Ъруин Шоу
Хляб по водите (20)

7

Доктор Принз не изглеждаше по-сериозен от обикновено, когато седна на бюрото си след кардиограмата, измерването на кръвното налягане, рентгеновите снимки и стрес теста. Странд прие това за добър признак.

— Е, докторе? — попита той.

— Всичко е много добре — отвърна Принз, — доколкото може да се каже. Кръвното налягане е все още малко високо, ама не е страшно. Но… — Той млъкна.

— Но какво?

— Не ми харесва видът ти. Цветът на лицето ти, нещо в очите ти. Ако не те бях видял, ако бях от онези големи специалисти, които никога не преглеждат пациентите си, а съдят само по рентгеновите снимки и резултатите от изследванията, бих казал, че за човек на твоята възраст, който е прекарал тежък инфаркт, си в удивително добра форма. Но аз не съм голям специалист. Аз съм един жалък, стар лекар по обща медицина, а ти си мой приятел и съм те виждал в по-добри времена.

Странд се засмя.

— И аз съм те виждал в по-добри времена — рече той.

— Не се съмнявам. Само че не ти трябва да се занимаваш с мен, а аз с теб. По изследванията не личи, но ми се струва, че напоследък спиш лошо…

— Правилно ти се струва — отвърна Странд.

— И си под някакво нервно напрежение — Доктор Принз го изгледа проницателно, сякаш да го подтикне към внезапно самопризнание.

— Малко — призна Странд.

— Не искам да приличам на ония шарлатани, които предписват успокоително всеки път, когато някоя светска дама се впрегне, защото не е била поканена на прием — каза Принз, — но мисля, че една слаба доза либриум, два-три пъти дневно може да ти подейства добре. Една година край морето ще ти бъде от още по-голяма полза, но предполагам, че едва ли ще се уреди.

— Да, едва ли — рече сухо Странд.

Принз драсна нещо на един кочан с рецепти и бутна листчето на бюрото пред себе си.

— Изпълни я и виж дали ще ти помогне. Имам чувството, че е преумора. Може да е умствена, а може и да е нещо друго. Следващия път, когато дойдеш, ще вземем да направим изследвания на щитовидната жлеза. Между нея и малкия мозък понякога съществува странен заговор. Е… — въздъхна той — тази събота няма чудеса.

— Още нещо — рече Странд с чувство на неудобство. — А по въпроса за секса?

Принз го изгледа косо и за пръв път зад очилата му проблесна истинско съчувствие, примесено може би с шеговитост.

— Няма предписания — отговори той. — Може да те убие, а може и да те накара да се почувстваш като двайсетгодишен спортист. Предай на Лесли, че ми липсва нейното сутрешно трио.

— Благодаря ти за всичко. — Странд стана, Принз също се изправи и го изпрати до външната врата на приемната си. — Между другото, как е твоят приятел Хейзън?

— Държи се дружелюбно. — Доктор Принз сигурно е бил твърде зает през месеца, за да може да прочете „Ню Йорк Таймс“. — Управлява страната както винаги.

Принз кимна.

— Никак не бих искал да ми бъде редовен пациент. Той е от хората, които, ако им кажеш, че имат някаква болест, следващия път, като ги видиш, ще са изчели всичката литература по въпроса и ще ти изнесат цяла лекция защо страдат от нея, или защо не страдат и защо твоят начин на лечение е остарял с петдесет години. После ще те накарат да извикаш двайсет специалисти от „Джонс Хопкинс“^[1], Калифорния и Тексас за консултация. Все пак… — засмя се той — богатите живеят по-дълго от нас. Пази си здравето, Алън! — После отвори вратата на Странд. — Бъди умерен във всичко. Това е рецептата на Принз за дълъг и сравнително щастлив живот.

Странд тръгна към центъра по Сентръл Парк Уест, хванал в ръка малката си чанта с багажа, защото бе напуснал хотела. Денят беше мек, дърветата в парка чертаеха дантелени фигурки от сенки по кафявата трева на слабата слънчева светлина. Усети необикновен прилив на свобода. Нямаше никакви задължения, освен да доживее до първия си час в понеделник, и той се разхождаше из своя любим роден град в приятно време, сред деца, освободени от класните стаи, застаряващи колоездачи в ярки дрехи на път за парка и мили двойки с ведри празнични лица, тръгнали на обяд, без да бързат. Получил бе медицинско свидетелство без особености или поне условно такова. Можеше да се нарече игра с равен резултат между него и смъртта. По-късно сигурно щеше да има продължение, но обедният Ню Йорк край големия парк беше твърде приятен в слънчевата светлина, за да мисли за това. Зарадва се и на една група много сериозни деца на коне, заради които трябваше да спре, за да им направи път да пресекат улицата към ездитните алеи от другата страна.

