Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bread Upon The Waters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2011)

Издание:

Ъруин Шоу. Хляб по водите

ДИ „Народна култура“, София, 1987

Редактор: Мария Донева

Коректори: Кристина Илиева, Грета Петрова

История

  1. — Добавяне

4

Събуди го звънът на телефона. Беше полегнал да си подремне с дрехите веднага след разговора с мисис Шилър. Като стана от леглото и тръгна схванат към всекидневната, видя, че вече се е стъмнило. Беше проспал следобеда, потънал в объркани и страшни сънища. Заопипва в тъмното за телефона. Беше Лесли.

— Как си, мили? Как се нещата там?

Звучеше спокойно и нормално.

— Толкова добре, колкото може да се очаква — отвърна той. — Ти как си? Опитах се да ти позвъня сутринта.

— Трябваше да купим някои неща в последния момент преди пътуването. Целия ден бяхме навън. Утре тръгваме от летище „Кенеди“ — Тя замълча. Чу я как си пое дълбоко дъх. — Ако, разбира се, не искаш да се върна в училището.

— Не, скъпа — отвърна той. — Ще се върнеш, когато всичко тук мине.

— Лошо ли е?

— Ами… объркано е.

— Ромеро там ли е? Имам предвид в пансиона.

— В затвора е.

— Това е добре. Поне засега. Не искам да съм отмъстителна, но не бих желала да се разхожда из пансиона в това състояние.

— Съдията определи десет хиляди долара гаранция.

— Това много ли е?

— Да, ако ги нямаш. Ще ти пиша за всичко. Къде ще отседнеш в Париж?

— В „Плаза Атене“. Галерията е направила резервациите. Линда е решила, че ще пътуваме стилно. — Тя се засмя малко нервно. После пак стана сериозна. — Говори ли с Ръсел?

— Не успях да се свържа.

— Мислиш ли, че той ще даде парите?

— Предполагам. Няма начин да не се чувства отговорен.

— Надявам се, че ти не се чувстваш така.

— Чувствам се вцепенен — отвърна той. — Впрочем колко е часът? Заспал съм веднага след обяда. Миналата нощ беше доста уморителна. Сигурно щях да откарам чак до сутринта, ако не се беше обадила.

— Шест и нещо. Извинявай, че те събудих. Мили, сигурен ли си, че не искаш да се кача на колата и да се върна?

— Сигурен съм — отговори той. — Съмнявам се, че ще бъда добра компания през следващите няколко седмици. Остани толкова, колкото искаш.

— Да можех да ти помогна с нещо.

— Като знам, че си вън от тази работа и прекарваш добре, това ще ми помогне повече от всичко.

— Ако говориш така, боя се, че няма да издържа и ще се разплача — рече Лесли. — Ти си най-добрият човек на света, Алън, и всички се възползват от това. Включително и аз. Най-много от всички.

— Глупости — каза рязко Странд. — Как е Линда?

— Цвърчи. Знаеш какво изпитва към Франция. Може би има любовник, скрит в някоя крива уличка.

— Предай й моите поздрави. И приятно прекарване и на двете.

— Какво искаш да ти донеса от Париж?

— Себе си.

Лесли се засмя, тих, сгряващ звук от стотици километри разстояние.

— Знаех си, че това ще кажеш. Затова те попитах. Je t’embrasse[1]. Упражнявам френския си.

— Обичам те. Не го забравяй на нито един език.

— Няма — прошепна Лесли. — Лека нощ.

— Лека нощ, любима.

Странд остави слушалката, успокоен, че всичко е наред, поне при Лесли. Запали лампите, после се върна при телефона и се замисли. Дали да се обади на Хейзън? Той се наведе да вдигне слушалката, но после отпусна ръка. Чувстваше се прекалено уморен, за да отговаря на въпросите, които беше сигурен, че Хейзън ще му зададе. Знаеше, че трябва да отиде в общата всекидневна, да види какво правят момчетата и да отговори и на техните въпроси, но реши да го отложи за сутринта. Ако видеше отново Хиц, имаше чувството, че най-накрая ще го удари.

Чу звъна на камбаната за вечеря и изведнъж се сети, че цял ден не е ял нищо.

Отиде в кухнята и погледна в хладилника. В него нямаше кой знае какво, само малко яйца, пушена сланина и половин кутия мляко. Но трябваше да се задоволи с това. Да вечеря на една маса с момчетата в претъпканата трапезария, би било непоносимо мъчение, което трябваше да бъде избегнато, дори това да означаваше, че ще си легне гладен. А и не беше в състояние да бие път чак до града, където някой от присъстващите в съда сутринта би могъл да го познае. Той пържеше сланината, когато телефонът отново иззвъня. Свали тигана от огъня и се затътри към всекидневната, за да се обади.

