Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Павел Вежинов
Малки семейни хроники
Редактор: Мария Кондова
Художник: Кирил Гогов
Художествен редактор: Олга Паскалева
Технически редактор: Светла Петрова
Коректор: Паунка Камбурова
Код 25/9536172411/5506–37–88
Българска. Дадена за печат м. V. 1988 г.
Излязла от печат м. X. 1988 г. Формат 84/108/32. Изд. коли 15,12.
Печатни коли 18. Цена 2.35 лв.
© 1979 Павел Вежинов
Издателство „Български писател“, София, 1988
Държавна печатница „Стоян Добрев-Странджата“, Варна, 1988
История
- — Добавяне
3
Друмеви живееха в солидна двуетажна къща на улица „Марин Дринов“, близо до квартала на посолствата, нещо, с което Анета тайничко се гордееше. Самата къща била строена в началото на века от някакъв министър от кабинета на Стамболов, алчен и грандоман като шефа си. Това личеше от надутата й фасада, от намръщените корнизи, от тежката каменна стълба с навеки заключен параден вход. Сега се влизаше отзад по изгнилото дървено стълбище до втория етаж, където живееха те. Стаята им беше широка като заседателна зала, с висок таван, целия в ръждиви петна и паяжини. Но най-странна бе просторната кухня, застлана с жълти виенски плочки от печена глина, наредени ромбоидно като тава с баклава. Едва ли не половината пространство бе заето от гигантска желязна печка, тежка няколко тона, която някога бе служила за етажно отопление. Цялата й вътрешност бе изкормена от десетилетия може би, отвътре се подаваха ръждивите й черва, някакви криви тръби, фурни и пробити казани. Никой не влизаше в тая страшна кухня, никой не ползваше печката, в лабиринтите на търбуха й живееше семейство плъхове, най-едрият от тях почти колкото заек. Само Анета го бе виждала няколко пъти и го бе кръстила Цезар. Макар и доста възрастен и леко плешив, Цезар бе малко влюбен в Анета, винаги се огорчаваше, когато тя уплашено изцъклеше срещу него красивите си очи.
От улицата къщата почти не се виждаше, скрита зад зелената стена на тополите. Бяха много стари тополи, корите им приличаха на поцинковани. По време на летните бури те скърцаха зловещо, сякаш всеки миг можеха да се съборят върху къщата. И наистина една от тях се прекърши, изпокъса електрическите проводници, разтърси уличното платно. Беше нощ, трясъкът изплаши здравата всички обитатели на къщата с изключение на Кирил, разбира се, който си бе легнал мъртво пиян и нищо не чу. А на всичко отгоре градските власти отсякоха и другите две дървета, тъй че къщата изведнъж показа своето неприветливо, покрито с екземи лице. Кирил съвсем я намрази, но Анета все тъй си беше доволна, че живее в квартала на посолствата, почти зад гърба на френското.
Освен ужасната кухня Друмеви владееха само една стая. Колкото и голяма, тя все пак беше недостатъчна за двама души, които се занимават с изкуство. Кирил знаеше ролите на Анета по-добре от самата Анета, макар че се мъчеше да ги забрави — толкова му се струваха те безинтересни и блудкави. Той прегради на две стаята с жълта завеса, която щампова сам с ягоди и дракони, но и това малко помогна. Стаята си остана все тъй гола и пуста, особено частта на Анета. Там нямаше никакви мебели, дори гардероб нямаше, тъй като Анета не обичаше лъскави фурнири. Най-хубавите си рокли тя държеше на закачалки по стените, върху пирони, забити в хладната плът на стените. Поради това нощем стаята имаше доста страшничък вид, сякаш бе пълна с женски призраци, изтънели и безплътни, които ги обграждаха отвсякъде с разперените си ръце. Кирил много пъти бе предлагал да купят някакви мебели, но Анета все отлагаше. На такава стара къща с високи тавани — казваше тя — ще й трябват мебели най-малкото в стил Бидермайер, но откъде у нас Бидермайер? Като си построят апартамент, ще си поръчат мебели според стаите. Сега всички излишни дрехи и вещи Анета държеше в куфари, някои от тях отворени насред стаята — сякаш всеки миг се канеше някъде да пътува. И работите стояха горе-долу тъй, Анета наистина много често пътуваше, главно на турнета и снимки. Според нея само еснафите държали дрехите си в гардероби, истинският артист винаги трябвало да бъде готов за път. Но тя не обичаше да пътува, както не обичаше да чете, да се реши, да си мие врата, да си закопчава роклите на гърба.
