Павел Вежинов
Малки семейни хроники (17)

9

Беше събота сутрин, приятен ден за всеки човек, който се е трудил през седмицата, освен за Генка, може би. Най-спокойна и най-сигурна в тоя неспокоен живот се чувствуваше в библиотеката. Това мрачно помещение, лишено от естествена светлина, беше всъщност нейният истински дом. Само тук можеше да се чувствува безгрижна и свободна. Само тука можеше да бъде истински господар на себе си. Само тук имаше книги. А книгите пристигаха и пристигаха всеки ден със своите лъскави подвързии, със своите големи и малки тайни, които тя непременно искаше да узнае. Не можеше да прочете всички, разбира се, това я изпълваше с неутолима вътрешна жажда. Тя ги описваше грижливо, слагаше им своите номера, полагаше фишовете в каталога, а книгите по лавицата. Всъщност нямаше никаква нужда от каталози, тя знаеше мястото на всяка от тях, сякаш ги бе подредила не по лавиците, а в паметта си. Винаги можеше да вземе някоя от тях. Но не вземаше всички, трябваше да се пресява плявата от зърното.

Понякога, макар и много рядко, я обземаше дълбока, непонятна мъка. Винаги там, между книгите и лавиците, където никога не проникваше истинската светлина на света. За какво прави всичко това? Защо чете, защо трупа ненужни знания? Има ли смисъл японската вишня да се отрупа с цветове, щом не завързва никакъв плод? Все пак навярно има някакъв смисъл. Нима плодовете са по-важни от белите цветове? Никой по никакъв начин не може да докаже това за човека. Кое е по-важно на тоя свят — да напълниш с нещо стомаха си? Или в теб, заедно с цветовете, да проникне вечната красота на природата.

Ето тоя въпрос не можеше да реши.

В петък вечер заспа много трудно с тия тягостни мисли. За да се разведри, опита се да си припомни своите най-хубави мигове в тоя толкова кратък и толкова беден живот. Или своите най-хубави трепети. И винаги се спираше на един и същ миг — първите снимки в своя пръв филм, който бе видяла, макар и без звук, в една от тъмните зали на киноцентъра. Мигове на вътрешно тържество и ликуване. Все едно че бе видяла самата себе си в образ по-жив и по-силен от нея самата. Образ, който не подлежи ни на смърт, ни на разтление. Образ, който можеше да се размножава безкрайно във вечността, тъждествен на себе си и на нея. Но си спомни колко бързо бе угаснало това чувство. И се бе превърнало в смътно неудовлетворение. Тогава какво друго? Картината може би. Портрет на сестра ми. На неговата сестра. И неговата картина. Нима човек може да бъде щастлив с нещо, което сам не е сътворил? Но какво значи сътворил? Нима трябва непременно да го сътвориш с ръцете си. А нима не можеш да го сътвориш с мечтата си, колкото и тя да е далечна и безумна. А когато човекът е сътворил самата мечта, може би е пробил първата дупчица в безкрайния мрак, първата звезда на надеждата.

Тая сутрин единственото нещо, което имаше в сърцето си, бе самата надежда. Стана бързо, наплиска лицето си със студена вода, дълбоко пое въздух на отворения прозорец. Имаха среща с Кирил едва към единайсет часа, но тя разбираше много добре, че днес няма да издържи. Все пак трябваше да купи кисело мляко, прясно мляко, хляб и ако намери някакъв кекс за децата. След това свари млякото, закуси набързо с малко препечен хляб и масло. Когато свърши всичко часът минаваше девет. Сега вече нищо не можеше да я задържи, тя просто литна навън. Денят беше студен и влажен, върху връхните клонки на дърветата се бе утаила слаба, незрима мъглица, толкова прозирна, колкото и техните сънища. Но като отвори вратата, тя спря на прага разочарована. Кирил не беше там. Навярно бе излязъл съвсем набързо, тъй като леглото му бе съвсем неразтребено. Въздъхна горчиво и приседна на крайчеца. Само Вики се бе притаил на своя прозорец, нещо дебнеше или се преструваше, че дебне — разиграваше навярно някоя от своите малки котешки игри. Но ушичките му бяха щръкнали, опашката — права. Дори не се обърна да я погледне. И защо да я гледа, тя не е най-важното на тоя свят.