— Алън?

Беше Хейзън.

— Да, Ръсел. Как си?

— Току-що се прибрах от Вашингтон и ми казаха, че сутринта си ме търсил.

— Прав ли стоиш, Ръсел?

— Да, прав съм. Защо питаш?

— Защото историята е дълга и заплетена и по-добре да се настаниш удобно, преди да я чуеш.

— Какво се е случило? Изглеждаш разтревожен. Лесли добре ли е?

— Идеално. Тя е при Линда. Реши, че все пак иска да замине за Париж — каза Странд. — Става дума за Ромеро. Седна ли вече?

— Да.

— Тъкмо, се прибирахме от Ню Йорк — бяхме точно пред къщи, когато през вратата притичаха две момчета — започна Странд, — едното гонеше другото. Това, което гонеше, беше Ромеро и имаше нож в ръката си…

— Проклет глупак! — възкликна Хейзън. — Току-виж, го изхвърлили от училище.

— А другото момче беше младият Хиц…

— Боже господи — рече Хейзън. — Надявам се никога повече да не чувам това име до края на живота си…

— Ще го чуваш, Ръсел, ще го чуваш…

— Баща му е дал допълнително някои нови ужасни подробности на Министерството на правосъдието и затова трябваше да ходя до Вашингтон. Но разкажи ми цялата история. Не пропускай нищо.

Когато Странд му съобщи за триста седемдесетте и пет долара, откраднати от кутията на Ромеро в стаята му, Хейзън избухна:

— Триста седемдесет и пет долара! Откъде, по дяволите, е взел триста седемдесет и пет долара?

— Хиц твърди, че е организирал игра на зарове в стаята си няколко вечери седмично, след като се изгасят лампите.

— И ти не си знаел нищо? — попита невярващ Хейзън.

— Абсолютно нищо.

— Какво става в това училище, дявол да го вземе?

— Мисля, че каквото обикновено.

— Давай нататък — процеди ледено Хейзън. Той отново го прекъсна, когато Странд му предаде думите на Ромеро, който имал основание да мисли, че Хиц му е взел парите. — Какво основание? — запита Хейзън.

— Не иска да каже. Било поверително.

— Поверително — изсумтя Хейзън. — Ако аз бях там, нямаше да е чак толкова поверително, бъди сигурен! Дори и пет минути. Имаш ли някакви улики?

Странд се сети за умоляващия, задавен от сълзи глас на мисис Шилър.

— Никакви — отговори.

Не спомена как е намерила писмата. Ако Хейзън има желание, нека да дойде в училището и да се помъчи да сломи мисис Шилър или Ромеро, но няма да получи никаква помощ от него самия.

— Да продължавам ли по-нататък?

— Извинявай — рече Хейзън. — Ще се опитам да не те прекъсвам повече.

След още петнайсет минути Странд стигна до последната сцена в съда и до отказа на Ромеро да даде показания в своя собствена защита.

— Училищният адвокат, някой си мистър Холингсбий, го убеждаваше — продължи Странд. — Но той стоеше като истукан и не желаеше да промени решението си. Каза на съдията, че не признава юрисдикцията на съда.

— Мистър Холингсбий сигурно е страхотен адвокат — подхвърли иронично Хейзън, — щом не е в състояние да разубеди едно осемнайсетгодишно хлапе да не се прави на глупак. Нищо чудно, че не може да се измъкне от това забутано градче. Къде е сега Ромеро?

— В затвора — отвърна Странд. — Гаранцията е десет хиляди долара.

Той чу как в другия край на жицата Хейзън си пое шумно дъх.

— Дяволски много е — рече Хейзън. — Но ако аз бях на мястото на съдията, щях да я определя на двайсет. Това хлапе заслужава да получи най-тежкото наказание дори само за неблагодарността си. Страшно ми е неприятно да ти го кажа, но се боя, че си се отнесъл малко нехайно към дисциплината на момчето или поне е трябвало да гледаш да не се докопа до някакво оръжие.

— Сигурен съм, че си прав — отвърна Странд, без да показва, че е обиден от упрека и от тона, с който му е отправен. — Бил съм нехаен за много неща и несъмнено тепърва ще проявявам нехайство за безброй други. Но май е прекалено да наричаш едно джобно ножче оръжие. Както и да е, това е минало. В момента момчето, което изтръгнахме от неговата среда и доведохме тук…

— С най-добри намерения — обади се високо Хейзън.

