Павел Вежинов
Малки семейни хроники (14)

6

Сега вече не знаеше какво друго може да направи в живота си. Беше стигнал своя връх с изключителни, нечовешки усилия. И с малко повече шанс може би. И при него като че ли нямаше друг естествен път, освен да тръгне надолу. Но такава мисъл дори насън не можеше да мине през ума му. Най-добре е да спре, да се поогледа. Да събере сили, да види какви хоризонти могат да се открият пред него. Би отишъл на риба, разбира се, малко да си почине и разсее, но от няколко дни валяха проливни пролетни дъждове, каквито от много години не бяха валели. Като нямаше какво друго да прави, лежеше по гръб на кушетката, без дори да си дава труда да мисли нещо. Вики се бе покатерил на гърдите му, жумеше и мъркаше, за пръв път толкова доволен от баща си. Дъждът звънеше по покрива, прозорчето се обливаше в сивота. Една хубава книга в такъв ден — това не беше толкова лошо. Не роман, напоследък не можеше да понася романите. Измишльотини и лъжи, дребни истини, които се разминаваха из страниците предпазливо и внимателно като дирижабли. Може би нещо от Тацит, от Лукиан, от Волтер, дори от Айнщайн. Генка бе обещала да му ги донесе, но тая вечер тя нямаше да дойде. Като че ли започна малко да прекалява със своите семейни задължения. Или със своята деликатност, това никога нямаше да разбере.

Така че към седем часа взе един чадър и бавно повлече крак към Сатирата. Дъждът бе поспрял, хората притичваха насам-натам, кой към магазина, кой към трамвая. Един дори тичаше за кренвирши от птиче месо, като размахваше черната си гумирана чанта. От своя връх, от своята Чомолунгма, той ги гледаше със снизхождение и добродушна насмешка. Дребна човешка суета, дребни покупки, празни часове пред телевизора. И защо трябва да тичат, защо трябва да гонят автобусите и трамваите. Автобусът винаги ще пристигне, пълен или празен, нима е толкова важно? Важното е да не пропуснеш живота, на който дори не знаеш къде са спирките.

С такива мисли Кирил се спусна по тъмното, неуютно стълбище на Сатирата. Но като влезе в самото заведение, той едва не се прокле. То бе съвсем празно, миришеше слабо на паркетин и клозет, лампите му едва жумяха. Имаше само една заета маса и на нея седеше Мавров. Беше готов да се измъкне мигновено, но как да го направи, без да си загуби част от перата, които хората по погрешка наричат достойнство. И седна на първата маса, която се мярна пред очите му. Но докато се оглеждаше дискретно за сервитьорката, до него долетя малко дрезгав и равнодушен глас:

— Друмев!

Кирил вдигна глава и кимна сдържано. Мавров изглеждаше леко пиян, мазното му лице слабо лъщеше.

— Друмев, не се прави на разсеян! Ела тук, няма да те изям!

Кирил стана неохотно от масата си и се премести. В края на краищата Мавров нищо не му бе сторил или поне нямаше никакви доказателства. Като седна до него, веднага усети лек дъх на непрани чорапи.

— Какво пиеш? — попита той, колкото да каже нещо.

— Водка с тоник — отвърна Мавров. — Няма нищо друго свястно в това скапано заведение.

И вдигна дебелия си, кафеникав от тютюна показалец. Единствената сервитьорка веднага долетя на масата им, от пъпчивото й лице лъхаше обожание. Към Мавров, разбира се, макар че през живота си не й бе дал нито левче бакшиш. Помълчаха малко, после Мавров каза:

— Какво правиш сега?

— Нищо, рисувам.

— Да, чух — кимна Мавров. — Готвиш изложба. За какво ти е тая изложба, Друмев, ти поне не си глупав човек. Ще дойдат двайсет души на изложбата хайде, ще дойдат двеста. Ще продадеш пет картини с цената на сто унижения пред разни комисии, ако изобщо благоволят да дойдат. Кажи ми, Друмев, кое друго изкуство на света се купува от някакви си комисии?

Кирил мълчеше, в сърцето му растеше неприязън. Навярно Мавров беше доста по-пиян, отколкото му се стори в първия миг.

— Това е професия за бедняци, Друмев, за бедняци и нещастници! — продължаваше да гъгне Мавров. — Засега не знам нито един свестен художник да е прокопсал, докато е бил жив…

— Пикасо — измърмори намръщено Кирил. — Салвадор Дали.

— Слушай, ти си умен човек, нима това е изкуство? Какво изкуство е да нарисуваш някому окото на коляното. Безпросветен и бездънен снобизъм. Остави тия глупости, вади си като мен хляба в киното. Някои кретени наричат това халтура. Не е никаква халтура, а истинска честна професия. Всичко друго според мен е разпродажба на съвести, подмазване, унижения.