Мина покрай мястото, където живееше Джудит Куинлан, и се запита дали е в ателието си в този момент и какво ли може да прави. Мие си косата, слуша музика или се приготвя за дневно представление? Най-накрая прочете писмото й, което му беше изпратила, когато той излезе от болницата. „Моля те, оздравявай по-бързо — пишеше тя — и ако имаш нужда от нещо, ако искаш някакви книги или клюки за училището, или някой приятел да ти почете, моля те, обади ми се.“

Той не отговори на писмото й и сега почувства угризение. В един момент едва не спря, за да свие по нейната улица и да позвъни на вратата й. Но щом щеше да върви пеша чак до „Сарди“ и да стигне там до един часа за срещата със Соломон, нямаше да има време за Джудит Куинлан. Като си мислеше за нея, той усети, че му липсва припкането й до него, за да вървят в крак след училище, липсва му и кафето, което пиеха заедно в кафенетата на път за вкъщи, и като никога едва не се изчерви при спомена за единствения случай, когато се качи у тях, тя го почерпи с уиски, разкопча ризата му и постави ръка на гърдите му. Това тръпнещо чувство го накара да се усмихне и младата жена, която вървеше насреща му, се усмихна мило в отговор. Той галантно докосна с пръсти шапката си. Усмивката й стана по-широка при този жест и той продължи да върви с още по-бодра стъпка, макар че, като наближи ресторанта, където щеше да се срещне със Соломон, съжали за уговорката им. Този ден въобще не му се приказваше за сина му.

 

 

По време на обяда Соломон не спомена за Джими. Попита за Лесли и Каролайн, за Елинор и нейния съпруг, осведоми се включително и за здравето на Странд, като му разправи за някакъв свой приятел на шейсет години, който прекарал по-тежък инфаркт дори от Странд и сега играел по три сета тенис на ден. В отговор на въпроса на Странд за тена му Соломон обясни, че току-що се бил върнал от Калифорния, където изкарал една седмица, като лежал на слънце край басейна в хотел „Бевърли Хилс“ и чакал някакъв рок певец да се реши да сключи договор. Накрая договорът се провалил, но тенът оправдал пътуването. Когато заговори сериозно, беше за Хейзън. Без съмнение Соломон не бе по-малко зает от доктор Принз, но намираше време да чете вестниците. Обадил се на Хейзън да го пита дали може да му помогне с нещо — той също познавал много хора във Вашингтон, но Хейзън го уверил, че всичко вече отшумявало и нямало причини за безпокойство.

— Не съм толкова сигурен — рече Соломон на Странд. — Един мой приятел работи в бюрото на Юнайтед Прес Интърнашънъл във Вашингтон и ми каза, че нещо се готви, но още не знае точно какво. Безпокоя се за Ръсел. Удрят го по най-слабото му място, единственото, с което най-много се гордее — репутацията му. За всичко, дето е видял и постигнал през живота си, никога не е трябвало да воюва, така че може да сгреши и да влезе в някоя клопка. Опитах се да му предложа да отиде при един адвокат, който ме е измъквал, мен и мои приятели, от разни мътни дела — като неговото, — обвинения в плагиатство, съмнения за нарушаване на договори, за клевета, устна или писмена, раздути ведомости, неверни данъчни декларации за доход, двойно счетоводство, изнудване, подкупване на профсъюзни ръководители. Неизбежната, така да се каже, „подплата“ на закона, която върти колелото на бизнеса. Но когато му споменах името на човека, той само изсумтя и каза, че нямало да си цапа ръцете с такъв мошеник. — Соломон поклати тъжно глава. — Някоя сутрин може да се събуди и да разбере, че с него е свършено, ако не в съда, то на първа страница на „Ню Йорк Ивнинг Поуст“, дори в действителност да не е извършил нищо противозаконно.

— Мислиш ли, че е извършил нещо противозаконно? — попита Странд.

Соломон му се усмихна като на доверчиво дете.

— Алън — рече той, — ти си специалист по история. Имало ли е някога властен, амбициозен човек, който да не е… ъъ… прескачал рамките на закона тук-таме, било от гордост, чувство за справедливост, убеждение, нетърпимост към бюрокрацията или желание да получи признание и какво ли не още? На шега жена ми нарича моето предприятие „Рудниците на цар Соломон“^[2]. Да не би да мислиш, че съм стигнал до това положение, като съм следвал закона буква по буква?

— Значи ти казваш, че според теб Хейзън се е поставил в такова положение, в което Министерството на правосъдието има основание да го преследва, така ли?