— С най-добри намерения — съгласи се Странд. — Но сега той е зад решетките, без да има семейство, към което да се обърне за помощ, и ако някой по-милосърден човек… — той знаеше, че това няма да се хареса на Хейзън, но продължи — който има възможност да събере десет хиляди долара, не дойде да го измъкне, то ще остане там до процеса, а той може да се проведе едва след няколко месеца и тогава…

— Алън, да не би да предлагаш аз да дам парите? — Хейзън беше вече наистина ядосан.

— Не е моя работа да предлагам каквото и да било.

— Мъдро — рече Хейзън, — защото това би означавало, че искаш да постъпя като пълен глупак. Ако ти имаше тези пари, щеше ли да го направиш?

— Да.

Изненада се, че го каза. Сънят беше изличил яда му и единственото, което си спомняше, бе как полицаят отвежда дребния и беззащитен Ромеро по пътеката в съдебната зала.

— В такъв случай по-добре е, че си беден, иначе ще те ограбят до шушка още преди да е изсъхнало мастилото върху разписката ти за дългове. Аз работя в света на бизнеса от двайсет и три годишна възраст и съм разбрал едно нещо: че всеки, който хвърля пари на вятъра, е глупак.

— Ръсел — каза Странд, — не ми е приятно да те моля, но бих искал да ми дадеш тези пари на заем. Разбирам защо смяташ, че не е твоя работа. Ако не беше заради мен, ти никога нямаше и да знаеш дори за съществуването на Ромеро. Ако на някого му е тежко, това съм аз. Яд ме е не по-малко от теб, но въпреки това се чувствам отговорен. Все ще ти върна парите по някакъв начин. Сега можем да пестим повече отпреди, а и родителите на Лесли сигурно ще помогнат малко, пък и Джими има добра работа…

— Като приятел, Алън — рече Хейзън, — ще трябва да ти откажа. Знаеш ли какво ще направи този жалък нещастник, ако го пуснат — просто ще офейка. И никога няма да видиш нито него, нито парите си. И полицията не може да го открие. Ще изчезне в гетото яко дим и поне един милион негови съграждани ще бъдат готови да се закълнат, че никога не са го и познавали дори.

— Все пак ще опитам — каза тихо Странд.

— Не и с моите пари. А надявам се, не и с твоите. Струва ми се, че този разговор продължи достатъчно дълго.

— И аз така мисля, Ръсел. Лека нощ.

Изглежда, Хейзън тръшна слушалката в другия край на жицата.

Едно поне е сигурно, мислеше си Странд, като влезе в кухнята, тази Коледа няма да се ходи в Хамптънс, Той отново сложи пушената сланина на огъня и чукна две яйца в друг тиган. Утре ще помоли мисис Шилър да му напазарува. Не знаеше кога Бабкок ще поиска от него да поеме обичайните си задължения, които включваха вечерята в трапезарията с момчетата, зачислени към неговата маса, но беше сигурен, че не бърза да се върне към установения ред и че няма да го направи доброволно. А независимо какво още можеше да се случи, той все пак трябваше да яде.

След като хапна, все още беше гладен и за миг му хрумна да се качи в стаята на Ролинс и Ромеро и да нападне Ролинсовата кутия с бисквити, но после си помисли, че напоследък имаше достатъчно престъпления, които стигаха за цяла година.

Той четеше във всекидневната, когато на вратата плахо се почука. Отвори и видя на прага Ролинс, облечен със сако и вратовръзка на мускулестия врат, които бяха задължителни за вечерята в училище, условие, което Странд одобряваше напълно, дразнейки се от години от небрежното облекло на сина си. Черното, изваяно атлетическо лице, което винаги изглеждаше прекалено дребно за масивните рамене и мускулестия врат, беше сериозно.

— Не бих искал да ви безпокоя, мистър Странд — каза той с тих глас, — но ако може, да поговорим за малко…

— Влез, влез… — покани го Странд.

Ролинс седна на един стол срещу Странд и подгъна под себе си дългите си мускулести крака.