Както при всички семейства, това, което ги свързваше, се намираше на територията на Анета. На него спокойно можеха да спят две семейства, размерът му беше колкото половин боксов ринг. При това нямаше начин да паднат на земята, тъй като леглото беше вдигнато едва на двайсетина сантиметра от пода. Естествено, не можеше да се пъхне нищо под него, затова обувките, чехлите и всички други боклуци се търкаляха из цялата стая. Освен леглото имаше само още една мебел, най-важната — тоалетната масичка, заедно с едно истинско кристално огледало. В него Кирил можеше да се огледа цял, а Анета — това, което й трябваше: главно краката с изящните колене.
Тя наистина имаше много хубави крака, малко тънички в бедрата, но силни и живи като ръце. Човек би казал, че всъщност това са работните й органи, макар че нещата не стояха точно така. И тялото й бе много хубаво, с гладка като кост кожа, винаги хладна и копринено мека. Главно това бе погубило Кирил, тъй като в оня миг, когато я докосна за пръв път, той бе женен за една добродушна женица, с която по-късно се разведе. Косата й бе съвсем истинска, никакви апарати за къдрене не бяха успели да я погубят досега. Много тънък, гладък и лъскав косъм, много мек навсякъде, истински шедьовър на природата. Филмовите режисьори умираха да я събличат с повод и без повод пред камерата. От това само тя губеше, защото жалкият екран не можеше да предаде нито дин от мекото опалово сияние на кожата й, да не говорим за бюста, чиято нежна мекота даваше на екрана илюзия за увехналост. Изобщо беше много хубава за гледане, включително и лицето — малко спортно, с големи прави устни, решителни, честни, мълчаливи — качества, които тя едва ли притежаваше.
Тая вечер Анета стоеше разсъблечена пред своята тоалетна масичка и се готвеше за премиера. Летните премиери, даже филмовите, не са кой знае какво, но тая не беше от най-загубените. Филмът се наричаше „Проникване“ и беше определен за фестивала в Локарно. Нарочно бяха избрали за премиерата тоя месец, защото точно по това време най-заядливите критици бяха или на почивка, или на фестивала в Карлови вари. В него Анета играеше своята коронна роля, момиче от бивше семейство, по което се увлича гибелно някакъв партиен другар. Както при всички подобни случаи, ролята беше съвсем фалшива, тъй като партийни другари от тоя тип (външна търговия) бяха много опитни и ловки в авантюри от тоя род. Кирил беше видял малко материал от филма — без звук. Анета изглеждаше доста добре — наистина красива, изтънчена, а склонността й към красивичките пози можеше да мине и за естествено поведение. Но какво ще стане, като отвори уста и заприказва? За това Кирил дори не желаеше да мисли. Той изгледа търпеливо как тя се съблече — но в контражур на осветения прозорец, тъй че се видя само силуетът й. Сега с ненавист мислеше, че всичко това ще се повтори не само пред очите му, но и пред целия салон, половината от които са приятели и познати. И защо, по дяволите, не можеше да свикне с тия прости неща? По плажовете жените се разхождат много по-голи, без това да прави някому впечатление. Чувствуваше се неспокоен и нервен като пред зъболекарски кабинет. Времето да тръгват приближаваше, а Анета беше все още по сутиен и черни дантелени гащички. В тоя момент се занимаваше с ноктите си. Щеше да ги чопли до последния миг с пили и четчици, щеше да духа разсеяно в тях с красивите си уста, щяха да закъснеят, разбира се, на входа щеше да крещи сърдито на контрольорките, че тя е Анета Друмева, че това е нейната премиера, а не на персонала на киното, че нямат право и прочие. Щяха да я пуснат най-сетне в препълнения салон, с пъхтене щеше да се изкачи до официалната ложа, където щяха да я пуснат на най-хубавия стол, до последния момент пазен за някой от високите гости. Сам той щеше да стои прав повече от два часа, да се отегчава до смърт, да се срамува, да се поти, да се кълне във всички светии и дяволи, че за последен път идва на премиера. И все пак знаеше, че е безсмислено да се съпротивлява и да я боцка, макар лекичко и отдалече, с остена на своето нетърпение. Ставаше още по-лошо, тя се нацупваше, след това през цялото време щеше да му мърмори в колата, че пак е забравил в багажника някаква риба и че нищо не мирише така отвратително на тоя свят като умряла риба. Най-добре е да мълчи, да чака, да си мисли за нещо друго. За нея това беше стил, тя трябваше да закъснее на всяка цена, да разберат, че е закъсняла, да оценят по достойнство нейния аристократизъм.
