Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bread Upon The Waters, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Евтимова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 74 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- beertobeer (2011)
Издание:
Ъруин Шоу. Хляб по водите
ДИ „Народна култура“, София, 1987
Редактор: Мария Донева
Коректори: Кристина Илиева, Грета Петрова
История
- — Добавяне
4
Той седеше сам на светлината от настолната лампа със зелен стъклен абажур на голямото бюро в гостната на „Молсън Резидънс“, общежитието на територията на училището „Дънбъри“, за което регистраторът му бе дал ключовете. Джими го беше докарал от Ню Йорк с кола, взета на заем от негов приятел. Джими не остана с особено приятно впечатление от скърцащата стара дървена къща, която, доколкото можеше да се предвиди, щеше да бъде домът на неговите родители през останалите години на бащината му кариера. Жилището на директора на пансиона бе доста просторно, отделено с дълъг тъмен коридор от стаите на момчетата в другата част на къщата, но мебелировката бе оскъдна и безлична, а и доста поовехтяла.
— Е, не е кой знае колко разкошно, а, тате? — забеляза Джими, като внесе багажа на Странд.
— Ще изхвърлим повечето неща — отвърна Странд. — Майка ти ще изпрати доста от нашите вещи и съм сигурен, че когато тя пристигне, ще го направи по-уютно.
Лесли бе в града, тъй като не можеха да оставят Каролайн сама, докато главата й бе омотана с бинтове. Доктор Леърд бе дал гаранция, че Каролайн ще изглежда прилично и ще може да пътува след две седмици, когато трябваше да замине за Аризона за началото на срока, и Лесли реши да я придружи.
— Да можех да остана да ти правя компания, тате — каза Джими. — Ужасно неприятно ми е, като си представя, че цели две седмици ще се щураш съвсем сам в този хамбар.
— Няма да съм сам — отвърна Странд. — Момчетата трябва да се явят вдругиден.
— Колко са дечурлигата?
— Само девет.
— Бог да ти е на помощ, тате.
— Щом съм могъл да се оправя с теб — каза Странд, — значи ще мога да се оправя и с другите девет зверчета, които ще ми тръснат. Имаме късмет. Някои учители в големите пансиони понякога имат по шейсет момчета.
Джими се засмя.
— Ако някой ти създава неприятности, обади ми се. Ще изнудя Соломон да ме пусне още един ден, ще дойда и ще ги пребия от бой. — Той погледна часовника си. — Е, трябва да вървя. Обещах да върна колата преди края на работното време. — Необичайно за него той се приближи, прегърна баща си и го притисна към себе си. — Моля те, отнасяй се по-сериозно с тях. Дечурлигата могат и светец да уморят.
— След училищната система на Ню Йорк, тук ще съм като на празник — отвърна Странд.
— Нищо не е като на празник в наше време. — Джими стисна ръката на баща си, намръщи се при вида на отлепените тапети и излезе.
След малко Странд чу, че моторът запали и колата потегли. После в къщата стана тихо, тишина, с която, помисли си той, ще трябва да свикне след несекващия шум на Ню Йорк.
По-късно щяха да сервират чай на преподавателите в дома на директора. Регистраторът беше дал на Странд карта на училищния район, за да може да се ориентира в обстановката. При обиколката си той мина покрай едно футболно игрище, където момчетата, които искаха да влязат в училищния отбор и затова бяха дошли по-рано от другите ученици, тичаха през разни маркировки, удряха прикрепени чучела и мятаха топки върху идеално поддържаната буйна зелена трева. Самото училище със своите спални в джорджийски стил и обраслите в бръшлян стени приличаше по-скоро на извънградски клуб, отколкото на учебно заведение и Странд се усмихна кисело на себе си, като го сравни с мръсните здания в Ню Йорк, в които бе преподавал, и с претъпканото, не затревено, прашно игрище на стадиона „Луисън“ в Сити Коледж. Стадионът беше съборен още преди години и Странд, който не изпитваше никаква носталгична привързаност към колежа, не бе стъпвал там, откакто бе завършил, и нямаше представа какви сгради са били издигнати на мястото, където в есенните съботни следобеди дребничките момчета от гетата се бяха състезавали смело, макар обикновено безрезултатно. Сити Коледж нямаше вече футболен отбор. Мерки за икономии. В Дънбъри явно не вземаха мерки за икономии.
Чаят бе сервиран на поляната зад къщата на директора — разлято бяло здание, облицовано отвън с дъски и с колони пред входа. Гостите бяха облечени неофициално и на Странд всичко му напомняше някои от събиранията в Хамптънс, на които Хейзън го бе водил през лятото. Жената на Бабкок, глуповата и мощна на вид, с басмена рокля на цветя и голяма сламена шапка с широка периферия, го разведе наоколо да го представи и той чу невероятно количество имена, и видя повече от петдесет лица, които по-късно трябваше да разпознава. Изненадващо число от гостите бяха или ергени, или стари моми. Знаеше, че Лесли ще отчете това като минус за заведението. За нея да не си женен след двайсет и пет години бе неестествено положение. Странд съжаляваше, че я няма. Тя винаги помнеше имена, а той винаги ги забравяше.
