Павел Вежинов
Малки семейни хроники (10)

2

И все пак замина. Изплаши ги братовчед му, доцентът. Щом е станало нужда от изокет, трябва да го отнесе незабавно. Така е със сърдечните кризи — никога не идват сами. И никога не носят добра вест. Трябва да достави лекарството, ако иска да бъде чиста съвестта му.

— Пък доведи го в София! — поръча Пешо накрая. — Ще му направя кардиограма… Тука имаме чудесна апаратура.

— Добре, добре — съгласи се Кирил потиснат.

Но не замина току-тъй. Остави бележка на Генка да чака в ателието, докато котето се завърне, и да затвори след това прозореца на капандурата. Като си дойде, той ще сложи там мрежа. Целувам те и прочие.

Но като преваляше към пет часа прохода на Витиня, отново го обзе безпокойство. Какво ли е станало с тоя малък обесник? В душата му като че ли се бе появила някаква нова любов — Вики бе открил гълъбите. И ги откри случайно, когато насъбра сили за своя пръв скок на прозореца. Гълъбите се разхождаха спокойно по покрива или се гушеха по улуците, без да подозират какви чувства са предизвикали. Гледаше ги понякога с часове, без да помръдне от мястото си. Гледаше ги с някакво странно, не котешко умиление, накланяше главичката си ту на една, ту на друга страна, мърдаше приятелски големите си, малко просташки уши. За него те не бяха храна, за него те бяха любов може би или някакъв малък котешки идеал.

Вече се свечеряваше, когато навлезе в дефилето на Вита. Нямаше друго по-красиво дефиле на света — така мислеше той. В дъното му струеше най-бързата, най-силната, най-чистата река — поне такава живееше в неговите детски спомени. Сега реката лежеше избледняла между големите бели камъни, които бе домъкнала дотук със студените си ръце още когато бе голяма и силна. Дефилето тъмнееше все повече, останаха да светят като отломки на залязлото слънце само най-високите върхове. Като влезе в двора на старата къща, обрасъл в щир и коприва, вече се бе стъмнило. И къщата тъмнееше със старите си тесни прозорци, зад които не проникваше никаква светлинна. Той изведнъж се разтревожи, взе на две крачки петте стъпала и се изправи пред вратата. Нищо, старата позната врата, но сега му се стори така тясна и грохнала, сякаш не бе отваряна от години. Той се поколеба и влезе, без да почука, в тъмното коридорче. Подът му се стори много мек, отвсякъде го притискаше дъх на гнилота и разтление. Стоя няколко мига в непрогледния мрак, после направи три неуверени стъпки. Да, точно тук е вратата. Като влезе в стаята, изведнъж стана много по-светло. Тя имаше два прозореца — единият към двора, другият към реката. И само едно легло — в ъгъла. Като се озърна, той видя върху него баща си, проснат по гръб и завит само с един лек шал през гърдите. Лицето му бе много бледо, профилът неподвижен и изострен. Приличаше съвсем на мъртвец.

— Тате! — прошепна той.

Но колкото и тихичко да се обади, бащата чу. И изведнъж се изправи в леглото си, блед и страшен, като Лазар в гробницата.

— Кой е? — запита той и гласът му прозвуча някак неочаквано силно и страшно.

— Аз съм, Кирил — отвърна той смутено.

— Какво като си Кирил? Защо влизаш, без да почукаш?… Стресна ме…

— Прощавай, тате.

— Аз съм човек с болно сърце… Нищо, запали лампата.

Кирил завъртя ключа, стаята се изпълни с мижава светлина. Баща му стоеше прав пред леглото в дълги платнени гащи, висок и малко страшен, както винаги си е бил.

— Седни, какво стърчиш до вратата!… И добре дошъл — добави той недружелюбно.

Кирил седна на единствения стол, грубичък и корав като всичко друго в тоя суров дом. На облегалото бе наметнато палтото на баща му. Известно време двамата се гледаха мълчаливо, после баща му внезапно попита:

— Вярно ли е, че си се разделил с жена си?

— Вярно е — отвърна смутено Кирил.

— И докога? Не правиш ли сметка, че се излагаш?… Пък и мен на всичко отгоре.

Кирил мълчеше, както навремето, когато едва стигаше до пояса му.

— Съвсем сте го удари през просото! — продължи мрачно бащата. — Всички, от министъра до гавазите му. Зинали сте да глътнете целия свят. Няма да го глътнете, ще ви заседне на гърлото, подивели прасета.

Кирил го гледаше зяпнал. Наистина ли го мислеше, или като всички стари хора просто се бе събудил с кисело настроение?

— Аз не гълтам нищо — отвърна той примирително. — Аз си гледам моята работа.

— Много я гледаш! — каза баща му троснато. — По радиото само за тебе приказват. Какво рисуваш, колко изложби си направил?