— Госпожа Стоименка ме отрови днес! — обади се най-сетне Анета. — Държала ме е до шест часа. Едва в последния миг реши да отпусне малко талията.
И без да бърза, тя му обясни, че именно в това се състои цялото шивашко изкуство. За да бъде естествено гъвкава, талията не трябва да бъде ни много свободна, ни много пристегната. Циганките имат най-съвършен вкус в това отношение, а артистките — най-лош.
— Но стана чудесна! — каза Анета. — Сега ще видиш!
Тя се изправи и откачи от стената една от своите змийски кожи, в които влизаше и излизаше, както си искаше, леко и свободно като в ръкавица. Когато вдигна ръце, за да я нахлузи през главата си, фигурата й сякаш литна. После роклята й свободно и артистично падна върху пода в красивите си гънки. Имаше цвят на мъгливо утринно небе, зад което слабо свети слънцето.
— Харесва ли ти?
— Чудна е — отвърна искрено Кирил. — Лошото е, че закъсняваме.
— Ей сега!… Само да си поправя ноктите!
— Нали точно това правеше досега?
— За тая рокля трябва да бъдат малко по-тъмни.
И без това носеше съвсем тъмно начервени нокти, сякаш бе ръфала с тях жива плът на орли — лешояди. Анета отново седна на столчето, взе стъкълцето и четчицата.
— А Генка ще се провали днес! — каза тя. — Напълно и стопроцентово.
— Откъде знаеш? — измърмори Кирил, колкото да каже нещо.
— Нали озвучавахме заедно. Говори по-дрезгаво от нашата портиерка. Особено когато ми казва: „Госпожице, вие ми приличате на нахапана баничка!“ Кой ще й повярва?… Самата тя прилича на жилава, недопечена баничка, омесена с евтино олио… На всичко отгоре…
Изведнъж лицето й замръзна в ужас. Бе изтървала някак шишенцето с лак, на коляното й като грозна кървава рана бе цъфнало червено петно. Тя мълча един миг после каза с някакъв неочаквано бездушен и равен глас, в който нямаше ни една креслива нотка:
— Аз съм загубена!… С мен е свършено!…
Ако го беше казала някоя друга жена, навярно щеше да се изсмее. Но сега ясно разбираше, че сам той е загубен, че се е случило нещо ужасно и непоправимо. Всъщност това бе само началото, след малко щеше да избухне истинска буря, способна да отнесе стотонен танк. Като се насили, той отвърна колкото се може по-спокойно и небрежно:
— Голяма работа. Ще облечеш някоя друга.
Надали можеше да измисли нещо по-нескопосно.
— Коя например? — попита тя с леден глас.
— Ами коя?… Ето например тая — тафтената… Без това си я обличала само два пъти.
— А кога за пръв път? — попита тя с ужасния си глас на инквизитор.
— Де да помня кога?
Но отлично помнеше. Може ли един художник да забрави такава рокля?
— Преди три месеца! — кресна тя. — На премиерата на „Здравей, ярост!“…
— Кога беше то! И кой помни!
— Глупак! — изтръгна се спонтанно от цялото й сърце. — Помнят, разбира се. Тия, които трябва — отлично помнят.
