Павел Вежинов
Малки семейни хроники (12)

4

Все по-трудно заспиваше нощем. За да се разсее, мъчеше се да си припомни някои приятни неща от своя беден живот, който така търпеливо и добросъвестно бе преживял. Спомняше си детски игри, светулки, плитките вирчета на Владайската река, в която през лятото се къпеха. Спомняше си всички хубави риби, които бе извадил през живота си — не само рибите, бреговете, облаците, дърветата, отразени в зеленикавата вода. С най-голяма мъка си спомняше мръсната квартална кръчма, в която се отбиваха понякога след работа. Особено в ония най-лоши дни, студените, малко преди да паднат първите снегове. Гушеха се един до друг край масата, коравите им дрехи шумяха в тишината, замирисваше на карбид. Мацан разтваряше пакета с риба. Просто разгъваше пред очите им тоя мръсен, мазен пакет. Сулки, кленчета, мренки, които все още излъчваха слабата си топлинка. Нищо особено не правеха, само гълтаха от време на време разреденото вино и разговаряха. Вече не помнеше самите разговори, важното беше, че разговаряха, разговаряха, докато се стоплят съвсем. Понякога му се струваше в тия нощи, че едва ли има нещо по-хубаво на тоя свят от спокойните, празни разговори на мъже, които си почиват след тежкия труд.

Сънищата му ставаха все по-тъмни. Тъмни градове, тъмни непознати улици, по които бродеше пипнешком. Стряскаше се насън, събуждаше се уплашен. Протягаше ръка да докосне жена си, но не докосваше нищо. Сутрин пътуваше омекнал и безчувствен по трамваите, душата му бе празна, всичко в нея бе изсмукано от среднощните мисли и сънища. И в грозния двор, пълен с изпотрошени коли, отново плътно, като длан, го притискаше пустотата.

Веднъж дори се стресна, когато някой го докосна по рамото. В тоя двор, изпълнен с призраци, никой никого не докосваше. Щом повдигна глава, веднага зърна познато лице. Наистина, стори му се малко унило и заслабнало, но все пак бе познато — Карев, кумът, който бе венчал братовата му дъщеря. Кумът не го позна веднага. После лицето му за миг се озари, но каза сопнато:

— Ти какво търсиш тук?

— Ами какво — работя! — измърмори недоволно Мацан.

— Нали си имаше работа?

— Тя е дълга за разказване… Ами тебе какво те води при нас?

— Търся брат ти…

Но старият Мацан изобщо не се бе появявал в работилницата тоя следобед. Наистина рядко се случваше, но все пак се случваше. Обикновено идваше едва на другия ден, син-морав, с кървави очи, пресипнал. Изгрухтяваше нещо по адрес на всевишния, после веднага се затваряше в покритата работилница. И звуците отново се раждаха там — по-силни, по-яростни, сякаш не кълцаше желязото, а главите на своите безумни клиенти.

— Нещо да си пострадал? — запита Мацан.

— Дребна работа — отвърна кумът и показа колата, която бе спряла точно пред входа.

И Мацан я погледна. Наистина нищо особено, само предният десен калник бе смазан, фарът му стърчеше ококорен, като избито око.

— Някакъв хаймана — започна неохотно кумът. — Знаеш как стават тия работи.

— Знам, знам — за пръв път се усмихна Мацан.

— Ще я оправиш ли?

— Ще я оправя, разбира се. Да ти кажа правото, поръчки приема само брат ми. Но щом е за тебе, все едно че е за мен.

Но кумът не го слушаше. Той гледаше с пусто лице окаяния двор, мълчеше. Едва сега Мацан забеляза поизбелялата траурна лентичка на ревера му.

— Слушай, я зарежи тая работа! — каза кумът. — Върви да пием по една бира.

И като забеляза стреснатото лице на Мацан, добави малко нетърпеливо.

— Върви, върви!… Тая работа няма да ти избяга.

Мацан измърмори нещо, но се помъкна към малката барачка, където пазеше вещите си. Когато най-сетне излезе оттам със сладкото предусещане за свобода, кумът бе приседнал на една от дървените подложки и все така безцелно зяпаше пред себе си. Сухото му лице като че ли бе изцедено и от последната капка надеждица. Като приближи, Мацан все пак намери кураж да запита:

— Май че е станало нещо у вас?

— Жена ми почина — отвърна тихо Карев. — Скоро — преди два месеца. Но за това друг път ще говорим.

Седнаха в колата, кумът небрежно потегли.

— Сега разкажи как стана. Те ли те изпъдиха? Или ти им избяга?

— И едното, и другото — каза уклончиво Мацан.