— Слушай, не съм дошъл тук, за да се ядосвам! — каза хладно Кирил. — Или ми разкажи нещо весело, или ще стана да си отида.

Мавров се позамисли, лицето му се поизкриви в унила усмивка.

— Мога да ти разкажа и нещо весело. Откакто се познавам с жена ти, никога не съм я пипнал дори с малкия си пръст. Ето, целувам кръст, да се пукна като свински мехур, ако те лъжа.

Кирил го погледна стреснат. Какво може да се отговори на такава идиотска реплика?

— Вярвам ти — отвърна той неохотно. — Макар че си го искал.

— Ами естествено! — отвърна Мавров оживено. — Ние сме свини, Друмев. Просто сме бременни от всякакви мръсни мисли и пожелания. Това е мъжът и не може да бъде друго. Но аз говоря за Анета сега. Навярно чисто и просто не й харесвам. Противен, мазен! Но не е там въпросът, и други жени не са ме харесвали. И все пак не са ми отказвали това, което ми се полага. Анета е друг човек, съвсем друг човек.

Кирил се улови, че го слуша с нарастващо любопитство.

— Изобщо, Друмев, досега не съм виждал жена, която така да умее да пази дистанция. Прави го просто, естествено, без никакво външно усилие. И последният простак няма как да й се разсърди.

— Защо ми говориш тия работи? — попита Кирил.

— Просто от любопитство. Тя ми е казвала веднъж, доста пияна, че сте се оженили по любов. Като те гледам, трудно ми е да го повярвам. Кажи ми, така ли е, или не е така?

— Да речем, че е вярно. Или по-скоро — било е вярно. Нима е важно?

— Разбира се, че е важно. Тогава защо така идиотски я изостави? Понякога си мисля дали нямам някаква вина и аз? Като съм ти дал някакъв глупав претекст. Второто е, което ме тормози. Заради Анета, разбира се.

Кирил мълчеше намръщен.

— Нима тя нищо не ти е казвала?

— Нищо, разбира се, да не съм й някакъв изповедник?

— Не знам как да ти обясня. Имаше една малка история с Генка. Дори не история, по-скоро някакво съвсем глупаво недоразумение. Както и да е, но вечерта все пак се прибрах у дома. За което и досега съжалявам. Исках поне да й обясня каква е работата. Но вратата беше заключена. Звънях, тропах. И на другата сутрин звънях, пак същото. Това е всичко.

— Слушай, Друмев, или си глупав, или се правиш на глупав. Вярвам, че си звънял. Но дълбоко в себе си не си искал да ти отвори.

Кирил се намръщи:

— Вие, писателите, сте толкова тъпи сърцеведци, че ми прилошава дори. Ще ти кажа истината. Исках да ми отвори. И не исках да ми отвори. Тя ми направи скандал, станах смешен пред очите на един външен човек. Това лесно не може да се прости. В края на краищата всеки човек трябва да пази своето достойнство.

— Да, достойнство! — кимна Мавров отвратен. — За достойнство говорят не силните, а слабите хора. Когато се кланят, когато целуват ръка, тогава няма достойнство. Когато чакат награда или звание — няма достойнство. Достойнството си пазят за хора, които са по-слаби от тях.

„Дали пък не е прав, миризливецът!“ — помисли Кирил отвратен.

— Виж какво, Мавров, аз съм художник на свободна практика. Не чакам от никого нищо. Нямам претенции. А ръка не съм целувал даже на баща си, в нашето семейство няма такава практика.

Мавров го гледаше изпитателно.

— Може и да е така! — каза той. — Макар да не ми се вярва. И все пак по принцип си прав. Кой може да ти вземе хляба от ръцете? Никой, разбира се. Честно и искрено ти пожелавам да пропаднеш с изложбата. Иначе в душата ти ще се породят какви ли не амбиции. А тогава настава ад.

— Да, не си глупав — каза Кирил замислено. — Но там е работата, че аз съм се родил без амбиции. И без характер може би. На мене ми трябва остен, иначе ще стоя все на едно място.

Край на тоя разговор сложи Майора, който мина лениво през заведението и седна безцеремонно край тях. Както винаги, изглеждаше несресан, недоспал, недобръснат. Не беше никакъв майор, разбира се, даже не бе служил, тъй като малко понакуцваше с десния крак. От две десетилетия работеше като реквизитор в театъра, казваха, че в работата е незаменим.

— Хайде, почерпи, Майоре! — обърна се той към Мавров. — Намерил съм ти кресло, каквото и насън не си виждал. Буров е седял на него, когато е играл покер.