Само за миг в душата му пламна с ослепителен магнезиев блясък дива, необуздана ярост. До смърт му се прииска да замахне с тежкия стъклен пепелник, да направи на сол и тоалетното огледало, и батареята от буркани и стъкълца пред него. Но вместо това само наведе глава и каза сдържано:
— И какво от това?
— Как — какво? Виждал ли си някога Венчето с една и съща рокля на две премиери?
Отново нещо свирепо припламна в душата му.
— Ти не си Венчето! — каза той троснато. — Пък и тя, доколкото разбирам, се смята за артистка, а не за шивашки манекен.
— Млъкни, ще те убия! — кресна тя. — Кретен такъв!
Той дори не я чу. Изведнъж една спасителна мисъл мина като метеор през черното нощно небе.
— Стига си цвилила!… Ще ти оправя роклята!
— Ще ми оправиш роклята?
— Да, само за пет минути!… Като апликирам върху петното една изкуствена гардения. Ти ми намери само един копринен парцал. Най-добре бледосин или бледорозов.
Тя го погледна презрително, но после изведнъж се запали. А защо не, това все пак е идея. И изведнъж си припомни, че е виждала Роми Шнайдер с такава гардения. И то на филмова премиера — в Париж на всичкото отгоре. Анета се въодушеви, нахвърли се върху куфарите и само за няколко минути покри пода с какво ли не — от гащички до скиорски пуловери.
— Ти си гений — каза тя разпалено. — Това става ли?
— Става! — излъга той, макар че цветът не подхождаше.
Закъсняха, разбира се, повече от всеки друг път. На вратата никой не ги спря. Кирил остана с впечатление, че контрольорката даже им се израдва. Тъкмо влязоха, и лампите светнаха — късометражната програма бе привършила. Салонът бе полупразен, по всички редове имаше свободни места. Но Анета, без да се замисли, бавно потегли към официалната ложа, жълтата гардения се запремята върху коляното й. Няколко души се обърнаха да я погледнат, това бе всичко. Тя дори не забеляза дали Кирил я последва. Важното беше да намери хубаво място в ложата, имаше едно на първия ред, близо до рижата брада на режисьора.
Кирил седна на един от крайните столове. След преживяното премеждие вече не го интересуваха никакви премиери. Ако се беше обърнал, щеше да види как Анета се изправи като статуя пред ложата. Рижата брада я погледна небрежно, подвоуми се за миг, после каза кисело:
— Какво висиш!… Седни някъде!
И тя ловко се примъкна на първия ред. Генка, в простичка вечерна рокля от ламе, с кехлибарена огърлица, остана зад гърба й. Леко изкривена, презрителна усмивка едва прозираше зад рижата брада на Костенечки. Бяха изпратили по две покани на място в салона, сам той се бе обадил на всичките си приятели, но сега не виждаше в салона и половината. А на всичко отгоре изглежда, че големците бяха раздали своите покани на шофьорите и на бедните си роднини — публиката доста го шокираше с външността си. Неговото „Проникване“ едва бе докоснало повърхността на скучното лятно ежедневие.
Лампите бавно угаснаха, филмът започна. На жълтия фон на екрана се появи едра мъжка глава, малко вулгарна, и фамилиарно намигна. Но след тоя ненадеен увод действието потече доста скучно и еднообразно. Главният герой се появяваше ту с брада, ту без брада, филмовото време съвсем се обърка. Но Анета криво-ляво се крепеше. Кирил започна да се успокоява. И точно тогава се появи Генка и разруши всичко. Кирил знаеше, че Генка не е професионална артистка, Костенечки я беше открил в някаква самодейна трупа. И за негово учудване тя влезе в ролята си така спокойно и естествено, както човек влиза в магазина, за да си купи фиде. Все едно че нямаше ни камера, ни прожектори, че около снимачната площадка не бяха скупчени цели гроздове хора. И все едно че нямаше ни режисьор, ни сценарий, ни текст. Тя не играеше, тя единствена съществуваше истинска там, между фалшивите стени на декора. Дойде и сцената, в която Генка нарече Анета „нахапана баничка“. В първия миг Анета сякаш се стресна — навярно бе забравила, че репликата е така по сценарий. Изглеждаше за миг, че ще цапне през устата малката нахалница, нещо съвсем истинско пламна в очите й. Това излезе добре, но после всичко отиде по дяволите. Анета изведнъж се наду, изгуби контакт, започна да разговаря с публиката вместо с дребното разгневено момиче. Макар че все още й беше сърдит, Кирил започна да се притеснява. Много му се искаше да я вземе кротичко под ръка и да я измъкне някак от кадъра. Но Анета се бе вчепкала здраво там, упражняваше гласа си, протягаше стройните си крака, яко пъчеше бюста си. Публиката я зяпаше с удоволствие, някои дори се усмихваха, макар че в ролята нямаше нищо смешно. Най-сетне, когато всички драматургични възли бяха изтънели и започваха да се късат като гнили конци, главният герой най-внезапно почина от инфекциозен хепатит. Отново се появи едрата мъжка глава и намигна. Тоя път публиката изръмжа сърдито, неколцина в залата свирнаха.