— Дошъл съм заради Ромеро. — Огромното момче сякаш с мъка изговаряше думите. — Постъпил е глупаво, ако ме беше събудил, аз щях да се заема с тази работа и нямаше да се стигне до нараняване. Познавам Хиц и ако го бях сплашил малко, това щеше да оправи нещата така, че всички да са доволни без никакви ножове. Е, може би нямаше да мине без една-две плесници, но за сбиване не пращат в затвора, нито изключват, нито пък нещо подобно. Но аз познавам Ромеро и той е добър човек, мистър Странд, каквото и да е направил, не заслужава затвор. Ходих да го видя, но ми казаха, че е разрешено само за близки. А аз всъщност съм единственият истински близък човек, който има това момче, като знам какво ми е разправял за майка си и баща си, за сестрите и братята си, те не заслужават дори да им се обадиш по телефона, с удоволствие биха го оставили да изгние, докато остарее и побелее. Вие сте умен човек, мистър Странд, и знаете какво ще направи затворът от момче като Ромеро. Когато излезе, ще остане на улицата до края на живота си и тогава няма да се задоволява само с ножове, като се има предвид къде е живял, а ще носи пистолет на колана си и бог знае каква „трева“ в джоба си и полицаите ще го познават по-добре и от родните си майки… На вас ви е известно не по-зле, отколкото на мен, че затворите не създават граждани, а престъпници. В това момче има твърде добри неща, за да го превърнем в престъпник, мистър Странд…

Той молеше горещо, като говореше бавно и тържествено, с дълбока нотка на отчаяние в гласа.

— Съгласен съм с теб, Ролинс — рече Странд. — Когато се случи, първо се ядосах, страшно се ядосах…

— Той знае колко много сте направили за него, мистър Странд — додаде Ролинс. — Сто пъти ми го е повтарял, макар да ми е известно, че на вас не го е казвал. Той не е от тия, дето обичат да благодарят. Просто противоречи на характера му. Мисля, че сте се досещали.

— Да — отвърна сухо Странд.

— Но въпреки това ви беше благодарен. Много благодарен.

— По доста странен начин го показва.

— Хиц е налетял на бой. Той е над сто килограма. Не казвам, че одобрявам ножовете, но Ромеро… така, както е израснал, и там, където е израснал, и всичко, което е трябвало да прави, за да не го хвърлят от някой покрив или да не бъде намерен мъртъв в реката, той е… ъъ… неговата нравствена система се различава от на другите момчета. Убеден съм, че дълбоко в себе си ще можете да му простите.

— Не е важно дали аз ще му простя, или не, Ролинс — каза кротко Странд. — А дали директорът, катедрата, бащата на Хиц, самият Хиц и най-накрая управителният съвет на настоятелите ще му простят.

— Ех, да му се не види — възкликна Ролинс, — естествено, веднага изваждат тежката артилерия, щом някой такъв като него загази.

— Боя се, че точно това се очаква. Аз почти нищо не мога да направя.

— Чух, че са определили гаранцията на десет хиляди долара.

Странд кимна.

— Добре са го подредили, нали? — Ролинс поклати глава.

— Съдията беше възрастен човек. — Странд не знаеше защо каза това.

— Едно нещо е трябвало да научи — да стои настрана от съда на белите.

За пръв път Ролинс даде израз на горчивината си.

— Според мен в случая това не би имало никакво значение.

— Вие така си мислите. — Устните на Ролинс се изкривиха в насмешка. — Ние с него не четем същите книги като вие.

Странд забеляза, че той бе започнал да се изразява все по-неправилно, като че ли напрежението в момента беше изличило образованието му и извадило на повърхността един по-примитивен начин на говорене.

— Както вече казах, бих искал да помогна, но… — Странд вдигна рамене.

— Разбирам — рече бързо Ролинс. — Няма начин да ви се намират десет хиляди долара подръка.

Странд се въздържа да не се усмихне на предположението на Ролинс, че всички учители са бедни.

— Да, наистина нямам.

— Мислех си… дали мистър Хейзън… — подхвърли Ролинс и погледна из косо Странд, като произнесе пробно името — изглежда симпатичен човек, доколкото съм го виждал, а и това, което е казвал Ромеро. Пък с този голям мерцедес, шофьор и така нататък…

— Ролинс — прекъсна го Странд, като си мислеше, че в момента, независимо как иначе би нарекъл Ръсел Хейзън, едва ли би употребил думата „симпатичен“, — ако Ромеро сподели с теб, че храни някакви надежди в тази насока, кажи му да си ги избие от главата.

Ролинс се намръщи и бръчките по челото му се задълбочиха.

— Искате да кажете, че сте го обсъждали с мистър Хейзън и той ви е отказал.

— Точно така.

— Е, тогава… — Ролинс стана — няма смисъл да говорим повече. Трябва да потърсим някъде другаде. — Той закрачи напред-назад, старите дъски се разскърцаха под тежестта му. — Ще имате ли нещо против да отсъствам утре? Във вторник програмата ни е лека, а аз съм добре по всички предмети. Щеше да е друго, ако футболният сезон още не беше свършил. Треньорът не те освобождава от тренировка дори да имаш жестока пневмония или четирийсет градуса температура. С уроците е по-различно… — Той се ухили и изведнъж започна да изглежда с пет години по-млад, отколкото когато влезе в стаята. — Аз не съм от тези, без които не може в клас.