— Казвам, че не е изключено — отговори сериозно Соломон. — Ако успееш да убедиш Ръсел да послуша съвета ми за адвоката, когото му препоръчах, ще му направиш голяма услуга.

— Той ме смята за разсеян професор, който има толкова ум, колкото някоя библиотекарка стара мома. Мислиш ли, че ще ме послуша?

Соломон се засмя.

— Не.

Вече пиеха кафето си и Странд забеляза, че настроението на Соломон рязко се е променило и той гледаше замислен, сякаш се колебаеше за нещо.

— Честно казано, Алън — рече Соломон, — не те поканих на обяд, за да си приказваме за Ръсел Хейзън Говори ли с Джими?

Ето на, помисли си Странд и се стегна.

— Да — отвърна той, — снощи.

— Каза ли ти, че ме напуска?

— Да.

— А обясни ли ти защо?

— Да. — Странд се помъчи да изглежда неутрален. — Главното сякаш е, че иска да оправи положението си. — Знаеше, че без да ще, се опитва да защити сина си.

— Да оправи положението си — повтори замислено Соломон. — Предполагам, че може и така да се нарече. Временно.

— Доста странна жена, меко казано — рече Странд. — Имам чувството, че го е хипнотизирала.

— Боя се, че е тъкмо обратното, Алън. Тя е хипнотизираната. Разбира се, до голяма степен сексът има вина за това. Почти всеки мъж, който се е приближавал до нея, я е зарязвал, а Джими прави страхотни демонстрации, че е влюбен в нея.

— Демонстрации ли?

— Алън — рече търпеливо Соломон, — нали видя жената? Ти би ли се влюбил в нея?

— Аз не съм на деветнайсет години — отговори Странд със съзнанието, че това е най-слабият аргумент.

— Цялата идея е на Джими — продължи Соломон. — Така ми каза. Преди един месец дойде при мен и ми направи следното предложение: техен собствен почерк, дял от печалбата, ненамеса от моя страна при подбора на материала, те да диктуват датите, придружаващите състави, въобще цялото проклето нещо. Доста добре за деветнайсетгодишно момче, което взех като чирак само преди няколко месеца, за да угодя на един приятел. Заяви, че ми дава един месец срок до датата, когато изтича договорът й, за да обмисля предложението му. Ако откажа, щял да ми я отнеме. Тя не носи най-много пари, но отговорих „не“. Аз самият може и да изнудвам по малко от време на време — Соломон се усмихна уморено, — но не се поддавам на изнудване. Казах му, че е уволнен, но Дайър изпадна в такава истерия — тъкмо беше стигнала до средата на едни записи, които щяха да продължат най-малко още три седмици дори при нормални условия, — че трябваше да оставя Джими един месец допълнително. Но сега вече е освободен. Просто исках да бъда сигурен, че знаеш причината.

— Благодаря — рече унило Странд.

— Надявам се, че това няма да засегне приятелството ни.

— Няма — отвърна Странд, макар да съзнаваше, че не е така.

— Музикалният бизнес е груб занаят — добави Соломон. — Понякога направо зверски. Но хората, особено младите, мислят, че могат да бъдат напълно самостоятелни, да прегазят всекиго, да не зачитат никакви норми. Много грешат. Боя се, че твоят Джими не е достатъчно силен, а и никога няма да бъде, за да си създава врагове толкова отрано. Той ще изживее своя кратък миг на триумф, Алън, но после ще започне да пропада надолу й вече няма да може да спре. Никак не се радвам от това. Напротив, дори ми е мъчно, като знам, че предсказанието ми ще се сбъдне. Тая жена е потенциална заплаха, бомба, готова да избухне всеки момент. Гласът й отслабва и тя го знае. Има нужда от защита, а Джими не би могъл да опази и собствената си майка да не се измокри в дъжда. Тя е отчаяна, страда от маниакална депресия и някоя вечер, когато я освиркат на сцената или когато телефонът й престане да звъни и тя е на път да направи един от поредните си опити за самоубийство, ще се появи нов млад гений. Ако успееш да вразумиш Джими, ще го взема отново. След време мога да го превърна от новак в професионалист. И не за мен, а за самия него. Нали ми вярваш, Алън? — Соломон го погледна втренчено над масата. — Нали?