Салонът бавно се освети. Оставаше най-интересното — да представят артистите. Анета отдавна бе напуснала ложата, сега чакаше заедно с другите на тясната пътечка. Изглеждаше тъй, сякаш се бе потопила до носа в ласкавия басейн на погледите, просто прижумяваше от удоволствие. Костенечки, бледен като Исус, мъченически ги поведе към сцената. Анета вървеше трета поред, усмивката не слизаше от устата й. И все пак трябваше да угасне по едно време, макар че се опита да я задържи някак си. Когато представиха Генка — публиката гръмна в продължителни ръкопляскания, съвсем спонтанни и искрени. Ръкопляскаха всички — и шофьорите, и критиците, и бабите на големците, които бяха дошли с поканите им. Генка, явно смутена, подгъна крак в скромно момичешко реверансче, силно се изчерви. И за Анета имаше ръкопляскания, в салона някой шеговито се обади — „браво“ Анета се поклони така дълбоко, че тия, които бяха на първите редове, можеха свободно да надникнат в деколтето й. Когато се изправи, лицето й сияеше.
Те се срещнаха пред киното, Анета, все още замаяна от преживяното вълнение, го хвана живо под лакътя.
— Слушай, канят ни на вечерята!
— Сигурна ли си, че и мене!
— Разбира се!… И без това всеки си плаща.
— Ама каква покана е то! — измърмори Кирил. — Добре, да вървим.
Те тръгнаха към колата. Анета го погледна бързо:
— Как ти се стори? На Генка не ръкопляскаха ли малко повече?
— Не забелязах — излъга той хладнокръвно.
Освен Анета трябваше да качи в колата още четири жени — скриптерката и три асистентки. Само за един миг купето се превърна в истински папагалски кафез. Говореха всички заедно, очите им блестяха, кривите им човки потракваха от възбуждение. В тия нечленоразделни крясъци най-често се дочуваше името на Генка, разбира се. Най-сетне една от асистентките навярно разбра, че са прекалили, защото побърза да каже:
— Ани, ти беше знаменита в оная сцена — дето Генка те нарече „баничка“ Помислих си, че ще й откъртиш един!
— Като нищо! — отвърна с готовност Анета.
За банкета бяха запазили червения салон в „Ропотамо“. Но като насядаха край огромната обща маса, изведнъж се оказа, че половината от местата ще си останат празни. Никой не беше съгласен да си плаща сметката сам, тъй като и двамата автори бяха известни като големи скъперници. Особено Мавров, сценаристът на филма, който вече се бе разположел край масата и разсеяно дъвчеше краставичка. Беше тромав човек с мощни ханшове, лъскавото му лице изглеждаше отегчено и мрачно. Бяха сложили Анета до него, но и това малко помогна. Отначало той едва я поглеждаше, цялото му внимание бе насочено към Костенечки. Такъв режисьор той навярно би удавил в капка вода, ако можеше да измисли отнякъде толкова голяма капка. На всичко отгоре и Анета съвсем неделикатно наля масло в огъня:
— Как ви се видя филмът?
