Ъруин Шоу
Хляб по водите (23)

1

Отново остават броени дни до Деня на благодарността и първата снежна вихрушка вилнее през прозореца ми навън в тъмнината и в лъчите, хвърляни от лампата на бюрото ми, проблясват снопчета бели точици. Намирам се в Дънбъри, но не в апартамента в „Молсън Резидънс“. Сам съм, тъй като Лесли е в Париж.

Не позволих нито на Лесли, нито на Каролайн да дойдат с мен на погребението на Ръсел Хейзън. Не се знаеше каква сцена можеше да направи вдовицата на Хейзън, а нито жена ми, нито дъщеря ми бяха в състояние да се изправят срещу тази побъркана и отмъстителна жена в такъв миг. Аз се настаних на една от задните пейки в църквата и тя не ме видя. До нея седяха две високи млади жени, които предположих, че са дъщерите на Хейзън. И трите бяха елегантно облечени в черно и се държаха със скръбно достойнство.

Успях да зърна лицата на дъщерите му, като минаваха по пътеката след службата. Не бяха некрасиви, но в същото време изглеждаха жестоки, егоистични и подозрителни. Разбира се, когато накрая се срещнем с хората, за които имаме предварително изградено мнение, възможно е да видим по-скоро това, което сме си представяли, отколкото онова, което е в действителност. Както и да е, бих предпочел да нямам нищо общо с тези две жени.

И пасторът в своето хвалебствено слово, и „Таймс“ в некролога си говориха за големия граждански принос на Хейзън, за неговата неподкупност и множество заслуги към Ню Йорк. Можех да си представя горчивия смях на Хейзън, ако беше жив да чуе и прочете почестите, отдадени на паметта му.

Смъртта на Хейзън и особено начинът, по който бе настъпила, просто смазала Лесли. Дни наред след това тя внезапно избухваше в плач. Като че всички сложни чувства, които в по-голямата част бе сдържала заради мен и заради децата, най-накрая се бяха оказали свръх силите й и се бяха отприщили през някакъв психически бент. Беше невъзможно да я утешиш. Депресията, която я налегна преди пътуването ни до Хамптънс за Деня на благодарността миналата година, бе като мимолетна сянка в сравнение с това, което изживяваше сега. Отказа дори да се преструва, че води часовете си, накара ме да отменя всички уроци в града, не докосваше пианото, нито четката и когато не плачеше, по цял ден седеше с каменно лице в наскоро боядисаната кухня в нашия апартамент в пансиона. Тя обвиняваше себе си и мен за случилото се. Смяташе, че някак си, ако бяхме наистина такива приятели, за каквито се мислехме, би трябвало да усетим какво преживява Хейзън и накъде върви и да го спрем. Нямаше как да я разубедя.

Когато Линда ми подсказа, че за Лесли е опасно да продължава да скърби и че може би Париж и работата ще я излекуват, аз се съгласих. Лесли ни слушаше като хипнотизирана, додето двамата с Линда я убеждавахме да замине веднага за Франция: Накрая реши: „Всичко друго би било по-добро от това“.

Така десет дни след като тялото на Хейзън, почти засипано от падащия сняг, бе намерено на един пясъчен път, водещ към океана, качих Лесли на самолета за Париж. Не говорихме за това колко смята да остане или кога ще се върне.

Преди да замине, тя изгори всичките си стари картини.

Бабкок, този благочестив човек, тактично предложи, че след като съм ерген, поне засега, за мен може би ще бъде по-добре да нямам грижа да следя сам за реда на цял пансион с девет момчета. Когато срокът свърши, аз се преместих. Тъй като вече нямаше нужда да бъда в района на училището, взех си под наем един малък мебелиран апартамент в градчето над магазина за вестници и цигари. Миризмата, която се носи нагоре по стълбите, ми действа успокояващо. Картината на Реноар има неуместно похотлив вид, закачена над напукания стар кожен диван, на който си дремвам. Всеки ден отивам на училище с колело, което възстанови здравето ми. Сам си готвя и ям на спокойствие. Понякога вечерям със семейство Шилър и мистър Шилър оставя жена си да приготви яденето. Мисис Шилър поднася като свой специалитет палачинки с картофи.

