Павел Вежинов
Малки семейни хроники (21)

13

На другата вечер те седяха в „Тихият Дон“ и се черпеха с пържолки и червено вино. Волтовата дъга бе пламнала отново, сместа пукаше и се топеше. Стояха дълго пред пълнобузото, грапаво лице на пещта, грейката топлеше сърцата им като ласкав дъх на жена. Усмихваха се и се споглеждаха. Всъщност поглеждаха повече към Мацан, който отново се бе отвеял някъде, лицето му бе станало умислено и малко скръбно. Именно тогава дойде директорът и ги покани да се почерпят, както е редно след такъв хубав успех. Отидоха тия, които бяха свободни, най-напред, разбира се, Спас, Крум и Паяков. Директорът бе в добро настроение, шегуваше се и дори им разказа някакъв виц. Те се усмихнаха малко пресилено — това кораво и строго лице не беше много подходящо за вицове, те звучаха някак прекалено сериозно във втвърдената му уста.

— Къде ще ме водите?

— Където вие кажете, другарю директор.

— Ами в „Тихият Дон“ Нали там ходите?

Изглеждаше, че знае за тях много повече, отколкото те подозираха. Качиха се всичките в неговата старичка, но много добре поддържана волга. Това се случваше за пръв път, за това после щяха да говорят с месеци. Колата излезе на шосето и бързо набра скорост. Директорът се обърна назад и погледна Мацан.

— Колко вадиш сега? — запита той свойски.

— Доста добре — отвърна уклончиво Мацан.

— Ще си загубиш пенсията, момче! — каза директорът, макар че беше малко по-млад от Мацан. — Трябва и за това да помислиш!

Като влязоха в кръчмата, Мацан едва не се стресна, толкова сега всичко му се видя бедно и грозно. Беше свикнал с много по-луксозни заведения през последните месеци. Но това усещане трая едва ли не мигове, след това всичко му се стори нормално и естествено, както винаги си е било. Не само естествено, но и свое, сякаш тука се бе родил. Беше топличко и така хубаво, както в старото време, когато тук бумтеше грамадната печка, пълна с дървени трици.

Не ядоха много. Не пиха много. Дори не можаха да се отпуснат като хората. Смущаваше ги присъствието на директора, макар че се държеше съвсем човешки, чукаше се с всички еднакво и пиеше колкото и те пиеха. Едва като стана време да си ходи, той смотолеви малко неловко, както не бяха свикнали да го слушат:

— Мацане, услугата си е услуга. Ще ти се плати като хората.

— Хайде, холан! — засмя се Мацан. — Само това не може да се плати. Знаеш ли каква кавга ще имам с жена си?

— Мога да ти дам бележка — прие шегата директорът. — С печат и подпис.

Облече солидния си балтон с кожена яка и отново се върна на масата.

— Каквото съм казал на Карев — казал съм го. Вече знаеш моите условия. Сега остава ти да помислиш.

— Почне ли човек много да мисли, далече няма да стигне — каза шеговито Мацан.

Много ловко се отърва от по-точен отговор. Директорът го погледна внимателно, едва ли бе очаквал тая тънка дипломатическа маневра. Като нямаше какво повече да каже, само му се закани шеговито с пръст.

— Дявол си ти! Честна дума, не съм очаквал. Е, момчета, яжте и пийте! Знам, че без мен ще ви бъде по-весело… Сметката е платена.

— Ами то и ние ще си вървим — обади се Спас.

Директорът си тръгна, но те останаха. Мацан внезапно се възпротиви.

— Вие както искате. Но аз ще остана. Мен ми е хубаво тука, толкова отдавна не съм идвал.

— Абе, Мацане, и нас ни е хубаво! — каза Крум. — Само че ни е страх от жена ти. Ако стане някоя нова авария, ще се оправяш сам.

— Както искате! — малко обидено се обади Мацан — Мене моята жена не ме интересува. Ама хич, хич!

За пръв път го чуваха да се репчи на жена си, и то така категорично. И те го правеха понякога, макар и доста по-плахо. Е, как можеш да оставиш такъв храбър човек сам в битката. Все едно да изоставиш бойното знаме.

— Ами да изпием още един чайник! — каза Спас. — Но от греяното, ако искате.