Докато разкаже половината от историята, пристигнаха до Горублянското ханче. Бяха подранили малко, дебелокраки момичета в жълти престилки все още застилаха масите. Седнаха навън, под навеса, магистралата пред тях ги заливаше с бензиновите си изпарения. Така, захлупени от нагорещения покрив, те известно време потиснато мълчаха.

— Разказвай, разказвай! — подкани го отново Карев.

И Мацан му разказа цялата история, включително и последния си разговор с директора. Гостът слушаше внимателно и все пак някак безучастно, не можеше да се разбере как възприема тая глупава история. Едва когато Мацан свърши, той каза неохотно:

— Правилно си постъпил… Макар че ще съжаляваш някой ден. Ако си човек, разбира се.

— Защо да съжалявам?

— Защото държавата ще ви глътне някой ден. Като се посъвземе.

— И нищо няма да спечели от тая работа. Кой е луд да върти по цял ден чука?

— Сигурно е тъй. И пак ще ви глътне.

— От инат? — попита Мацан неприязнено.

— Не от инат. От принципи. Или от невежество — все едно. Пък да ви кажа право, и вие сте си виновни. Твоят брат скубе клиентите, както се скубят попарени с вряла вода кокошки. Нима според теб това е човешко? Да приклещиш човека, като е в нужда.

— Щом имат коли, не са чак в толкова голяма нужда — каза Мацан. — Аз нямам кола. Защо да имам? Като въртя чука по цял ден? А ония се разхождат с чантите.

— Да, тука си прав — призна кумът неохотно.

Най-сетне едно от жълтите момичета дойде при масата им. Карев поръча две бири. След като то отново хлътна в сумрачната хладина на заведението, Карев неохотно продължи.

— Слушай, ще ти кажа какво ще стане с тебе… Ще чукаш година, две, пет, докато съвсем се очукаш. Сам себе си, искам да кажа. Ще се огладиш хубаво, равно, без ръбче. После Стария ще те пастира и ще ти тегли една боя… Ще заприличаш и ти на калник — лъскав, гладичък, съвсем като фабричен.

Говореше спокойно, равно, в гласа му нямаше ни укор, ни съжаление.

— Може и тъй да е — отвърна Мацан намръщен. — А какво ще стане, като отида в държавен сервиз? Работата си е работа… И тук, и там все трябва да въртиш чука.

— Не е същото! — каза кумът.

— Защо да не е същото?

— Първо — всяка работа е различна. Друго е да лееш карбид. Или да вадиш картофи. Или да чукаш калници. А представи си, че си поет например. Какво има в душата ти? Песни… А в твоята?… Шум, дандания.

— Всеки не може да съчинява песни.

— Вярно е… Но има и нещо друго — при това много важно. Как влиза работата в теб, какво остава там. И как излиза.

— Да ти кажа правото — не ми е ясно.

— Знам — отвърна неохотно кумът. — И не само на теб. Затова ще ти задам един съвсем прост въпрос. Ти за какво работиш?

— Ами да си вадя хляба, разбира се.

— Ето, там е цялата работа! — отвърна кумът доволен и за пръв път угасналото му лице малко се оживи. — Влиза интерес, излиза полза. А в тебе какво остава? Умора, отегчение.

— Ами това е естествено.

Мацан мълчеше. В душата му имаше смут, който сам не разбираше.

— Сега ще ти задам още един въпрос! — продължаваше неумолимо Карев. — Когато дойдох при теб, ти чукаше някакъв калник. Утре ще чукаш моя калник. Все едно ли ти е чий калник чукаш? Не ти е все едно, разбира се. Защо? Ами много просто защо. Ние сме приятели, близки… На теб ще ти бъде приятно да ми услужиш. Човек не може и не бива да блъска само за себе си. То е противно, то изкривява душата.

Мацан го гледаше едва ли не зяпнал — така хубаво приказваше тоя невзрачен човечец. Сега дори не мислеше за смисъла на всички думи.

— Знам какво ще ми кажеш — продължи той. — Всеки човек не може да ти бъде приятел. Пък и надали заслужава. Така е, разбира се. Но ти си спомни какво те крепеше, докато работеше в карбидната фабрика. Много добре си спомни. И тогава може би сам всичко ще разбереш.

Тръгнаха си малко преди да се стъмни — да не стане нужда да палят фарове. Оставиха колата в двора, Мацан заключи всички врати, после взеха трамвая. Седяха отпуснати на коравите си места, мълчаха. Навън в мрака бягаха черните стволове на боровата гора. После кумът внезапно каза:

— Жена ти е корав човек… Със силен корен. Ако стане нужда, на гръб ще те пренесе.

— Няма да стане! — отвърна Мацан обидено.

— Човек не бива да казва голяма дума. Ние сме по-слаби от тях, Мацане. Колкото по-добри, толкова по-слаби.

Помисли малко и добави с едва чут глас.

