Ъруин Шоу
Хляб по водите (14)

1

За първи път, откакто се върна от Аризона, Лесли не е с мен тази вечер. Тя е в Ню Йорк, където ходи всяка сряда да преподава на своите ученици в старото училище на Каролайн. Досега винаги се връщаше с кола след уроците си и се прибираше към единайсет часа след дългото пътуване от града. Този път си уреди да преспи при директорката на училището, като сутринта смята да стане рано, за да пристигне за часа си в десет. С влака няма удобна връзка, затова използва голямото старо комби на Хейзън, което той ни даде на заем да пътуваме до града и обратно. Лесли е още нервен шофьор, така че тия две пътувания, събрани в един ден, се оказаха не по силите й, и обикновено вечер тя се връщаше с опънати нерви от заслепяващите светлини на нощното движение и с ужасно главоболие. Пътуването не е единственото нещо, което я разстройва. Врявата, която вдигат момчетата наоколо, буйните изблици на юношески смях, крясъците пред телевизора в общата всекидневна, тропотът от игривите им боричкания, воят на записите им й действат зле и това личи болезнено по опънатата кожа около очите й и по бръчиците в ъглите на устните, тя често прибягва до аспирина и всеки ден взема от приспивателното, което й предписа училищният лекар.

Двоумя се дали заниманията с учениците й в града са от полза за нея. Зная, че я удовлетворяват донякъде, и тя спомена, че едно от момичетата й, което е на дванайсет години, дава надежди да стане концертираща пианистка. Когато говори за него, в гласа й се долавя въодушевление, нещо, което рядко се случва напоследък. Гледа песимистично на ползата от часовете си в Дънбъри. Казва, че нямало нито едно момче, което да се интересува от някаква друга музика, освен от рок или диско.

Дори в такива моменти като сега, когато късно вечер къщата утихва, тя се движи неспокойно наоколо, мести мебелите, чисти изсъхналите цветя от вазите, прелиства разни книги и списания и после ги захвърля нетърпеливо. Свири на пианото само по време на часовете, когато момчетата са на училище и тя няма занятия. Ако й остане малко свободно време, излиза да рисува, но се връща вкъщи с платна, жестоко размазани от отвращение към това, което е направила.

Жилището ни продължава да изглежда голо и временно. Лесли още не е окачила нито една от картините си. Притеснявала се да не би някое от момчетата или от преподавателите да си помисли, че се смята за художничка, макар да не ми се вярва, че това е причината. Сякаш всеки миг е готова да се махнем, но съм сигурен, че тя не разсъждава така, ала картините й на стените биха символизирали, че сме се установили за постоянно, нещо, което тя не желае.

При едно от посещенията си в Ню Йорк обядвала с Линда Робъртс, която й казала, че има вероятност да замине за Франция за една седмица или десетина дни, и поканила Лесли да я придружи. Уверих Лесли, че от училището сигурно ще й дадат отпуск и че пътуването ще й се отрази добре, но тя отвърна, че било изключено. Когато се опитах да я убедя, тя загуби търпение и попита дали не искам да се отърва от нея. Отрекох това като пълна глупост, но макар да ми е неприятно да го призная, краткото й отсъствие сега ми действа успокояващо. Дава ми възможност, от която се възползвам, да размишлявам на спокойствие поне веднъж, да си седя на бюрото в стаята и да мисля за незначителните събития, през тази есен.

След мача, в който Ромеро се появи за първи път на игрището в отбора на Дънбъри, всички отидохме да вечеряме в мотела, където бяха отседнали Хейзън и Конрой. Облечен спретнато и с вратовръзка, Ромеро се настани до Каролайн. Те, изглежда, проявяваха интерес един към друг и Хейзън ги остави да разговарят, като само от време на време ги поглеждаше внимателно. На другата сутрин, преди да си замине за Ню Йорк с Лесли и Каролайн, той ми каза, че държането на Ромеро му е направило добро впечатление, и ме помоли да разпитам Каролайн какво е нейното мнение за момчето. Аз нямах възможност да говоря с нея, преди да тръгнат, но поръчах на Лесли да свърши тази работа и да разбере каквото може.

По това време още не бяхме получили мебелите си от Ню Йорк и трябваше да спим с Лесли в едно легло, но след онова, което се бе случило в Тур, лежахме колкото може по-раздалечени един от друг и не смеехме да мръднем. Не говорихме нищо на тази тема, макар и двамата да знаехме, че в края на краищата ще трябва да стигнем до някакво решение по въпроса за сексуалните си желания и за невъзможността да се преструваме, че въздържанието не е променило характера на нашия брак. Независимо от всичко на сутринта се събудихме прегърнати.