Всички изглеждаха приятни хора, макар че по лицата на мнозина имаше следи от неудачи и примирение със съдбата, особено на по-старите членове от преподавателския състав, а от сковаността на някои свои колеги се досети, че и те са там за първи път и вероятно текучеството в училището е доста голямо. Бабкок, директорът, и жена му го поканиха на вечеря, но той отказа под предлог, че ще намери нещо в града, който бе на по-малко от километър от училището. Стори му се, че по лицето на Бабкок се изписа облекчение. Той явно виждаше достатъчно често подчинените си през учебната година и не бързаше да се захване с проблемите на един непознат полуинвалид, натрапен му от човек, комуто е задължен.
Разходката до града в летния здрач, в който първите повеи на есента бяха изпълнили въздуха с аромата си, бе приятна, а кафененцето, където хапна някакво простичко ядене, беше чисто и приветливо. Нов живот, помисли си той, докато пиеше кафето си в почти празното заведение. На петдесет години съм и започвам всичко отначало.
„Бог да ти е на помощ“, му беше казал Джими.
Поръча си още едно кафе и се върна мислено към седмицата, която вероятно за него дълго време щеше да си остане последната в Ню Йорк.
Хейзън му се обади от кантората и му каза, че е с Ромеро, който горял от нетърпение да замине за Дънбъри.
— Мисля, че няма да ти създава проблеми. Поговорихме си хубаво и той ме изслуша внимателно, като го предупредих, че очакваме от него да се държи прилично в училището. Сега е отвън в приемната… Помолих го да поседи там, докато свърша разговора си с теб. Съобщих му, че е зачислен в твоя пансион, за да можеш да го държиш под око.
— Прекрасно — измърмори Странд.
Почти му се прииска Ромеро да се откаже.
— Изглежда кротък като агънце — продължи Хейзън. — Явно е много интелигентен и буден. Мисля, че ще се гордеем с него. Все едно, заслужава си да опитаме. Казах му, че ще го снабдя с пари за нови дрехи, и той остана доволен. Ромеро има нужда от нашата помощ — той естествено не може да се появи в училището със сегашното си облекло. Направих списък на нещата, които ще носят другите момчета. Имам сметка в „Брукс Бръдърс“[1] и не знам дали ще ти представлява трудност утре да се срещнеш с момчето и да го облечеш прилично.
— Разбира се, че не — отвърна Странд. — Лесли иска тези дни да бъда вън от къщи колкото може по-често.
— Добре. Значи в десет часа пред „Брукс Бръдърс“. Удобно ли ти е?
— Напълно.
— Ще му дам списъка. Секретарката ми го е написала на машина и Ромеро ще ти го покаже. Естествено може да действаш и по свое усмотрение. Аз съм набелязал само основните неща. Според мен петстотин долара ще стигнат, как мислиш?
— Нямам представа.
— Ако трябва да надхвърлиш тази сума, не се колебай.
— Само му предай, че ако си вземе онази футболна фланелка, с която ходеше всеки ден на училище, ще кажа, че никога през живота си не съм го виждал.
Хейзън се засмя.
— Ще му предам. Е, когато имам време, ще дойда в училището да ви видя какво правите. Сигурен съм, че ако не за Ромеро, то поне за теб тази промяна ще бъде добре дошла.
Като затвори, Странд не беше чак толкова сигурен в това.
На другата сутрин Ромеро го чакаше пред входа на „Брукс Бръдърс“, което само по себе си беше изненада. В училище Ромеро почти винаги закъсняваше за часовете. За облекчение на Странд момчето изглеждаше доста прилично. Беше се подстригало и не носеше футболната фланелка, а вместо нея бе облякло някакво омачкано сако, което му бе твърде голямо.
— Ето списъка, сър — рече Ромеро, като влязоха в магазина. За първи път, забеляза Странд, момчето го наричаше „сър“ и той го прие като добър признак. — Мистър Хейзън каза, че вашата дума ще бъде закон.
Тонът му не беше враждебен. Може би, помисли си Странд, Хейзън е бил прав в преценката си за новото отношение на Ромеро.
В магазина, когато Странд поръча голяма пътна чанта и докато му пробваха разни панталони, сака, пуловери и ризи, обувки и чорапи, и едно връхно палто, момчето имаше вид на настръхнало диво животинче. Ромеро не даваше никакви предложения и приемаше мълчаливо всичко, което Странд избереше. Малко беше пораснал през лятото, но никога нямаше да стане висок. Странд се надяваше, че останалите момчета в пансиона не ще се занимават с футбол или с борба.
Странд бе изумен от цените, но успя да закръгли сметката малко под петстотин долара. Съмняваше се обаче, че облеклото на „Брукс Бръдърс“ за петстотин долара или дори за хиляда би успяло да накара Хесус Ромеро с неговото мургаво саркастично лице и трескави, сърдити, бдителни очи да изглежда като момче, чието място е в някакво забутано училище в Нова Англия, подготвяло повече от столетие ученици за Харвард, Йейл, Уилямс и Дартмът.
Докато продавачите изчисляваха сметката, Ромеро се обади:
— Искам да ви помоля за една услуга, сър. Бихте ли им казали да изпратят всичко на вашия адрес, откъдето ще мога да го взема в деня на заминаването си за училище?
— Защо? — попита озадачен Странд.