— Сега се готвя…

— Готвиш се. И какво като се готвиш? И без това светът няма никаква полза от вашето смахнато изкуство.

— Как тъй смахнато? — за пръв път се намръщи Кирил.

— Ами какво? — Той нахлузи ядосано коравите си домашни панталони. — Вече се чудите какви глупости да измислите. И като не можете, крадете от скапаната буржоазия. Вдигате на байрак най-мръсните й гащи. Дето и самите те вече са ги захвърлили.

— Не всички — отвърна синът недружелюбно.

— Всички!… Ето, аз съм обикновен човек, ти ще ми обясниш. И най-свестните, каквото и да нарисуват, не е точно, не е истинско… И винаги изглежда някак изкривено. Не че сте неграмотни, нарочно го правите. И защо? — Той го погледна така сурово, че Кирил неволно изтръпна.

— А ако животът е изкривен?

— Знам, че е изкривен. И какво от това? Нали затуй сте на тоя свят — да го изправяте. А вие го правите още по-крив… Това ли е новото ви изкуство?

Кирил мълчеше поразен. Тия думи, които във всяка друга уста биха му прозвучали невежествено и нелепо, сега го пронизаха с небивала сила. Ами ако това е простата истина? — помисли той уплашен. За всеки друг навярно би стъкмил някакъв отговор. За баща си не можеше. Просто усещаше, че няма такъв отговор.

— Разглезили сте се! — продължи да мърмори бащата. — Преяли сте, преситили сте се. Вече не можете да се задоволите с нормалното. И затова се развеждате. Ако една жена няма да ви стигне на тоя свят, няма да ви стигнат и всичките.

Старият мърмори тъй още десетина минути, но Кирил вече не го слушаше — мислеше за кривата линия, за всички криви линии в изкуството. А нима точно това не е естествено? В природата няма прави линии, правите линии са създадени от човека. В тоя миг отново го стресна гласът на баща му.

— Донесе ли ми лекарството?

Старият дълго разглежда опаковката, макар че немският език не бе по силите му. После изчопли едно хапче и го глътна бързо като кокошка, без глътка вода, макар че хапчето беше доста едричко.

— То не се гълта, държи се под езика — обади се Кирил.

— Нищо, все на едно място отива… Ти вечерял ли си?

— Не съм.

— Ще отидем в новия ресторант… Да видят хората, че имам син.

Но не отидоха, защото след малко при тях дойде леля Савка. Тя единствена от рода им бе малко по-ниска и доста по-закръглена. Лицето й бе дребничко и добродушно, но характерът от стомана, както твърдяха хората. Тя веднага се опъна.

— Никакъв ресторант. Само си за ресторант сега. Две чашки ти стигат… Ще дойдете да вечеряте у дома.

— Аз и при тебе ще ги изпия.

— То е друга работа! — и погледна към Кирил. — Изпие ли две чашки, и не си знае езика. А ни е пръв човек в града, хората него слушат.

И на Кирил му се искаше да види новия ресторант, но леля му не склони. И без повече приказки ги поведе към дома си. Навън беше толкова тъмно, че не виждаха по-далече от носа си. Минаха през двора, през малките вратца, които разделяха двете огради. Кирил се препъна в някаква тиква, но оцеля. Стигнаха как да е до тъмната къща. Той обичаше дома на леля си много повече, отколкото бащиния си дом. Вътре всичко светеше от чистота, благоуханна от цветята и изсушените плодове. Дантелени пердета, ковьори, които бе изплела и избродирала сама през дългия си девически живот. Много обичаше нейните ковьори, богати на цветове, женствени по мотиви — лебеди, пауни, влюбени гълъби, Дафнис и Хлоя в своята чиста, девствена голота. Пък и къщата беше сравнително нова, с буков паркет по всички стаи, освен в кухнята, където тя всъщност живееше. Но Савка ги остави в гостната и отиде да приготви вечерята.

За разлика от брат си тя бе стигнала до гимназиална учителка. Макар че се бе пенсионирала, все още я наричаха „учителке“. Всички в градчето я знаеха — и тия, които бе учила, и тия, които бе просто поглеждала с твърдия си железен поглед. Но говореха за нея с уважение, с обич дори. Може би нейният непреклонен характер и навиците й на строга учителка й бяха попречили да се омъжи. Но като че ли не съжаляваше за това. Бяха й съвсем достатъчни шестте деца на Милка, най-голямата им сестра. Сама ги бе отгледала, докато Милка скиташе от град на град, по затворите, из които местеха нейния мъж.