Изпиха още три чайника. Все пак Спас си знаеше работата. В греяното вино алкохолът изветрява още на печката. Така че ако останат само на три чайника…

Действително останаха на три чайника. Но третият като че ли бе най-вкусен. Не само най-вкусен, най-щастлив. Мацан се чувствуваше така сраснат със стола си, че дори не му се помръдваше. А може би това е истинският живот, да бъдеш между свои хора, между приятели. С тия, с които работиш заедно, а не с които заедно спиш. Мислите му бяха неясни, но щастливи. И най-важното, не му се ходеше никъде, дори до тоалета, макар че вече добре се бе подул.

— Много ми е хубаво тука! — бърбореше той с позавален език. — Ама много, много! С вас ми е хубаво. Туй е истината, какво да правя. Никакви жени не ми трябват. Жените само объркват живота.

Другите едва забележимо се споглеждаха, леко се побутаха с лакти. Вярваха, че му е хубаво, кому не е хубаво в кръчма с приятели. Но знаеха, че не бива да го оставят. След такъв тежък труд, близо петнайсет часа, обикновено човек ще се гътне още след първата чаша.

— Благодарим, Мацане, наздраве! — каза Спас.

— Наздраве, братлета! Много ми е хубаво, честна дума ви казвам.

Не, не го разбираха в тия минути, просто си мислеха, че е вече заклатил главата. Не им беше съдено да разберат. И как да го разберат, като никой не беше минал по неговия тежък път.

— Ами като е толкова хубаво, върни се при нас! — каза Паяков. — Ще те направим и партиен член на всичко отгоре.

— Ами ще се върна! — каза внезапно Мацан. — Къде съм тръгнал! Щом ти е хубаво, какво има повече да се мисли!

Едва го измъкнаха, така здраво се бе вчепкал в масата. Докато плащаха, Мацан успя да цокне сам още едно канче. И все си мърмореше, че не са приятели като приятели, че не бива да го оставят точно в тоя момент.

— Какво му е на момента? — учуди се Крум. — Колко още такива моменти, само да сме живи и здрави!

— Момчета сте, не разбирате! — инатеше се Мацан. — Кураж събирам сега, кураж за хиляда години.

Като излязоха вън, трябваше да почакат за такси. Времето беше много свежо, нощта тъмна, но разпокъсаните облаци висяха ниско над главите им така светли, сякаш бе ден. Това му е хубавото на всяко греяно вино, че бързо излита. Мацан изведнъж изтрезня и млъкна. Млъкна така дълбоко, че не каза нито дума даже когато го оставиха пред дома. Успяха само да забележат, че лицето му не е така щастливо, както в кръчмата. Сега то бе напрегнато, дори леко уплашено. Може би наистина е имало нужда да посъбере кураж, помислиха те. И потеглиха по своя път с малко гузничка съвест.

Изкачи се много бавно по познатите стълби, сякаш броеше стъпалата. Нищо, добре се движи, главата му е ясна като пролетна месечина. Но се изправи доста нерешително пред вратата. Господи, защо не им каза да й се обадят по телефона от фабриката. Много добре знаеше защо. Някаква много смътна, нелепа надежда, че може би ще остане завинаги сам. Едва сега разбираше колко е била нелепа. Къде може да отиде, какво може да направи в тоя живот сам човек. Добра или лоша, жената е като хляба и въздуха, без нея не може. И като че ли по-хубаво е да е лоша, доброто по-лесно омръзва. И протегна ръка към звънеца.

Никога не бе звънил в собствения си дом. Вратата веднага се отвори, на прага застана Дора. В първия миг лицето и бе отчаяно и уплашено, в следния го заля бурна радост. И изведнъж се разплака. Толкова беше невероятна тая гледка, толкова не й приличаше.

— Боже, Митко, жив ли си? — изхлипа тя със задавен глас.

— Ами как? — погледна я той изненадан.

— Къде беше досега?

— Как — къде? Във фабриката. Нали ти казаха, че има авария?

Тя се залови за главата.

— Боже господи, колко съм глупава! Само това не помислих. А ти как разбра, че са те търсили?

— Как няма да разбера, като ме чакаха долу.

Тя отново изхлипа, тоя път радостно. Но все още го държеше в антрето, препречила пътя към хола.

— А защо си, толкова мръсен? Да не си влизал в пещта?