— Ако ги изпратят у нас, майка ми или брат ми ще ги откраднат и ще ги продадат.
Той го каза без никакъв упрек, като че ли това бе нещо обикновено за всички семейства.
— Мисля, че може да се уреди — отговори Странд и написа адреса си, като увери Ромеро, че ще предупреди жена си за доставката.
— Благодаря ви, сър.
Когато свършиха с покупките, беше дошло време за обяд. На Странд му хрумна, че случаят е подходящ, за да види как се държи Ромеро на маса. Като очакваше най-лошото, той го заведе в едно лошо осветено ресторантче, което, изглежда, се посещаваше предимно от чиновниците и стенографките на голямото учреждение наблизо. В тъмното, помисли си Странд, само аз ще мога да видя какви са маниерите на Ромеро. Но опасенията му се оказаха неоснователни! Ромеро се хранеше като гладно момче, но нито лапаше, нито мляскаше, нито си служеше неправилно с ножа и вилицата. Поради това, което бе казал за майка си, Странд се съмняваше, че приличното му държане на масата се дължи на нея. Вероятно, размишляваше Странд, то беше резултат от продължителното гледане на телевизия, където артистите непрекъснато сядат да ядат и се правят, че цял живот са се хранили в „21“[2]. Една точка в полза на телевизията, каза си той.
Разговорът се водеше повечето време от Странд. Когато попита Ромеро какво е правил през лятото, момчето само вдигна рамене и отговори:
— Мотах се.
— Прочете ли нещо?
— Малко. Повечето глупости.
— Какво по-точно?
— Не си спомням заглавията.
Странд беше сигурен, че лъже.
— Единственото нещо, което ме грабна, е „Историята на упадъка и гибелта на Римската империя“. От някой си Гибън[3]. Чували ли сте за него?
Той погледна Странд над масата с такова изражение, което у някое обикновено момче на неговата възраст би изглеждало дяволито.
— Да, чувал съм го — отговори Странд, без да доставя удоволствие на Ромеро, като му покаже, че се е подразнил от насмешката му. — Какво ти хареса в него?
— Не съм казал, че ми е харесал. Просто съвпадна с някои от моите идеи.
— Например?
Ромеро извади пакет цигари от джоба си и скъпа на вид запалка. Той предложи цигара на Странд, но когато Странд поклати глава, рече:
— О, забравих, че не пушите. Моите идеи… ами че нищо не е вечно. Старите римляни — те са смятали, че светът е техен, разпореждали са се с всички и са разправяли на хората колко са велики, мислели са си, че оказват страхотно благоволение на нещастните тъпаци от другите страни, като ги правят римски граждани, въобразявали са си, че са големи храбреци и ще изкарат вечно. Истински големите храбреци за мен са варварите, готите, дето не са имали бани, нито пък вомиториуми и не са писали стихове, нито са си губели времето да хвърлят хора на лъвовете, да държат надути речи и да си издигат триумфални арки, които не са носели пурпурни тоги и са произлезли не оттам, откъдето трябва, и са знаели само едно — как да светят маслото на римляните. Те ми допаднаха най-много и аз през цялото време бях на тяхна страна. Мистър Гибън не е писал само история. Той описва и Британската империя два века преди събитията в тази книга, империята, в която слънцето никога не залязва, пише и за тлъстите американци и това ме накара да проумея, че когато му дойде времето, аз ще бъда един от готите. И много хора, които живеят в моя квартал и в квартали, подобни на моя, ще разберат, че също са храбри готи, и ще светят маслото, на когото трябва, нищо, че някои се маскират като мен в пурпурни тоги от „Брукс Бръдърс“.
Това беше най-дългата реч, която Странд бе чувал от него и не можеше да каже, че е в особен възторг, независимо от логиката й и от факта, че далеч по-стари и по-образовани хора от Хесус Ромеро бяха писали горе-долу същото за Гибън, макар и в по-учтива форма.
— Моят съвет към теб, Ромеро — каза той, — е да пазиш подобни идеи за себе си, когато трябва да пишеш есета в часовете по история.
Той се ухили злобно на Странд.
— Не се тревожете, професоре, ще нося пурпурната си тога по всяко време. Не бих искал да ви изхвърлят от работа.
Странд стана, плати сметката и му каза, че ще се видят в училище, където имало разпореждане момчетата да пушат само в сутерена на централната сграда. И при това трябвало да бъдат от горните курсове.
Бог да ти е на помощ, помисли си Странд. Допи кафето си, плати сметката и излезе навън в меката вечер.
Когато се върна в „Молсън Резидънс“, забеляза, че прислужницата, която още не беше виждал, е идвала, оправила е двойните легла и е пуснала пердетата. Трябва да съобщи на Лесли да изпрати голямата им спалня заедно с останалите неща. След ужасната вечер в Тур вече спяха заедно. Нямаше намерение на тия години тепърва да свиква да спи сам.
После седна зад бюрото в дневната на светлината от настолната лампа и се зае да пише в ученическата тетрадка, която си беше донесъл от града.
Започвам нов живот и отсега нататък смятам да си водя дневник. Може би, ако записвам всичко или поне отделни неща, които евентуално биха могли да се подредят в някаква система, ще разбера по-добре какво става с мен. Всичко се променя, връхлитат ме разнообразни събития. Времето ми тежи и вече усещам годините си. Ако историята е средство да разбереш миналото, то едно всекидневно водене на малки бележки за настоящето може да ти помогне да проумееш донякъде бъдещето.