— Вярвам ти — отговори Странд. — Снощи му заявих, че постъпката му е противна — нямам навик да си служа със силни думи, както знаеш, а това беше доста силно за мен. Казах му, че се срамувам от него, станах от масата и го оставих сам. Съзнавам обаче, че нищо не мога да направя. Или се е променил през последните няколко месеца, или винаги си е бил такъв, но аз не съм го забелязвал. Каквото и да е, той е поел по свой път. — Спомни си какво спомена Джими за благодарността. „Все едно да пъхнеш нож в ръцете на някого и да му даваш уроци как да ти пререже гърлото.“ — Синът ми е излязъл вече от моя живот — рече меко той на загорелия, разумен, прощаващ човек, който седеше на масата срещу него. — Мога само да му махна за довиждане. Съжалявам.

Соломон се протегна и докосна ръката му.

— Знаеш ли от какво имаме нужда? — промълви той. — От коняк. От най-хубавия коняк в заведението.

Пиха по един коняк и Соломон му каза, че има среща с някакъв композитор в службата си.

— Той е малко смахнат — поясни Соломон. — Идва в службата само в събота следобед. Това бил щастливият му ден. Изпуснах две пътувания до Палм Спрингс и един уикенд на ски заради това говедо. Искаш ли да влезеш в музикалния бизнес, Алън? — Той се усмихна.

— Не, благодаря — отговори Странд и го проследи с очи, докато се придвижваше през ресторанта към вратата — съвършен образ на успеха и завидното благополучие, махайки сърдечно с папски жест за благословия на приятелите по масите, край които минаваше.

 

 

Стоеше на Гранд Сентръл Стейшън и чакаше влака за Кънетикът в 3,21 часа. Една млада двойка — високо момче и хубаво, много по-малко от него момиче се целуваха за сбогом, сякаш този, който пътуваше, щеше да отсъства дълго време. Странд се беше загледал в тях развеселен, но и леко смутен от публичната еротика на прегръдката им. По пътя от ресторанта през града той си мислеше за Джими, впуснал се в бог знае какво приключение, подтикнат от секса, за Каролайн, тази невероятна рушителка на семейства, тази мъчителка на мъжете около себе си, ако трябваше да се вярва на жената на учителя по биология, която така и бе останала анонимна, за Елинор, забутана в някакво малко градче в Джорджия, защото, както сама беше казала, не можела да живее без единствения мъж, когото си е избрала и който я е избрал. Перспективата да прекара сам останалото време от уикенда в опустялото ветровито училище му се стори по-мрачна от всякога. Градът бе отприщил у него стари жизнени сокове. За първи път се почувства обиден от отсъствието на Лесли. На седмото небе, спомни си, че пишеше в писмото й. И той щеше да бъде на седмото небе, ако беше в Париж. Обърна гръб на младежите, които още стояха здраво прегърнати, и отиде в единия край на гарата, където имаше цяла редица телефонни автомати. Потърси номера в телефонния указател на Манхатън, поколеба се, после пусна една монета от десет цента в процепа и завъртя шайбата. Изчака да звънне десет пъти. Никой не отговаряше. Джудит Куинлан не си беше вкъщи. Окачи слушалката, извади монетата си и тръгна бързо към вратата на перона, която вече бе отворена. Качи се в последния вагон точно преди влакът да потегли от гарата. Като се оглеждаше за свободно място, видя малкото момиче, което целуваше момчето на перона. То плачеше и бършеше очите си с носна кърпа. Жените са щастливи, помисли си той, когато седна срещу нея. Могат да плачат. Поколеба се за миг дали да не стане и да седне до момичето, за да го утеши, може би да утеши и себе си. Но през живота си никога не бе свалял момичета и се съмняваше, че сега може да започне.

Изоставен и нещастен в своето целомъдрие, грешник в намеренията си и вече страдащ от угризенията на грешника, без да е вкусил нито едно греховно удоволствие, проклинайки се, че не се сети да се обади на Джудит Куинлан още като се събуди сутринта, за да й каже, че е в Ню Йорк, той мрачно гледаше през прозореца как влакът изпълзя от тунела под Парк Авеню и затрака по въздушните релси в светлината на залязващото зимно слънце.

Когато влакът стигна до Ню Хейвън, където трябваше да се прекачи, за да продължи на север забеляза, че момичето отдавна е престанало да плаче, внимателно се бе напудрило, бе поставило руж на лицето си и разговаряше оживено с някакъв младеж с дълъг кожух, който се бе качил в Стамфорд.

Това го накара да си спомни Ромеро и неговата стриптийзьорка. В някои съществени неща, като например да заговаряш непознати жени във влака, помисли си Странд, Ромеро е много по-вещ от своя учител по история.

 

 

Времето му се надсмиваше. Беше слънчева свежа неделна утрин и малкото момчета, които бяха останали в училището за уикенда, играеха тъч футбол, а виковете им, весели и младежки, достигаха до него през отворения прозорец. На техните години никога не бе имал нито талант, нито време да играе някакви игри и будните гласове го накараха да си помисли с тъга за изгубените красиви дни от младостта му, отминали незабелязани.