 

 

Той остави писалката си. Беше писал повече от час върху старото бюро на светлината на настолната лампа. Чувстваше се уморен, но знаеше, че няма да може да заспи, и седеше отпуснат на стола си, взирайки се през прозореца.

Първият за сезона сняг бе започнал да се сипе в ноемврийската тъмнина. В останалата част от къщата светлините бяха изгасени и шумът от радиоапаратите и касетофоните и трополящите стъпки на момчетата над жилището на Странд най-после бяха утихнали. Когато Лесли си беше вкъщи, тя не можеше да дочака този блажен момент, в който врявата се превръщаше в тишина. Обикновено в тези часове Странд просто седеше в някое голямо кресло и четеше или гледаше огъня, който смекчаваше студените есенни вечери, когато къщата изстиваше, след спирането на парното отопление за през нощта.

Стори му се, че чува шум от спираща пред къщата кола. Приличаше на мотора на стария фолксваген, който Лесли караше. Той скочи, отиде до прозореца и погледна навън с мисълта, че Лесли сигурно е променила решението си да преспи в Ню Йорк. Но навън нямаше никаква кола, само падащият сняг и тъмният училищен двор, брулен от вятъра. Той въздъхна и се върна на бюрото си.

Беше чул същия шум вечерта, когато Лесли се върна от Аризона и почти тичешком се спусна към вратата да я посрещне. Спомняше си, че и двамата се хвърлиха в прегръдките си, без да ги е грижа дали момчетата ги гледат, или не. Тя светеше от удоволствие, че отново го вижда, и от изражението й той разбра, че пътуването й е минало добре.

Седяха прегърнати на канапето до късно след полунощ, и тя му разказваше как е било в Аризона.

— Каролайн е сигурна, че там ще й допадне. Колежът й хареса — много е хубав и въобще не прилича на Сити Коледж, а и другите момичета от нейния етаж в общежитието са приятни и мили. Говорихме ли, говорихме — до безкрайност. Това, че бяхме съвсем сами няколко дни, без другите от семейството, които да ни отвличат вниманието, сякаш отприщи някакъв бент. Може би е трябвало да го правим и двамата по-често и с трите деца.

— Какво толкова имаше да ти каже?

— Ами, на първо място, че твоят мистър Ромеро й е направил много силно впечатление.

— Ръсел ще се зарадва да го чуе. — Странд не беше съвсем сигурен, че и той се радва чак толкова. — Какво й е направило впечатление? Че тичаше като луд във футболния мач ли?

— Тя дори не го спомена. Каза, че изглеждал по-внимателен и стеснителен от другите момчета.

— Това би изненадало Ромеро — промълви сухо Странд.

— Чувствала, че той няма желание да прилича на останалите момчета от своя клас.

— Почти няма такава опасност.

— И без това му било невъзможно, заявил той пред нея. От него щяло да излезе нещо голямо. — Още не знаел какво точно, но бил сигурен, че ще е голямо. Животът на почти всички момчета в училището се движел по релси… Каролайн сподели, че тонът му бил презрителен… На тях всичко им било предначертано — отиват в Харвард или Йейл, после в икономически институт, след което във фирмата на баща си, стават адвокати или президенти на банки, пипват големите пари и се пенсионират на петдесет и пет годишна възраст, за да играят голф. Всички ги очаквали големи изненади обаче. Той имал едно огромно предимство — него нищо нямало да го изненада. Те щели да го научат на разните номера…

— Кои те? — попита Странд.

— Не е обяснил на Каролайн кои. Само споменал, че щял да ги бие на тяхната собствена игра, на своята игра и въобще на всяка игра, която се води. Говорел много разпалено за тези неща, като че ли ги е обмислял дълго време, и тя предполага, че изглежда за първи път има възможност да ги сподели с някого.

— Предположението й не е вярно — рече Странд. — И аз съм получавал малка доза от същото. Не съвсем същото, но почти. — Той си спомни разговора за готите.

— И Ромеро им бил благодарен за това. Те го образовали. Като фелахите^[1] в Алжир, които учили в Сорбоната, а после изритали французите от страната, и като хитрите арабчета, завършили Харвард и Оксфорд, които щом свалили официалните костюми и си облекли пустинните одежди, се обърнали на сто и осемдесет градуса и накарали англичаните и американците да пуснат кръв за петрол като заклани свине.

— И какво мисли Каролайн за тази приятна информация?

— Тя му казала, че според нея само се прави на интересен, за да й се докара, че е прочел всички тези работи някъде и сега се опитва да я смае с приказките си.

— Това сигурно го е поласкало — забеляза Странд.

— Той я изгледал кръвнишки и тя си помислила, че ще стане и ще си тръгне. Но не го сторил. Отвърнал й, да, разбира се, че го е прочел някъде, сам го бил написал, след като прекарал една седмица в училището и си задавал въпроса какво, по дяволите, търси тук. Сигурно не са го приели, за да рита топка.