Настъпи момент на раздели. Най-напред Елинор замина щастлива при новия си съпруг и новата си професия, като само с една бърза целувка и махване на ръката напусна града, в който се е родила и израснала. После се сбогувах с Каролайн, при нея липсваха изблици на щастие. Вървяла добре, казва докторът. Върви към какво? Тъй като още носи превръзки, не може да се каже как ще изглежда, когато накрая ги свалят. Външно е спокойна, чух я да си тананика весело, докато си събираше багажа и се готвеше за пътуването си в Аризона, Лесли ще я придружи, за да й помогне да се настани, въпреки че Каролайн не е в особен възторг от тази идея.
Макар никак да не ми е приятно, че трябва да замина без Лесли за Дънбъри, убеден съм, че Каролайн не бива да пътува сама, и й го казах. Тананикането й и привидното й спокойствие ми се сториха фалшиви. Опасенията ми се потвърдиха по възможно най-неприятния начин, когато един ден, като минавах покрай затворената врата на стаята й (Лесли беше излязла), чух хлипане.
Отворих, вратата и видях дъщеря си, свита на земята в един ъгъл, да си удря главата в стената и да плаче. Наведох се към нея, прегърнах я и след малко тя се успокои. Избърса си очите с длан и се опита да се усмихне. „Рядко ми се случва, татко — каза ми тя. — Сигурно е заради дъжда.“
Не по-малко ме безпокои и Лесли. Макар че на пръв поглед изглежда както обикновено и се владее, има някои дребни неща, които са се променили у нея. Винаги е била оправна и уверена в себе си, но през последните дни, които прекарах в Ню Йорк, забелязах, че на моменти става отнесена, нерешителна, снове от стая в стая с няколко книги или нотни листа в ръцете, сякаш не знае какво да ги прави, оставя ги на най-невероятни места, после ги търси като обезумяла, за да ги зареже след това отново в някой ъгъл.
Не съм казвал нито на Лесли, нито на Каролайн, че зная как тя си е счупила носа. Предполагам, че Каролайн би искала да забрави случката, да забрави, че ни е излъгала. Изпитвам ужас, като си помисля какво би направила Лесли, ако знаеше истината. А и все още не мога да твърдя нищо определено за себе си. Ако се случи да видя момчето, което я е ударило, и имам някакво оръжие подръка, боя се, че мога да го използвам.
Ръката на Странд потрепери, той спря да пише и се загледа в последния абзац. Хубавият му почерк изведнъж се бе превърнал в почти нечетливи драсканици. Той остави писалката и се дръпна от бюрото. Осъзна, че времето не го бе имунизирало срещу най-непоносимата ярост, която го обзе за първи път в коридора на болницата, когато Хейзън му съобщи за признанието на Каролайн пред доктор Леърд.
Джими би казал, че се престарава. Родителите са създадени да се престарават. Той стана и отиде до френския прозорец, който се отваряше към градината. В старанието си да се успокои излезе и си пое дълбоко дъх, като вдишваше на големи глътки благоуханния нощен въздух. Съжаляваше, че не е проявил достатъчна предвидливост и не си е купил бутилка уиски.
Погледна небето. Звездите в чистата тъма над него бяха ярки. Луната изгряваше във формата на полумесец и старите дървета в дъното на градината, чиито листа шумоляха от лекия ветрец, хвърляха бягащи сенки по влажната от росата морава. Ако можех да забравя миналото, помисли си той, или поне да се примиря с него, бих могъл да бъда щастлив в това тихо местенце.
На другата сутрин стана рано, за да закуси в трапезарията в централната сграда заедно с останалите преподаватели, но не искаше да се мъчи да свързва най-малко петдесетте различни лица с имената, които бе чул предната вечер. Отиде до града, като се наслаждаваше на свежата утрин и на децата, играещи си с кучета из моравите пред спретнатите къщи, покрай които минаваше по пътя си. Купи си новия брой на „Ню Йорк Таймс“, но само като погледна заглавията, сгъна вестника и го остави за после. Утринта със своето слънце и щедрите, вдъхващи надежда обещания на природата не беше време за тазгодишните новини. Вечерта, с тъгата, която навяваше настъпващата тъмнина, и напомнянето й за тленност и край, повече подхождаше за репортажите от Вашингтон, Иран, Москва, Ерусалим и южното полукълбо.
По обратния път към „Молсън Резидънс“ той се мъчеше да обуздае обичайното си бързо препускане от уважение към съвета на доктор Принз, когато пристигна, завари един огромен негър да седи на стъпалата пред входа. Мъжът — не, помисли си Странд, той не може да е на повече от осемнайсет години въпреки ръста си — учтиво се изправи.
— Мистър Странд? — попита той.
— Да.
— Аз съм Алегзандър Ролинс — каза момчето. — Разпределен съм в този пансион.
Ръкуваха се и Ролинс се усмихна срамежливо.
— Понеже участвам във футболния отбор, спях с останалите от екипа в Уърдингтънския пансион, но реших, че няма да имате нищо против да се нанеса един ден по-рано. Казаха ми, че когато и бащите и майките започнат да се мотаят наоколо, ставала голяма бъркотия.