— Мога ли да знам какво очакваш да направиш за един ден?

Изражението на Ролинс се промени. Лицето му стана непроницаемо.

— Мисля да прескоча до родния си град Уотърбъри и да се позавъртя наоколо. Познавам някои хора, които имат опит в подобни неща.

— Не искам да се забъркваш в нови каши — рече Странд. — И без това доста си загазил — нали се разбра, че игрите на зарове са ставали и в твоята стая.

— Мистър Странд, все едно бълха ме е ухапала — отвърна Ролинс. — В това училище се играе на зарове още от деня на откриването му. Най-много да ме пратят в кухнята да мия чиниите една седмица, а може и нищо да не ми направят. Да разчитам ли за утре?

— Ще кажа на директора, че съм те пуснал.

Ролинс му подаде ръка и Странд я стисна.

— Мистър Странд, това място има нужда от повече хора като вас, честна дума. Не съм го казвал на никой учител досега, но във вашите часове ми е приятно и би било чиста лъжа да твърдя, че не научавам в тях нещо, което смятам, че е много важно за мен. Много по-важно от посрещането и отнемането на топката, можете да предадете на треньора, че това са мои думи.

— Ще го кажа на училищното настоятелство следващия път, когато решат да ме повишат.

— Непременно — додаде Ролинс. — Предайте им, че Ролинс е казал така. А ако видите Ромеро, предайте му, че има приятели. Сега по-добре да ви оставя. И без това ви отнех достатъчно време. И не се безпокойте, докато вие сте тук, в този пансион няма да се играе повече, на зарове.

Странд го изпрати до вратата, искаше му се да каже нещо повече на момчето, нещо окуражаващо, някоя дума, с която да му даде да разбере, че се възхищава от неговата честност, но почувства, че така ще смути Ролине, затова си замълча и затвори вратата след него.

 

 

На другата сутрин след късната закуска, приготвена от мисис Шилър, която имаше още по-скръбен вид от предишния ден, Странд чу, че телефонът звъни.

Беше Бабкок.

— Чете ли вестника?

— Не.

— Чудесно. Не го чети.

— Толкова ли е лош?

— Информационната рубрика е ужасна, а уводната статия е още по-лоша. Главният редактор на вестника винаги ни е имал зъб. — Гласът на Бабкок зазвуча с провинциален носов акцент: — „Мързеливите издънки на богатите върху отживяла времето си територия от ценна за града земя, разглезени от ниските такси, насърчават пороците на една избрана група изпуснати деца, пренебрегвайки законите и враждебно настроени към трудолюбивите съзнателни гражданя, които съставляват населението на нашия град, опасен пример за нашите гимназиални ученици“ и прочие, и прочие. — Той отново премина към обичайния си тих говор. — Поместили са снимката на Ромеро на първа страница, как един полицай го вкарва в полицейската кола след призоваването му в съда заедно с адвоката му, който е в училищната ведомост, както услужливо съобщава надписът под нея. На снимката прилича на убиец от мафията или поне на тия, дето ги дават по филмите. А към нея има друга, където сме показани ние на излизане от съдебната зала. Кой знае защо, изглежда, като че ли се усмихваме. Спомняш ли си да си се усмихвал?

— Не.

— Видя ли някакви фоторепортери пред съда?

— Не.

— Сигурно са използвали телеобектив. Чудото на съвременната фотография. — Бабкок се изсмя. — Обадих се във вестника и казах на главния редактор, че Ромеро вече е изключен от училището, но с това като че ли ги настървих още повече. В статията обещават, че ще следят отблизо делото. На закуска всички учители и ученици имаха по един брой от вестника. Знаят абсолютно всичко за Ромеро. Репортерът е разпитал Хиц — явно надълго и нашироко. Разбрал е, че Ромеро е тук със стипендия. Безплатно обслужване на престъпници, така го наричат. Заблуденият сантиментализъм на нюйоркските мекушавци, които пренасят своите проблеми в невинната, старомодна провинция. Не споменават Хейзън, но твоето име е изписано правилно. Като последно допълнение към славата ти споменават, че прекарваш лятото в Истхамптън, лоно на богатството и разгула. Сигурно редакторът на вестника е завършил журналистика в някой задочен институт в Холивуд. Съобщиха го и в сутрешните новини по Хартфордската[2] телевизия. Е, там ни показаха в малко по-добра светлина, но не чак в такава, че родителите да се втурнат да записват децата си в Дънбъри. Да си призная, понякога съжалявам за напредъка в развитието на нашата съобщителна система.