— Няма нищо по-страшно за един мъж от това — да умре жена му… По-хубаво е да не ги преживяваме. Поне по-лесно е…

Като си пристигна вкъщи, го чакаше мъничка изненада. Дора, в смешно японско кимоно, бе вперила в телевизора малко късогледите си очи. И без да отмести поглед от екранчето, измърмори снизходително.

— Обади се твоят художник… Ще дойде утре в шест да те вземе за риба.

— Утре — запита Мацан учуден. — Утре е работен ден.

— Върви, върви! Аз ще те оправя пред брат ти.

— Как ще ме оправиш?

— Знам как.

И понеже Мацан все още се колебаеше, разкъсван от противоречиви чувства, тя прибави:

— Върви, като ти казвам! Трябва малко да си починеш. Тая година не си вземал никакъв отпуск.

Наистина беше така. Пък и от кого да вземе отпуск — от брат си? Но Дора много добре знаеше — мъжът не е магаре. Току-виж, че работата му опротивее и тръгне назад. По-малък е рискът, ако му опротивее тя самата. Остави го да си почине, докато не е спрял и разритал. Магаретата обикновено правят тия неща на моста. Никога досега Дора не бе мислила по тия въпроси, но това знание съществуваше в нея, сякаш се бе родила с него. Или го бе наследила от майка си заедно с пъпната връв.

— Ами добре — каза той с облекчение. — Работата няма да ми избяга.

Дора отново се отдаде на телевизора, макар че даваха някакъв детски филм. Разбира се, че е тъй, само тъпите жени оставят мъжете си без капка радост. Оглавник трябва да има, но все пак широкичък — да може поне да си завърти врата.

Мацан спа зле тая нощ — главно от притеснение.

Не мислеше толкова за брат си. Братът си е брат, ще се разберат някак. Но беше обещал на Карев да му оправи калника. За него всяко обещание беше закон, даже по-лошо — бесило. Такива хора вече май нямаше по света. И все пак бе останал поне един. Сутринта стана много рано, грижливо приготви такъмите си и тихичко се измъкна. Утрото го посрещна — розово като папагал. Но духаше южен вятър, доста силен и поривист. В такова време — мислеше Мацан — се лови или много, или нищо. В края на краищата в тоя свят няма по-загадъчни животни от рибите. Като че ли окото им е все в барометъра. И изобщо не кълват, ако случайно не им съвпаднат изобарите. Или пък вятърът духа не тъй, както е записано в джобното им тефтерче. Кирил пристигна след няколко минути, свеж, обръснат, в отлично настроение. Може би пък наистина бе престанал да пиянствува, колкото да изглеждаше невероятно.

— Хайде, генерале! — обади се Кирил шеговито. — Тоя път ти ще командуваш. Къде ще ходим?

— На язовира! — отвърна сериозно Мацан. — При дигите! Да ни духа вятърът откъм гърба.

Колата потегли някак весело, понесе се бързо по все още пустите софийски улици. На вид Кирил караше малко небрежно и отпуснато, но Мацан много добре знаеше колко е внимателен. Откакто ходеха заедно на риба — трезвен, пиян, — досега бе сгазил само една кокошка, и то сляпа с едното око. Като излязоха из града, Кирил шеговито попита:

— Мацане, как върви любовта?

— Любовта ли? Каква любов?

— Ами нали имаш телефон? За какво ти е тоя телефон, ако нямаш любовница?

Любовница. Още от момчешки години тая дума му звучеше грозно и неприлично. Любовница — това е нещо непорядъчно и развратно. Като метреса например. Като работеше в табашката фабрика, неговият господар наистина имаше и телефон, и метреса. Показаха му я веднъж на улицата — едра, розова, загладена като младо слонче. Изглеждаше около трийсет годишна, макар че оня дъртак наближаваше шейсетте. На едрия й бюст бе положен като на възглавничка масивен златен кръст, почти владишки.

— Сега по колко вадиш? — продължи да го инквизира Кирил.

— Ами пет-шестстотин — отвърна Мацан и лекичко се изчерви.

Всъщност печелеше повечко, но го досрамя да си признае. Неприятното усещане за лъжа го захлупи като грамадна, потна шапка. Но Кирил, както винаги, нищо не забеляза.

— Ами добре е — каза той. — Ще стигнат и за телефон, и за любовница.

— Ами твоята сега каква ти е? — засече го внезапно Мацан.

— Моята е приятелка! — засмя се Кирил. — Загубена работа…

Но като стигнаха горе, на езерото, едва не съжалиха, че изобщо са тръгнали. Откъм Самоков като из фуния духаше такъв бурен вятър, че мигновено отнесе брезентовите им рибарски шапки. След като ги настигнаха, Мацан унило измърмори:

— Нищо няма да стане…

— Не се знае — отвърна Кирил. — Рибата си е риба. Ако хванем нещо, ще бъде много едро.