Той имаше плътен глас и изговаряше думите слято с типично новоанглийско произношение и на Странд му хрумна, че може би трябва да го насърчат да се заеме сериозно с пеене. Ще го сподели с Лесли.
— Разбира се — отговори Странд. — Вие сте в трета стая на последния етаж.
Регистраторът му беше дал списъка на момчетата, които щяха да бъдат настанени при него, подбрани по двама в стая, по азбучен ред, с изключение на деветото момче, което бе определено за една малка стая заедно с Ромеро. Регистраторът не му бе казал, че Ролинс е черен или по-точно тъмнокафяв.
— Надявам се, че тук ще ви хареса.
— Сигурен съм, че ще ми хареса — отвърна Ролинс. — И аз съм нов. Имам едногодишна стипендия за футбол. Играех в моята гимназия в Уотърбъри и не бях от най-блестящите ученици в класа… — той се ухили — и всички решиха, че независимо колко пъти побеждавам предния защитник, още една година над книгите ще ми помогне, ако искам да постъпя в заведение като Йейл.
— Дъщеря ми учи със стипендия за лека атлетика в един малък колеж в Аризона — рече Странд внезапно, и за първи път горд от този факт. — Тя бяга.
— Е, аз не мога да кажа същото за себе си — подхвърли Ролинс. — Аз съм само защитник. В повечето случаи гледам просто да отстоявам позициите си. — Той се засмя. — Бас държа, че дъщеря ви може да ме бие от воле, когато си поиска. Момичетата в днешно време… — Поклати шеговито глава.
— Надявам се и тя да отстоява позициите си — вметна Странд — в други неща.
Ролинс го погледна сериозно.
— И аз също — отвърна той. — Е, няма да ви отнемам повече време, сър. Само ще си преместя нещата след сутрешната тренировка.
— Ще оставя отключено…
— Няма защо да се безпокоите. Тук никой не краде.
— Идвам от Ню Йорк — рече Странд, — а там всички крадат.
— И аз така съм чувал — поклати глава момчето. — Уотърбъри също не е цвете, но в сравнение с мащабите на Ню Йорк е като прашинка. Надявам се, че ще се чувствате добре тук, мистър Странд. Всички казват, че мястото е приятно и хубаво и се надявам да се окаже такова и за двама ни. Ако на вас с жена ви някога ви се наложи да вдигате и местите нещо тежко, мебели и други неща от този род, моля ви, обадете се. Може да не съм умен… — той пак се ухили — но имам здрави мишци. А сега трябва да бягам на игрището и да си поразмърдам нещастния увиснал задник.
Той се отдалечи с лека атлетическа походка, късо подстриганата му глава изглеждаше прекалено малка върху дебелия врат, който стърчеше над пуловера му.
Странд влезе в къщата, като си мислеше за двете „р“-та — Ролинс и Ромеро. Негър и пуерториканец. Дали Ромеро с уличния си цинизъм не ще си рече: „Разбира се, ето как държат черния брат и не съвсем белия брат изолирани — правят го умело и изтънчено, няма що“. Дали ще приеме, че е просто съвпадение? Регистраторът му бе казал, че ако някой иска да си смени стаята и другите не възразяват, това може да стане. Ами ако останалите момчета са доволни от разпределението такова, каквото е и не могат да бъдат направени никакви промени? Той не знаеше колко негри са записани като студенти, нито как са подбрани. Ролинс — защото умееше да играе футбол, макар че Странд бе малко шокиран как училище с репутацията на Дънбъри може да сформира отборите си така открито. Все пак Дънбъри не беше нито Нотр Дам, нито Алабама. А Ромеро, защото в случаен разговор един влиятелен човек се бе заинтересувал от него. Ами другите? Ще трябва дискретно да поразпита каква е всъщност политиката на училището.
Той влезе в голямата обща всекидневна на студентите, където имаше радио, телевизор и няколко етажерки с безразборно нахвърляни книги по рафтовете. Започна да ги подрежда и осъзна, че търси „Упадъкът и гибелта на Римската империя“. Щом ще се наложи да спори цяла година с Хесус Ромеро, ще трябва да започне с препрочитането на Гибън, и то много внимателно. Но единствените книги, чиито автори започваха с „г“, бяха „В Африка“ от Джон Гънтър и „Богатото общество“ от Джон Кенет Галбрейт, нито една от които според него нямаше да му бъде от полза в спор с Ромеро. Можеше да си представи бурния смях на момчето, чиято майка се издържаше от „Социални грижи“, ако случайно попаднеше на книгата на Галбрейт. Той взе томчето от рафта, занесе го в своето жилище и го остави върху масата в спалнята. Ако беше намерил „Покоряването на Мексико“ и „Покоряването на Перу“, макар че това бяха две от най-любимите му книги по история, щеше също да ги скрие, за да не станат допълнително гориво в асортимента от омрази, които таеше Ромеро.
Знаеше, че Каролайн има уговорен преглед при доктор Леърд за осем часа, преди започването на ежедневните му операции, и макар да не очакваше някакви особени промени в състоянието й, той реши да позвъни, като предварително си призна, че го прави по-скоро, за да чуе гласа на Лесли, отколкото да научи нещо за дъщеря си. Докато набираше номера, си каза, че ще трябва да ограничи телефонните обаждания. С неговата заплата междуградските разговори бяха опасен лукс.
