно наблюдава гибелните дела на децата си. В нея всеки може да открие нещо от себе си или нещо за себе си. Особено мъжете, за които тя е предназначена…

Тя свали вестника, позамисли се и прибави:

— Много интересен критик. Според мене никой друг така добре не е разбрал картината…

Кирил мълчеше, никаква радост или задоволство нямаше на лицето му.

— Но ти май че не ме слушаш! — каза учудено Генка.

— Слушам те, разбира се… „мъжете, за които тя е предназначена“.

— Кажи ми, за какво си мислеше?

— Ами за какво! За мотивите.

— За какви мотиви? — не разбра тя.

— Ами мотивите за развода! — отвърна той малко нетърпеливо. — Не трябва да бъдат от такъв характер, че да я разярят. Но в същото време трябва да бъдат достатъчно убедителни… Просто не знам как да съчетая две толкова противоречиви неща.

— И какво измисли?

— Ами да оставя всичко на адвоката. Той по-добре си знае работата.

Тя се наведе и целуна покорно палеца на крака му, обут само в един поовехтял чорап.

— Знаеш ли колко се радвам за тая картина? Все едно че съм я нарисувала аз. Толкова съм горда и радостна. Вече нищо друго не ми трябва на тоя свят. Не ми трябват ни роли, ни глупости. Повече няма да стъпя в Киноцентъра.