Как да е, хвърлиха стръвта на тежко. Силният вятър я отнесе в най-големите дълбини. Но да закрепят рибарските си пръчки на стойките беше, кажи-речи, невъзможно и безсмислено. Оставиха ги направо на земята, по-далечко от брега, само поразхлабиха авансите. Спокойното езеро, така сито и улегнало, сега бучеше и се пенявеше като море. Беше глупаво да висят тука на брега и да си държат с две ръце шапките. Върнаха се обратно в колата, разположиха се удобно на задното седалище.

— Имам малко гроздова! — предложи Кирил. — Тука е, в раницата.

— Не ща — отвърна Мацан.

— Само глътчица… Колкото да си развържем езиците… Иначе ще умрем от скука.

Каквото и да е, от тоя човек няма спасение. Ако се заинати, може да напие и апостол Павел. Мацан опъна съвсем малка глътчица и се закашля. В началото винаги е така.

— Хайде сега разкажи! — обади се Кирил шеговито. — Искам да разбера как дребната собственост стихийно ражда капитализъм.

За втори път в едно денонощие Мацан трябваше да разкаже своята одисея. Но сега я разказа много по-гладко и хубаво. Усещаше, че го разказва на приятел, който ще разбере неговите мъки и съмнения. Но се излъга, разбира се.

— Сега ще ми кажеш най-честно — кой взима по-скъпо? — запита накрая Кирил. — Вие или сервизът?

— Ние взимаме малко по-скъпо — отвърна Мацан. — Но работим много по-качествено. И главно — по-бързо. Според теб, защо хората идват при нас? Защото не си правят сметката?

— Да, тъй е, разбира се, прав си! — измърмори Кирил. — И все пак има нещо много нередно. Ти получаваш пет-шестстотин. А онзи от сервиза — сто-двеста. Това според теб справедливо ли е?

— Ние сме майстори! — каза Мацан намръщено. — А ония и чираци не са. Да оставим настрана, че и те здравата скубят. Ако не им пуснеш нещо в джобчето, ще си търсиш колата след три месеца. Или след три години.

Да, отговорът си е отговор. Трябваше сега да го обмисли.

— Мацане, не е в самите пари работата. Но ти си бил цял живот добър и честен работник. А сега не ти ли е малко чоглаво? Да живееш на гърба на другите. Които са в беда, на всичко отгоре.

Мацан притеснено отпи от бутилката. Тоя път много по-голяма, много по-ядосана глътка.

— Хайде да говорим честно! — каза той. — Ти какъв си? Художник, казваш. Да речем, че е вярно. Кажи ми сега, сам ли работиш? Или в държавен сервиз?

— То е друго.

— Какво му е другото? Нарисуваш картината, както ти сам можеш и знаеш. Сложиш цена, продаваш… Ами това си е търговия, като всяка търговия. И то частна.

Кирил и насън не очакваше тоя удар. Сега трябваше да се съвземе малко, иначе го чакаше неизбежен туш на тепиха, който сам му беше предложил.

— Има голяма разлика — започна той малко неуверено. — Рисуването е творчество! А картината е изкуство. То принадлежи на всички. Музеите са пълни с картини, всеки може да ги гледа безплатно.

— И все пак са ги купили от художници. И то с пари.

— Парите не са най-важното! — отвърна Кирил с досада. — Тая година съм нарисувал около двайсет картини. И не съм продал нито една. Може да стане тъй — никога да не ги продам.

Мацан го гледаше с нескрито любопитство.

— А тогава от какво живееш?

— От приложна работа.

— Значи, пак се връщаме на старото място — отвърна Мацан. — Така или иначе, продаваш нещо. И то на частно.

До обед имаха само два удара. И двата пъти повлякоха големи риби, но близо до брега и двете се откачиха. Тъй е, когато времето е неспокойно, и рибата е неспокойна и предпазлива. Налапва живата стръв, държи я в устата си, но не гълта. И само я отваря, като разбере, че работите не вървят добре.

— Ами да си вървим тогава! — каза Кирил ядосан. — И без това тоя вятър ми наду главата.

— А може пък да утихне — въздъхна с последна надежда Мацан.

— Не утихва, а се усилва. По-добре да отидем в ханчето. Ще хапнем и ще си поприказваме като хората. Пък ако утихне, ще се върнем.

Вятър — ще се върнат — мислеше Мацан тъжно, докато прибираше своите въдици. — Влезеш ли с тоя човек в ханчето, няма излизане. А тука рибата си е риба. Колкото и да е хитра, хората са по-умни от нея. Ще намерят начин да я надхитрят.