— Боза! — отвърна кратко Мавров, без дори да благоволи да я погледне.
— Как така боза? — стресна се тя.
— Ами боза!
Анета, естествено, се обиди:
— Защо мислите тъй?
— Не е нужно дори да се мисли! — отвърна отегчен Мавров. — То личи от пръв поглед.
Анета го погледна презрително в ухото, запушено с малко пожълтяло памуче, кой знае откога забравено там. Ама пък човек, неблагодарен на всичко отгоре.
— Аз пък си мислех, че е направен по ваш сценарий? — каза тя.
— По-точно по неговите жалки останки — отвърна Мавров презрително.
Анета отвратена обърна лице към своя съсед вляво — с бакенбарди и квадратна муцуна на булдог, критика Ефрем Филцов. Но той така здраво бе захапал своята телешка пържола, че сега вече никой не можеше нито да му я отнеме, нито да го накара да проговори. Най-сетне, като изгълта всичко докрай, той отвори масивната си уста и каза:
— Генка!
Да вървят по дяволите тези простаци, нямат дори капчица възпитание. И в края на краищата толкова ли са слепи, та не могат да различат една школувана артистка от някаква самодейка. Талант имала! Какво е талант?… Не е ли поне малко вкус? Или поне малко култура?… А какъв вкус у Генка с тая глупава рокля! С такива рокли сега не излизат дори трактористките по селските вечеринки.
А самата Генка сякаш не подозираше какво става около нея, както навярно и магнитът не подозира какви силови полета се образуват около него. Просто си седеше в центъра на това неочаквано внимание, чоплеше като пиле ориза от гарнитурата, без да докосва изстиналата пържола. От време на време поглеждаше стеснително към съседа си, проронваше тихо някоя безцветна и безинтересна фраза. Но не беше чак толкова зле облечена, както си мислеше Анета, роклята й приличаше. Все пак Кирил успя да забележи, че кожата й не е така свежа и чиста, както изглеждаше на екрана. Нито така гладка и млада. Усещаше се някаква ранна увехналост, наистина едва забележима, но все пак действителна. Художникът много добре знаеше, че така изглежда кожата, когато детството не е било много богато и сито, когато маслото в храната не е достигало.
Но с другия край на окото си Кирил, естествено, не изпускаше Анета. Той бе забелязал, че Мавров отдавна бе сменил киселия мискет с хубав коняк, който сякаш грееше на силната светлина на полилея. Това бе спомогнало да изветрее бързо и киселото му настроение, да се притопли като коняка. Скоро ушите му пламнаха, той започна да се навежда все по-ниско над широкото деколте на Анета. В салона стана много задушно, отвориха прозорците и вратата към голямата зала. Отвън нахлу на вълни саксофонен вой, ритмичен тропот на крака, мирис на скара. Като полюляваше игриво набития си с месо задник, скриптерката покани рижата брада и го помъкна фамилиарно към фикусите, където имаше някакво местенце за танцуване. И Мавров побърза да покани Анета. За учудване на Кирил на масата останаха само Генка и филмовият критик, който сега спокойно набиваше свинско филе. Като се поколеба малко, Кирил най-сетне стана и я покани. И Генка го погледна учудено, но покорно се упъти към дансинга. Нямаше никакво чувство за ритъм, двамата започнаха да се люшкат и блъскат един в друг. Но фигурата й беше много подвижна, стъпката лека, дяволски чудно беше как така безпогрешно се разминава с такта. Най-сетне той се реши да измърмори в ухото й:
— Май не сте в ритъма.
— Тъй ли? — погледна го учудено Генка. — Аз пък си мислех, че вие…
— Няма значение… Ще се нагодим някак…
И наистина се нагоди, макар че не беше никак лесно да си запуши ушите за оркестъра. Поклатиха се известно време тъй, в унисон само със себе си, после Генка запита:
— А вие какъв сте?
— Художник — отвърна той.
— На филма?
— А, не, слава богу…
В тоя момент край тях се завъртяха Мавров и Анета. Мавров я беше сграбчил тъй, сякаш се боеше да не побегне нанякъде. Анета му хвърли дълъг ироничен поглед, на който Генка успя да долови само крайчеца.