Савка скоро им донесе бутилка сливова ракия, едва начената, и две чашки, толкова дълго живели по света, че бяха загубили всяка прозрачност. Наряза им домашна сланинка, посипа я с червен пипер и отиде да пържи своите прочути тетевенски яйца. Ракията беше мека на вкус, но много силна. Старият, избледнял от съня, веднага зачерви бузите, очите му просветнаха с лукавичък блясък.

— Как сте там, в София, строите ли?

— Какво да строим?

— Ами вили, резиденции.

— Строим, строим — отвърна шеговито младежът.

— Строите вие, ама хората гледат.

— Виж какво, тате, аз при тебе съм учил история… Тъй е било през вековете — едни народи строят, друга развалят.

Старият неочаквано се намръщи.

— Не е тъй! — каза той сърдито. — Ние сме народна държава.

— Народна държава не значи плебейска държава — отвърна Кирил.

Точно в тоя момент влезе Савка с бяла покривка в ръка. Докато застилаше масата, тя поглеждаше подозрително двамата, които в нейно присъствие благоразумно мълчаха.

— Почна ли те? — запита тя Кирил.

— Почна ме.

— Туй му е навикът на твоя баща… Като покани гости, разбира се. Най-напред ще ги отрови с приказки, пък после ще им даде да ядат. Та да им пресяда на гърлото.

— Мене няма да ми преседне — усмихна се Кирил.

И не се излъга. Когато след четвърт час леля му дойде с грамаден черен тиган в ръцете, стаята се изпълни с необикновено вкусна миризма — на най-прясното масло и най-пресните яйца, които могат да се намерят по света. А бяха най-простички бъркани яйца с чушки и ситно нарязан домашен суджук. И бащата, и синът се нахвърлиха върху тях с такъв апетит, че Савка едва забележимо се усмихна. В края на краищата колкото и да са различни, кръвта вода не става. Старият така добре си хапна, че изведнъж заприлича на буба, на ония закръглени и чистички копринени буби, които тя отглеждаше в една от свободните си стаи… Изядоха двамата целия тиган, без да им мигне окото. И без да се сетят за нея, която бе седнала на диванчето и ги зяпаше благоговейно в устата. Но когато старият започна все по-често да пресяга към малката чашка, тя най-сетне каза:

— Стига!

— Защо стига? — запита той намръщено.

— Дала съм дума на доктор Станков… Сто грама, и нито грам повече… А като гледам докъде сте стигнали на бутилката…

— То си е моя работа, не е твоя работа.

— Аз пък съм обещала!… Пий си, където знаеш, тука не може!…

И като не виждаше как да спре стихията, взе бутилката и я отнесе някъде към своите скрити долапи. Като се върна, брат й беше изчезнал, а Кирил все още гледаше учудено към вратата.

— Пламна като барут — обади се той. — Нито думичка не ми каза.

Савка вдигна обидено рамене:

— Какво да правя? Да му стана ортак на гроба ли?

— Ама наистина ли е сериозно?

— Знам ли? Лекари са това. Нито да им вярвам, нито да не им вярвам. В края на краищата те носят цялата отговорност, аз нямам право да им се меся.

Те дълго мълчаха, после Кирил малко неохотно се обади:

— Преди години той почти не пиеше.

— Научи се! — отвърна с въздишка Савка. — И колкото повече остарява, повече му се услажда. И не е само там въпросът, за сърцето искам да кажа. Но щом пийне повече от две чашки, и си забравя езика.

— Нека си приказва — отвърна Кирил. — Все някой трябва да приказва на тоя свят.

— Не е така! — наежи се внезапно Савка. — Защо сме забъркали тая каша, зер да се плескаме сега един друг.

— А ако е прав?

— И да е прав… Има си ред за всичко. Не може в кръчмите, там се събират хора всякакви.

— Хайде, малко прекаляваш! — обади се Кирил недоволно. — Няма да събори властта. Хората знаят кой е и какво е направил.

— Не е тъй!… А според мен дърдори, за да покаже себе си. Че е чист, че е честен, че се различава от другите… Поне да беше вярно!… А не е…

Той я погледна учуден.

— Знам, че няма да ми повярваш! Но тъй е!… Аз не ходя, не им се мешам. Но питай Цвета. Дойде големец, от София, да речем. Както е редно, поканят го на вечеря. А нашият, разбира се, ако не от дясната, от лявата му страна. Тъй му свети лицето от удоволствие и угода, че да те досрамее.

— Да не говорим повече по тоя въпрос! — прекъсна я Кирил рязко. — Да говорим за друго…

Но не намериха за какво друго да си говорят. Савка изведнъж се умълча, може би засрамена за думите, които бе казала. Каквото и да е, по-голям брат се тачи. И не може да се говори за него какво да е, и то пред сина му. Кирил сам усети неудобството.

— Ами тогава да лягаме… Утре рано ще ходя на риба.