Докато вятърът ги люшкаше по брега като мокро пране, как да е успяха да приберат такъмите. На паркинга пред ханчето, обикновено претъпкано от тежки товарни коли, сега имаше само две лади, тъй че навярно щяха да намерят свободни места. Но като влязоха в ханчето, Кирил едва не се стъписа. Вътре се носеше пресипнал рев на дете, толкова мощен, сякаш излизаше от десет гърла едновременно. Никой на неговата маса не му обръщаше внимание, сякаш изобщо не го чуваха. Двамата с Мацан седнаха в най-отдалечения ъгъл, но и това не помогна. Детето си ревеше, тия около него си обядваха, така дълбоко вдадени в яденето, че дори земетресение не би ги стреснало. По средата на трапезата бе седнал много едър мъж с яка, посивяла коса, навярно домовладиката. Беше облечен в износен син анцуг, силните му крака, къси и малко криви, бяха като вкопани в пода. Три едри жени дъвчеха мощно салата от краставици, бюстовете им стърчаха като бастиони срещу изплашената гостилница. Комплектът се попълваше от двама млади хора, доста невзрачни. Момченцето бе съвсем достойно за своя забележителен дядо. Същото масивно лице, същите къси крака, същия врат. Ревеше мощно, но без усилие, в очите му нямаше ни сръдня, ни обида. Не ревеше, а просто застъпваше правата си, тъй като пред него нямаше никакво ядене. Навярно изтърпяваше наказанието си за някаква лудория. Като видя, че и Мацан се зазяпа в тях, Кирил каза:

— Мацане, ще ти задам една малка гатанка. Възрастният мъж според теб каква професия има?

Мацан го поогледа, после отвърна уверено:

— Според мен директор.

— Вижда се, че си патил от директори — усмихна се Кирил. — И какъв директор? На гимназия?

— В никакъв случай! Да речем, на мебелна фабрика. Или на фуражен завод. А ти как мислиш?

— Аз ли? За мен е чиста проба доставчик. Или най-малко магазинер. Виж как се е впил, не можеш да го помръднеш.

— Не е доставчик — отвърна все така уверено Мацан. — Доставчиците не се разхождат с лади. Тоя сигурно се връща от вилата си. Доставчиците са като хлебарките — крадат и се крият из цепките.

Точно по това време дойде келнерът. В ръцете си носеше две големи пияти, препълнени с тлъсти свински шишчета, кюфтета, кебапчета. Бяха още топли, изпускаха лека парица. Цялата им група като по команда се пооблиза. И след малко започнаха без подкана голямото ядене. Ядяха, както момченцето плачеше — спокойно, делово, без никакво видимо напрежение. И в същото време ядяха мощно, челюстите им захапваха яко и безотказно като челюстите на багер. Не бързаха да гълтат, дъвчеха равномерно и точно като автоматични машини. Имаше нещо извечно в това ядене, сякаш никога не бяха започвали и никога нямаше да свършат.

— Боже господи! — измърмори Кирил. — Имам чувството, че както са почнали, ще изядат планетата. Или поне цялата мебелна фабрика.

— Мислиш лъжа ли е? — отвърна мрачно Мацан.

А детето продължаваше все тъй да реве. Тогава Кирил най-сетне загуби търпение, грабна своята чинийка с три скромни кебапчета и като прекоси цялото заведение, нервно я тръсна пред самото момче. Келнерът, който мъкнеше цяла батарея швепсове, го погледна с признателност. Не стана нищо особено, никой не го погледна, не му каза ни дума, сякаш бе от прислугата. В ханчето изведнъж настана благословена тишина. И спокойствие. Само челюстите все тъй безотказно дъвчеха. Туй продължи, докато изпоядоха всичко до последната троха. И си тръгнаха. Но една от жените се върна от прага, доизпи швепса си и отново потегли. Колите забръмчаха и изчезнаха зад зелената завеса на акациите.

— Като бях дете — започна Кирил, — всяко лято ходех при дядо на село. Стара къщица, още от турско, цялата дървена. Повече от стогодишна. Като всяко дете, оттам са най-хубавите ми спомени. И най-лошите. Дървениците най-напред. Но с тях като че ли посвикнах. И дървесинните червеи. Знаеш ли какво е дървесинен червей? Ти си градски човек, отде ще знаеш. Пък и аз не знам. Или по-точно не съм ги виждал с очите си. Но по цяла нощ ги слушах как гризат дървенията. Не знам защо, но се страхувах от тях, с часове не смеех да заспя. Както стържеха с железните си челюсти, струваше ми се, че са големи колкото мишки. И щом заспя, ще изскочат отнякъде и жив ще ме изпоядат. Цяла нощ не спираха, все гризяха, гризяха. Изпоядоха всичко, подпорни греди, долапи, тавани. Като дойде време да съборят къщата, само я бутнаха и тя рухна. Превърна се едва ли не в прахоляк, толкова в нея всичко беше изгризано. Да поръчам ли още по една?