— Може би не е излъгал — рече Странд, — че сам го е написал. Звучи в негов стил.

— После я попитал тя къде учи и когато му казала за стипендията си по лека атлетика, той се засмял. Двама случайни бегачи, рекъл. Той поне знаел от какво бяга. Ами тя от какво бягала? После й съобщил, че дори след тъчдауна следобед, пак щял да напусне отбора, стоял само заради своя приятел Ролинс. Игрите били за децата.

— Джонсън няма да се разплаче, ако напусне — отбеляза Странд.

— Кой е този Джонсън?

— Треньорът по футбол. Ромеро разправял наляво и надясно, че няма въображение, и това стигнало до ушите му.

— Знам, че го мислиш за труден младеж — рече Лесли, — но никога досега не съм чувала Каролайн да говори за някого така. Тя твърди, че тази вечер била най-прекрасната, в целия й живот и когато се върнала вкъщи след вечерята, седнала и написала всичко, което си спомняла.

Още един в семейството, който си води дневник, помисли си Странд, сигурно е наследствено заболяване.

— Тя, изглежда, е запомнила всяка негова дума — забеляза той.

— Това не е всичко — продължи Лесли. — Когато Каролайн му разправила, че иска да стане ветеринарен лекар, Ромеро й казал, че се опитва да спаси не този биологически вид, дето трябва. Той знаел къде би следвало да работи, след като завърши — в стария му квартал в Манхатън. Там гъмжало от животни, имало цели стада, на два крака, и всичките болни. Според него тя щяла да бъде много по-полезна там, отколкото да дава хапчета на пекинези против глисти. Каролайн си помислила, че той й се подиграва, но после я попитал много сериозно дали ще има нещо против да й пише. Каролайн поискала да знае за какво би желал да й пише и той й отговорил: за политиката, убийствата, за рушветчийството, мизерията, цвета на кожата на хората, лъжите на историята, напалма и водородната бомба, за футбол… Когато си бил на неговите години, чувал ли си някой на тази възраст да говори така?

— Не — отвърна Странд, — времената тогава бяха други.

— Казал й, че може също да направи опит да напише някое и друго любовно писъмце.

— Копелдакът му с копелдак! — възкликна Странд.

— О, Алън, момчето просто е искало да покаже на едно хубаво момиче, че е по-изискано, отколкото е в действителност. А докато дойде време отново да се видят, те дори няма да помнят имената си.

— А какво е казала Каролайн… за любовните писма?

— Отговорила му, че според нея в това няма нищо лошо. — Лесли се усмихна при тези думи, сякаш се беше уверила, че срамежливата й дъщеря най-после е усвоила правилата на женската игра. — Момчето не се е шегувало — продължи Лесли. — Когато пристигнахме в колежа, там я чакаше вече писмо от него. Тя го прочете и ми го даде. Нямаше дата, нито започваше със „скъпа Каролайн“ или, „скъпа каквото и да било“. Цялото бе повторение на онова, което й беше говорил за алжирците по време на вечерята. Дори не бе подписано. Каролайн каза, че това било първото любовно писмо в живота й. Разбира се, тя се смя на него, но заяви, че ще го запази и ще го показва на другите момчета да се поучат как да разговарят на ниво, ако започнат да й плещят обичайните тъпотии. — Тук Лесли леко се намръщи. — Надявам се, че не се превръща в кокетка. Едва ли не всички мъже в колежа я зяпаха навсякъде, където и да отидехме.

— Ти настоя да й направят операцията на носа — рече Странд.

— Тези рискове са неизбежни — отвърна Лесли, но не шеговито. Тя поклати глава, сякаш да се отърси от опасенията за дъщеря си. — Сигурно ще се промени поне още десетина пъти, докато я видим отново. С нас или без нас.

— Не каза нито дума за Елинор, как е тя? — попита Странд. След Аризона Лесли беше отлетяла за няколко дни в Джорджия, за да посети младото семейство. — Щастлива ли е?

— Много — отвърна Лесли, — доколкото можех да видя. Макар че градчето е ужасно.

— Мила Лесли — рече Странд и се усмихна, — ти казваш това за всеки град, който не е Ню Йорк.

— Но не го казвам за Бостън или за Сан Франциско, нито дори за Атланта — защити се Лесли.

— За всяко населено място с по-малко от един милион жители. Не те питах за града. Попитах за Елинор и Джузепе.