Навярно от дете не беше лягал в девет й половина часа. Спа в гостната стая на леля си. Макар че предвидливо бе отворила прозореца, вътре тежко миришеше на нафталин и груби вълнени тъкани — домашни престилки навярно и шарени селски чорапи, които криеше в двата тежки сандъка. Беше все така тихо и тъмно, сякаш се намираше в някакъв друг далечен и девствен свят, в който и огън не е имало. Напразно се ослушваше, за да чуе поне ромона на реката, която течеше край задната ограда на къщата. Не, нищо, освен глухата мъртвешка тишина. Като беше дете, реката не ромонеше, а бучеше, биеше белите гърбави камъни, за да се успокои едва във вира. Цялото му детство бе пълно с тоя силен и жив шум, който дефилето увеличаваше като планински рог. Сега реката бавно умираше, само асфалтовото шосе, което се виеше край бреговете й, ставаше все по-задръстено и шумно от камионите, които свличаха дървени трупи от планината. И планината умираше, папратите край бреговете ставаха все по-жълти, гъбите все по-отровни.

В миг му се стори, че чува все пак някакъв слаб шум, сякаш под прозореца пърхаха птици. Не, какви птици, това навярно е кокошарникът. Там спят бели легхорни, които не сънуват ни лисици, ни порове; които снасят яйца без зародиши; които прескачат равнодушно плъзналите след дъжда земни червеи. Чувствуваше се без настроение. Не му се спеше. С все сила искаше да пропъди от ума си това жалко видение, което отново и отново се връщаше — трапезата, оня човек, баща му от лявата или дясната му страна, все едно, с неговата угодлива усмивка. Какво можеше да означава това? Безхарактерност? Или просто бе загубил себе си през годините на пенсионерското безделие? А може би и едното, и другото, както обикновено се случва.

Не усети как е заспал, спа непробудно, упоен от живия въздух, докато навън небето порозовя. Отвори стреснат очи, погледна часовника. Да, време е. То се знае, няма да се върне назад с празни ръце. Трябва да види какво ще му даде днес неговата най-стара, най-обичана приятелка тук — реката. Като излезе вън, въздухът бе толкова свеж и хладен, че дори не почувствува нужда да се наплиска на чешмата. Цялата кола бе потънала в светла роса, тук, в тия хладни усои, роса падаше през цялото лято. Избърса само предното стъкло, после яхна радостно своя железен кон. Отдавна се бе разсъмнало, небето светеше, но долината все още бе пълна със сенки и мрачина. Старият москвич летеше с такава лекота, сякаш и той се бе опиянил от утринната свежест на въздуха.

И после като че ли изведнъж времето спря. Всичко спря и застина, освен движението на колата. Великата неподвижност на природата. Това странно усещане го бе смайвало неведнъж. Едва ли на тоя свят има нещо, което да внушава така силно вечността, както тая замайваща неподвижност. Качваше се все по-нагоре и по-нагоре по тесния асфалтов път, струваше му се, че пътува към небето. И най-после спря, макар че не му се спираше. Извади колата извън пътя, в мократа папрат, кантарионът замириса силно, премазан от жалките гуми.

В тоя район риболовът бе забранен за всички, освен за него. В града всички го познаваха, нямаше такъв горски пазач, който да го изпъди. Но затова пък реката тук бе трудна и неудобна за риболов. Трябваше да пълзи, да се снишава, да провира дългия прът между клони и храсталаци. До обед успя да хване осем пъстърви, всичките до една балканки. Пъхваше ги в бездънните джобове на брезентовото яке, живи, блестящи, с малки розови петънца по гърба. Но слънцето препичаше силно, целият потъна в пот. Като се върна при колата, той грижливо ги нареди в плетеното кошче — ред риба, ред дребна коприва. Сега вече можеше сам да почине, да изправи и собствения си вкочанен гръбнак.

Както винаги, носеше малко храна в раницата си и три бири. Той прикрепи две от тях между хлъзгавите камъни на реката, почака търпеливо, докато изстинат, после лакомо изгълта първата. Сега вече можеше да похапне. Две твърдо сварени яйца, телешки салам, който бе започнал да побелява в бакелитовата кутия. След като изпи и втората бира, изведнъж му се приспа. Изтегна се в рядката борова сянка, усети как започна веднага да се унася. Чувствуваше се щастлив като копринените буби на леля си, които бавно се обвиват в своите тънки и силни нишки. Така потъна в съня.

