Павел Вежинов
Малки семейни хроники (8)

8

Съвзе се едва на третия ден. На външната врата се звънеше настойчиво, на кратички интервали, както обикновено звънят свои хора. Както звънеше жена му. Той се надигна с мътна глава, повече изплашен, отколкото изненадан. Но като отвори вратата, видя на прага родната си сестра с лек куфар в ръка. Той знаеше много добре — в тоя куфар носеше бельото му, което переше от години наред. Тя го погледна безцеремонно от главата до петите със сивите си сърдити очи.

— Знаеш ли колко е часът?

— Колко? — запита той безсмислено.

— Минава единайсет. Или ще кажеш — не ми е за пръв път.

— Влез, влез! — измърмори той засрамен.

Да, наистина засрамен. Беше само три години по-голяма от него, макар че изглеждаше доста повечко. Но при тая разлика — докато бяха деца — бе изял от нея доста пердах, много повече, отколкото от собствената си майка. Това детско чувство и тоя авторитет се бяха запазили до ден днешен.

— Седни — покани я той.

Но тя не седна, само остави куфарчето до вратата. Стърчеше така права сред стаята, с мъжки крака и още по-едри мъжки ръце. Кирил мигаше срещу нея с чувството, че ей сега ще му откърши един плесник, колкото за загрявка. Но тя само огледа презрително безпорядъка в стаята, после каза:

— Слушай, не може да се живее така… Одъртя, а умът не ти идва в главата.

Той покорно мълчеше.

— Къде е жена ти?

— На снимки.

— И какво като е на снимки? Това не значи да обърнеш къщата надолу с главата.

И без да го погледне повече, започна да шета. На пръв поглед движенията й изглеждаха малко мудни, но шеташе необикновено бързо и сръчно.

— Я се огледай!… Това дом ли е? Защо не си купите свястно жилище, не сте бедни. Ни кухня, ни баня… Каква артистка е твоята, къде се къпе?

— Не се къпе! — каза Кирил мрачно. — Нали има дезодоранти.

— Ще се вмиришете! — продължаваше тя сърдито. — А ако ви се роди дете? Къде ще му топлите вода, къде ще го къпете?

— Само това ни липсваше — изсумтя той.

— Не сте семейство! — каза тя с искрено огорчение. — Трябва да се замислиш…

— Замислих се… И оттам започна цялата работа.

— И какво измисли?

— Нищо… Какво може човек да измисли с пияна глава!

Тя извади прането от куфара и почна грижливо да го нарежда в олющения еднокрил гардероб. От меките и ласкави движения личеше колко е привързана към брат си.

— И да си купиш две-три пижами, чуваш ли?… Тия изгниха, не могат повече да се перат. Ако ти си загубен, какво прави жена ти? Не може ли да ти купи поне една пижама?

Тя мърмори тъй, докато къщата светна. После отново взе празното куфарче.

— Пък иди да видиш тате… Гасне си като свещица там. Иди, отмени ме. Аз не мога с тия деца.

Баща им живееше в едно от малките балкански градчета, най-хубавото, което Кирил знаеше. Не беше сам. Три сестри, и трите по-млади от него, вървяха по петите му като подир семейна реликва.

— Нищо му няма — измърмори Кирил небрежно. — Як е като вол. Чудя се как още не се е оженил.

— Чуваш ли се какво приказваш — погледна го тя възмутено. — Той е светец.

Наистина светец, но с хубава народна пенсия. Пък и градът го уважаваше, стърчеше в президиумите на всички събрания.

Като остана сам, Кирил основно се ремонтира. Обръсна се грижливо, преоблече се от главата до петите. Но обедът не му провървя — след толкова тютюн и алкохол сега всяка хапка му се струваше противна. После се качи на москвича и отпърпори до Киноцентъра. За негово щастие Стефан не снимаше тоя ден, мълчаливо и мрачно пушеше цигара в канцеларията на директора.

— Слушай, покажи ми материала на Генка! — каза Кирил. — Любопитен съм да го видя.

Стефан го погледна заинтригуван.

— Какво те интересува?

— Ами интересува ме.

— Добре — кимна той. — И без това исках да се посъветвам с някого.