Като нямаше какво да прави, Генка се зае да разтреби ателието. Няма нищо по-трудно от това да се разтребва ателие на художник. Кирил строго бе забранил да се местят картините и триножникът. Нямаше прахосмукачка, трябваше да премита внимателно между тях, тъй че да не ги изпраши. Като свърши, тя седна на едно от ниските столчета, точно срещу портрета. Наистина, не го бе нарисувала сама, това много добре знаеше. Но и Нютон не бе създал земното притегляне, той просто го бе открил за хората. Без нея тая картина изобщо нямаше да съществува. Е, малко преувеличаваше, разбира се. Дори бог не е сътворил всичко. Нищо не би сътворил, ако хаосът не съдържаше в себе си всички свои възможности.

Седеше все тъй с гръб към прозорчето, слънцето слабо грееше в тила й. Чувствуваше се щастлива. Сега дори той не й беше нужен, това, което идваше от картината, беше много по-съвършено. Бе пресъздал сам себе си в тая картина, а не сестра си. И то точно такъв, какъвто тя искаше да го види.

В тоя миг някой така силно издумка по дъсчената врата, че тя подскочи от столчето. Когато се обърна, на прага стоеше млад мъж с уплашено лице. В ръката си държеше пазарска чанта, от която стърчаха стръкове праз.

— Нали вие имате коте? — запита задъхано той.

— Ние! — отвърна тя стреснато.

— Не знам дали е вашето. Но едно лежи долу на плочите.

Генка го гледаше ужасена.

— Живо? Сигурен ли сте?

— Май че не е. Макар че котките не умират толкова лесно.

Погледна към отворената капандура и добави унило:

— Сигурно е скочило от покрива. Туй става дори с възрастни котки.

Но Генка, вече не го слушаше, като зашеметена тичаше надолу по стълбите със своето жълто кухненско пеньоарче, с което художникът я бе нарисувал. Не знаеше себе си, не помнеше себе си. Дори не разбра как се е озовала на улицата. Огледа се трескаво — нищо. Едва сега си припомни, че капандурите гледат към съседното дворче. Щом отвори желязната портичка, и мигновено съзря Вики. Бе паднал точно върху пътечката от улични плочи, лежеше там безформен и смазан като захвърлен от прозорците плод. Очичките му бяха затворени, от бялото ъгълче на устните му бе потекла тънка струйчица кръв. Генка коленичи замаяна пред него, лицето й бе мокро от сълзи.

— Вики! — изплака тя безпомощно.

Но малкото трупче лежеше безжизнено на земята. Дори не смееше да го вземе на ръце, толкова беше изплашена.

— Миличък Вики!

Не издържа повече, грабна го и го притисна до гърдите си, сякаш това беше единственият начин да го спаси. Стори й се все още топличък, но съвършено безжизнен. Просто се огъваше в ръцете й като мека, одрана кожа, от ония кожи, които някои безумни жени все още носят увиснали на вратовете си. Какво да направи, какво може човек да направи пред смъртта. Нищо, освен да плаче. Тя плачеше безнадеждно, с мъка гледаше разбитата му муцунка. И точно в тоя миг се случи онова велико чудо, което само великата природа можеше да си разреши. Внезапно Вики отвори едното си оче, погледна с него несвястно и отново го затвори.

Значи, жив! Тя дори не разбра как изхвръкна навън, като обезумяла застана край тротоара. Край нея течеше силният железен поток на колите, равнодушен и вонящ, както винаги. Като не знаеше какво да направи, тя отчаяно замаха ръка. Но колите отминаваха безжалостно, само някакъв дурак се зазяпа за мигове и едва не си блъсна гумите в тротоара. Най-после спря едно малко рено, старо, очукано. На кормилото седеше възрастна жена, толкова едра, че като се наведе през прозорчето, съвсем заприлича на охлюв, който се е подал от тясната си черупка.

— Влезте! — каза тя и погледна трогната котето. — Живо ли е още?

— Живо е, живо е. Къде да го заведа?

— Във ветеринарния… Само не се плашете, защото и мен ме плашите.