Чувстваше се неспокоен и самотен.

През срока, в дните, когато времето беше хубаво, двамата с мис Колинс вървяха заедно до града и пиеха чай в „Червеният покрив“. Доставяше му удоволствие да чува нейния тих, мелодичен глас, да усеща липсата на интерес към клюките в училище и да слуша скромните й обяснения за работата над книгата, която пишеше — за американските романисти през 30-те години. На два пъти тя донесе съчинения на Ромеро в часовете по нейния предмет, които смяташе за особено хубави, и се изчерви, когато Странд я похвали, че е успяла да извлече най-доброто от момчето. Реши да я покани на обяд, но когато позвъни у тях, старата й майка, която живееше с нея, му каза, че е заминала за Ню Йорк през деня. Този уикенд нямам късмет с учителките по английски, помисли си той с насмешка, когато окачи слушалката.

Изпитваше отчаяна потребност да си поговори с Лесли. Но само ще й развали почивката, ако й каже за писмата на Каролайн и за преместването на Джими в Калифорния, както и причините за това преместване. Ако й се обади, знаеше, че тя ще го попита какви са новините около децата и ще трябва да излъже, а Лесли ще познае по гласа му, че лъже, и тогава разговорът без съмнение ще свърши зле. Освен това презокеанските телефонни обаждания са невъзможно скъпи и той беше сигурен, че дори разговорът с Лесли да мине гладко, ще съжалява за хрумването си, когато на края на месеца получи сметката. Рекламите на телефонната компания в списанията винаги показваха разни щастливи родители, които се обаждат някъде далече на щастливите си деца, но не предупреждаваха, че това е опасен навик, който не се препоръчва на учители с мизерни заплати.

Не завиждаше на Хейзън за вилата му край океана, за великолепните картини, за това, че е свободен да пътува, където си поиска и да се храни в най-луксозните ресторанти, но му завиждаше за начина, по който можеше, без да се замисля, да вдигне слушалката и да говори дълго с хора в Калифорния, Англия, Франция, където и с когото пожелае. С известна злоба, породена от самосъжалителното му настроение, си помисли, че въпреки възможностите си да разполага с междуградските и международните телефонни линии, Хейзън не е успял кой знае колко в общуването със собствената си жена и деца.

Спомни си какво му беше казала Елинор за сина на Хейзън — бил починал от наркотици. Не беше я чувал повече от месец и реши, че е време да поговори с нея, за да разбере дали ще може да дойде поне за малко в Хамптънс по Коледа. Тя не говореше дълго по телефона и обаждането до Джорджия можеше да се смята за необходим скромен разход. Потърси телефонния й номер в тефтерчето си. Имаше го на две места — веднъж на Странд и веднъж на Джанели.

Набра номера. Още при първото иззвъняване вдигнаха слушалката, като че ли този, който се обади, бе чакал с нетърпение да му позвънят. В другия край на жицата се чу гласът на Джузепе. Неговото „ало“ прозвуча доста грубо.

— Джузепе, Алън се обажда. Как си?

— О… Алън! — Изглеждаше разочарован. — Добре съм, струва ми се.

— Елинор там ли е?

Отсреща настъпи мълчание и Странд се почуди да не би връзката да е прекъснала.

— Джузепе — каза той, — чуваш ли ме?

— Да — отвърна Джузепе, — но Елинор я няма.

Той се изсмя странно. На Странд му хрумна, че зет му сигурно е пиян. Но изглеждаше малко вероятно да е така в единайсет часа в неделя сутринта.

— Кога очакваш да се върне? Искам да ми се обади.

— Не очаквам да се върне.

— Какво? — извика Странд. — Какво говориш?

— Че не очаквам да се върне и толкоз. — Тонът му бе станал враждебен.

— Какво става там при вас?

— Нищо. Седя в проклетата си къща, в Джорджия вали дъжд и не очаквам жена ми да се върне.

— Какво се е случило, Джузепе? — Странд се опита да говори успокояващо.

— Тя си отиде.

— Къде?

— Не знам. Изчезна. Просто си отиде. По някаква странна случайност последните й думи бяха: „Не ме чакай да се върна.“

— Скарахте ли се?

— Не съвсем. По-скоро имахме разногласия.

— Какво е станало, Джузепе?

— Ще оставя тя да ти каже — отвърна Джузепе с глух и апатичен глас. — Седя тук вече пет дни и нощи, откакто си отиде, и непрекъснато премислям всичко означало, вече ми писна. Рано или късно тя сигурно ще ти се обади.