— Не са ли множко?

— Ядосан съм. И мен нещо започна да ме гризе отвътре.

С крайчеца на окото си Кирил видя, че пред ханчето спря хубава спортна кола, порше навярно. Такива по принцип не спираха пред това заведение, но тая спря, фронтално към вратата, така че видя нейния чуждестранен номер. След малко вратата на ханчето се отвори, на прага се появи хубаво русо момиче, много елегантно облечено. Беше малко нисичка, стройна, но в никакъв случай не мършава. Малко повечко грим и едно яркочервено фишу на шията — това бяха май единствените неща, които донякъде я компрометираха. Двама мъже не в първа младост, с добре причесани коси и гладки бузи, се появиха внезапно зад гърба й. Бяха чужденци, немци навярно, това личеше по прекалено взискателната им външност. И двамата недоверчиво поглеждаха към ханчето, сякаш бяха попаднали тук по погрешка. Навярно бяха очаквали да видят всичко, само не тая доста мизерничка обстановка.

— Влезте, влезте, господа! — каза момичето свободно на немски. — Това е истинско народно заведение.

И понеже двамата сякаш все още се колебаеха, тя прибави шеговито.

— Щом съм ви довела аз, няма да съжалявате. Водката си е водка като навсякъде. А скарата е съвсем истинска — на дървени въглища.

На помощ й се притече келнерът, който, изглежда, я познаваше.

— Спасе, няма да ме излагаш… Веднага смени покривката. Имаш ли агнешко месо?

— За вас винаги.

— Дреболии?

— Каквото поискате.

— Можеш предварително да си пишеш десет лева бакшиш. Или двайсет. Хич няма да забележат! Но ще ни направиш скара, каквато досега не си правил. Нарочно съм ги довела тук — да им покажем нещо.

Двамата чужденци все още оглеждаха обстановката. Докато Спас сменяше ловко изпоцапаната покривка с нова, изгладена, погледът на момичето попадна случайно на масата, край която се подвизаваха двамата риболовци. В миг зениците й сякаш се поразшириха, тя възкликна радостно:

— Бате Митко!… Боже, откога не съм те виждала!

Мацан я гледаше с недоумение.

— Чори, ти ли си? — попита той най-сетне.

— Ами кой?

— Боже, защо си руса? Нямаше да те позная, ако не се беше обадила.

— Това е перука, глупчо.

С рязък момчешки жест тя свали перуката си и разтърси глава, за да оправи сплъстените къдри на истинската си коса. И видът й в този миг бе съвсем момчешки.

— Слушай, да се обадя само на моите… Сега ще дойда.

Тя се изправи пред гостите, които все още седяха като изваяни на неудобните си столове.

— Това е как се казваше? — чичо ми! — излъга тя хладнокръвно. — Брат на баща ми. Извинете, ще се върна след малко.

И седна край Мацан, като го зяпаше с блестящите си очи.

— Боже, ти си се подмладил! — бърбореше тя, като поглеждаше от време на време бегло и към художника. — Кажи ми, как ги правиш тия работи?

— Това Ери ли е? — прекъсна я малко недружелюбно Мацан.

— Не е Ери. Той си отиде, нещастният, като отровен. Скъса с България, със сделките. Нямаше как — неговата жена му поставила ултиматум. Там не е като у нас — да си захвърлиш като парцал жената, щом ти омръзне. Ако се разведе, трябва да й плаща огромна издръжка. Ери не е беден, разбира се. Но не му е по кесията да издържа две къщи.

— А тия?

— Те са негови приятели. Този по-пълничкият е рекламен директор на тяхната фирма, много възпитан човек. Ери не ме е забравил, знаеш ли какво хубаво зимно палто ми е изпратил? Тъй че трябва да бъда любезна с тях.

— А за какво си сложила тая перука?

— Професията го изисква.

— Каква професия?

— Ти май че нищо не знаеш. Има-няма месец след като си отиде, мене все пак ме уволниха. И по-добре. Отначало бях сервитьорка в дневния бар на „Европа Палас“. А сега съм барманка на нощния! — Тя отново нахлупи небрежно като шапка перуката, която досега държеше в ръката си. — Прилича ли ми? При нас в хотела идват все едни рунтави ориенталци, имат слабост към русите. Та затова.

— Ти държиш ли да те харесват?

— Глупости! — каза тя. — Но нали трябва да върви търговията. Плащат ми за това.

Чори отново погледна към Кирил и се усмихна.

— Имаш много симпатичен приятел — каза тя внезапно. — Какъв е?

— Художник. Запознайте се.

Те протегнаха ръце над масата.