— Познавате ли се? — запита тя.
— Да, разбира се — отвърна той равнодушно.
— А как ви харесва ролята?
— Да ви кажа право — не особено.
— Пък и не е нужно — отвърна Генка сериозно. — Преди всичко една жена трябва да бъде хубава…
— Искате да кажете, че няма талант?
— За какво й е? Ако можех, моментално бих се сменила с нея.
— И няма да сбъркате — отвърна Кирил. — Тя има много симпатичен мъж…
— Не съм го виждала — каза Генка.
— А, не — виждали сте го! Дори в момента го гледате!
Генка така се обърка, че внезапно влезе в такта. И двамата леко се понесоха по гребена на вълната. Но това трая само секунди. Генка нерешително спря.
— А сега ме заведете на масата! — каза тя. — Докато Анета не ме е ухапала!
Седнаха отново край опразнената маса, където Филцов бе примъкнал пред себе си изоставената от Генка пържола.
— Вървете, вървете! — каза тя. — Не бива да рискувате!… Тоя Мавров е страшно гаден!
Точно в тоя момент оркестърът най-сетне млъкна, всички от дансинга се затичаха към чашите си. Пристигна и Анета, придружена от Мавров. Сценаристът дишаше тежко, съвсем приличен на нерез, който е настъпил тиква. Кирил намръщено отвърна поглед от тях. Навън оркестрантите бяха започнали да прибират инструментите си, келнерите поглеждаха нетърпеливо към масите. Идваше краят на вечерта, а с това и на изпитанията му. И тъкмо бе решил да плати сметката си, когато Анета пристигна зачервена при него.
— Слушай, Мавров ни кани във вилата си. Само няколко души. Нали ще идем?
— Не! — отвърна той внезапно.
— Не?… Защо не? — тя сякаш не вярваше на ушите си.
— Защото не искам. И ми е неприятно да гледам как завира носа си в деколтето ти.
Анета се засмя.
— Той е съвсем безобиден. И мислиш ли, че…
— Нищо не мисля. Но виждам как хората се подхилват наоколо.
— Та как няма да се подхилват? Като е толкова смешен.
— А на мен ми е неприятен.
Анета седна до него. Сега погледът й бе сериозен и някак си съвсем непрозрачен. Една опасна гънка се бе появила на брадичката й. Той много добре знаеше, че там всичко е заредено с динамит.
— Много те моля! — каза тя тихо. — Заради мен!
— Защо заради теб?
— Мавров ще ми напише сценарий. Най-сериозно ми обеща.
— Не виждаш ли, че те будалка, глупачке…
— Не, сериозен е… Много те моля. Аз никога не съм имала главна роля.
— Върви сама! — едва не кресна Кирил. — Аз не играя роли.
Анета не отвърна нито „да“, нито „не“, само стана и с ледено лице се завърна при своя Мавров. И едва сега Кирил разбра каква глупост бе сътворил с пияната си глава. Ами ако наистина отиде? Не беше го правила досега. А ако все пак отиде сама, пред очите на всички. Той усети как кожата му внезапно изстина, сякаш го бяха пъхнали в хладилник. Тогава, какво да направи — просто да я остави да върви ли? Глупости!… А какво друго?… Какво друго, по дяволите! Няма да почне да я дърпа от колата му. След такъв скандал един от двамата трудно щеше да оцелее. И все пак той съзнаваше, че е по-добре да върви по ръба на пропастта, отколкото да се озове на нейното дъно. Тая тъпа доктрина изведнъж му се видя не толкова безсмислена.
Но тя действително не отиде. И той никога не разбра каква е истинската причина. Тя ли бе намерила в себе си сили да му откаже? Или Мавров просто не бе намерил съюзници за нощната експедиция. В навалицата не видя как се разделиха, той вървеше доста зад тях, все още в нерешителност какво точно да предприеме. И изведнъж Кирил забеляза, че Анета се запъти към колата им, походката й бе така отривиста и нервна, сякаш тракаше с токовете си по темето му. Но огромно облекчение, свежо и сладко като нощния въздух, едва не го зашемети. В тоя миг Генка мина край него, но той дори не я погледна. Много добре знаеше какво ще последва след малко.