— Не ми трябва твоето кресло, глупако! — разсърди се внезапно Мавров. — На мене ми трябва бутафорно кресло, човешки бой. Ще го сложим на пиедестал, на дъното на сцената.

— Ще почерпиш или няма да почерпиш? — запита отново реквизиторът.

— Какво ще пиеш? — обади се Кирил.

— Аз не съм нахалник. Пия само гроздова, обикновена. Сто грама, толкова! Като начало — прибави той.

И докато Кирил поръчваше, той побърза да обясни:

— Написал е пиеса „Кресло“ Но режисьорът не дава дума да става за бутафорно. Достатъчно бутафории имало в самата пиеса.

— Така ли каза? — запита Мавров без особен интерес.

— Не е важно кой го е казал. Ще знаеш, Майоре, че в тоя театър от драматургия разбирам само аз. Не директорът, не главният драматург. Само аз — това е голата истина.

След малко на масата им се настани нов гост — Павката. Висок, слаб, красив като ангел, на когото са залепили насила фалшиви мустаци. Павката беше нашумял през последните години с няколко хубави роли в киното.

— Слушайте, стига сме стояли в тая кочина. Искате ли да ви заведа в София Палас?

— Какво има там? — запита Мавров.

— Едно чудесно момиче.

Тръгнаха, макар и неохотно. По пътя разсъждаваха, че едва ли в тоя луксозен бар ще пуснат реквизитора. Със своя изхвърлен от гардероба театрален сюртук той приличаше по-скоро на пропаднал герой на стара пиеса. Но се справиха как да е. Докато Павката разиграваше пред портиера някакъв етюд, те се промъкнаха на пръсти зад гърба му. Барманката повдигна учудено вежди, но нищо не каза. Кирил веднага позна Чори.

— А, вие ли сте? — попита тя зарадвана. — Защо не доведохте бате Митко?

— Няма да стане така лесно — отвърна шеговито Кирил. — Сега съм дошъл само да проуча терена.

— Седнете, седнете — покани ги тя. — Ще ви се обадя, като привърша.

След малко пристигна запъхтян Павката, ощипа лекичко Чори по гладката бузка. Чори едва забележимо се понамръщи, това не избягна от погледа на художника. Поръчаха си уиски. След три големи водки да сменят питието — тоя път дойде множко за Кирил, който през последната година беше отвикнал от голямото мъжко пиене. След половин час той вече се улови, че дрънка глупости.

— Какво е голямото творчество? Синхрофазотрон, така ли се казваше? Милиарди волта душевна енергия. За да се разбере една истина, преди всичко трябва да се разложи на своите елементарни частици.

— Дрънкаш работи, които не разбираш! — прекъсна го мрачно Мавров. — Какви елементарни частици? Как може от нещо мъртво да се изгради нещо живо? Това е логичен абсурд.

— Ти си мистик, Мавров.

— А ти си глупак. Това разбрах още като заряза жена си.

Колкото и да беше пиян, Кирил забеляза, че през цялото време Чори поглеждаше към тяхната маса, по-точно към него самия. Но едва като затвори бара, тя дойде при тях и седна до Кирил. И Павката с огорчение забеляза, че веднага го улови под ръка.

— Наистина, кога ще доведеш бате Митко?

— Моля ти се, престани да го наричаш „бате“ Какъв бате ти е той?

— Никакъв! — каза тя.

— Ами тогава?

— Просто ми е симпатичен — отвърна Чори.

— Питам те — защо ти е симпатичен?

— Не знам. Никога не си давам сметка за тия работи. Но все пак той ме защити веднъж.

— Да, тоя случай ми е известен — отвърна Кирил. — Но ако го правиш само от признателност, рискуваш да сбъркаш.

— Да сбъркам? Какво искаш да кажеш? — повдигна тя изписаните си веждички.

— Нищо особено. И Мацан е човек като човек. При това лишен от някои дреболии, които според мен му се полагат по законите на природата.

Чори го гледаше озадачено.

— Ти ме кодошиш нещо! — каза тя.

— Защо? — вдигна рамене Кирил. — Вие и двамата сте ми симпатични.

Тоя начин на разговор е непоносим за всяка жена. Изведнъж главата й пламна от мисли. Съвсем съзнателно той бе нанесъл своя „удар под пояса“ — бе събудил нейното любопитство.

— Може би жена му? — попита тя неуверено.

— Нищо повече няма да чуеш от мене, Чори — каза Кирил. — Аз не съм клюкар. Но не съм виждал и съвършена жена, разбира се.

И така я остави да ври в казана на своето любопитство, докато най-сетне си тръгнаха.