Павел Вежинов
Малки семейни хроники (22)

14

Пролетта неудържимо идваше. Край мръсните блата на Кремиковци отново долетяха щъркели и с лека погнуса нагазиха в тъмната, застояла вода. Не бяха щъркели като щъркели с тия черни чорапи и мазутни петна по белите си нагръдници. Но жабите си бяха жаби, тях нищо на тоя свят не ги стряскаше. Щат не щат, и те трябваше да живеят край жабите. От време на време успяваха да нагълтат някоя от тях, не чак толкова мръсна и омацана. И като вдигаха човките си към небето, ето какво мислеха за хората: „Господи, имат ли ум в главата?“

И Мацан се стягаше за новия сезон. Откакто бе постъпил във фабриката, имаше достатъчно време да се занимава и със себе си. Извади всички такъми — макари, ролки, рибарски пръчки. Разглоби макарите, смаза ги, смени гнилите влакна с нови, върза куки от всички номера, за всички случаи. Работата го увличаше, усещаше как кръвта започна да шуми припряно в жилите му. Всичко беше наред, само Кирил му се губеше. Няма как, трябваше да го потърси в ателието.

Телефонът позвъни, той небрежно вдигна слушалката.

— Мацане, ти ли си?

— Аз съм, Чори! — отвърна той и ушите му пламнаха.

— Сам ли си?

— Съвсем сам.

— Искам да те видя за малко.

— Добре — каза той. — Къде?

— Ами най-добре у дома.

— Не искам у вас! — каза той. — Най-добре в кафенето под бара.

Това фатално кафене, откъдето я бе дебнал с изпокъсани нерви толкова часове. Когато пристигна там, тя вече го чакаше на една от малките масички. Видя му се малко отслабнала, малко унила, дори гримът не стоеше така свежо на лицето. И все пак Чори си беше Чори, дъхът отново заседна на гърлото му. Дяволите знаят, може би ще му засяда така цял живот. Като го видя, тя се усмихна съвсем свойски и непринудено, сякаш нищо не се бе случило между тях. Мацан си поръча едно кафе, нищо повече. Много добре беше запомнил, че има неща в човека, които не могат да се командуват. А алкохолът хубавичко ги поощряваше.

— Да не е станало нещо? — попита Мацан.

— Да, станало е, уволниха ме — отвърна тя. — Веднага след ревизията.

— Да не са те начели? — попита той сдържано.

— Не, всичко си беше в ажур. И въпреки това — уволниха ме. Заради Ери, уж по нареждане на Държавна сигурност. Знам, че не е така, даже напротив. Пък и Ери, докато беше тука, се среща поне с двама министри. Не, не е там работата, но оня тип си е намерил нова жертва.

— Кой тип?

— Петров, един от нашите шефове.

И тя му разказа подробно своите подозрения заради уволнението. Мацан слушаше потиснат.

— Да, лошо — измърмори той. — Не знаех, че такива неща все още стават.

— При нас стават.

— Добре де, но какво аз мога да ти помогна?

— Нали ми каза веднъж, че имаш приятел народен представител. Те него не могат да го будалкат като мене. Нали трябва да му дадат някакво обяснение. Всичко при мен си е напълно редовно.

— Да, това е идея! — трепна Мацан. — Много добър човек, помага дори когато не искаш да ти помогне.

Докато Мацан се мъчеше да си спомни телефона му, Чори добави намръщено:

— Ако не успее — лошо! Ще ме накарат да замина за Швейцария.

— При Ери? — попита Мацан неприязнено.

— Ами при кого? Ери се е развел. И е готов веднага да се ожени за мене. Аз му отказах, разбира се. Но при това положение. Да не съм парцал, та да ме подхвърлят насам-натам. Всеки човек си има достойнство.

— Какво достойнство е това? — каза Мацан ядосан. — Да се продадеш на някакъв богат швейцарец.

Мацан усети как Чори настръхна вътрешно.

— Защо да се продам? Ери ме обича. Пък и аз него, може би. Макар че сега не съм толкова сигурна! — завърши тя внезапно.