— Изглеждат във възторг от работата си — отвърна неохотно Лесли. — Смятат, че са подобрили качеството на вестника със сто процента и по всичко личи, че му посвещават по шестнайсет часа на ден. Имат голяма стара къща, която сякаш всеки момент ще се срути. Нещо средно между „Тютюневият път“^[2], почистен за филмови снимки, и плантация отпреди Гражданската война. Елинор казва, че била чудесна за младоженци. Когато се скарат за нещо, могат да спят в отделни спални, толкова отдалечени една от друга, че трябва да общуват помежду си на къси вълни. Успях да си поговоря с тях само на пресекулки. Щом седнехме да се храним, телефонът започваше да звъни и единият от двамата трябваше да излети да свърши нещо. Мен би ме подлудило, но те и двамата май от това живеят. Когато се опитах да разбера дали печелят, или губят, веднага смениха темата. Изглеждаха безумно влюбени един в друг и според мен това е най-главното. — Тя се измъкна от прегръдките му и каза: — Боже мой, сигурно е минало полунощ. Има ли топла вода? Трябва да се изкъпя, цял ден съм пътувала.

— Има топла вода. Поне така мисля. Не искаш ли първо да пийнеш нещо да отпразнуваме завръщането ти вкъщи?

— Може би след банята. Ще се обадя, когато съм готова. — Тя се наведе и го целуна. — Липсвах ли ти?

— А ти как мислиш?

Лесли се засмя и влезе в банята. След малко той чу шуртенето на водата.

Когато отиде в спалнята след няколко минути, тя беше вече в леглото, сресана, с блестяща коса. Той се съблече и легна, като се сгуши в нея. Започна да я гали, но тя внимателно се отдръпна.

— Боя се, мили, че…

Не беше необходимо да я пита от какво се бои — доктор Принз го бе предупредил. Въпреки че изпълняваше предписанията на доктор Принз, като си угаждаше и същевременно се лишаваше от много неща, все още усещаше внезапни пристъпи на умора и тогава едва успяваше да си наложи да прекоси двора на колежа или да влезе в час.

— Разбира се — рече Странд и се отдръпна в другия край на леглото. Това е невъзможно, помисли си той. Утре вечер ще спя в другата стая.

Оттогава без повече приказки старото тясно легло на Джими в другата спалня се оправяше за него всяка вечер.

 

 

Тази вечер беше хубава за нашия брачен живот във всяко отношение, рече си той, докато седеше зад бюрото, загледан в огъня и потънал в спомени.

После въздъхна, стана, протегна се, сложи дърво в угасващата камина, тъй като още не му се спеше, отиде в кухнята и си наля едно уиски с вода.

Върна се във всекидневната с питието. Над главата си чу шум от стъпки. Старата дървена сграда скърцаше и пъшкаше и гредите й издаваха всяко движение. Беше сигурен, че момчетата си правят забранени посещения след определеното време, но не искаше да знае какво означава нощното движение. Някоя и друга тайна цигара може би, подаване от ръка на ръка на фас марихуана или поделяне на нелегално внесен алкохол. Един съвестен и примерен учител, помисли си той, би се промъкнал горе колкото може по-тихо, би заловил виновниците на мястото на пубертетските им престъпления и би стоварил върху главите им подходящо наказание. А кое наказание е подходящо за престъпленията в днешно време, би било трудно да се реши. Докато работеше в системата на държавните училища, поне не бе длъжен да се занимава с това какво вършат учениците му след часовете. Обикновено хората спазват известно равновесие между печалби и загуби в живота. Докато поверениците му не изгоряха къщата, най-добре би било да си затваря благосклонно очите. Не се беше интересувал по какъв начин поддържат ред другите учители, а и никой не му бе давал съвети по този въпрос. Чудеше се какво би си помислил за поведението му някой преподавател от Итън или Хароу^[3], училища, в които, доколкото знаеше, все още прилагаха боя с пръчки. Дали такъв педагог би се изкачил смело по стълбите и би въдворил ред, като отсъди сурово: толкова удара с пръчката за пушене, толкова за пиене, толкова за говорене след определеното време? Неговият собствен син не беше по-голям от някои момчета в пансиона и Странд никога не го беше наказвал, освен с някоя по-остра дума, изречена рядко. Ако Джими бе постъпил в Дънбъри, Итън или Хароу вместо в държавна гимназия, дали сега щеше да бъде въвлечен в света на брадати китаристи и необуздани рок звезди, тъпкани с пари, обречени да умират от злоупотреба с хероин или други опиати, преди да са навършили трийсет години?

Той остави питието си на бюрото, седна, подвоуми се, после взе писалката и започна да пише.