Когато се събуди, слънцето бе изчезнало зад високия ръб на планината. Само на завоя големите речни камъни светеха от белота. В тишината отчетливо и силно тупна шишарка. Той се повдигна и малко стреснато се огледа. Всичко си беше на мястото, включително и колата. Силно, почти несвястно миришеше на здравец. Дори не усети как се прибра в града. По това време баща му, то се знае, спеше своя мъртвешки следобеден сън. Изглежда, че това бе единствената работа, която му бе останала на света — ту влизаше, ту излизаше от небитието. Все по-дълго оставаше там, преди да се слее с него завинаги. Отби се отново при леля си Савка, макар че имаше още две лели в града. Най-голямата, Милка, бе родила като в приказките шест сина, и шестимата офицери — всички чинове от капитан до полковник. Живееше сама, като изсушен прилеп, по тъмните ъгли на своя дом, от сутрин до вечер сънуваше децата си. После престана да ги сънува. Сега бе започнал да се явява мъжът й, ясен и силен като свети Георги Победоносец върху бял кон. Беше много красив, макар че приживе бе крив с едната нога. Най-малката, Цвета, бе председателка на Отечествения фронт в градчето, низовите организации пищяха в ръцете й. Старците по цял ден събираха билки и киселици, в това отношение бе световен първенец.

Леля Савка го посрещна зарадвана. Принесе му глинена купичка с кисело мляко, което бе подквасила със собствените си ръце. Докато той кусаше с апетит, тя седеше на ниско столче без облегало и го гледаше мълчаливо. Лицето й, както винаги, бе строго, но очите й се усмихваха с кафеникавата си пъстрота.

— Радвам се, дето стана художник — обади се тя най-сетне. — Но учител беше май по-хубаво.

— Кое му е хубавото? — попита той, без да я погледне.

— Ами кое? Това са деца. А те са по-хубави и от цветята.

— Сега децата са други — отвърна той неохотно.

— Какво им е другото?

— Не знам. Но са други, разбира се. Момичетата от четвърти клас почват да си скубят веждите. А момчетата ми приличат на малки зверове.

— Като дете и ти не беше много стока!

— А тънката пръчка? — Той се засмя. — През пръстите и през ушите?

И леля Савка се усмихна снизходително. Пръчката си е пръчка, но това време никога няма да се върне. И тя предпочете да смени разговора.

— Хвана ли нещо?

— Седем-осем пъстръвки.

— Ще ги оставиш на татко си… Много ще се зарадва. Пъстървите му са на него най-слабото място.

Като излезе след малко на главния път, Кирил все още със съжаление мислеше за рибата. Съвсем други бяха неговите планове — да зарадва с нея Генка. И да й се извини, ако може, дето бе тръгнал така внезапно.

В града влезе по мръкнало. Ако Вики наистина се е върнал, трябва да му занесе нещо за хапване. И той се отби в един от кулинарните магазини в центъра, където понякога продаваха вкусни нещица — филенца, агнешки флейки, с каквито всъщност го хранеше. Докато се редеше на опашката, зърна някъде пред себе си познат врат, малко рус, късичък, добре изпечен от слънцето. Шевиотено сако, легнало плътно върху широките плещи. Едри, месести уши, леко клепнали. Те му бяха съвсем достатъчни.

— Мацане, ти ли си? — възкликна той.

Господи, не беше го виждал близо година. Те разтуриха опашката, яко стиснаха ръцете си. Кирил имаше много здрава ръка, но едвам не изохка. Посипаха се куп въпроси от двете страни — как си, що си, къде се загуби.

— Търсил съм те поне десетина пъти — каза Мацан. — По телефона, разбира се. Обажда ми се някакъв непознат женски глас. Последния път ме изпсува.

— Как тъй изпсува? Истински?

— Истински, хамалски.

Кирил усети как сърцето му се сви. Жена му все още си живееше там — на „Марин Дринов“.

— После ще поговорим — каза той. — Дай сега да не пречим на хората.

Кирил бързо купи своите флейки, но Мацан напълни половин чанта. После отново се срещнаха навън, пред витрината.

— Вече не живея там — каза Кирил. — Разделихме се с жена ми.

— Тъй ли? — запита Мацан, но не се учуди особено. Така е, разбира се, като се целува по сцените. Човек търпи, търпи, пък му омръзне. — Сега къде живееш?

— В ателието. Но нямам телефон там.

— Аз имам — каза Мацан. — Ще ти го дам.

Кирил имаше чувството, че както е издокаран, ще бръкне в малкото си джобче и ще извади оттам визитна картичка.

— Абе нещо да не е станало с теб? — попита той учуден.

— Ами нищо особено, най-сетне си купих апартамент… С телефона барабар — отвърна Мацан без никаква гордост.

— Разкажи, разкажи!… Да не си спечелил от тото?

И Мацан му разказа. Сега работел при брат си, при тенекеджията. Преквалифицирал се. Братът си е брат, дал му пари на заем да си купи апартамента, да се обзаведе.

— Значи, си станал частник? — попита Кирил насмешливо.