Странд си го представи как седи зад бюрото и се мъчи с лулата си, без да се сети да я запали, и побутва нагоре-надолу очилата си с разсеян вид.

— Впрочем — рече Бабкок — говори ли с Хейзън?

— Снощи.

— И той какво каза?

— Ромеро ще се оправя сам.

— Няма ли да плати?

— Нито цент.

Бабкок въздъхна.

— Ах, горкото заблудено момче. И още нещо — От ФБР в Ню Хейвън се обадиха по телефона. Казаха, че искат да говорят с теб. Едва ли е за Ромеро. Независимо какво е направил, той не е извършил федерално престъпление. Имаш ли представа защо искат да те видят?

— Не, докато не чуя какво искат да ми кажат.

В другия край на жицата настъпи особено мълчание. След това Бабкок се обади:

— Е, ще трябва да го преживеем. Ако можеш, Алън, смятам, че няма да е зле да продължиш часовете си и да започнеш пак да идваш в столовата. Затвориш ли се, ще излезе, че имаш да криеш нещо.

— Разбирам какво искате да кажете.

— Ако ми позволиш, бих ти предложил да, избягваш да отговаряш много-много на разни въпроси. Може би най-разумно ще бъде да казваш, че според теб по някаква щастлива случайност си пристигнал точно в решителния момент, като по този начин си предотвратил да не стане, нещо по-сериозно от един незначителен инцидент. Колкото по-малко говориш за вина и невинност, ако ми позволиш да те посъветвам, толкова по-добре за всички. На твое място ще гледам да не гадая дали Хиц е взел парите, или не.

— Естествено. И без това не мога да разбера. Днес ще дойда на обяд и ще си взема часовете следобед.

— Много хубаво ще направиш — рече Бабкок с облекчение. — Знаех си, че мога да разчитам на теб. А ако те потърсят някакви журналисти, ще ти бъда благодарен, ако им отговориш: „Нямам какво да кажа.“

— Не съм имал намерение да държа речи.

— Извини ме, че проявявам прекалено безпокойство — рече Бабкок, — но в главата ми е такава каша. Сигурно ще се радваш да чуеш, че Хиц няма да бъде на обяд, нито в час. Баща му се обади снощи и каза, че иска да изпратим сина му с първия самолет за Вашингтон. За да го видел истински лекар. Натоварихме го още преди закуска.

— И на това съм благодарен.

— Значи ще се видим на обяд?

— Да, на обяд — отвърна Странд и затвори телефона.

 

 

Бележката му бе предадена по средата на последния час от секретарката на Бабкок. Двама господа чакали да се срещнат с мистър Странд в кабинета на директора. Ще бъде ли така добър да отиде там веднага след часа? Странд пъхна бележката в джоба и продължи урока за експанзионистичната политика на президента Теодор Рузвелт[3].

Нито обядът, нито следобедните часове бяха толкова лоши, колкото се опасяваше. Момчетата го гледаха с любопитство, а учителите, които срещаше, измърморваха, че съжаляват за случилото се. Странд беше сигурен, че са били предупредени да не говорят за инцидента и да не безпокоят мистър Странд. Ако не друго, Странд чувстваше поне някаква скрита симпатия към тях. Макар Ромеро несъмнено да бе обект на презрение от определена клика в училището, знаеше, че Хиц никой не го обича. Футболният треньор Джонсън дори пошепна на Странд, като минаваше покрай него на двора: „Жалко, че Ромеро не е успял да го ръгне малко по-дълбоко.“

Когато в четири часа урокът свърши, Странд тръгна бавно през безлюдния, пожълтял двор, където студеният ноемврийски вятър подмяташе във въздуха последните изсъхнали листа. Двама господа, помисли си той. ФБР сигурно разполага с голям брой хора, щом изпраща двама въоръжени свои представители да разпитат един петдесетгодишен учител по история, който не е получавал през живота си дори глоба за паркиране.

— Вътре са при мистър Бабкок — каза секретарката, когато той пристигна пред кабинета. — Влизайте направо, мистър Странд.

И тримата станаха да го поздравят, когато се появи на вратата. Хората от ФБР бяха доста млади, единият — рус, другият — тъмен, прилично подстригани, облечени като за пътуване и невзрачни на вид. Предположи, че са млади адвокати, които са се отчаяли, че някога ще успеят в частната практика, и навярно също обичат да носят оръжие. Бабкок измърмори имената им, които Странд не можа да долови, а ченгетата се ръкуваха важно с него.