— Как е тя, добре ли е?

— Когато си тръгна, беше здрава и телом, и духом, ако това те тревожи.

— Сигурно имаш някаква представа… — Странд млъкна.

В другия край на жицата нещо щракна и връзката прекъсна. Джузепе бе затворил. Странд гледаше като ударен слушалката в ръката си.

През прозореца се чу викът на някакво момче, което крещеше разпалено: „Засечи го! Засечи го!“, след това последваха подигравателни възгласи, които означаваха, че момчето, спуснало се да посрещне топката, я бе изтървало.

Елинор беше дошла вкъщи на вечеря, когато Каролайн доведе от парка Хейзън, замаян и окървавен. Тя си тръгна с таксито на Хейзън в края на вечерята, същата вечер, когато на сбогуване Хейзън каза на Странд: „Трябва да ви призная нещо, което може би не бива да казвам — завиждам ви за семейството, сър. Безкрайно.“

Странд се съмняваше, че Хейзън би повторил същото в тази слънчева неделна утрин, когато, ако го попитаха къде са децата му, би могъл да даде адреса само на едно от трите. А ако пък поиска да отиде на гости на най-малката си дъщеря, когато пристигне, първо ще трябва да се увери, че е в собствената си стая, и то сама.

 

 

На другия ден, когато се връщаше от последния час, завари едно раздрънкано комби с джорджийски номер, спряло пред „Молсън Резидънс“. Той премигна срещу него, сякаш беше някакъв призрак, после се окопити и влезе бавно и с достойнство в пансиона.

Елинор седеше в общата всекидневна и разговаряше с Ролинс. Тя беше още с палто, а на пода имаше голям куфар. Не го забеляза, защото бе обърната с гръб към вратата. Странд се поколеба за миг и усети как го облива вълна на облекчение, като видя, че Елинор има спокоен и нормален вид, сякаш най-обикновеното нещо на света, бе да пристигне от Джорджия и да навести баща си, без да се обади.

— Елинор — каза тихо той.

Тя се обърна рязко, скочи и те се срещнаха по средата на стаята. Прегръдката бе кратка и тя го целуна леко по бузата.

— Татко — рече Елинор, — толкова се радвам, че те виждам.

— Отдавна ли си тук?

— Само от петнайсетина минути. Мистър Ролинс беше така добър да ми прави компания.

— Дъщеря ви, искам да кажа, мисис Джанели, ми разказваше за мача Джорджия — Алабама тази година — рече Ролинс. — Джорджия се издънила.

Странд кимна. Едва се въздържа да не прегърне дъщеря си и да я притисне към себе си от обич и облекчение. Но в това време по стълбите надолу затрополиха Хиц с още две момчета и ги зяпнаха любопитно.

— Хайде да отиваме вкъщи — рече Странд. — Това ли е багажът ти?

— Да. Надявам се, че няма да имаш нищо против да остана при теб няколко дни — усмихна се тя. Усмивката и, открита и щедра, винаги му действаше много силно, особено като порасна и започна да се стреми да изглежда строга и делова. — Получих писмо от майка и знам, че няма да се върне преди Коледа, затова реших, че може да имаш нужда от компания.

— Разбира се, че имам.

Ролинс взе багажа на Елинор и под погледите на трите момчета, които ги наблюдаваха от подножието на стълбите, те тръгнаха по коридора към жилището им. Ролинс остави багажа във всекидневната и Елинор му благодари.

— Мистър Странд — каза Ролинс, — имам писмо за вас. От Хесус. Ходих си до вкъщи през уикенда и той ме помоли да ви го дам.

— Как е той? — попита Странд и остави писмото на масата. — Добре ли се държи?

— При нашите няма друг начин. Много е добре — отвърна Ролинс. — Станал е новият любимец на семейството. Работи в гаража на брат ми и помпа гуми. Получил е съобщение миналата седмица, че делото е насрочено за седми януари, но това изглежда, не го вълнува много. Мис, тоест мисис Джанели, ако имате нужда от нещо, докато сте тук, не забравяйте, че съм на разположение.

— Няма да забравя. — Елинор беше свалила палтото си и оглеждаше критично стаята. — Не е кой знае какво, а? — забеляза тя, когато Ролинс си отиде.

— Изглежда по-добре, когато майка ти е тук.

Елинор се засмя, приближи се и го прегърна, този път истински.

— Не си се променил, а татко? А сега бих искала чаша хубав, силен чай. Покажи ми кое къде е в кухнята, сядай и за нищо не мисли. Знаеш ли — тонът й стана сериозен — не изглеждаш както трябва. Нали не се преуморяваш?