Телефона вдигна Каролайн.
— О, татко — възкликна тя, — толкова се радвам, че се обади. Доктор Леърд се оказа истински Дядо Мраз. Той ми прегледа носа, направи ми още няколко рентгенови снимки и ме увери, че след една седмица ще мога да сваля всички превръзки и пак ще заприличам на човек. Мама смята, че ще имаме време да дойдем да те видим за няколко дни, преди да тръгнем на път. Представяш ли си?
— Дядо Мраз е прав — отвърна Странд. — Следващия път, когато го видиш, му кажи, че и за мен е Коледа. А като дойдеш, си облечи най-грозната дълга рокля, която имаш. От утре тук ще има над четиристотин момчета.
Каролайн се изкикоти.
— Е, не вярвам да бъде чак толкова впечатляващо. Но нали няма да е лошо, ако все пак е?
— Да — съгласи се Странд. — А сега ми дай майка си.
Гласът на Лесли също беше весел.
— Каролайн ти каза — рече тя. — Нали е чудесно? А ти как си?
— Нормално. Хората са мили и въпреки, че къщата е стар хамбар, една женска ръка ще направи от нея чудеса. И ти си жената, чиято ръка е нужна.
— Всичко по реда си, скъпи. — Но изглежда, й стана приятно. — Има ли нещо по-специално, което искаш да ти донесем, като дойдем?
— Само спалнята ни.
— Непоправим си! — Но изглежда, й стана още по-приятно. — Между другото, само преди няколко минути твоят млад приятел Ромеро дойде да си вземе дрехите. Решил да мине днес вместо утре. Изглеждаше много нетърпелив. Мисля, че не си прав за момчето. Държането му беше безупречно.
— Той е ненадминат артист. Какво е мнението на Каролайн за него?
— Тя не го видя. Нали знаеш как е тези дни. Щом чу звънеца, се затвори в стаята си. Той попита дали може да си облече новите дрехи в банята. Когато се появи, изглеждаше доста симпатичен посвоему. Отправи към мен странна молба. Каза, че е оставил всичките си стари дрехи в банята, и ме помоли да ги изгоря.
— Ако е бил облечен, както се носи обикновено, никак не е странно. Стига за него. Ти как си?
— Отлично. — Тя се поколеба. — Трябва да ти призная нещо. Мисис Ферис, нали си я спомняш, директорката на училището на Каролайн, ми се обади миналата седмица и ме попита дали бих могла да ходя веднъж седмично и да давам частна уроци на учениците. Каза, че мога да използвам кабинета по музика. Нямало да бъдат много. Ще оставя само най-добрите си ученици.
— Защо го наричаш признание?
— Защото не съм ти казвала. И без това си имаше достатъчно грижи.
— Ти искаш ли да приемеш?
Лесли отново се поколеба.
— Да — отговори тя — Смяташ ли, че в Дънбъри ще имат нещо против?
— Сигурен съм, че ще може да се вмести в програмата ти. Днес ще попитам.
— Не си прави труда, ако е проблем, мили.
— Не е никакъв проблем.
— Това значи, че ще трябва да преспивам някъде в Ню Йорк през нощта.
— Мисля, че няма да умра за една нощ.
— Нали не се претоварваш много?
— Изобщо нищо не правя. Вчера пих чай с останалите преподаватели, а момчетата ще пристигнат едва утре. Вече намерих един як футболист, който си предложи услугите да ни премести пианото. Мисля, че мястото ще ни хареса — каза той с цялата искреност, която можа да изстиска от себе си.
— Не се съмнявам. — Лесли не изглеждаше много убедена. — Сега в Ню Йорк е прекрасно. Циганско лято.
Не му каза защо смята, че трябва да го информира за времето.
— Чувала ли си се с Джими и Елинор?
— Нито съм ги чувала, нито съм ги виждала. Но ще се опитам да накарам Джими да дойде с нас в училището. Този разговор сигурно струва цяло състояние. Ще запазим новините, за когато се видим. Дочуване, мили.
— Дочуване, любима — прошепна той. Една нощ седмично, спомни си като затваряше.
На вратата се почука и той извика:
— Влез.
Влезе пълничка жена с широки черни памучни панталони и силно опънат пуловер върху огромния й отпуснат бюст. Носеше голяма пазарска чанта, имаше розово лице и изрусена коса.
— Добро утро, мистър Странд — поздрави тя. — Аз съм мисис Шилър. Вашата чистачка. Надявам се, че заварихте всичко наред.
— Отлично, отлично — Странд се ръкува с нея. Ръката й беше мека, но силна. — Ще трябва да оправяте само едното легло. Жена ми ще дойде след няколко дни. Днес ще пристигнат две от момчетата. Казват се Ролинс и Ромеро и са разпределени в трета стая.