В колата Анета все тъй мълчеше. Едва когато се прибраха у дома, тя каза с най-дълбокия си алт, който пазеше само за специални случаи:
— Ти ми завиждаш!… Едва сега го разбрах.
— Аз? На тебе?
— Може и да не го съзнаваш. Но точно така е…
— И за какво ти завиждам?
— За всичко. И за моите успехи. И за моите приятели.
— Какви приятели? — отвърна той раздразнено. — Да не искаш да кажеш, че и Мавров ти е приятел? Той е чисто и просто една пияна свиня.
Тя се обърна и му хвърли поглед, пълен с ненавист — толкова жива и искрена, че той се уплаши.
— Та ти ли имаш приятели, глупак такъв? — избухна Анета. — Мислиш, не знам ли с кого пиянствуваш?… С Цецо Брадата, с онова леке Слона, с когото вече и алкохолиците не сядат на една маса. И за какво, мислиш, търпят киселата ти мутра?… Защото ги черпиш — затова. А си бездънен егоист!
Сега тя говореше бавно, без възбуждение, думите идваха с такава лекота в устата й, сякаш ги бе премисляла не веднъж и дваж. Той мълчеше поразен. А дали наистина им вярваше? Или просто търсеше как да си отмъсти?
— И към теб ли съм бил егоист?
— Ами как? — Тя едва ли не се учуди. — Защо не се съгласи да отидем у Мавров?… Той може и да е свиня… Но обещанието си е обещание. Ето това те уплаши — да не би наистина да го изпълни.
— И защо да ме плаши?
— Защото си некадърник, затова… Иска ти се винаги да бъда малко по-ниско от тебе. Та макар и с един пръст…
Това като че ли минаваше границата на нормалните семейни кавги.
— Само бездарник не си ме изкарвала! — погледна я той смаяно.
— Нарекох те некадърник — отвърна тя сухо.
— Все едно!
— За бездарна ти мен ме смяташ… Пък аз и не претендирам. Но поне знам, че съм кадърна, че работя, че ме харесват. Кажи ми, какво работиш ти? Нали уж си художник… Какво си нарисувал през последните пет години?
Той не й отговори. Зад пердето се чуваха нервните стъпки на Анета — най-напред токчета, после сухото шляпане на пантофите. Но колкото и да бе ядосана и сърдита, колкото и да бе яростна, тя никога не пропускаше своя четвърт час пред тоалетното огледало. Свалянето на макиажа, масажите, полагането на нощните кремове — всичко това щеше да бъде извършено с точна и педантична ръка, макар че очите щяха да изпускат къси мълнии. Само очите — нищо друго. Лицето щеше да си остане сурово и безстрастно, без нито една гънчица, без нито една бръчка, освен тая, заредена с тонове динамит. Тя не можеше да си позволи тоя лукс — да обременява с разни бръчки лицето си, в никакъв случай, по никакъв повод. Тя бе артистка.
Най-сетне нервите му не издържаха.
— Анета! — обади се той.
В гласа му имаше и молба, и разкаяние. Обикновено не бяха толкова страшни сръдните й, случваше се и да я омилостиви, като прегъне малко гръбнака си. Понякога, след кратко мълчание, оттатък се чуваше ядосан глас: „Какво искаш?“ И беше много хубаво, ако добави „Говедо такова!“ Щом чуеше „говедо“, той разбираше, че мостът е прехвърлен. Оставаше да понатисне още малко, да се смири съвсем, да изпроси извинение.
Но сега не последва никакъв отговор. Той не виждаше, но усещаше как из стаята й хвърчат малки памучета с дъх на гюлова вода, червени и черни от тъжните оставки на грима. След това лампата угасна, чу се меко шумолене. Гъвкавото красиво тяло се бе пъхнало под завивките. Навярно все още потрепваше там от едва сдържана ярост. Или от ненавист може би… От истинска човешка ненавист, топла и гъста като кръв, която блика от нараненото сърце.
Едва ли можеше да си представи нещо по-страшно!