— А ти не помниш ли какво ми говори за Швейцария? Ще се погубиш там.

— А тук?

— Какво тук? Само барманка ли можеш да бъдеш на тоя свят?

— А какво? Да стана трактористка? Не, миличък, малко съм закъсняла за трудови подвизи. Който веднъж облече тая деколтирана рокля, вече мъчно я сваля.

Тя изведнъж се разстрои и млъкна. След малко тръгнаха заедно — тя към дома си, Мацан да я поизпрати. Сега вече искрено и дълбоко я съжаляваше, без капчица от онова злорадство, което бе изпитвал в първите мигове.

— Чори, вярвам, че моят човек ще помогне… Той не е кой да е, има солидни връзки.

— Няма да помогне! — каза Чори горчиво. — Те са цяла мафия.

— Ами нали имат началници някакви! — каза Мацан припряно. — Главни директори, министри.

— Никой не може да им хване мизериите! — въздъхна тя. — Всичко при тях е скрито-покрито. Мога ли да докажа аз нещо?… Не мога, дори под съд ще ме дадат за клевета.

Не разбраха как са стигнали до нейния дом. И двамата спряха пред входа смутени.

— Ще се качиш ли горе? — запита Чори внезапно.

— Не, Чори! — отвърна той. — Тая работа свърши.

— Защо? — Тя за пръв път се усмихна. — Ние така хубавичко си пасвахме.

— Отсега нататък пасвай си с Ери! — отвърна той мрачно. — Тия работи не се прощават.

Тя изведнъж разбра, сякаш го бе зърнала тогава от своя прозорец как трепери целият от нерви и студ долу, на плочника. Усмихна се малко посърнало, кимна му и изчезна в тъмния вход. Колкото и да бе изтощен вътрешно от това изпитание, Мацан погледна часовника си. Часът едва минаваше осем, по това време Карев сигурно си е у дома. Какво може да прави по това време един вдовец като него. Той му позвъни от първия уличен телефон и не стана нужда да чака дълго. Оттатък веднага се обади познатият дрезгав глас.

— Аз съм, другарю Карев. Мога ли да дойда при теб за малко?

— Заповядай.

И му обясни с няколко думи как по-лесно да го намери. Мацан така се зарадва, че сякаш литна. Посрещна го сам Карев в размъкната домашна жилетка и по чорапи. Не приличаше дори на беден пенсионер в тоя си вид, та камо ли на народен представител. Личеше си, че няма кой да се грижи за него, поне да му поднесе чехлите. Няма ли синове, дъщери? Никога не си бе задавал тоя въпрос, пък и Карев досега нищо не бе му споменавал. Не може да няма, но ето че са го зарязали съвсем, както обикновено се случва. И холът, в който влязоха, бе занемарен и прашен, на полилея светеше унило само една-единствена неизгоряла крушка. Въпреки това Карев му се видя доста бодър.

— Хайде, честито! — каза той и го потупа по желязната плешка. — Както виждаш, твоят директор си удържа думата.

— Ти отде знаеш?

— Знам, всичко знам!… Ако хората са забравили Карев, аз не съм ги забравил. Седни тук.

Мацан се отпусна на креслото, което изскърца под него с развалените си пружини.

— Знам, че няма да ме почерпиш! — продължи шеговито Карев. — Но поне да те почерпя аз.

— Да ти кажа право, не ми се пие — отвърна колебливо Мацан.

— А мен ми се пие. И никога не съм пил сам, само това ми оставаше…

Без да дочака отговор, той се запъти към кухнята с леката си и все пак малко старешка походка. Когато се върна, в едната си ръка държеше бутилката, в другата — чинията с мезето — туршия от карфиол. Наля ракията в обикновени водни чаши и се отпусна срещу него.

— А сега разкажи за какво си дошъл.

Мацан му разказа добросъвестно всичко, което знаеше. Разбира се, доста умело скри своето приключение, и бездруго то не влизаше в сметките. Карев се облегна замислен назад.

— А знаеш ли името на тоя дурак? Дето я назначил?

— Да ти кажа право, забравих го! — отвърна Мацан притеснено. — Но беше обикновено име — Иванов, Петров.