— Момчетата сами се грижат за стаите си — поясни мисис Шилър. Гласът й бе дрезгав като на страстен пушач. — Аз от време на време пооправям общата всекидневна, когато съвсем настане безредие. И понякога поглеждам горе дали някоя от стените не е рухнала. — Тя се усмихна. Усмивката й беше топла, майчинска. — Тая сутрин минах през трапезарията и забелязах, че ви нямаше на закуска. Мъжът ми работи в кухнята, той е хлебар и аз му помагам, докато всички преподаватели се съберат. Искате ли да ви заредя хладилника с някои продукти, закуски, плодове, разни такива неща? Докато дойде жена ви.
— Би било много мило от ваша страна.
— Ако искате да ми направите списък…
— Вземете каквото решите, нямам претенции — рече Странд. Не спомена, че би искал да има вкъщи бутилка уиски. Сам ще си я купи. Не знаеше дали жената е дискретна и не искаше да й дава повод да разправя, че новият учител по история пие.
— Нещо по-специално, което да ми поръчате? — попита тя.
— Нищо. А, да — моля ви, не пипайте нищо по бюрото ми, независимо колко разхвърляно изглежда.
Мисис Шилър отново се усмихна.
— В училище, където всички живеят сред много хартия, веднага научаваш тоя урок. Виждала съм такива бюра, където между книгите, хартиите и списанията спокойно могат години наред да се въдят мишки, без никой да ги открие. Ако има нещо, от което вие или жена ви да сте недоволни, моля ви, веднага ми съобщете. Хората, които бяха тука до лятото, се притесняваха да ми кажат какво искат и аз непрекъснато заварвах жената да размества мебелите и саксиите от едно място на друго и да гледа гузно, като ме видеше в стаята. Искам на вас със съпругата ви да ви бъде приятно да живеете тука.
— Много ви благодаря, мисис Шилър. Искрено се надявам да бъде така.
— И още нещо, мистър Странд — додаде тя, като отвори чантата си и извади една престилка, която върза около широкия си кръст, — ако някога ви потрябва някое по-специално сладкарско изделие — сандвичи с пържени хлебчета за гости или торта за рожден ден, — само ми се обадете. Мъжът ми обича да прави такива неща за преподавателите и момчетата. Казва, че така се разнообразявал.
— Няма да забравя. Имам три деца — те са големи и няма да живеят с нас, но може да имаме късмет да ни идват на гости от време на време, а те всички умират за шоколадова торта. — Откри, че му доставя удоволствие да говори за децата си с тази приятна и отзивчива жена. — Вие имате ли деца?
— Бог е решил да ни лиши от това щастие — отвърна сериозно тя. — Но при четиристотинте момчета, които беснеят наоколо, тази празнота почти не се усеща. О, едва не забравих — внимавайте с печката. Остаряла е и току гасне, а тогава се събира газ.
— Обещавам да не я изпускам от очи.
— Миналия февруари къщата без малко да хвръкне във въздуха. Предишните хора бяха много мили, но малко отвеяни, ако разбирате какво искам да кажа.
— Напълно ви разбирам. И аз съм може би малко отвеян, но жена ми е изтъкана от отговорност.
— Само ме предупредете кога я чакате да пристигне, за да накъсам малко цветя и да ги сложа из апартамента за добре дошла. Нямате представа как няколко стръкчета цветя могат да преобразят тая старотия. Ще взема да донеса и малко дърва за огън. Някои от момчетата си припечелват по нещичко, като чистят клони и режат изсъхналите дървета за горене. Тук нощите стават доста студени и огънят е голямо удобство. Няма да ви безпокоя повече. Сигурна съм, че имате достатъчно работа, за да се приготвите за нашествието… Ама нали няма да ми се разсърдите, ако ви кажа, че според мен трябва да си почивате по малко и да си правите разходки. Да добиете малко цвят, а то сега…
Тя приличаше повече на медицинска сестра, която работи от години в семейството им, отколкото на чистачка, с която се е запознал само преди няколко минути. Когато жената излезе от стаята, Странд си помисли, че има и нещо хубаво, което да съобщи на Лесли при следващия им разговор.
Погледна се в огледалото над камината: Загарът от лятото бе изчезнал от лицето му и той реши, че наистина изглежда доста прежълтял. Излезе навън. Ще послуша съвета на мисис Шилър и ще си направи една дълга разходка из града, за да добие цвят на лицето и да намери магазин, откъдето да си купи бутилка уиски.
Ромеро пристигна по тъмно, след като Странд вечеря в града — все още отлагаше момента, когато ще трябва да разговаря за незначителни неща по време на ядене с мъжете и жените от преподавателския състав. Знаеше, че ако Лесли беше с него, щеше вече да назовава поне десетина от тях на малки имена и да е направила преценка на отделните характери, която по-късно щеше да се окаже невероятно точна. Той не притежаваше тази бърза способност и разчиташе на времето и на постепенното си сближаване с хората, за да си състави мнение за тях. Казваше на Лесли, че това му спестявало неприятните изненади.
Странд стоеше пред входа на „Молсън Резидънс“ и гледаше звездите, тъй като още не му се прибираше в празната къща, тогава забеляза дребничка фигура с прекалено голяма за нея чанта да се тътри през двора на училището към централното здание. В светлината на лампите покрай асфалтираните алеи Странд видя, че Ромеро носи някои от дрехите от „Брукс Бръдърс“, памучни панталони и спортно вълнено сако с риза и връзка.