— Защо частник? — измърмори Мацан недоволно. — Какво ми е частното? Една барака — и тя на брат ми. По-рано работех по шест часа на ден, сега по десет… Не можех да живея вечно в тоя гълъбарник… Тоест аз можех, но жена ми не можеше…

— Да, разбирам — кимна Кирил удовлетворен.

— И ти ми се виждаш променен — каза Мацан. — Малко си напълнял май? — Той го погледна въпросително.

— Не пия вече — отвърна Кирил. — В смисъл, не се запивам. Пък и нямам време…

— Това е добре — каза Мацан доволно. — На риба ходиш ли?

— Много рядко… Е, добре, че се видяхме. Да ти кажа право, стегнала ми се е душата. Трябва да отидем, да се проветрим малко…

Кирил взе телефона, обещаха да се видят до два-три дни. После отново се вмъкна във вмирисания москвич. Паркира го, както винаги, на тротоара — нека се блъскат в него пияниците, които излизат от „Видинска среща“. След четвъртия етаж по стълбището нямаше осветление, но той ясно видя тънката ивица под дъсчената врата. Като отвори, Генка скочи от кушетката, съвсем боса, в лека памучна блузка без ръкави и плътно обви голите си ръце около шията му. Изглеждаше необикновено възбудена, дори малко уплашена. Откакто бяха заедно, вчерашният ден беше май единственият, в който не бяха се срещали.

— Знаеш ли колко те мислех? — каза тя едва ли не просълзена. — Особено след като се стъмни. Все ми се струваше, че ти се е случило нещо.

— Съвсем нищо — отвърна той. — Нали знаеш, че съм цар на кормилото! — Той я вдигна на ръце и положи отново на диванчето. — Вики върна ли се?

— Не, няма го — отвърна тя.

Острото парливо желание, което внезапно го бе обхванало, изведнъж се изпари като лека утринна мъглица.

Той стана и мина загрижен през стаята. Нещастният Вики, горкото момченце. Тук всичко му напомняше за него, дори цепките на пода. Оттам нощем извираха едри черни хлебарки, шетаха насам-натам, като из свой дом, но щом блеснеше лампата, мигновено изчезваха. Вики ги ненавиждаше до смърт, по цяла нощ ги гонеше като бесен, неговото кораво не котешко топуркане му пречеше да спи, но той търпеше. Отначало май че ги ядеше, но после тая воняща храна го отврати — просто ги изтребваше озверен, докато съвсем изчезнаха.

— Ти потърси ли го? — попита Кирил.

— Как да го потърся?

— Ами да го повикаш поне през прозореца.

— Той само тебе обича — отвърна тя смутено.

Това не беше вярно — Вики обичаше всичко и всички, освен хлебарките, разбира се. Той отново усети как в сърцето му повя хлад. И без повече да мисли, се изправи пред прозорчето.

— Викиии!

Никакъв отговор.

— Викиии! — Гласът му изтъня до скъсване.

И в същия миг дочу поразен слаб котешки вопъл. Идваше много отдалече, отдолу, от двора може би. Кирил не усети как се обърна, затича като зашеметен навън. Взимаше стъпалата по две и по три, подхлъзна се на последната площадка, едва не си изкълчи глезена. В задния двор се влизаше през малък черен вход в самото здание. Като изскочи вън, порази го непрогледният мрак, в който едва се съзираха кофите за боклука и черните изгърбени силуети на колите.

— Вики! — кресна той настойчиво, сякаш викаше куче, а не котка.

Отново се чу отчаян вопъл, тоя път под някоя от колите. Той клекна озадачен. Малка черна фигурка изскочи от мрака и се хвърли в прегръдките му. Кирил притисна към себе си лекото, гъвкаво телце, усети как отчаяно бие сърчицето му.

— Ах ти, малък негодник — бъбреше той вън от себе си. — Мръсен нехранимайко, отвратителен скитник такъв! Как си се смъкнал долу?… По водосточната тръба?

— Не, по стълбите.

— Как така по стълбите?

— Ами най-напред в един мръсен таван. Едва не ме изядоха някакви едри животни.

— Плъхове?

— Да, плъхове… Голям страх брах.

— И после?

— После намерих някаква дупка, излязох на стълбите. И от стълбите, та на двора.

— Сигурно си гладен като куче — каза Кирил отмъстително.

— А, не — намерих някакъв скапан зарзават в кофите.

Кирил го понесе отново по стълбите, без да разхлабва желязната си прегръдка. Вики го целуна право в устата с олигавената от разнежването муцуна. Той се изплю отвратен — кой го знае какви мръсотии е лапал в кофите. Тогава Вики го захапа за ухото, засмука го, както си знаеше. Блажено мъркане огласи стълбите. Но докато се опитваше да отвори вратата, котето конвулсивно се изви в лявата му ръка, едва не се измъкна. В миг у него бе заговорил някакъв прастар инстинкт за свободата. Гладен, мръсен, изплашен, но свободата все пак беше по-скъпа от всичко. Там долу — ако може с татенцето, разбира се. Обиден, Кирил го плесна здраво по валчестата главичка, котето веднага притихна. Като влязоха вътре, той безцеремонно го захвърли на пода и веднага затвори прозорчето. Генка го погледна учудено.