— Трябва да ми доведете Мацан в бара — каза тя. — Сам той никога няма да се реши да дойде. Имам много хубаво уиски, дванайсетгодишно. Пазя го само за много добри приятели.

След малко тя се върна при своите двама швейцарски приятели, които се бяха поотпуснали. Водката си е водка, както бе казала Чори, където и да я пиеш, все си е хубава.

— Откъде познаваш това момиче? — попита учуден Кирил.

— Не разбра ли? Работеше при нас в завода.

Мацан му разказа още веднъж тоя последен забележителен ден в карбидната фабрика. Но сега главно действуващо лице бе Чори. Когато най-сетне той свърши, Кирил каза замислено:

— Тя те харесва.

— Как тъй харесва? — запита Мацан обидено.

— Просто тъй — харесва те. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Глупости приказваш. Не виждаш ли, че на възраст ми е като дъщеря.

— Сега това е модерно, младите момичета харесват по-възрастни. Повече знаят за любовта, по-щедри са. А ако нямат пари, поне имат характер. Какво могат да чакат от тия млади калтаци, освен да им измъкнат нещо от малките портмонета.

— Чори е свястно момиче — каза Мацан строго. — Не е по мъничките аванти.

— Е, да, кожено палто не може да купи кой да е калтак. И не виждаш ли сега с каква компания е седнала? Ако не друго, поне са солидни и възпитани.

Мацан ги погледна скрито. Да, наистина — сигурно са възпитани. Но и лакоми в същото време. Много добре забеляза как святкат воднистите им очи. В края на краищата там, където е бил техният приятел, защо да не бъдат и те? Но той бързо изгони тая мисъл от главата си.

— Кажи ми, Мацане, изневерявал ли си някога на жена си?

— Никога! — отвърна Мацан. — Дори такава мисъл не ми е минавала през главата.

— Добре, хубаво. Но обясни ми, защо?

— Как защо? — погледна го Мацан с недоумение. — Ами тя си е жена на място — хубава, образована. Ти нея питай, тя какво е намерила в мен.

— И това съм се питал. Значи наистина има нещо, което жените харесват в теб…

— Хич не съм забелязал — каза Мацан искрено. — Ако ти кажа, че съм имал само една жена в живота си, може и да не повярваш. Не че съм чак толкова смотан. Но такъв е бил животът ми.

Кирил се замисли.

— Добре, разкажи ми тогава как се ожени… Как се запознахте, как стана?

И за свое учудване Мацан разказа. Никога през своя живот той не бе отварял пред никого ни дума за жена си. Никога не се бе оплаквал, никога не бе я прехвалвал несправедливо. Но той много добре помнеше какво се бе случило всъщност. За какво го бе предпочела пред другите. Само едно не знаеше и не разбираше — обикнала ли го бе след това истински? Или всичко се бе превърнало в обикновен семеен навик, много порядъчен, много честен от двете страни. И все пак навик. Тоя мършав художник беше умен и честен, може би той щеше да му обясни истината.

И му разказа всичко. Започна от побеснелия нерез и завърши с първата брачна нощ. Вадеше всеки най-малък спомен от дълбините на душата си, като от стар сандък, в който се пазят най-скъпите семейни реликви — от пъпната връв до сватбеното венче. Сам се учудваше колко те са свежи, чисти и недокоснати, като че ли всичко се бе случило само преди няколко дни. Разказваше спокойно, малко глухо, през цялото време не посмя да вдигне глава към своя приятел. Ако го бяха накарали да се съблече съвсем гол тук, в ханчето, едва ли би почувствувал по-голям свян или стеснение. И все пак силно и страстно усещаше, че трябва да го разкаже. Беше длъжен да отвори най-сетне тая навеки заключена врата, през която никой никога не бе влизал, дори самият той. Може би вътре живееше някаква тайна или някакво чудо, което щеше да разбере за пръв път.

Когато най-сетне свърши, настана дълго мълчание. И ханчето бе останало съвсем празно, дори Чори и нейните пътници бяха отлетели с луксозната си кола. На излизане тя му бе кимнала любезно и свойски, но той не я забеляза. През цялото време беше неспособен да забележи нищо извън себе си.

— Боже, каква история! — измърмори Кирил съвсем тихичко.

Мацан все тъй гледаше, потиснат, в чашата си.

— А според тебе, когато се оженихме, тя дали ме е обичала? — попита най-сетне той.

— Тя винаги те е обичала — отвърна Кирил неохотно. — Още от дете, та докрай. По някакъв свой женски начин, който ние с теб двамата не можем да разберем. И не само ние двамата. Всеки мъж… Но никога не е била влюбена в тебе, дори за две секунди.

— Да, тъй си и мислех — каза Мацан горчиво.