Прекарах лятото с Лесли във Франция. Една малка част от десетте хиляди долара отиде за самолетни билети. Не изкарахме кой знае колко хубаво. Лесли си е създала доста голям кръг приятели, предимно художници, и с музикалния си слух се е научила много свободно да говори френски, на който се водеха почти всички разговори, обикновено за нейната работа и за работата на другите. Моят ученически френски не ми беше от голяма полза и докато всички, разбира се, най-вече Лесли, се опитваха да ме включват в размяната на мнения, аз не можех да не се чувствам като някой доста недоразвит натрапник.

Макар че след първоначалния си изненадващ успех Лесли не е изложила или продала нито една от картините си, тя посещава три сутрини седмично ателието на художника, при когото се учи. Той е дребничък, пъргав, закръглен, възрастен човечец, който се казва Льоблан и се кълне, че един ден Лесли ще се прочуе. В картините й се прокрадва странна сянка на меланхолия, като че в палитрата й има скрити мазки от здрачно пурпурно, дори в слънчевите й пейзажи.

Тя живее изцяло отдадена на изкуството и когато не е пред статива, неуморно обикаля галериите и музеите. След няколко дни в града аз се почувствах преситен и започнах да прекарвам повечето време в четене, седнал по масите в кафенетата.

Живеехме в доста голо едностайно ателие на левия бряг на Сена, където въздухът беше наситен с миризмата на бои и терпентин, от която Лесли се опиваше, но която накрая предизвика такава алергия у мен, че аз започнах непрекъснато да подсмърчам и да си секна носа. Лесли, която друг път се грижеше и за най-малкото ми неразположение, дори не забеляза, че почти през цялото време очите ми са зачервени и че изхабявам по една кутия хартиени носни кърпички за два дни.

Периодът на покруса явно беше преминал и енергичността и ентусиазмът й като у някоя запалена и жадна за знание ученичка ме караше да се чувствам много по-стар от моите петдесет години.

Хората в американското училище в Париж действително ми предложиха да работя в него, но аз реших, че не искам да живея в град, на чиито обитатели не знам езика и където приятелите на жена ми ще ме смятат за неин досаден придатък. Спомних си думите на един писател в разказ за друг американец в Париж: „Този континент не е за мен.“ Отказах, като се извиних. Директорът на училището едва успя да скрие облекчението си. Можех да разбера защо. Другите преподаватели не се заседяваха дълго на едно място и бяха все между двайсет и две и трийсет години и сигурно моята побеляла коса беше признак на старост и смущаващо постоянство за директор, който самият едва ли бе на повече от трийсет и пет.

Лесли прие решението ми спокойно. Открих, че изкуството води неизбежно до същото само вглъбяване като болестта. Когато човек е болен, той мисли само за болестта си и грижите и стремежите на другите нямат никакво значение.

Прекарахме две седмици с Линда в прекрасната й къща в Мужен. Седях в градината, мъчех се да чета под горещото слънце и биех комарите, както беше предсказал Хейзън. Лесли предложи да продам картината на Реноар и с получената сума да купя малка къщичка до мястото на Линда. „Няма нужда повече да работиш — каза ми тя, — тук е чудесно просто да си седиш и нищо да не правиш“.

Тя беше права, но не исках просто да седя и нищо да не правя. Открих, че бездействието ме отегчава. Аз съм учител. Това определя кой съм. Или съм учител, или нищо. Дори да има само едно будно и любознателно дете в клас от трийсет ученици, което да спори с мен, или да чувствам, че разширявам неговия кръгозор, тогава ще знам, че правя онова, за което съм дошъл на земята. Ромеро, колкото и да ме дразнеше, беше точно такова момче. Когато казах на Лесли за чувството си, че мястото ми е на катедрата пред учениците, тя сподели, че изпитва същото пред бялото платно. Надявам се заради нея, ако не заради себе си, че от своите платна Лесли ще направи нещо по-сполучливо, отколкото направих аз от Ромеро.

С нищо не можах да накарам Каролайн да се върне в Аризона. Вместо това тя се прехвърли в Хънтър Коледж в Ню Йорк с намерението да учи детска психология. Отказа да вземе дори част от парите, получени от продажбата на двата акра земя, които Хейзън й остави в завещанието си, сделка, извършена много успешно от един от съдружниците му. Хвана се временно на работа като сервитьорка, за да се издържа в колежа, и досега, доколкото знам, нито веднъж не е ходила в къщата край морето, която вече е нейна. Вместо това, с помощта на една от учителките си, тя я отвори миналото лято и я превърна в почивен дом за, както ги наричат вестниците, ощетените деца от гетата от всички раси до петнайсетгодишна възраст, заедно с доброволни сътрудници от различните агенции за социални грижи. „Научих нещо от Хесус Ромеро за децата — каза ми тя, когато се опитах да й възразя. — И то е — отиди при тях, преди да са станали ромеровци.“ Дали експериментът ще излезе сполучлив, или не, тепърва ще видим. Ако се беше родила в друго време и беше католичка, мисля, че щеше да стане монахиня. Да се жертваш в името на някой възвишен идеал, може и да е благородно, но един баща трудно би се съгласил, че това не е противоестествено. Разбира се, съседите в Истхамптън започнаха да мърморят и се говори, че са пуснали петиция до градския съвет за осъждане на начинанието в къщата като нарушение на обществения ред.