— С тези господа — каза Бабкок, след като двамата седнаха срещу Странд — обсъждахме увеличаването на престъпността сред малолетните. — Говореше нервно. — Изглежда, през последните години ФБР е открило, че все по-голям брой малолетни или поне младежи под осемнайсет години са замесени в жестоки престъпления, които надхвърлят границите на много щатове и затова спадат към тяхната компетенция.

— Четохме вестниците тази сутрин — каза русият младеж с усмивка, която Странд прие като успокояваща — и знаем за случая Ромеро. Разбира се — отново студената толерантна усмивка, — това едва ли може да бъде окачествено като престъпление от голям мащаб или от национално значение. Ние просто отговаряхме на някои въпроси на директора, докато ви чакахме да се освободите. Тук сме по друга работа.

И двамата погледнаха Бабкок, като че бяха еднакви кукли на еднакви конци.

Бабкок стана от бюрото си.

— Моля да ме извините, господа — рече той, поглеждайки часовника, си, — но имам заседание в катедрата по естествени науки, пък и без това съм закъснял. Ще кажа на секретарката си никой да не ви безпокои.

— Благодаря ви, сър — обади се русият.

Бабкок излезе, тъмнокосият агент извади кутия с цигари и ги предложи на Странд.

— Благодаря, не пуша.

— Ще ви пречи ли, ако запуша?

— Моля.

Тъмнокосият запали.

— Моля ви още от самото начало да бъдете спокоен — започна русият агент. — Необходима ни е малка информация, която вие може да сте, а може и да не сте в състояние да ни дадете. Разбрахме, че познавате мистър Ръсел Хейзън.

— Да, той е мой приятел.

— От време на време ходите в къщата му в Истхамптън, а понякога се виждате и в Ню Йорк, така ли?

— Точно така.

— Той е идвал да ви види третата събота през септември с жена ви, дъщеря ви и един от секретарите си?

— Да, дойде да гледа един футболен мач.

— И обядвахте заедно в училищната трапезария?

— Аз седях на масата с момчетата си, а той седя на масата за гости.

— С мисис Странд и дъщеря ви?

— Да.

— Те от двете му страни ли седяха?

— Не си спомням.

— На мача вие бяхте до него, като отидохте там заедно с дъщеря си, така ли?

— Да.

ФБР сигурно специално обучава агентите си как да задават безсмислени въпроси, рече си Странд, но скри раздразнението си от двамата мъже.

Сега тъмнокосият агент продължи с въпросите. Ако затвореше очи, Странд нямаше да може да различи гласовете им.

— Видяхте ли го да разговаря с един господин на име Хиц от Вашингтон?

— Да.

— Къде?

— На масата за гости.

— Познавате ли мистър Хиц?

— Едва, по-късно се запознах с него. Синът му, както знаете, е в моя пансион и бащата дойде за малко при мен след мача и ми се представи, като попита как върви момчето.

— Чухте ли нещо от разговора на мистър Хейзън и мистър Хиц на обяд?

— Те бяха на двайсетина метра от мен, а освен това в трапезарията беше доста шумно. — Сега вече показа, че е ядосан. — Какво можех да чуя?

— Но мисис Странд е могла да чуе евентуално за какво са разговаряли?

— Евентуално, да.

— Мисис Странд тук ли е? — Русият отново пое инициативата.

— Тя е в Европа.

— Може ли да ви попитам какво прави в Европа?

— Контрабандира наркотици. — Странд веднага съжали, че се е пошегувал, като видя изражението на лицата им. — Извинявайте. Държах се несериозно. Не съм свикнал е полицейски разпити. На почивка е.

— Кога ще се върне? — Тонът на русия не се промени.

— След две-три седмици. Не знам точно.

— Това навик ли й е да си взема две-три седмици отпуска по средата на срока и да зарязва часовете си?

— За първи път се случва.

Странд реши да се сдържа.

— Не излизат ли скъпо такива екскурзии?

— Да, ужасно.

— Имате ли някакви допълнителни доходи?

— Малка пенсия от нюйоркската училищна система. Нужно ли е да отговарям на такива въпроси?

— Днес не — отговори русият. — Може би по-късно. Под клетва. Жена ви има ли някакви други доходи, освен онова, което получава в Дънбъри?

— Дава уроци по пиано веднъж седмично в града. Понякога родителите й изпращат малки суми като подарък.

— Малки ли? Колко малки?

— Ами малки. — Изведнъж той реши да им се опъне. — Много малки.

— Бихте ли назовали някаква цифра?