— Да не е Валентин Петров?

— Точно така! — отвърна Мацан зарадван.

Карев загрижено се облегна назад.

— Да, знам го. Голяма свиня. Не за пръв път ми се оплакват от него. Но има силен човек зад гърба си, не мога да разбера кой е. Иначе знам къде да отида и какво да кажа.

— Значи — загубена работа!

— Не е загубена! Като всеки подлец той не обича да води трудни битки. Пък и много добре знае какво съм зъбато куче… Освен ако много се е ангажирал.

— С кого?

— С кого! С новата барманка!… Тия охранени нерези като хлътнат някъде, хлътват лошо.

Мацан остана при Карев до десет часа. Много отдавна не беше закъснял, но като се върна у дома, Дора не му каза нищо. Като че ли не беше съвсем същата, след като Мацан се бе върнал във фабриката. Загуби интерес и към стилните мебели. Успя да домъкне само още едно канапе, със златни крака и златна дамаска, толкова чуждо на всичко друго, че приличаше на някакъв стар богаташ, попаднал в селска кръчма. Най-сетне и Дора разбра, че не е на мястото си между другите мебели, и го пренесе в своята спалня. С това завършиха нейните мебелни подвизи, сега вече не й оставаше нищо друго, с което да пълни дните си, освен с възродената плътска любов на своя съпруг. Все пак и това беше нещо, макар и не така силно като отминалите й страсти.

Карев му се обади едва на третия ден. Срещнаха се у тях, но още щом отвори вратата, Мацан разбра, че работите не са в ред. Седнаха, но тоя път Карев дори не му предложи почерпка.

— Слушай, момче, тая работа излезе по-сериозна! — започна той едва ли не от прага. — Там е работата, че не бил само един швейцарец, както ти си мислиш. Били са доста повече. Тя каква е, да не би да е случайно швейцарски консул?

— Знам и това! — каза Мацан намръщено. — Колко повече? Още двама или още трима. Те са приятели на Ери, аз ги познавам.

— Не знам как ги познаваш. Там е работата, че е вземала от тях подаръци. И то доста скъпи. Едно кожено палто между другото, което струва може би хиляда долара. Едва не я изкараха проститутка.

Мацан усети, че вратът му се наля с кръв. А след това и лицето.

— Слушай, Карев, кажи ми, ние къде живеем? — попита той раздразнен. — Да не би в Анадола? Какво като е взела палто, дори кожено. Нали ти казах, че той иска да се ожени за нея. Все едно че му е била годеница.

Карев го погледна учудено.

— Е, да!… Взела-взела. Но защо е трябвало да се хвали? Сега те имат някакви аргументи. И от такъв характер, че е трудно да се спори.

— Не виждам да е извършила никакво престъпление! — възрази Мацан троснат.

— Те не казват, че е извършила престъпление. А нарушение на социалистическия морал. А това понятие е разтегливо като локум.

— Слушай, ако и ти мислиш така, по-хубаво е да си отида! Морал. А какъв морал има оная свиня, както ти сам го нарече?

Мацан наистина стана и тръгна към вратата. Никога през живота си не се бе държал така, особено пък с човек, когото уважаваше над всички други. Карев едва го върна назад.

— Чакай, къде тръгна? Виж какъв невъзпитан човек! Аз си губя времето с него, той ми прави фасони… Седни, седни, още не съм завършил!

Мацан колебливо се отпусна върху фотьойла. Имаше чувството, че са обидили самия него, не Чори.

— Не искам насила! — каза той. — Или вярваш, или не вярваш!… Щом не вярваш, мен не ми трябват услуги!

— Слушай, може наистина да не съм се държал както трябва — каза Карев примирително. — Аз съм стар човек, имам всякакви скрупули. Откъде-накъде Карев се застъпва за някакви барманки? Какви му са те? Нали разбираш, положението е деликатно.

— Не разбирам! — отвърна мрачно Мацан. — Всички знаят, че си народен представител. За теб гражданите са граждани. Ти си техен защитник.

Карев едва не го зяпна.