Каролайн нае Конрой да отговаря за физическото възпитание в дома. Тя не е забравила деня, когато той се хвърли в Атлантическия океан да ме спасява. Доколкото разбирам от нея, Конрой е способен и изпълнителен работник. Горките Кетли напуснаха работата си в средата на лятото. Казаха, че не са ги наели да работят в лудница.

Трябва да призная, че нямам желание да отида да видя с очите си какво става на мястото, където ми се откри един спокоен и богат живот, какъвто не бях вкусвал преди и където едва не загинах.

Холингсбий ми се обади тържествуващ по телефона в деня, определен за процеса на Ромеро, и ми съобщи, че момчето се е отървало с една година условна присъда. Но в момента, когато пиша това, той е в затвора. При внезапен обиск на едно предполагаемо скривалище на ФЛАН, терористичната организация, бореща се за независимостта на Пуерто Рико, Ромеро е бил арестуван с голям брой саморъчно направени бомби, картечни пистолети и революционна литература.

Спомних си последните му думи в снега пред входната врата на Хейзън: следващия път, когато видите името ми, ще го пише във вестниците. Това може да се нарече нещо като изпълнено предсказание.

Със смъртта на Хейзън силата на неговото покровителство изчезна в Джорджия и макар че Елинор и Джанели не бяха взривени в дома им, редакцията на вестника изгоря до основи и в огъня загина един пазач. В днешно време е станало съвсем обичайно да се избират случайни жертви.

Сградата е била добре застрахована и с парите, получени от нея, Джанели стана собственик на един вестник в малко градче на западния бряг на Флорида, където примамливото целогодишно слънце е довело до голямо увеличение на населението и на местното благоденствие. Елинор пише, че най-после са се научили как се списва вестник и са добре. Освен това тя е бременна и аз ще ставам дядо. Все си мисля, че когато бебето порасне, ще бъде принудено да крачи през запустели и изгорели градове с пръснати навсякъде автомобили, без гориво, излезли от движение през последното им пътуване. Но само в случай, че моят внук или внучка имат късмет и хората, над които нямаме власт, не решат да започнат ядрена война.

Като повечето от моето поколение и аз се чувствам безсилен и гледам на бъдещето с цинично примирение.

Радвам се да кажа, че върнаха Ролинс в училището и миналия сезон игра в отборите, и получи спортна стипендия за Пен Стейт. Така и не успя да слезе под линията Мейсън — Диксън.

Джими се ожени за мисис Соломон, по баща Нели Фъргюсън. В Лас Вегас. Изглежда, това се е превърнало в някакъв ужасен навик за нашето семейство. Не бях поканен на сватбата. Компанията, която ръководят с Джоун Дайър, е пуснала, както се нарича, „златна плоча“ или „златен диск“, което означава, че от нея са били разпродадени над един милион бройки. Още не съм я слушал. Тези дни очаквам с нетърпение часовете си. Има едно изключително момче на име Уилоуби, което учи в два мои курса. На шестнайсет години е, от Вирджиния, с изискани вирджински маниери и изглежда, че е изчел критично всичко от Тукидид до Гибън. Умен и интелигентен е като Ромеро, но има чувство за ред и пропорционалност, което може би се дължи на вирджинското му потекло или на някаква щастлива комбинация на гените, която му дава възможност да възприема с лекота абстрактни идеи и размаха на историята. Спомням си какво бе казал за Моцарт Кроуел, ученикът на Лесли по пиано, който пишеше анекдоти. Учудвам се и се радвам на писмените му работи и на аргументите му в час, на преценките и зрелостта, която показва по време на общите ни разходки в есенните следобеди. Когато чета това, което е написал, или го слушам да разказва урока си, отново чувствам същия плам, както когато за първи път се изправих в клас с почти религиозното убеждение, че историята, която изследва науката, философията, възхода и падането на империи, хитрините и страстите на миналото, е наистина царицата на всички учебни дисциплини и велика учителка на човечеството.