— Не.

— А от мистър Хейзън получава ли подаръци?

— Той й даде една кола на заем. Фолксваген комби, модел 1972 година, с който да ходи до Ню Йорк и обратно и да пазарува тук в градчето.

— И нищо друго?

— Нищо.

— Да не би мистър Хейзън да финансира тази екскурзия в Европа?

— Не.

— Вие ли давате парите? — намеси се изведнъж другият агент, като че ли внезапно бе съзрял някакъв проблясък в тъмнината.

— Не.

— Кой тогава?

— Когато се върне, можете сами да я попитате.

— Бихте ли били така добър да ни кажете къде е отседнала в Европа? Имаме агенти, които ще й спестят бързото завръщане вкъщи, за да разговаря с нас.

— Нямам намерение да й развалям почивката за нещо, което изобщо не я засяга. Казах ви, че е в Европа. Повече нищо няма да научите.

Двамата агенти се спогледаха, като че ли бяха спечелили една точка и се поздравяваха взаимно.

— Нека се върнем малко назад, мистър Странд — продължи спокойно русият. — Вероятно на обяда мисис Странд е седяла до мистър Хейзън. После всички сте вечеряли заедно в „Червеният покрив“. Така ли е?

— Да.

— Мистър Хиц беше ли с вас?

— Не.

— Можете ли да кажете със сигурност, че не сте чули мистър Хейзън и мистър Хиц да говорят, за някаква сделка, докато сте били с него този ден?

— Да.

— Допускате ли, че мисис Странд или дъщеря ви са чули нещо от този род или пък самият мистър Хейзън може да им е споменал за подобен разговор?

— И за това ще трябва да попитате мисис Странд. Или дъщеря ми. Може би, ако ми обясните за какво е цялата тази работа, ще мога да ви бъда по-полезен.

— Ако си купите „Ню Йорк Таймс“ утре сутринта — русият се усмихна предварително на това, което се канеше да каже, — предполагам, че все пак стига до този отдалечен културен център.

— В библиотеката всеки ден получаваме по три броя.

— Прочетете го и някои неща ще ви се изяснят. — Той понечи да стане, после пак седна. — Още един въпрос. Според вас възможно ли е по някакъв начин момчето на Хиц да е било намушкано от протежето на Хейзън във връзка с предполагаемите разговори от престъпен характер между мистър Хейзън и мистър Хиц старши?

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал от години — възрази сърдито Странд.

— Имам указание да задавам тъпи въпроси, мистър Странд — каза спокойно русият. — За това ни плащат.

Първо стана той, а след него и тъмнокосият агент.

— Благодаря за времето, което ни отделихте. И прочетете вестник „Таймс“ утре сутринта — добави русият агент на излизане.

Макар в кабинета на директора да не беше топло, Странд бе плувнал в пот.

Вратата се отвори и влезе Бабкок. Имаше вид на стара разтревожена маймуна. Преподавателите, помисли си Странд без всякаква връзка, общо взето, не са особено привлекателен народ.

— За какво беше цялата работа? — попита Бабкок.

— Мога да ви кажа само това, което съобщиха и на мен — отговори Странд, премълчавайки част от истината заради Хейзън. — Казаха ми да прочета „Ню Йорк Таймс“ утре и ще разбера.

— От ФБР вече са идвали тук един път — рече угрижен Бабкок. — Доста отдавна, по време на войната във Виетнам. Идваха да проверят дали един от нашите млади преподаватели, който беше подписал някаква петиция, не е комунист. Бяха много неприятни.

— Тези господа бяха изключително приятни — рече Странд. — Следващия път, когато дойдат, може и да не бъдат. Благодаря, че ми предоставихте кабинета си.

Като прекосяваше бързо двора, вдигна яката на палтото си, за да се предпази от студа. От североизток духаше пронизващ вятър, навяващ сняг, примесен с дъжд, и голите клони на дърветата в двора потреперваха от полярните му пристъпи.

Камбаните от църковната кула удариха шест часа. В този момент Лесли беше в колата и приближаваше летището, за да се качи на самолета за Франция. Той спря и прошепна кратка молитва за безопасността на всички самолети, летящи тази вечер в зимната буря.

После закрачи бързо към „Молсън Резидънс“, за да измие с един душ прахта през деня, да се облече и да се приготви за вечеря.

Бележки

[1] Je t’embrasse — Целувам те (фр.). — Б.пр.

[2] Хартфорд — столица на щата Кънетикът. — Б.пр.

[3] Теодор Рузвелт (1858–1919) — 26-и президент на САЩ (1904–1909:). — Б.пр.