— Добър вечер, Ромеро — поздрави той, когато момчето се приближи до него. — Вече почти престанах да се надявам, че днес ще те видя. Какво стана? Да не си се загубил?
— Аз никога не се губя — отвърна Ромеро, пусна тежката чанта на тревата и разтърка рамото си. — Не е необходимо никой да изпраща спасителни отряди за мен. Запознах се с едно момиче във влака, тя пътуваше за Ню Лъндън, за да започне работа като сервитьорка, заговорихме се, видя ми се симпатична, каза, че е била стриптийзьорка, и решихме да спрем и да се помотаем следобед в Ню Хейвън. Преди не съм имал нищо общо със стриптийзьорки и си помислих, че може би дълго няма да ми се удаде такава възможност, затова й платих обяда, разгледахме забележителностите на Ню Хейвън, после пак я качих на влака, хванах автобуса и ето ме тук, готов да продължа образованието си.
Той се огледа с отвращение.
— Изглежда абсолютно мъртвило. Какво правят — да не би, щом се стъмни, да стрелят по всеки, който излезе на улицата?
— Почакай до утре — каза Странд. — Ще имаш нужда от регулировчик, за да се добереш до трапезарията. Ял ли си? В хладилника има нещичко за хапване.
— Не съм гладен. Но бих пийнал малко. Имате ли бира в заведението?
— Боя се, че не — отвърна хладно Странд. Не каза, че в един от кухненските шкафове има бутилка уиски, все още увита в плика от обикновена амбалажна хартия, в който я беше донесъл от града. — Струва ми се, тук има разпоредба, че на студентите не им е позволено да пият.
— Че бирата пиене ли е? — попита недоумяващо Ромеро. — Тук да не е манастир?
— Това е училище за момчета — отвърна Странд. — Забележи, казах момчета. Дай да ти помогна с чантата. Изглежда ужасно тежка. Ще ти покажа стаята. — Той се наведе да вземе чантата и едва успя да я вдигне от земята. — Какво си понесъл в нея — да не са тухли?
Ромеро се захили.
— „Упадъкът и гибелта на Римската империя“ на Гибън. В седем тома.
Докато се качваха по стълбите към последния етаж и се редуваха да носят чантата, Странд каза:
— Твоят съквартирант е вече тук. Засега той е единственият, освен теб. Играе във футболния отбор.
— Щях да си донеса футболната фланелка, която толкова харесвахте, професоре — подхвърли Ромеро, — но извадиха номера ми, за да го сложат в стъклена витрина във физкултурния салон на гимназията.
— Ще видиш, Ромеро — рече Странд, — че твоето чувство за хумор ще има по-малко почитатели тук, отколкото в Ню Йорк.
Когато се приближиха до последния етаж, чуха звуците на рокмузика, която беше пусната много високо.
— Какво е това тук — да не би да има дискотека? — възкликна Ромеро. — Между другото, професоре, каква е политиката по отношение на момичетата?
— Мисля, че твоята стриптийзьорка няма да бъде посрещната много радушно — отговори Странд. — Дънбъри има шефство с едно девическо училище, но то е на осем километра оттук.
— Любовта ще намери начин — подметна безгрижно Ромеро.
Вратата на стаята беше отворена и светлината струеше в коридора. Събул обувките си, Ролинс лежеше и четеше книга. На една маса само на няколко сантиметра от ухото му гърмеше касетофон. Но като видя Странд и Ромеро, той бързо стана и го изключи.
— Това е твоят съквартирант, Ролинс — Хесус Ромеро.
— Името ми се произнася Хесус — каза Ромеро.
— Извинявай — рече Странд. Досега никога не му се беше случвало да използва малките имена на учениците си в гимназията и се опасяваше, че неправилното произнасяне на името на Ромеро е лошо начало за отношенията им в Дънбъри. — Отсега нататък ще знам.
Ролинс протегна ръка и след един подозрителен поглед Ромеро я пое.
— Добре дошъл, Хесус — каза Ролинс. — Надявам се, че обичаш музиката?
— Не всяка — отвърна Ромеро.
Ролинс се засмя — смехът му бе дълбок, гърлен и добродушен.
— Поне няма да заемаш кой знае колко място, братче — добави той. — Много мило от страна на мистър Странд, като се имат предвид моите габарити и размерите на стаята.
— Аз нямам никаква заслуга — побърза да каже Странд. — Това се прави по азбучен ред. Е, аз ще ви оставя да се запознаете. Лампите трябва да бъдат изгасени до десет и половина.
— Не съм си лягал преди десет и половина от двегодишна възраст — обади се Ромеро.
— Не съм казал, че трябва да спиш. Само че лампите трябва да бъдат изгасени. — Странд почувства, че говори с раздразнение, и съжали за това. — Лека нощ.
Излезе от стаята, но се спря на няколко метра от вратата, за да се ослуша. Това, което чу, не го изненада.
— Е, черни братко — рече Ромеро с прекалено силен южняшки акцент. — Виждам, че в тази стара плантация имат помещения за робите и всичко останало.
Колкото може по-тихо Странд слезе по стълбите в своя апартамент. Погледна бутилката с уиски в кафявата й опаковка на полицата в бюфета, но не я отвори. Имаше чувството, че ще дойдат други вечери, когато ще изпитва по-голяма нужда от нея.