Казва, че смята да се отдаде на политика, и аз си го представям като сенатор, преди да е навършил трийсет и пет години. Ако имаше десетина такива момчета, пръснати в страната, тогава може би нашата размирна родина, изтъкана от варварщина, грабежи, алчност, компромиси и надежди, ще успее да избегне катастрофата в последния момент.

Днес получих писмо от Лесли. В него, както всеки път, тя ми благодари за проявеното снизхождение, че съм й разрешил, както тя се изразява, това позакъсняло чиракуване. Обещава да се върне през лятото и предлага да тръгна да пътувам с нея из западните щати, които искала да рисува. Писмата й са изпълнени с любов и аз не се съмнявам, макар да е далече, че ме обича. Колкото до мен, аз я обичах, когато беше младо момиче и седеше на първия ред в моята класна стая, когато застанахме пред олтара, когато за първи път засвири на пианото в дома ни в Ню Йорк, когато беше бременна, когато превързваше раните на Хейзън и когато удари плесница на жена му в ресторанта в Тур, когато я качих на самолета за Франция. Дали случайността или съдбата я изпрати в моята класна стая и я хвърли в обятията ми за цял живот, не знам и не ме интересува. Знам, че я обичам и винаги ще я обичам, а причините нямат значение. Постъпили сме така, както ни е било писано или както е трябвало да постъпим. Тя казва, че ще се върне. Ще видим.

Той спря и препрочете страницата, която току-що беше написал. Поклати недоволен глава. Непрекъснато мислеше за Ромеро. Ромеро витаеше из това място и Странд знаеше, че не е приключил с него. „Те си пасат трева на спокойствие — спомни си той. — А вие се мъчите върху цимент.“ После: „И вие няма да останете тук много дълго.“

Като си припомни, Странд отново поклати глава. Каква злоба имаше в това момче. Или може би мъдрост?

Той се загледа в отворената тетрадка на бюрото пред себе си, където светлината на лампата се отразяваше от страниците. После продължи да пише:

Нима тук искам да завърша живота си? Нима искам да свърша като животно, което спокойно си пасе трева? Къде е мястото, на което съм нужен, където работата ми приляга и аз на нея? Дали момче като Уилоуби има нужда от мен? Отговорът сигурно е не. Той ще разцъфне както му е редът и човек като мен може само да се ласкае, като си мисли, че крайният резултат ще бъде негова заслуга. Аз просто се намирам извън очертанията на игрището и насърчавам с викане едно момче, което няма нужда от това.

Цимент.

Има толкова ромеровци върху цимент, колкото и уилоубивци върху трева, ала онези върху тревата вероятно са повече. С един се провалих, но това може би ме е научило как да не се провалям с другите. Преподавателите тук са един вид учители. Аз съм друг. Не се захванах с тази професия, за да си живея спокойно, но събитията ме бяха накарали да го забравя. За известно време. Това време свърши. Няма да допусна най-малкото ми дете да ме засрамва. „Щом си готов да се върнеш — каза ми директорът на гимназията, когато дойде да ме види, като излязох от болницата в Хамптънс, — щом си готов, само ми се обади по телефона. Мястото ти ще бъде свободно.“ Сега съм готов и ще се обадя утре сутринта.

Ще се обадя сутринта. Знам, че работата не е толкова проста, а и той също беше наясно. Обикновено човек говори така, когато отиде в болницата, за да види приятеля си, агонизиращ може би на смъртния си одър, за да се престори, че всичко ще бъде наред, че сигурно ще се оправи и няма да умре и че колегите му ще го чакат да заеме мястото си сред тях. Е, аз не умрях. Ще се обадя сутринта, но няма да притеснявам този добър човек, като покажа, че съм повярвал на думите му. Мястото ми няма да бъде свободно. Ще трябва да попълвам заявления, да бъда подложен на разпит от подозрителните училищни настоятели, да бъда преглеждан от разни лекари, за да се уверят, че мога да работя, ще трябва да се променят заплати, да се обмислят длъжности, да се закриват свободни места, да се играе на премествания, изобщо ще има дълги уморителни месеци на чакане. И доста реална възможност да получа отказ.

Вече е късно. Време е да спя. Трябва да съм свеж, за да се изправя пред Уилоуби сутринта.

Той остави писалката, затвори тетрадката, стана от стола и изгаси лампата в студената стая, в която вече цареше нощ.