Беше много съвестен режисьор, изпипваше си работите до последна възможност. Кирил беше сигурен, че грешката не е в него. Затвориха се само двамата в прожекционната, след малко светлината угасна. После на екрана се появи Генка, точно такава, каквато я знаеше, каквато я бе видял за последен път в онзи отвратителен ресторант. Дублите се въртяха около четвърт час, така че имаше време да си провери впечатленията до дъно. Когато най-сетне лампата светна, Кирил продължаваше да зяпа в празния екран, сякаш очакваше да се случи някакво чудо.

— Как ти се видя?

— Не е добре — отвърна той неохотно.

Сви зиморничаво рамене и добави:

— Пък и ролята е доста фалшива.

— Всяко изкуство е малко фалшиво.

— Генка е спонтанна актриса. Или влиза веднага в ролята, или не влиза.

— Тъй е — съгласи се печално режисьорът. — И все пак смятам да преснема един от епизодите.

— Кой точно?

— С момченцето.

— Да, прав си! — съгласи се веднага Кирил. — Заслужава да се опита още веднъж.

— Да ти кажа право, жал ми е за момичето… При такъв чудесен дебют…

Не му беше жал за Генка, разбира се, амбициозни режисьори като него се интересуваха само от себе си. Навярно се страхуваше, че него ще обвинят за провала на ролята.

— Кога ще преснимаш?…

— Смятам — утре. В три часа.

— Имаш ли нещо против да дойда?

— Нямам — отвърна Стефан, но гласът му беше малко недружелюбен.

На другия ден Кирил пристигна в Киноцентъра не в три, а в два. Разчиташе, че и Генка ще дойде по-рано, искаше да я види предварително. Все още таеше някаква надежда в сърцето. Но напразно обиколи всички стаи на продукцията, коридорите, декора — нямаше помен от Генка. Най-сетне се отби в бюфета. На една от масичките зърна Кандиларов, един от най-възрастните оператори на студиото. Седеше пред чашка кафе, явно скучаеше. Косата му не белееше като при всички порядъчни хора. Просто жълтееше от година на година, съвсем бе заприличал на презряла тиква с тая коса. Като го видя, той му направи неохотен знак с ръка.

— Седни за малко!

Кирил седна. Какво пък, може и той да изпие едно кафе. Кандиларов го погледна скептично, после внезапно каза:

— Слушай, върви да прибереш жена си. Това не е продукция, това е бардак… Отишли са там да гуляят, а не да снимат.

— Не се бъркам в работата на жена си — отвърна Кирил неприязнено.

— И аз. Но тоя Мавров, да ти кажа право, ми е отвратителен. Иди му хвърли един бой… И прибери жена си.

Кирил усети как изведнъж вратът му пламна.

— Нещо по-конкретно?

— Какво по-конкретно?… Предполагам, че не е толкова загубена да легне с него. Но се излага. Пък и тебе, разбира се…

Неговият брутален тон го ядоса.

— Гледай си по-добре своите работи! — отвърна той почти грубо и стана.

Но на прага се сблъска с Генка, така че отново трябваше да се върне. Седнаха на една отдалечена маса, Кирил все още с кисело настроение. Генка сякаш усети това.

— Станало ли е нещо? — попита тя.

— Нищо особено… Но ми се ще да поговоря с тебе.

Той стана и донесе от бюфета две двойни кафета.

Генка чакаше търпеливо. Видя му се много свежа с жълтата си батистена блузка, в очите й имаше смях.

— Не те бива за келнер — каза тя. — Трябваше аз да ги донеса.

— Аз съм бил келнер — отвърна той. — През първите години, когато следвах.

Седнаха един срещу друг, Кирил малко стеснено се поусмихна.

— Аз видях пробните снимки — каза той.

— Досетих се… Както и че не си ги харесал.

— Така е, за съжаление… Това разбирам. Но не разбирам защо не обичаш деца! Ти погали детето като зло кученце, което може да те ухапе.

— Сигурно си прав! — Тя се изчерви. — Но аз живея при сестра ми. Тя има две деца — едното на четири, другото на шест. И двете момчета. Приличат на два малки вулкана, които непрекъснато изригват нещо. Или на две вълчета. Целият етаж се тресе, дори цялата къща… Ти как си го обясняваш?