Разсъждавам за различията между старата образователна система и сегашния либерален порядък, при който учениците получават научни степени за едни от най-големите глупости, които умът на някой преподавател би могъл да побере. Когато човек си помисли за поетите, философите, държавниците и войниците, излезли от старата британска система и от колежите с църковна ориентация в Съединените щати, които съществуват още отпреди Войната за независимост, трудно е да се повярва, че ние правим най-доброто за децата си така, както дедите ни са успявали със своите. В английските училища е имало място за ексцентрици — а при нас намира ли се дори място за учени? Джентълмени? Поети? Хубава тема за разговор с Ромеро. Дали не трябва просто да отида при директора и да му кажа, че момчето е опасно, представлява заплаха за всички ни и да го накарам да го изключи незабавно? Знам, че няма да го направя. Аз страдам наред с останалите, тук, както страда и Ръсел Хейзън — от либералното суеверие, което, след всичко станало, ни кара все още от приличие или от чувство за вина да изразходваме средствата си и доброжелателството си за образованието и дори за въоръжаването на нашите собствени араби, фелахи и поканени иранци. Няма да обсъждам това в учителската стая на чаша чай. Аз съм като че ли най-странният човек сред тях и когато ме питат за работата ми в държавните училища, въпросите им звучат така, сякаш са зададени на някого, прекарал най-хубавите години от живота си на война.

Общо взето, обаче са добри хора, лишени от амбиция, качество, което толкова често прави човека отблъскващ.

Думата „амбиция“ навежда на безконечни размисли. Едва миналата седмица Хейзън ми се обади по телефона, уж да ми се извини, че не може да дойде да ни види как сме. Отвърнах му не съвсем искрено, че всичко върви чудесно. После той ми каза, че би искал да говори с мен по един въпрос. Не се отнасяло за развода му, нито за хубавата юристка от Париж, както си бях помислил отначало, а за Елинор и Джанели. Отговорих му, че когато Лесли им е била на гости, й се е сторило, че се оправят много добре. Хейзън беше на друго мнение. Бил разговарял със своя приятел, собственика на вестника, който го предупредил, че двамата младежи проявявали повече амбиция, отколкото трябва, променяли установени порядки, които осигурявали процъфтяването на вестника почти половин век, уволнявали стари служители и назначавали млади всезнайковци от източните университети по журналистика и влизали в противоречие с хората от градчето заради своеволията си. Изглежда, че обвинявали Елинор дори повече от мъжа й. „Разправят, че води мъжа си за носа“ — казал на Хейзън неговият приятел. — „Освен това се оплаква, че се отнасят с него като с чуплива реликва от друга епоха. Може и да преувеличава — добави Хейзън, — но няма да е зле, ако ги посъветваш да проявяват малко повече търпение.“

Обещах му да направя каквото мога. Не му казах, че не се надявам много да повлияя на Елинор и че според мен ще трябва да дръпна Джанели настрана и да си поговорим насаме, ако искам да постигна нещо с него. Освен това не съм сигурен, че се канят да идват тук, а едно пътуване до Джорджия би било излишно харчене на пари.

Когато оставих слушалката, неволно въздъхнах. Ако човек е бил беден като млад, дори по-късно да успее да се замогне, мисълта за пари се превръща в дейност, която може да го хвърли в безпокойство и дори в ужас.

Никога не съм хранел някакви илюзии, че ще забогатея, и не към копнял за играчките и възможностите, които богатството осигурява. Никога не съм бил комарджия и винаги съм знаел, че плодовете на неочакваното щастие никога няма да бъдат мои. Избрах си професия от любов към преподаването, заради възможностите, които дава свободното време на учителя, заради увереността, която тогава ми се струваше, че ми предлага, за да водя един приличен, макар и скромен начин на живот. Като растях в училищната система, заплатата ми се увеличаваше пропорционално и ни стигаше да посрещаме всички разумни нужди с перспективата, че когато ме принудят да се пенсионирам, ударите на старостта ще бъдат смекчени от една що-годе прилична пенсия. Както повечето американци и аз не бях подготвен за спираловидно растящата инфлация. Смятахме, че злините, които тя причини на средните класи в европейските страни, не могат да се стоварят върху нас, американците. Като историк знаех, че и ние не сме застраховани от промени, но споделях общото мнение, че дори Америка да не е вече крепост във военно отношение, поне паричната ни система ще устоява на всякакво външно посегателство. В по-личен план никога не съм допускал, че на петдесет години една почти смъртоносна болест ще ме накара да променя изцяло своя начин на живот и ще ме принуди да си изкарвам хляба на друго място и при съвършено различни условия.