Колата потегли така бързо, че Генка едва не изтърва нещастния Вики. И след това зафуча като бясна по улицата, без да бръсне ни мъже, ни милиционери, ни знаци. Само от време на време надуваше клаксона и летеше. Живот, живот, истински чист живот, не като вашия, изпълнен с подлости. Навярно някакви подобни мисли се въртяха в главата й, ако можеше да се съди по нейното вкоравено лице. И по безпощадните жестове, с които въртеше кормилото. Генка дори не усети как пристигнаха до Ветеринарния факултет. Като излизаше от колата, Вики още веднъж я погледна, тоя път и с двете очички.

— Да ви помогна ли? — запита жената на кормилото.

Гледаше я с мил поглед, ужасно смешен на това грамадно лице.

— Не, моля, много ви благодаря. Ще се оправя сама.

И литна по стълбите. Празни коридори, мълчаливи врати, все още влажен от бърсането на линолеум. И никъде никакъв човек, сякаш бе попаднала в някакъв призрачен дом. И тъкмо се чудеше какво да прави, пред нея като видение изникна млад човек в бяла престилка. Изглеждаше конте, даже с престилката — лимба, къси мустачки, папийонка, така кървавочервена, сякаш някой се бе опитал да го коли. Той сам спря, погледна небрежно Вики, с малко повече интерес момичето.

— Прегазено ли е?

— Не, падна от покрива.

— Имате късмет — каза контето. — Днес дежурният е хирург. Сега ще ви заведа при него.

Говореше доста равнодушно това конте, но на Генка й се искаше да му се обеси на шията.

— Ваше ли е котето?

— Не съвсем, тоест мое, все едно че е мое.

— На хирурга ще кажете категорично, че е ваше. Иначе даже няма да го погледне.

— Разбира се, че е мое.

За щастие хирургът беше в кабинета си. На бюрото му имаше разтворена книга, но сам той зяпаше през прозореца унилия ноемврийски пейзаж. Хирургът доста небрежно поопипа нещастния Вики, после каза:

— Като че ли е стрелян с ловджийска пушка. Дясното му краче е съвсем раздробено, лявото как да е.

— А задните?

— Задните са като вашите. Искам да кажа в много добро състояние. Тоя глупчо е летял надолу с главата.

— Като аероплан — каза ободрена Генка.

Хирургът заби в задното бутче на Вики една голяма смесена инжекция. Никога не би го направил за едно пършиво коте, но момичето беше толкова добро и мило. След това всичко беше много просто. Приспособи му някаква шина, обвърза здраво с бинтове двете мили крачета. Вики се поококори, но търпеше, може би съзнаваше, че всичко се прави за негово добро.

И ето че Генка се озова отново на улицата с Вики на ръце. Минаваше обед, Кирил навярно отдавна се бе прибрал. Кой знае как се е стреснал, като е видял вратата отворена, а къщата пуста. Нищо, пада му се, да си е стоял у дома, тогава може би нищо нямаше да се случи. За щастие скоро успя да спре такси, но като тръгна, тя изведнъж се досети, че няма ни стотинка в джоба си. Не е толкова страшно, ще се оправи. Таксито летеше, тя притискаше облекчена до себе си слабичкото телце на Вики. И точно тогава стана това, което никога не бе очаквала. В сърцето й сякаш се появи някаква невидима пукнатинка, от нея бавно и топло започна да блика нещо непонятно и необяснимо. Тя вече съзнаваше, че това е инстинктът на майката, на всички майки, на прамайките, все едно дали са животински или човешки. Никога не бе очаквала, че е в състояние да го изпита. И ето че сега цялото й същество ликуваше, както може да ликува само природата. Тогава вдигна малката му главичка и го целуна право по тъпичкото носленце, без да се гнуси, без да се срамува от себе си.

Кирил наистина си беше вкъщи, така изплашен, че едва не подскочи от радост, като ги видя.

— Какво е станало? — едва не изграка той.

— Сега слез да платиш таксито. После ще ти кажа какво е станало.

Когато след малко се върна, тя наистина му разказа всичко, от игла до конец, както само една жена може да го разкаже. Кирил я слушаше и галеше Вики по главичката, котето от време на време едва забележимо примигваше, но не издаваше нито звук.

— Значи сигурна си, че ще оздравее?

— Поне лекарят така казва. Сега ще сляза долу да купя мляко. Щом почне да яде, значи е напълно спасен.