— Не знам. Може би прекалено ги хранят.

— Да, наистина ги прехранват. Но нима това може да обясни всичко?

— Майка им как реагира?

— Изобщо не ги забелязва. Даже когато стрелят с ластици по лампите… Изпочупиха ги до една, тя даже не мръдна. Имам чувството, че тия работи й харесват.

— Богати ли са?

— Не са бедни. Но не е това. Децата ги разбирам донякъде. Комплекс за агресивност, за разрушение и прочие. А Хелга? Сестра ми, искам да кажа… Тя е по-кротка от мен. Защо всичко това й харесва?

— Сега разбирам! — каза той. — Ти не мразиш децата, това е абсурдно. Ти просто се дразниш от тях, понеже не приличат на вас — на теб и на сестра ти.

Изведнъж усети, че е натиснал вярно копче. И продължи да го натиска като досаден звънец. Когато след четвърт час Стефан дойде при тях, Генка изглеждаше съвсем омаломощена. Или виновна, все едно. На Кирил му се стори, че всеки миг може да заплаче — и то с истински детски плач.

— Хайде да вървим — каза Стефан.

И тримата станаха. Режисьорът се поколеба, после добави:

— Ти ще останеш тук… Ще я смущаваш…

— Добре — кимна Кирил. — Добре, вървете…

Но не мислеше да остава. Промъкна се тихичко в павилиона, внимателно се огледа. Декорът бе изграден само от две стени. Седнал на фартовата количка, Стефан за последен път проверяваше снимачните планове. Кирил се скри зад един от резервните практикабли, колкото да не бие на очи. Не му беше нужно да гледа всички дубли. Още след първия се измъкна на пръсти и се върна в бюфета. Сега спокойно можеше да изпие една полска „житня“ с тоник.

Генка се върна в бюфета след четвърт час. Лицето й изглеждаше повече озадачено, отколкото доволно.

— Как излезе? — запита тя направо.

— Ами отде да знам — вдигна той рамене.

— Хайде, не се преструвай.

Той се изсмя.

— Знаеш ли какво каза на момченцето?

— Знам, разбира се!

— Не знаеш! Каза му „Валентине, аз съм глупачка!“

— Няма такова нещо в текста! — отвърна тя недоволно.

— Знам, че няма… Но ти му го каза, когато се опита да го помилваш по сплесканата глава. Според мен излезе прекрасно.

След малко дойде и Стефан. Изглеждаше доволен, но сдържан — не каза ни добра дума, ни лоша. Навярно сам бе озадачен от това, което се бе получило. Огледа се придирчиво, после сам предложи:

— Да отидем да хапнем нещо в Дома на киното.

Със Стефан на ресторант — не е кой знае какво забавление. Имаше колит или просто сам си го беше измислил. Ядеше само скара, не пиеше дори газирана вода. Кирил си поръча бира, Генка швепс. Доста хора се отбиха на масата им, повечето заради Генка, разбира се. След като изяде до последно зрънце ориза от гарнитурата си, Стефан се огледа придирчиво, дори малко кисело.

— Трябва да си вървя. Генке, ще дойдеш ли с мен?

— Защо? — попита Генка.

— Искам да поговорим. Може да преснемем още нещичко.

Генка покорно стана, но си личеше, че го направи без желание. Може би изобщо не биваше да го прави. Щом е тъй — нека сега сама се пече на скарата, помисли Кирил обидено. Всеки режисьор знае откъде да влезе актьорът и откъде да излезе. Но не всеки знае как да откъсне черешата от най-тънкото и най-далечното клонче. Той допи с отвращение бирата и се прибра вкъщи. Отдавна не беше го правил в толкова ранен час. Ако сега случайно му позвъни Анета, ще помисли, че е болен. Като не знаеше какво да прави, просто от скука пусна магнетофона на жена си. И мигновено бе наказан. От малкото лъскаво апаратче внезапно бликна нейният глас — дълбок, топъл, истински. Рецитираше някакви стихове, май на Фердуси. Навярно ги бе записала, за да се чуе. Тайно от него, от равнодушните му очи, в които никога не бе видяла блясъка на истинското харесване. Тая мисъл така го порази, че той престана да слуша.