— Много съм добре — отсече Странд. Заведе я в кухнята и седна, докато тя приготвяше чая. — Струва ми се — рече той, — че сега трябва да ми разкажеш за себе си. Вчера говорих с Джузепе.

Тя въздъхна и се извърна от печката.

— И той какво ти каза?

— Само, че си заминала, и той не знае къде си, и че си му казала да не те чака да се върнеш.

— Само това ли?

— Затвори ми телефона.

— Е — рече Елинор, — поне диша още.

— Какво значи това?

— Значи, че заплашваха живота му. Нашият живот.

— Боже господи! Сериозно ли говориш?

— Те са напълно сериозни. Преди една седмица поставиха бомба на верандата ни и избиха всички предни прозорци заедно с вратата. Но тогава ни нямаше. Казаха, че когато дойдат следващия път, ще гледат да си бъдем вкъщи.

— Кои „те“?

Елинор вдигна рамене.

— Стълбовете на църквата. Кметът, шефът на полицията, зетят на кмета, който ръководи строителната компания, изпълняваща поръчки за града, няколко адвокати, които манипулират съдиите… който и да посочиш, е вътре. Джузепе дойде и за един-два месеца изрови достатъчно за цялата пасмина, за да ги вкара в затвора най-малко за сто години. Хвана го уотъргейтска треска. Говореше така, сякаш неговите, тъй наречени, изобличаващи репортажи спасяват цялата нация от някаква нашественическа армия. А това е нещо обичайно за малките градчета, то съществува още от Гражданската война и хората най-спокойно си живеят с него, те просто се вбесиха от нас, северняците, а отгоре на това и италианци, че дойдохме и взехме да вдигаме шум. Но после той попадна на някои федерални престъпления и тогава започнаха да се обаждат по телефона посред нощ и да ни заплашват. Помъчих се да го накарам да разбере, че заради някаква си глоба на човек, на когото плащат два пъти повече за прокарването на отводнителен канал, не си заслужава да те убият, но той има магарешки инат и сега, след бомбата, също иска да си отмъсти. Купи си ловджийска пушка и седи във всекидневната на тъмно, като я държи в скута си. Най-тъжното в цялата работа е, че не е чак толкова добър журналист и сигурно вестникът би могъл да излиза по-сполучливо от ръцете на някоя група гимназистчета. Що се отнася до мен, онова, което трябваше да върша във вестника, беше унизително, толкова бе незначително. Казах му, че сме сгрешили, и нямам намерение заради това да ставам съучастничка в двойно самоубийство. Дадох му срок един ден да реши след последната заплаха по телефона. Заявих му, че си отивам независимо дали ще дойде с мен, или не. — До този момент тя говореше глухо и безстрастно, но сега лицето й се изкриви и гласът й се задави. — Той ми отвърна, че няма какво да решава. И аз си заминах.

— Ама че отвратителна история — рече Странд. Стана и се доближи до печката, където Елинор сипваше вода от чайника да запари чая, и я прегърна. — Толкова ми е мъчно.

— Всеки ден се разтрогват бракове — отвърна тя — по далеч по-лоши причини. Къде е захарта?

Странд взе захарта и двамата седнаха на кухненската маса с чашите пред себе си.

— Защо не ми каза по-рано? Къде беше през цялото това време? — попита той.

— Исках да се уверя, че вече няма да се върна при него, преди да съобщя на всички веселата новина — отговори Елинор. — А то ми отне известно време. После исках да си намеря квартира и да постъпя на работа, та никой да не се тревожи, че ще бъда в тежест на обществото горе в замръзналия север.

— Намери ли си работа и квартира?

Тя кимна.

— В старата ми фирма. Започвам на втори януари. С по-висока заплата. Името ми ще стои на вратата. Моминското ми име. Елинор Странд, втори вицепрезидент. — Тя се ухили по момчешки. — В моя случай отсъствието ми е накарало колективното сърце да ме заобича повече.

Пиеха чая си в мълчание.

— Мислиш ли, че ако му се обадя и поговоря с него, ще помогна с нещо?

— Може да му се обадиш — отвърна Елинор, — но е безполезно. Той няма да се върне тук, подвил опашка, да признае пред братята си, че се е провалил, че е пропилял парите им, и да седне да ги моли да го вземат обратно в семейния бизнес. По-скоро ще си дойде в ковчег.

— Какво ще правиш тогава с него?

Тя го погледна твърдо.

— Ще се помъча да го забравя. Ако не успея, ще се върна при него, та да ни вдигнат заедно във въздуха — рече тя и се изправи. — Сега бих искала да си почина малко. Коя е моята стая?

— Ела, ще ти покажа.