— Разбира се, че съм влизал! — погледна я Мацан учудено. — Точно в пещта. Ти откъде знаеш?

Тя го потътри през страничната врата към банята. Изглежда, че тоя ритуал беше задължителен за всички блудни съпрузи.

— Свали тук обувките! Дай ми палтото! Боже, с връзка! С връзка ли си влизал в пещта? — бъбреше тя като зашеметена.

Едва като го напъха в тясната баня и пусна крана на ваната, тя успя да каже нещо по-свързано:

— Ама да знаеш колко ни изплаши! И мене, и брат ти. Какво ли не си помислихме. Ограбили са те, убили са те. При вас горе е такава пустотия. И знаят, че имаш пари. Къде не те търсихме с бате — по кръчми, по ресторанти, по барове. Обадихме се на оня генерал, нали го знаеш дето беше на сватбата на Весето. Той пък се обадил на директора на милицията. Сега те търсят под дърво и под камък. А как да те намерят, като си се заврял в пещта? Хайде, съблечи се, пък аз ще отида да се обадя по телефона на брат ти.

Всичко на тоя свят се повтаря. Това са го измислили философите, но простосмъртните не желаят да го разберат. След като се върна в банята, Дора намери мъжа си само по гащета, замислено вторачил очи в огледалото. Видът му бе така озадачен, сякаш се виждаше за пръв път. Тя го доразсъблече сърдито и го пъхна във ваната като прасе в корито. Едва сега той отвори уста и каза следната дълбокомислена фраза:

— Човек не знае какво прави в живота. Понякога наистина приличаме на курдисани.

— Мълчи! — каза тя. — Хубавичко се накисни. Нямаш представа как вониш на карбид.

— Това е хубаво! — отвърна той. — Като излязох оттам, стори ми се, че съм се родил отново.

Тя взе кесето. Хубаво кесе от домашно изтъкано платно, което бе купил от селския пазар за стотинки. И го надяна на силната си ръка с такъв жест, сякаш се готвеше да му одере кожата.

— Дръж се сега за ваната! И млъкни най-сетне!

И започна да го дере. Той мълчеше, все още размишляваше за тайните на живота. Кое е това в човека, което е по-силно от него. Може ли да се управлява? Не може, разбира се, тъй като хората не го познават. Дори да го разберат, то пак ще остане по-силно. Дора продължаваше все тъй методично своите операции. Понеже пеньоарът й пречеше, тя го свали набързо и метна върху закачалката на вратата. Гърбът му се бе зачервил като на варен рак, но тя продължаваше ожесточено и безмилостно. Това си е все пак един вид отмъщение, каквото дори почтените жени като нея не можеха да осъзнаят.

По едно време Мацан някак особено се втренчи. На две педи от носа му бе стъпил здраво на мозаичния под нейният гол крак. В тоя миг му се стори, че не е виждал по-хубав крак през живота си. Дори оная маймуна Чори, дето тъй жестоко го разигра, нямаше такъв солиден крак. И без да съзнава какво прави, той протегна ръка към него.

— Недей, глупчо! — обади се тя скокотливо. — Чакай да те окъпя!

Но не довършиха къпането. Много по-късно, когато лежеше в нейната добре затоплена спалня, розова и уханна като вътрешността на буркан с ягоди, той каза:

— То се видя, че нямаме друг изход. Карев каза — до месец-два всичко е свършено.

Дори бе забравил какво е лъгал предишния път. И все пак съвестта му бе съвсем чиста.

— Нали уж не се знаело кога точно?

— Знае се, знае се. Не исках да те тревожа.

— А брат ти? Тъй ли ще го оставиш? — каза тя загрижено. — Толкова ни помогна човекът.

— Не бери грижа за брат ми. Той е специалист, веднага ще го направят началник. В някой сервиз, разбира се. Но аз ще остана на улицата.

Никоя жена на света не е съгласна нейният мъж да остане на улицата.

— А парите?

— Ще му ги изплатя само от премиалните.

— Ами няма как! — въздъхна тя сломено. — Боже, какъв човек! Махни си ръката оттам. Почваш да ставаш нахален. Хайде, поспи малко, утре отново ще мислим.

Но преди да заспи, той дълбоко осъзна, че е победил окончателно и безвъзвратно.