— Това не е чудно! — продължи Кирил. — Бих казал, че е естествено. Та тя е преживяла преди това много силна, почти невероятна за нея любов. Жените не са като нас, те не могат да се влюбват всяка минута. Странното тук е друго. Странното е, че ти сам не си бил влюбен в нея ни за секунда.

Мацан за пръв път повдигна глава. Видът на неговия приятел беше необикновено сериозен. Никога не го бе виждал така сериозен през годините, в които се познаваха.

— Това не е вярно — отвърна той и в същия миг почувствува някаква огромна пустота в сърцето си.

— Вярно е — отвърна Кирил тоя път с много по-спокоен и сигурен глас. — Нито за миг… Ти си я обожавал, да речем… Ти си се прекланял пред нея. Смятал си я за нещо безкрайно по-съвършено от теб. Както и другите момчета от квартала. Но това не е любов, любовта е нещо много човешко.

Мацан мълчеше. Всяка дума го удряше като с длан през гърлото.

— Разбираш ли ме? — продължи Кирил. — Човешко, не божествено. И винаги е спонтанно и взаимно. Любовта идва като вихрушка, грабва те и те отнася нанякъде. Тя е и щастие, и нещастие едновременно. Зависи откъде ще я видиш. Но според мен човек, който не е изпитвал такава любов, е душевно сакат човек. Все едно че не се е родил или не е съществувал.

— А според теб защо съм се оженил за нея?

— От съжаление! — отвърна той просто.

— От съжаление? — не повярва Мацан на ушите си.

— Да, колкото да изглежда невероятно! От човешка доброта и от милост. Сигурно сте живели добре след това. Но любов никога не е имало…

— Ти бил ли си влюбен в жена си?

— Разбира се — отвърна веднага Кирил. — И то много.

— А тогава защо се разделихте?

— Защо ли? Ще ти кажа защо. Любовта е най-бурната и най-слаба връзка между хората. Когато се оженихме, тя беше вече свършила. Може би направих прекалено големи жертви за нея. Много пъти трябваше да погазя моята най-простичка човешка съвест. Дори не съвест — съчувствие, отговорност, обикновена човешка доброта.

Тоя път Мацан не го разбра, тия думи му се сториха малко измислени. Нищо не може да сломи едно голямо чувство, мислеше той. Дори неговото, което, както се разбра, навярно не е било съвсем истинско.

— В тоя случай тя тебе е ощетила, не ти нея — продължи Кирил безмилостно. — Тя е преживяла своето чувство, ти — не. Така зле го е преживяла, че просто се е отвратила от него…

Келнерът донесе две нови чашки. Мацан дори не бе забелязал кога и как ги е поръчал. Кирил взе нервно своята и я изпразни едва ли не на един дъх. Все още се чувствуваше много възбуден, повече от своите мисли, отколкото от това, което в действителност се бе случило.

— И още една груба грешка е направила твоята жена. Може би най-фаталната! Защо се е крила от тебе?

— Ами това поне е толкова ясно! — отвърна Мацан. — Беше така наранена и изпокъсана… С тия шевове… Тя просто се е срамувала, срамува се и досега.

— Не, не се е срамувала! Жената няма срам. По природа, искам да кажа, не по култура и възпитание. Жените са много по-естествени от нас, не се ловят така лесно за всяка измишльотина на морала. Не, не го е направила от свян. А от егоизъм. Просто не е искала да накърни своето самочувствие за съвършенство. Макар и физическо. Пък и не е имала за какво друго да се залови.

Тоя път Мацан го разбра много добре.

— А според теб и това ли не е човешко?

— Не е, разбира се… Боже мой, само като си го представя. Ами ти навярно си единственият човек на тоя свят. Ще си умреш с отворени очи, глупако. Или пък природата някой ден ще ти отмъсти.

— Вече е късно — измърмори Мацан.

— Виж какво, Мацане, човешкото си е човешко. Не е ни трън, ни кърлеж да го изскубнеш от себе си. Странно ми е как си се примирил…

— Живяхме си много добре! — каза Мацан безпомощно. — И двамата бяхме доволни и предоволни. Какво повече?

— Нищо повече. Но не ти вярвам… Това е инстинкт, дурако, няма начин да го прескочиш.

Мацан мълчеше.

— Пък може и да си прав — въздъхна Кирил. — Нас жените ни моделират както си искат. Не е вярно, че бог е създал Адам от кал и глина. От кал и глина според мен той е създал жената. После я оплодил, не мога да ти кажа как е станала тая работа. И тя е родила Адам, това е истината. Библейските автори просто лъжат. От благочестие може би. Така че всъщност не бог, а Ева е нашата прасъздателка.

Помисли малко, после внезапно добави:

— Знаеш ли колко ми се иска да нарисувам една жена. Но истинска жена — създателка и съхранителка. Фактически това е да бъдеш равен с бога.