Първо отидоха във всекидневната. Странд взе багажа й и я поведе към спалните. На път през коридора минаха покрай уютната стаичка, в която спеше Странд.

— Не може ли да спя тук? — попита Елинор.

— Това е моята стая. — Той отвори вратата на голямата спалня. — А тази е на майка ти. И твоя, докато си тук.

Елинор го погледна. Надяваше се, че това, което съзря в очите й, не беше съжаление.

— О, татко — възкликна тя, прегърна го и се разплака на рамото му, — не е ли ужасно всичко?

Краткият сълзлив пристъп бързо премина и тя добави:

— Прости ми.

Той я остави да разопакова багажа си. Отиде във всекидневната, видя писмото на Ромеро върху масата и го взе. Гледа го съсредоточено няколко минути, сигурен, че каквото и да съдържаше, нямаше да направи деня му по-радостен. Разкъса плика и извади два листа. Беше написано върху хартия, на която отгоре имаше щемпел: „Гараж на Ролинс, ремонт и изчукване“. Почеркът беше дребен, закръглен и ясен и се четеше леко.

Уважаеми мистър Странд,

С това искам просто да Ви благодаря за всичко, което се опитахте да направите за мен с мистър Хейзън. Сега разбирам, че не е трябвало да ми помагате, а и аз не е трябвало да Ви разрешавам това. На каквато и страна да сте Вие с мистър Хейзън, мистър Бабкок и всички останали, аз съм съвсем на друга и никога не би могло да бъде иначе. От мен би се получил един набеден джентълмен и всички хора от моята черга ще разберат това и няма да припарят до мен до края на живота ми. А аз не искам да стане така, мистър Странд. Ако се наложи да вляза в затвора, той ще ми помогне да разбера по-добре моя собствен народ и да направя с него и за него нещо, отколкото ако уча десет години в разни луксозни училища и снобски университети. Аз трябва да се образовам сам, по свой начин. Ще чета книгите, които искам, ще си вадя собствени заключения и те ще се различават от онези, с които бих излязъл от Йейл или Харвард, или друго подобно учебно заведение. Библиотеките са отворени, и ако в тях не мога да намеря книгата, която търся, винаги мога да я открадна. Като си спомня каква физиономия направихте, като Ви казах как съм се сдобил с томовете на Гибън, дори сега ми става смешно.

Знам какво си мислите, че съм болен или нещо подобно и само повтарям пуерториканец, та пуерториканец: Но Вие нямаше да си мръднете пръста за никое бяло момче във Вашия клас, дори да е изключително умно. Това, което сторихте за мен, беше не заради друго, а само и само защото не съм бял. Поне не от Ваше гледище. Не ме бива да получавам подаяния и се радвам, дето разбрах, че точно това правя. Финито.

Знам какво ще кажете — че Ролинс няма нищо против да получава подаяния, и че от него ще излезе преуспяващ гражданин, гордост за Дънбъри, за семейството му, за расата му и за четиринайсетата поправка към Конституцията на Съединените американски щати^[3]. Само защото и двамата сме цветнокожи, не означава, че сме еднакви. Неговото семейство е успяло да се издигне много отдавна и на Ролинс не му остава друго, освен да се изкачва нататък. А аз съм в калта на дъното на ямата и наблизо не се вижда стълба.

Има едно нещо, което заслужавате да знаете. Писмата, които Хиц ми открадна, бяха от Каролайн. Бяха любовни писма. Отначало всичко започна на шега, но после стана сериозно. Поне за мен. Мислех, че тя не говори на вятъра. Изглежда, че не е било така. Отидох при нея в колежа след Деня на благодарността, защото ми беше казала, че иска да ме види, и аз й писах, че ще ида. Нея я нямаше. Останах да стърча там с куфара в ръка като някой идиот. Когато я видите, кажете й да не си прави повече шеги с други момчета.

За първи път в последния абзац на писмото, което беше написано по-ясно от всички работи на момчето през срока, Странд забеляза засегнатия, пренебрегнат юноша. Имаше само още два реда.

Ако сте приятел на оня дебелак Хиц, предайте му, че вкарат ли ме в затвора, по-добре да гледа да не ми се мярка пред очите, като изляза.

Искрено Ваш

Хесус Ромеро

Още една загубена битка, помисли си Странд. Нищо чудно. Колкото и да беше млад, Ромеро бе разбрал каква роля му е отредена в живота — на гот отвън пред вратата, твърде горд, за да крои заговори вътре. Все пак историята беше на негова страна. Странд въздъхна и уморено разтърка очи. После сгъна внимателно писмото, пъхна го отново в плика и го прибра в джоба на сакото си. Един ден ще го покаже на Каролайн.