Ако бях продължил да работя в системата на държавните училища, докато се пенсионирам, пенсията ми щеше да бъде съвсем прилична. При нормални обстоятелства, макар че щеше да се наложи да се преместим в по-малко жилище, предполагам, че бихме живели добре, дори малко повече от добре, и щеше да ни остава достатъчно, за да можем, когато се наложи, да посетим някое от децата, което живее на хиляда километра от нас. Заплатата ми тук е много по-малка от тази, която получавах в града, и въпреки че жилището ни е безплатно, ако трябва да си купя нов костюм или ако Лесли има нужда от ново палто, това би наложило доста сериозно и внимателно да си направим сметката. Лесли, разбира се, не се оплаква, но бих се самозаблуждавал, ако си мислех, че напрежението, което е изписано на лицето й, не се дължи донякъде…

Телефонът иззвъня. Той погледна глупаво апарата. Обажданията толкова късно посред нощ бяха обезпокоителни, особено когато Лесли не беше вкъщи с него. Остави телефонът да звънне още два пъти, преди да го вдигне, като се помъчи да овладее треперенето на ръцете си.

Беше Ръсел Хейзън. Гласът му звучеше успокояващо нормално.

— Надявам се, че не те събудих, Алън.

— Всъщност седях на бюрото си и довършвах някои работи.

— Недей да прекаляваш — каза Хейзън. — Един инфаркт е достатъчен.

— Тук съм съгласен с теб — отвърна Странд, успокоен, че Хейзън не се обажда, за да му съобщи за някое произшествие и че никой не е получил криза.

— Просто бях много зает — рече Хейзън. — Току-що се връщам от една конференция. И исках да те чуя колкото може по-скоро.

— Какво има, Ръсел? — попита Странд. — Пак ли си говорил с твоя приятел от Джорджия?

— Не. Не съм го чувал, така че, предполагам, нещата там са се пооправили. Всъщност… — той се поколеба за миг — всъщност става дума за мен. Не е особено важно, но може и теб да засегне. — Той се изсмя малко странно. Като че ли е смутен, помисли си Странд. — Нали си спомняш онзи експерт по петрола — лобиста де, когото видях на обяда тогава в училището?

— Да — отвърна Странд.

— Възникнала е малка неприятност. Той е бил извикан пред една сенатска комисия във Вашингтон, която разследва оказването на влияние върху законодателите…

— Не съм чел нищо такова във вестниците.

— Още не е стигнало до вестниците. Но един приятел, който има достъп до тези неща, ми даде поверителна информация.

Странд не можеше да не си помисли, че и този път, както винаги, Ръсел разполага с приятел, който има възможност да получава информация или да направи нещо полезно за него.

— Човекът е загазил — продължи Хейзън — и се опитва да отхвърли вината от себе си. Те нямат нищо конкретно, в което да го обвинят, но на едно от онези проклети събрания във Вашингтон чули някакъв пияница да плещи, че бил свидетел как този петролен експерт се хвалел, задето е успял да убеди един сенатор да гласува за някакво голямо предложение за сондиране дълбоко под водата и че компанията, представлявана случайно от моята фирма, била обещала да осигури значителна сума за проглеждането на сенатора. И споменал моето име. Според информацията, с която разполагам, той казал на комисията, че сме се били срещнали умишлено в училището — мисля, че детето му учи в един от твоите класове, името му е Хиц…

— Среден ученик, почти слаб. Всъщност той е в моя пансион. Не е симпатичен. Огромен тлъст дебелак, който обича да тормози по-малките.

— Както и да е, освен дето е казал, че сме били запланували срещата си в Дънбъри, или поне както твърдят, че е изтърсил, Хиц добавил, че съм го бил отвел настрана и съм обсъждал сделката с него, лъжливия му кучи син.

— Съжалявам да чуя това — рече Странд, — но защо го казваш на мен?

— Защото, Алън — отвърна Хейзън, — ако някой дойде и почне да ти задава въпроси или ако се наложи да даваш показания, бих искал да потвърдиш, ако трябва и под клетва, че съм бил с теб или с някого от твоето семейство през цялото време, докато бях в училището, и никой никога не е чувал нищо за гласуване, сделки или адвокатски фирми…

— Ръсел — промълви Странд колкото може по-тихо, — аз не съм бил с теб всяка минута, нито пък Лесли или Каролайн.

— Нали не допускаш, че съм способен на такова нещо? — Гласът на Хейзън се усили и в него прозвучаха сърдити нотки.

— Не, не допускам — отвърна честно Странд.

— Това е вендета — рече Хейзън. — Срещу мен. Нямаш представа какви борби се водят вътре във Вашингтон. В моята работа няма начин понякога да не засегнеш някои хора — и то силни хора — и когато им се удаде дори най-малката, най-смешната възможност да ме дискредитират, ще я грабнат като топъл хляб.

— Какво могат да ти направят? Нали няма никакви доказателства?