Дори не усети как е заспал. Към полунощ го събуди неудържимият звън на телефона. Стана с натежала глава, вдигна слушалката.

— Говорете със Слънчев бряг — заповяда му строго телефонистката.

И веднага след това в ушите му бръмна ясният глас на Анета.

— Какво правиш, мойто момче? Не вярвах да те намеря.

— Нищо, бях позадрямал.

— Три дни поред те търся по това време.

— Спях в ателието… Имам много работа.

— Работа? Сигурен ли си, че е работа? — Нещо особено прозвуча в гласа й.

— Сигурен съм — отвърна той с едва прикрита досада.

— Като се върна, ще видя какво толкоз си изработил.

— Няма нищо да видиш — каза той. — Каквото и да изработя, веднага се превръща в пари.

— Аз имам други сведения… Много си пиел.

— И аз имам други сведения. По цял ден се мъкнеш все с тоя кретен.

— С кой кретен?

— С Мавров, разбира се.

— Аз не се мъкна с него, той се мъкне с мене! — каза Анета ядосано.

— Все едно.

— Не е все едно… Но прав си. Започна вече и на мен да ми ходи по нервите.

— Кога ще се върнеш?

— Най-много след една седмица. И внимавай в картинката, чуваш ли? Не ми харесва тоя Киноцентър.

Отново нещо странно прозвуча в гласа й. Но той моментално отби атаката.

— Чувам някаква музика там.

— Да, на бара.

— Защо на бара? Порядъчните жени спят по това време.

— Аз не съм порядъчна. Аз съм артистка.

— И аз не съм порядъчен. Аз съм художник.

— Като се върна, здравата ще ти свия сармите! — каза тя шеговито. — А сега довиждане, глупчо. Вън чакат за телефона.

Слушалката безцеремонно щракна. Той отново се пъхна в леглото си, тоя път разсъблечен, но с тревожно сърце. Наистина, какво ще стане с Генка, когато жена му се върне. Анета не може да я понася. Сега внезапно, с пълна сила усети, че има нужда от Генка. Каква нужда? Трябва да си отговори честно на тоя въпрос. Каква наистина? Който се дави, има право да се залови за нещо — за корен, за клон, дори за друг удавник. Той ли е виновен, че Анета стои с гръб към брега? Или скита край морето с някакъв отвратителен тип. А най-добре да прати и двете по дяволите. И като всеки свестен мъж да стъпи сам на краката си.

На другия ден стана рано и без да закуси, отиде в ателието. Сърдито се изправи пред статива с обтегнатото на него грундирано и прегрундирано платно. Но щом вдигна четката, силите му изведнъж го напуснаха. Главата му беше празна, сърцето пусто. Творческа безпомощност? По-лошо от ад. И в тоя ад най-зле се пържат бездарните и амбициозните.

И отново се просна безпомощен на диванчето. Трябваше му модел, който да го развълнува. Трябваше му идея, която да го въодушеви. Когато беше студент, изобщо не мислеше за тия неща, те просто валяха като спокоен летен дъжд в главата му. Безнадеждно е остарял или просто се е изтърбушил като прогнил дюшек. Като нямаше какво да прави, започна отново да разглежда картините си — тия, които му бяха останали. Колкото повече ги гледаше, толкова по-ясно усещаше, че прииждат някакви силици в него. Да, бил е човек, имало е нещичко в душата му. Как го е пропилял? Или просто го е удавил в алкохол и безделие? Не, едва ли това е първопричината, мислеше той. Може би никой не е вярвал в него и той не е вярвал в нищо дълбоко и истински. Искали са малко от него, малко е давал. Когато е давал повече, не са му вярвали и не са го разбирали.

На другия ден той се обади на Генка. Обади й се към четири часа от един уличен телефон. Най-напред чу равнодушен женски глас, който удивително приличаше на Генкиния. Но се оказа, че е сестра й. Едва след това се обади и самата Генка, както му се стори — доста изненадана.

Тя навярно усети нещо в тона му, защото запита:

— Случило ли се е нещо?

— Не, нищо — отвърна той. — Просто искам да ти покажа някои мои картини.

— А къде са те?

— В ателието ми.