— Слушай, ти откъде си научил тия думи? Чори ли ти е наговорила?

— Изобщо не съм я виждал.

— Като я видиш, ще й кажеш следното: Карев не е слънце да огрее навсякъде. Прави човекът каквото може. А ето какво направих. На старото място няма повече да я върнат. Сложили са там нещо свое. Но няма да я оставят и без работа. Ще я назначат барманка някъде другаде. Да речем, във Варна през лятото. Това е, което можах да сторя. Какво да се прави, всички на тоя свят не могат да бъдат на най-хубавите служби.

— Но Валентин Петров може. Защото има силен човек зад гърба си.

— Виж колко си благодарен! — измърмори Карев озадачено.

— Благодарен съм, разбира се. Но тая правда не е истинска правда. Да оставим Чори настрана. В края на краищата тоя нахалник е постигнал каквото е искал.

Вместо да се разсърди, Карев едва забележимо се усмихна.

— А, тука си прав! Момичето наистина си го бива. Новата барманка, искам да кажа.

— Ти откъде знаеш?

— Ами отидох да го видя, разбира се. И да се уверя. — Лицето му изведнъж се оживи. — И знаеш ли кого срещнах там? Хайде, сети се де!

— Не се сещам…

— Брат ти.

— Брат ми? — попита Мацан неприятно засегнат.

— Да, брат ти. Седеше на барчето и си бъбреше с нея! — Карев внезапно се плесна по челото. — Има си хас да са направили заедно с Валентин тая комбинация.

— Не е толкова чудно! — измърмори Мацан.

— Чудно не е, но е ужасно смешно. Двама братя с две комбинации! — и той се изкикоти като момче.

Мацан благоразумно замълча. Карев му разказа с няколко думи своите впечатления. Хубаво момиче, но малко кисело. Без никакви маниери. И без никакъв професионален опит, изглежда. Като поднасяло чашките, гледало в самите чашки като някаква селска келнерка. Но с брат му разговаряла доста свойски, като стари познати. Мацан вече не го слушаше, само запита:

— Стана ли дума за мен?

— С брат ти? Ами естествено, фактически само за тебе говорихме.

— Сигурно ми е много сърдит?

— Не е сърдит, но му е криво, разбира се. Сам човек не е човек. Ще подивее в тоя пуст двор.

Едва ли можеше да му каже нещо по-горчиво. Мацан изведнъж увеси нос.

— Сега ми се иска наистина да затворят работилницата. И колкото може по-скоро.

— Да, тъй ще стане! — отвърна Карев сериозно. — И ще бъде в негов интерес, честна дума ти казвам! Не, не може да се живее сам. Като му сложат някой изостанал цех на главата, ще си забрави и майчиното мляко.

Мацан си отиде потиснат. Тоя път не мислеше за Чори, мислеше за брат си. Каквото и да е, но не постъпи човешки с него. Наистина трябваше да почака, докато затворят работилницата. Двама души по-лесно понасят една беда. Щеше да му помогне поне с присъствието си през тези тежки дни, които за самия него нямаше да бъдат чак толкова тежки. Сега разбираше, че беше постъпил егоистично, бе се втурнал да се спасява сам, без да мисли за другите.

Когато се върна у дома си, Дора още не се бе прибрала от работа, но телефонът неудържимо звънеше. Като вдиша слушалката, веднага чу гласа на Кирил.

— Абе ти спиш ли? Знаеш ли откога звъня?

— Сега влизам! — отвърна зарадван Мацан.

— Виж какво ще ти кажа — на Алдомировци е излязла каракудата. В каналите, в плитчините. Кълве настървено. Какво мислиш по тоя въпрос?

— Каракудата не е риба! — въздъхна Мацан. — Но нищо, нека си начешем крастата.

— Кога имаш свободен ден?

— В сряда.

— Добре, в сряда.

Светът е така устроен, че няма прозорец към бъдещето. И е добре, че няма, иначе животът би се обезсмислил. Така или иначе, но тоя риболов не се сбъдна. Случиха се други неща, много по-важни, но на риба не отидоха.