Кирил я слушаше развълнуван. И дълбоко признателен. Съдбата е винаги по-немилостива към жените, отколкото към мъжете. В края на краищата всички семейни нещастия падат на техните глави. Как ли щеше да се справи, ако беше самичък. Може би изобщо нямаше да се справи.

— Сега ние сме навеки свързани! — каза той. — Чрез живота на нашия син. Какво се пулиш? Друг я имаме, я нямаме. Но този ни е съвсем сигурен…

Генка се изчерви и стана.

— Трябва да купя млякото. А да взема ли нещо и за нас? Сега не ми се иска да го оставя самичък.

— Вземи, вземи. И нещо за пиене, моля ти се. Бутилка вино. Трябва да отпразнуваме тоя ден, той не е като другите.

Да, вярно е, точно така тече животът, мислеше тя, докато слизаше по стълбите със своята пазарска чанта. Животът тече равно като писеца на сеизмограф, понякога с месеци, с години. И ето че изведнъж почва да прави бесни скокове, докато отново бавно затихне. Никой не може нито да ги предвиди, нито да ги спре. Събарят се здания, рухват камбанарии. Понякога пресъхват вековни води, бликват нови. Така трябва да бъде с живота на хората, мислеше тя удовлетворена. Това, което тече равно, нито се забелязва, нито се запомня.

Обядваха тоя път като семейство около болното си дете. Изпиха виното. Нямаха дори чашки, така че пиеха направо от гърлото на бутилката. Когато Генка я повдигаше, очите му се развеселяваха, особено ако глътката беше малко по-хубава.

— Какво се смееш! — сопна се тя. — Знаеш ли как успокоява. След това напрежение.

— Знам — каза той.

— Но изобщо си прав. Винаги си прав, изглежда. Знаеш ли как вярно позна тогава, че не обичам деца. Не съм обичала. Просто не съм знаела как. Все пак то трябва да се роди по някакъв повод. Колкото и да ни е присъщо.

Генка си отиде много късно тая вечер. Вики все тъй си лежеше в гнездото, което тя му бе приготвила, свит като беззащитно кравайче. Макар да се бе посъвзел, изглеждаше гузен или виновен, не се оплакваше, не издаваше нито звук, макар че крачетата сигурно непоносимо го боляха. Само от време на време близваше предпазливо предната си лапичка, тая, която не беше докрай забинтована. Едва когато Кирил угаси лампата и двамата останаха сами, Кирил се реши да го запита:

— Е, разкажи сега, сине, как стана тая работа?

— Гълъбите, тате — отвърна Вики.

— Знам, знам. И какво? Поискал си да си поиграеш с тях? Или тоя път да си похапнеш?

— Не, просто се пошегувах.

— Няма да лъжеш баща си! — отвърна Кирил укоризнено. — Разкажи, разкажи. Но честно.

Вики помълча смутено.

— Ами какво да ти кажа? Стана нещо особено с мен. Не знам как да ти го опиша.

— А аз знам. Изведнъж страшно ти се прииска да си хванеш един от тях. И да го схрускаш.

— Да го схрускам ли? — попита Вики неуверено — Не, не вярвам. Но много ми се искаше да го хвана! И полетях!…

— Страшно ли беше?

— Много страшно. И знаеш ли какво, тате? Тъй както си летях надолу, изведнъж ми се стори, че не ми е за пръв път…

Кирил се усмихна в мрака.

— Не искам да те обременявам с ненужни знания. Но това се казва родова памет.

— Не те разбирам, татенце.

— Да, не е лесно. Ти наистина скачаш за пръв път. Но преди тебе е скачала майка ти. Или баба ти. Или всичките ти там баби и прабаби.

— Но аз не искам повече.

— Никой не иска. И все пак скачат, поне веднъж в живота си. Винаги скачат като слепи — просто не знаят какво правят. Знаеш ли, сине, всяко същество крие в себе си една бездна. В себе си или извън себе си, не е толкова важно. Но скачат в нея щат не щат… А някои кретени по два-три пъти.

— Ти скачал ли си?

— Разбира се. Да ти кажа право, още ме болят кокалите.

Вики мълча дълго, после каза:

— За мене — край! Повече никакви гълъби. Даже няма да ги погледна.

— Ех тия гълъби, тия гълъби! — въздъхна бащата. — Много са хубави, наистина! Понякога си заслужава да скочи човек.