Тя видимо се поколеба, после каза:

— Добре, ще дойда.

Уговориха се къде ще се видят, после той затвори телефона. Чувствуваше се потиснат. Не беше свикнал да търси срещи и да моли за срещи. Но тая му беше необходима. Малко се поободри, като видя, че Генка пристигна точно в минутката. Беше облечена необичайно — с тесни джинси, пъхнати във високи, светлокафяви ботушки. Подаде му тънката си ръка, погледна го почти в упор.

— И все пак е станало нещо — каза тя.

— Да, станало е — отвърна той нетърпеливо. — Сега пък искам ти да кажеш, ще стане ли човек от мен?

— Ако разбирам от картини.

— Разбираш! — каза той убедено.

Тръгваха пеша към ателието. Вървяха леко, изпълнени и двамата от любопитство и вътрешно напрежение. Не вървяха, а сякаш подхвръкваха. По пътя му разказа, че получава много албуми с цветни репродукции в библиотеката. Понякога с часове ги разглеждала, когато била уморена или изплашена.

— Изплашена? От какво изплашена? — погледна я той.

— От всичко. От хората най-много… Аз се плаша от хората.

— Напразно — каза той презрително. — Хората не са страшни, те са просто нищожни и жалки…

— Не, страшни са — отвърна тя упорито. — Няма друго такова страшно същество в природата.

— Защо според тебе?

— Не знам. Може би защото умее да мисли. Според мен това е подло спрямо природата.

Той се засмя.

— Ти навярно ще си останеш стара мома.

— Точно така! — потвърди тя веднага. — Стара мома… Толкова се страхувам от измамите.

И отново млъкна, тоя път съвсем уплашена. За да я окуражи, той запита малко небрежно:

— Кои художници харесваш?

— Ботичели — отвърна тя. — Модилиани.

— Не е толкова лошо. А Русо?

— Обожавам го — трепна тя. — Толкова е прекрасно, ако човек успее да запази детското си въображение.

Изкачиха се бавно до таванското помещение. Когато отвориха дъсчената врата, отвътре ги лъхна приятна топлинка — той предвидливо бе запалил електрическата печка. Тя се огледа внимателно, после каза:

— Това ли е всичко?

— Да, всичко — кимна той.

Да, всичко, целият му живот. Изведнъж се почувствува дълбоко засрамен. Цял живот, събран в една тясна таванска стаичка. Тя разглежда картините около четвърт час, после седна на коравото диванче. Видът й беше доста унил. Или тъжен, не можеше да се разбере.

— Само тая картина ли е нова? — запита тя, като я посочи с пръст.

— Да, само тя…

— Излиза, че поне десет години не си работил нищо.

— Така излиза… Ако не се смятат тия плакати, разбира се. — Той ги посочи с нерадостен жест. — И други подобни…

Тя ги погледна тъй, сякаш досега не ги бе забелязала. Видът й не беше особено въодушевен. После отново седна на диванчето и сякаш забрави за него.

— Слушам те! — каза той.

Генка трепна едва доловимо, събра всичките си сили, после внезапно изтърси:

— Ти беше искрен с мен и сега аз ще бъда искрена, колкото и да ми е трудно. Слушай, тая жена не е за теб… Анета, искам да кажа.

Кирил я погледна слисан. Всичко очакваше да чуе от нея, само не това.

— Какво общо има Анета?

— Има, разбира се. Бил си силен и талантлив художник, сега си нищо. Просто си похабил живота си да тичаш подир нейните празни прищевки…

— Чакай, не бързай! Анета ми е втора жена. Преди това съм бил женен за друга — близо седем години.

Сега пък тя го гледаше слисано. И с доста объркано изражение.

— Не знам… Изглежда, че и двете са се прехранвали от твоята доброта. И от твоето мекосърдечие може би.

— Може и да си права — отвърна той сдържано. — А може и да не си права. Всичко е въпрос на характер. Според мен те не са причина, а следствие!… Или просто претекст, за да се отдам на своя естествен мързел.

— Ти не си мързелив — каза тя упорито. — Те просто са те използували. Кажи ми, Анета идвала ли е поне веднъж в ателието ти?

— Идвала е, разбира се.

— А да е поглеждала към картините?