— Ще се задушим — каза тя. — И без това всичко се е вмирисало на туткал и бои.

— Искаш отново да ми избяга?

Генка го гледаше и се усмихваше снизходително.

— Ти за пръв път ли гледаш котка?

— Като бях малък — колкото щеш.

— Чувала съм, че котка никога не бива да се държи затворена. В края на краищата те побесняват.

— Глупости! — измърмори пренебрежително Кирил.

Но все пак отвори прозорчето. Тоя малък негодник навярно е изплашен, поне тая нощ няма да посмее да излезе навън, помисли той. Излъга се, разбира се. Щом лампата угасна, Вики с лек скок изскочи на прозореца. После безшумно приближи чуждата капандура, притаи дъх до счупеното й стъкло. Макар че навън все още боботеха автомобилни мотори, той съвсем ясно дочу леките им нахални стъпки. Разхождаха се свободно по тавана, тичаха, боричкаха се. Нямаше сили да се откъсне от прозорчето, слушаше ги напрегнато и ненаситно. През това време неговият стопанин вече се бе преборил със своята малка котка, тя лежеше щастлива до него и мъркаше в ухото му.

— Ти обичаш Вики повече!… Не мога да си представя, че ще се затичаш така заради мен по стълбите.

— Защо? Ти не си котка.

— Трябва да избягам някой ден като Вики. Поне да разбера истинските ти чувства.

— А малко ли е, че са истински? — усмихна се той.

Не лъжеше — да остане без нея сега му се струваше безсмислено и невъзможно. Всичко, което бе направил през последните пет-шест месеца, всичко, което бе сътворил, се дължеше на нея. Даваше си съвсем ясна сметка за това. Струваше му се, че вече за всичко си дава сметка. Не беше в неговия стил, но така се беше получило след неговото внезапно отрезняване. Сега вече знаеше, че любовта не е асансьор, който води чак до небето. Като всички асансьори стига до някой етаж, после започва да се спуска. Колкото по-бързо се качва, по-бързо слиза — прости, механични истини, за щастие не чак толкова прости. Защото човек не може да се качва по тия етажи така уверено и сигурно, както по Менделеевата таблица. И да намира навсякъде това, което очаква.

— Имам хубава новина за тебе! — каза тя. — Днес говорих с Христо, ще ти дадат фоайето.

Ставаше дума за фоайето в новия дом на киното. В неговия елегантен салон вече бяха устроени няколко изложби — на фотографи и художници от киното.

— Поиска ли да види картините? — попита той сдържано.

— Не, нищо не каза.

— Тогава ще си потърся друг салон.

— Не ставай капризен — каза тя. — Христо те познава много добре. И ти има доверие.

— Не ми трябва такова доверие. Предпочитам да види картините. Пък да откаже салона.

Генка замълча под одеялото. И му се стори, че кожата й малко изстина.

— Човек, който търси път в изкуството, трябва да бъде готов на всичко! — каза тя най-сетне. — Дори на обиди и унижения.

— Мен не ме е страх от обиди и унижения. А от човешкото равнодушие. Да, страх ме е! — завърши той нервно.

— И все пак трябва да стъпиш на пътя. Или на пътеката, все едно.

— Да, права си — въздъхна той. — Разбира се, че си права.

Генка спеше толкова леко, че едва я усещаше. Почти не дишаше, не се местеше, събуждаше се така, както бе заспала, кръстосала върху гърдите тънките си ръце. Просто не искаше да му пречи, това бе всичко. В нищо, за нищо. Или поне така си мислеше. Никак не приличаше на Анета с нейното жизнено тяло и силни крака. Като женени те близо цяла година спяха в едно легло — персон и половина. На сутринта той неизбежно се събуждаше върху дървения му ръб. Денем бе кротка, разбира се, кротка и влюбена, невзискателна и небрежна, но нощем упорито се бореше за всеки сантиметър от брачната територия.

Сутринта Кирил не усети кога е станала, как си е отишла. Първата му мисъл бе — Вики. Скочи уплашено и се озърна — от котето нямаше нито следа. Погледна през прозорчето — нищо. Не го намери дори на неговото най-любимо място — кошчето за боклук, в което обикновено хвърляше непраните си чорапи. Сега беше повече ядосан, отколкото разтревожен. На тоя свят човек може да прости всичко, само не черната неблагодарност. Той изруга отново и претърси хладилника. Като нямаше нищо друго, отвори кутия шпроти и задъвка ядосано. Да върви по дяволите, тоя малък негодник. Генка е права, разбира се — да го предостави на свободата! И да избира сам — или свободата, или него!