— Разбира се, че не — честността на отговора му не будеше никакво съмнение. — Но ти нямаш представа как може да прозвучи във вестниците и колко ще се радват някои мои колеги в Сдружението на юристите да ми одерат кожата. Може би нищо няма да излезе от това, Алън, но ако по някаква случайност те извикат да те разпитват, ще ти бъда много благодарен. Е, достатъчно ти казах. Постъпи както намериш за добре.

— Ръсел… — започна Странд.

— Бих предпочел да не говорим повече за това. — Тонът му беше категоричен. Настъпи кратка пауза, но Странд не се изкушаваше да я наруши. Когато Хейзън заговори отново, гласът му звучеше по обичайния приятелски начин. — Между другото, миналата седмица видях Лесли. Едно момче, син на мой приятел, проявява известен талант и аз исках да поговоря с нея дали би могла да го вземе като ученик. Изглеждаше чудесно. Казвала ли ти е нещо за момчето?

— Не — отвърна Странд. Истината беше, че тя изобщо не му беше споменавала за срещата си с Хейзън.

— Питай я за него. Бащата чака отговор. Е, много ми беше приятно, че си поговорихме. И моля те, не се безпокой за мен. Вероятно всичко ще отшуми и ще се забрави след някоя и друга седмица. Пази се, приятелю. Обещавам да дойда, да те видя, може би в Деня на благодарността^[4], ако не и по-рано. Много ми липсваш, стари приятелю, много ми липсваш.

Когато затвори, известно време Странд стоя втренчен в телефона. Бавно допи чашата си, изгаси лампата и отиде в дъното на апартамента, където се намираха спалните. Надникна в стаята на Лесли, където широкото старомодно легло, което бе делил с нея още от първите години на съвместния им живот, имаше удобен и успокояващ вид. Леглото на Джими беше тясно и насън го преследваха кошмари, в които се чувстваше като вързан в плен. Почти реши да остане да спи в голямото легло поне тази нощ, но после размисли и отиде в своята стая, където се съблече бавно и се пъхна между студените като мъртвешки саван чаршафи.

 

Събуди се от някакъв шум в съседната стая. Разтърка залепналите си от съня очи и погледна машинално към фосфоресциращия циферблат на часовника върху нощното шкафче. Минаваше четири. Шумът от съседната стая беше постоянен и в продължение на един миг той просто лежа озадачен, като се чудеше какво може да бъде. После разбра, че е плач на жена. Отметна завивките, скочи от леглото и изтича в стаята на Лесли. Тя седеше в тъмното, захлупила лице върху голямото легло.

— Лесли, Лесли, за бога…

Запали една лампа. Не можеше да види лицето й.

— Не светвай — извика тя, — моля те, не светвай. — Изведнъж му се стори дребна и съсухрена. Той изгаси лампата, коленичи пред нея и обви ръце около кръста й.

— Лесли, какво има? — После попита загрижено: — Какво правиш тук? Мислех, че ще останеш да спиш в Ню Йорк. Какво се е случило? Кога пристигна? Минава четири…

— Не ми се карай — отвърна тя. — Не бих могла да понеса да ми се карат тази вечер. Върнах се. Това не е ли достатъчно?

— Съкровище — рече той успокояващо, — аз не ти се карам. Просто се безпокоя. Искам да помогна…

— Не ме пускай. Така. За момент нищо не казвай — засмя се истерично. — Не може ли една жена да си поплаче поне веднъж, без да се вика за това полиция? Извинявай. — Тя го погали по косата. Ръката й трепереше. — Вече се успокоявам. Нищо няма, повярвай ми. Нерви. Идиотщини. А сега направи нещо за мен. Остави ме сама за минута-две. Иди в кухнята и донеси по едно хубаво питие. После ще запаля лампата, ще си оправя лицето, ще се среша и ще дойда в кухнята да си пийнем нещо тайничко преди лягане и да си поговорим спокойно пред огъня и ще се убедиш, че няма за какво да се тревожиш. Малко съм глупава, но ти го знаеш отдавна, така че няма кой знае каква промяна. Наистина. Сложи си халата и чехлите. Целият трепериш. Върви. Моля те, върви.

Бавно и неохотно той се изправи и тръгна по тъмния коридор към кухнята, като светваше лампите по пътя си. Наля две чаши уиски, добави повечко вода в своята и няколко капки в чашата на Лесли, седна на масата и зачака, втренчен в прозореца, където виждаше размазаното си отражение върху тъмното стъкло и бавно сипещия се като наситен бял прах сняг в снопа светлина от старинната газена лампа, пригодена да работи с електричество, която висеше над кухненската маса.

Утре няма да ме бива кой знае колко, помисли си той и после се засрами от егоизма си. Първия час имаше американска история и се опита да си спомни онова, дето се канеше да им каже за федералните пълномощия, защото не искаше да мисли какво може да означава истеричният вид на Лесли в този час на нощта. Лесли влезе в кухнята по нощница, наметната с пеньоар, косата й бе сресана, а лицето почти спокойно.