— Тя не е длъжна да разбира от изкуство.

— Разбира се, че е длъжна. Тя никога не е мислила за твоите картини. А ти непрекъснато мислиш за нейните празни роли.

Това малко наежено момиче стреляше така точно, че той започна лекичко да се олюлява. И да се дразни в същото време. Когато той стреляше по нея, правеше го много внимателно. Не с отровни стрели, с бонбони.

— Малко прекаляваш! — каза той сдържано. — Имаше друго мнение за нейните роли.

— Защото не те познавах. И не бях виждала твоите картини. Тя просто те е погълнала като алигатор, без да си даде дори труда да те сдъвче.

В тоя момент вратата се отвори, на прага се появи самият алигатор. Появи се Анета, в ярък, кървавочервен панталон. В яркожълто яке от изкуствена кожа. Лицето й бе така бледо, сякаш бе погълнала цианкалий. Яростните устни сечеха на две долната част от лицето й. При тая гледка всеки външен човек просто би се изсмял. Но тия двамата в ателието изглеждаха ужасени — или по-точно хипнотизирани. Анета направи още две крачки, после тръшна вратата зад гърба си.

— Ааа, двете гълъбчета! — обади се тя с глас, от който и двамата потрепераха. — Така и очаквах! Значи хората не са ме излъгали.

Едва в тоя миг Кирил се съвзе — напълно и окончателно. Сега Анета не бе страшна, тя просто бе грозна.

— Чакай, не бързай! — каза той сухо. — После да не съжаляваш!

— Аз да съжалявам? — опули се тя срещу него. — Как не те е срам, нищожество!

— Мери си думите, Анета. Може да стане лошо!

— Какво търси тук тая мръсница?

— Нищо, говорим!… Дойде да ми види картините.

— Картините! — тя се засмя зловещо. — Не ме прави на глупачка. А кой я вози с кола? Кой я мъкне по заведения? Картините!

— Хайде, не се прави на светица! — каза той ядосан. — Знам откъде идваш!… И с кого си била!

— Но аз не мърсувам! — кресна тя. — И не съм позволявала да те обиждат.

Анета направи още няколко крачки. Кирил видя как здраво стисна дръжката на кожената си чантичка. Той инстинктивно усети, че ей сега ще се случи нещо — грозно и непоправимо. Анета се изправи пред Генка, от разтворените й ноздри все тъй хвърчаха искри и пламъци.

— Аз ли съм алигатор? — изхриптя тя с целите си дробове. — А ти какво си? Дървеница такава, която се пъхаш в чужди легла.

Кирил успя да улови чантата, докато още летеше във въздуха. След това грабна Анета отзад и като дете я изнесе от ателието. Вратата щракна зад нея, той пусна и райбера. Сега стоеше прав до вратата и чакаше какво ще се случи. Не се случи нищо особено. По боядисаните дъски се изля порой от ритници, ехото им бурно кънтеше по стълбите. Навярно сега бабите уплашено се кокореха по топлите си апартаменти. Някой по-храбър мъж показваше любопитно носа си на жилищната площадка. След няколко мига надолу по стълбите като фурия прехвърча красива, побесняла жена със зелена пяна на устата. Долу иззвънтяха страшно стъклата на уличната врата, но как да е, издържаха. След това настана гробовна тишина. Така е, като пускат по таваните разни художници.

А самият художник стоеше прав всред ателието си, сам смаян от това, което бе сторил. Все още изплашена, Генка най-сетне отвори бледите си изтънели устнички.

— Беше отвратително! — каза тя.

— Така ли? — попита той хладно.

— На всичко отгоре ни е подслушвала какво приказваме.

— Тя е чула теб — отвърна той. — Ти приказваше…

— Щом е тъй, аз ще си вървя!… Съжалявам!…

— И аз съжалявам. Довиждане.

Кирил не помръдна от мястото си. Тя въздъхна, поколеба се за миг, после излезе. По-късно той научи, че Анета я бе причакала вън, на улицата. И успяла най-сетне да стовари няколко чанти по главата й. След като Генка се оттеглила безславно от полесражението, Анета доста грижливо прибрала разпръснатите по тротоара червила, козметични моливи и други тоалетни дреболии. И си отишла.