— Мяууу!

В първия миг бе готов да го ритне. Но Вики така скромно бе клекнал на хилавото си задниче, така невинно го гледаше с жълтите си очички. И Кирил внезапно разбра. Вики никога няма да носи в себе си това, което Адам бе открил така лекомислено — греха. Всичко в него бе истинско и естествено. Ето и сега — просто бе чул някъде по таваните как е отворил и затворил тежката врата на хладилника. Винаги чуваше тоя звук, където и да се намира. И пристигаше със своето скромно и недотегливо „мяу“ — татко, гладен съм. Трогнат, той мълчаливо му свали на пода чинията с шпротите. Котето внимателно ги помириса. Предпочиташе варената мерлуза, разбира се, но като няма друго.

— Къде беше досега? На тавана ли?

— На тавана, тате.

Не умееше дори да лъже.

— Какво правят плъховете? Ще те изядат някой ден!

— Не, денем се крият… А може би се страхуват от мене.

— Не от теб, а от мен. Всички се страхуват от хората, само ти си толкова доверчив и наивен.

И докато Вики обмисляше тая сентенция, той започна да нарежда картините си. Нареждаше ги навсякъде, където намираше свободно място — край стените, по столовете, дори върху хладилника. Вики вървеше по петите му, помирисваше всяка една от тях, после отиваше при следната. Не хареса нито една, разбира се, нямаше кураж дори да я близне. На всичко отгоре неговият баща като че ли загуби съвсем настроение. Блъсна вратата и излезе. За щастие, без да затвори прозорчето, Вики леко скочи на перваза, притаи дъх. На улука бяха кацнали два гълъба и така унесено се целуваха, че дори не го забелязаха.

Кирил се върна към четири часа. Колкото и да беше потиснат и нервен, миришеше само на бира, чешка естествено. Отпусна се на кушетката, отново мрачно огледа своята неоткрита изложба. Постепенно лицето му се поразведри, той се отпусна. Така го завари и Генка, когато се завърна от работа.

— Как ти се вижда? — запита тя.

— Не знам — отвърна той предпазливо. — Струва ми се, че още не съм готов.

— Нарочно ме ядосваш! — въздъхна тя. — Защото си суетен. И все чакаш да те похваля.

— Ти не хвалиш мен, ти хвалиш себе си.

Да, точно себе си, той го разбираше. Своята упоритост, своите грижи, малките остени, с които го боцкаше по закоравелия от безделие врат. Всекидневно и всекичасно, докато най-сетне влезе в своя коловоз. Теглеше все още неуверено и мрачно своята тежка кола, понякога спираше и измучаваше недоволно. Но картините му бяха спокойни и леки, сам не разбираше откъде извира тая лекота. Може би от самата Генка, която невидима стоеше зад гърба му даже в часовете, които прекарваше в библиотеката. Всички портрети бяха на Генка. Всички фигури и силуети бяха на Генка. Да, разбира се, от нея идваше тая пречистена лекота.

— Щом е така, ще махнеш всички мои портрети от изложбата.

— Не е там работата! — каза той.

— А къде?

— Знам ли как да ти обясня? Всяка картина сама по себе си може би е добра. Но събрани заедно, оставят впечатление за монотонност.

И понеже тя замълча разколебана, побърза да прибави:

— Имам нужда от една централна картина… По-дълбока и по-драматична.

— Имаш такава картина — каза тя.

— Коя?

— Много добре знаеш коя! Кантонът!

Тая картина наистина не приличаше на другите ни по формат, ни като тема. Просто един железопътен кантон, жълт, овехтял, самотен, някъде край безкрайните железни пътища. Няколко умърлушени тополи. Дворна чешма с ръждива помпа. Край линията стоеше млада жена и гледаше след влака, който току-що бе отминал. Лицето й, макар и спокойно, бе неописуемо — толкова много стаени чувства имаше в него.

И ето как се бе родила тая картина. Най-напред бе нарисувал кантона. Просто го бе зърнал случайно на връщане от един риболов. А след това бе прибавил Генка. Веднъж я бе видял изправена край капандурата с тоя израз, който никой на тоя свят не би могъл да му обясни. Скицата, разбира се, не постигна истината, която Генка криеше в себе си. Но когато я прибави към кантона, всичко дойде на мястото си, така плътно и силно, че дори той остана изненадан.

— Може и да си права — измърмори Кирил неохотно. — Ще си помисля…

Най-сетне Вики бе спрял пред една картина и я гледаше с умиление. Картината представляваше два гълъба — умърлушени, отчуждени, кацнали върху изкривена телевизионна антена.