— Заповядай — рече той. — Ето твоята чаша.

— Благодаря — каза тихо тя.

Опита да му се усмихне. Приличаше на мъждукащ сигнал, видян от хиляди метри разстояние.

— Скъпа — промълви той, — какво има? Да не си катастрофирала?

— Не — отвърна тя. — Само дето около десетина пъти се разминавах на косъм. За първи път карам в сняг. Колата заживява свой собствен живот.

— Да не би нещо да се е случило в Ню Йорк?

— Нищо особено.

Тя седна рязко и взе чашата в двете си ръце като малко дете, вдигна я към устата си и жадно отпи. За миг, в някакъв проблясък на паметта, като запечатана картина, той видя в задименото кафене Джудит Куинлан, която държеше чашата пред устните си със същия жест.

— Струва ми се, че докато стана на осемдесет години — каза Лесли, — ще започна да обичам уиски. Все пак, чела съм, че се дава на оцелелите корабокрушенци, значи сигурно има живителна сила. Не, нищо особено не се е случило. Вечерях приятно с директорката, после изсвирихме няколко дуета от Шопен и тя започна да ми разправя какъв прекрасен човек бил мъжът, й, сега покойник, колко й липсвал той, каква гордост за училището била Каролайн. Извиняваше се, че нямали редовна програма по атлетика, защото, ако имали, на Каролайн щяла да се удаде възможност да вземе стипендия в колежите из цялата страна, и как очаквала с нетърпение другите, такива вечери, когато ще остана при нея, защото било толкова отегчително да седиш сама, да четеш и да спиш в празно жилище. Не, нищо особено — освен че си представих нещо. Представих си, че съм като нея, вечер седя като кукувица и чета и никак не ми се ляга сама…

— Мъжът ти не е умрял, скъпа — каза нежно Странд. — Макар че трябва да призная, че се опита. — Леко киселата шега не я накара да се усмихне.

— Не, не си умрял — рече Лесли. Гласът й бе глух, уморен, без тембър. — И не мисля, че ще умреш. Но се страхувам, че се отдалечаваме един от друг. Като че ли сме попаднали във водата в различни течения и те бавно ни отнасят далече един от друг. Накрая ти си отиваш и аз оставам като директорката да чакам дали Джими ще се сети да ми се обади по задължение, или Елинор да ми прати телеграма за рождения ден, или да получа изрезка от някой вестник от Аризона, в която пише, че Каролайн е достигнала училищния рекорд в бягането на сто метра. Изведнъж почувствах, че не мога да издържам повече да лежа сама в чуждото легло посред нощ, след като ти си на повече от сто и петдесет километра от мен. Трябваше да се уверя, че мога да те намеря, да те докосна…

— Скъпа — рече Странд, — аз съм тук. И винаги ще бъда тук.

— Знам, че е неразумно — продължи тя със същия апатичен тон, — но и двамата сме толкова объркани тези дни. Имам чувството, че живеем живота на някакви други хора. Не спим заедно, дори не се храним заедно, давим се в море от момчета, сънувам ужасии еротични сънища, други мъже, хилещи се хлапаци… После по пътя към къщи някакъв пиян ме изпревари и вбесен, че не се прибрах достатъчно бързо встрани, ме обсипа с ругатни, после изостана зад мен и се залепи отзад, като пусна дългите си светлини и натискаше клаксона, а аз излязох от магистралата на първия изход, защото се уплаших от него, после се загубих и обикалях из целия Кънетикът по разни тъмни, криви пътчета, пълни със завои, в никоя къща, покрай която минах, не се виждаше светлина, колата се пързаляше в снега и аз едва не се блъснах в едно дърво… Имах налудничавото чувство, че колата иска да ме убие, че е мой враг, и вече се канех да спра, да сляза, да седна край пътя и да премръзна до смърт, когато видях един знак — бях съвсем близо до магистралата, и ето ме сега тук. Поне за останалата част от нощта се чувствам отново в безопасност. — Тя му се усмихна вяло и отпи от чашата си. — Не се притеснявай чак толкова, мили. Сигурна съм, че сутринта ще дойда на себе си. А сега си лягай. Трябва да ставаш след няколко часа. — Тя се наведе към него и го целуна. — Върви. Моля те. Изглеждаш уморен. У дома съм си, на сигурно място и всичко ще изглежда различно на дневна светлина.

Беше твърде уморен, за да спори с нея, остави чашата си, която почти не бе докоснал, дотътри се до стаята си и разтреперан от студ, отново се пъхна под завивките, без да сваля халата си.

По-късно чу или така му се стори, че някъде далече някой свири тихо на пиано.