Ъруин Шоу
Хляб по водите (6)

6

Името ти почетено по рафтовете на библиотеките… Той знаеше ли своето собствено име? Ето онзи човек, който си служеше с неговото име, водеше друг живот. Активен, а не лежеше в чуждо легло с шума на прибоя или на кръвта, пулсираща в ушите му…

 

— Как прекара уикенда? — попита Джудит Куинлан.

— Консумирах — отвърна Странд. — В най-добрия смисъл на думата.

Джудит се засмя.

— Мога да се досетя какво значи това.

Беше студен следобед, преваляваше дъжд и след часовете те бяха седнали до набраздения прозорец на кафенето, доволни, че могат да се подслонят от лошото време поне за четвърт час след свършената през деня работа. Странд беше разказал на Джудит някои неща за Хейзън и като опита да не се хвали, бе описал приключението на Каролайн в парка. Той пиеше с благодарност кафето си. Не бързаше да се прибира вкъщи. В неделя, след като Конрой ги бе оставил пред блока им, беше прекарал една мъчителна нощ с Лесли. Движението по пътя откъм Лонг Айланд бе много натоварено и пътуването продължи доста дълго. Лицето му гореше от слънцето, събрано през двата дни, и той знаеше, че Лесли бе забелязала замисления му вид и ще започне да го разпитва веднага щом се приберат вкъщи. Странд нямаше навик да крие нищо от нея, а и не знаеше как, и съзнаваше, че или ще се държи глупаво, или ще се нацупи, когато тя го подхване.

В събота вечерта, когато опита да се любят, той се провали. Това му се случваше за първи път, откакто бяха женени. Лесли се престори, че нищо не се е случило, и кротко заспа до него, но той се въртя неспокойно цяла нощ и когато накрая се успокои, засънува неясни зловещи сънища. После в неделя тя се извини с главоболие и прекара деня в стаята си. Той не искаше да й каже за Каролайн, преди да е решил какво отношение да вземе по предложението на Хейзън, така че единственият му изход бе да мълчи. Тъй като обикновено не таеше нищо от Лесли, той усети нарастващото й безпокойство и забеляза изпитателните погледи, които постоянно му хвърляше в колата, макар че не обели нито дума пред Джими и Каролайн, които седяха до нея.

Елинор се прибра в града с колата на Джанели. Лесли се държа малко рязко и с нея, защото въпреки обещанието, което беше дала на Странд, че ще си дойде за вечерята в събота, в последната минута се обади и каза, че компанията (който и да влизаше в това число) решила да отидат да вечерят в Монток. Тя не се бе върнала, когато си легнаха, и не се знаеше по кое време най-сетне се е прибрала. После в неделя сутринта си събра багажа и изчезна с Джанели, като им обясни, че на частния плаж на някакъв филмов режисьор щяло да има целодневно гости, така че нямало никакъв смисъл да бие път обратно само за да се прибере с тях.

Джими също си беше намерил някакво момиче в бара в Бриджхамптън и не дойде на обяд и на вечеря, а отиде на гости на новата си позната и се върна у Хейзън точно навреме, за да се качи в колата заедно с тях.

Само Каролайн, която изигра десет сета на тенис през двата дни и сега спеше изтощена, подпряла глава върху рамото на майка си, като че ли бе изпитала най-пълно удоволствие от уикенда, защото малко преди да заспи, промълви:

— Това не е живот, а празник!

Странд се чудеше дали щеше да бъде толкова доволна, ако беше чула какво му каза сестра й край басейна. Той съзнаваше, че все пак ще трябва да разправи на Лесли всичко, което го тревожи, но първо трябваше сам да си изясни нещата. Без да пита Лесли дали й се слуша радио, той го включи, за да не могат да разговарят, макар да знаеше, че Лесли няма да пропусне да го попита какво се бе случило.

 

 

Споменът за предишната нощ го накара да се намръщи, докато бъркаше кафето си и гледаше дъжда, който барабанеше по прозореца.

— Изглежда, уикендът не ти се е отразил много добре — обади се Джудит.

Странд докосна лицето си, което беше започнало да се бели.

— Не съм свикнал със слънцето — отвърна той.

— Нямам това предвид. Да не би днес да се е случило нещо лошо в училище?

— Не. Нищо не се е случило. Нито лошо, нито хубаво.

Ромеро се бе дотътрил навъсен в кабинета му с познатата подигравателна усмивка на лицето и му бе казал:

— Посъветвах се със себе си, както ми препоръчахте, и реших, какво толкова ще загубя, по дяволите, само пътните разноски, защо да не се срещна с този човек и да видя какво продава.

— Той нищо не продава. — Странд бе записал служебния адрес на Хейзън на едно листче и го бе подал на Ромеро. — Напиши му писмо и му кажи, че си заинтересуван. Така няма да загубиш дори пари за път.

— Вие няма ли да дойдете с мен? — Ромеро изглеждаше почти уплашен.

— Мисля, че мистър Хейзън ще предпочете да уредите въпроса помежду си.

Ромеро бе погледнал колебливо адреса, после бе мушнал листчето в джоба на джинсите си.

— Да напиша писмо, боже господи — бе възкликнал той с огорчение. — Та аз никога не съм писал писма през живота си.

— Имам едно предложение, Ромеро — бе казал Странд. — Ако ще пишеш писмо, опитай се да бъде като писмените ти работи, които ми даваш, а не така, както говориш.

Ромеро се бе ухилил.

— Нали имам двойна националност. — И бе излязъл от кабинета.

Странд не беше разправял на Джудит за Ромеро и сега в кафенето се изкушаваше да заговори за него, може би да я накара да му помогне да опитомят момчето. Но той знаеше, че Ромеро никога не е стъпвал в часовете й и няма да й направи особено голяма услуга, ако я изложи на неговата подигравателна усмивка и непроницаема наглост.

— Нищо лошо, поне що се отнася до понеделник — рече Странд, — дори равнището беше малко над средното. Но имам известни проблеми.

— Животински, растителни или неорганични?

Странд се засмя.

— И трите. Всъщност уикендът мина доста добре… да, доста добре.

На практика това бе почти истина, ако не се смятаха последните мъчителни часове в неделя през нощта, когато перспективата да работиш цяла седмица хвърляше тъмна сянка в душата ти. Или ако се изключеше пиянската тирада на Хейзън, или спорът в спалнята.

Странд и Лесли рядко спореха. Той винаги й казваше, че тя е спокойна жена, и това беше едно от нещата, които най-много обичаше у нея. Но в държането й нямаше и сянка на спокойствие, когато се прибраха вкъщи и тя седна на края на леглото, и стиснала устни, взе да го пробожда с поглед като с нож, докато той, без да бърза, закачваше сакото си и сваляше вратовръзката.

— Какво има, Алън?

— Как какво има? — отговори той.

— Знаеш какво. Ти криеш нещо от мен. Какво е то?

— Нищо. Уморен съм. — И той се прозина почти убедително. — Имах дълъг разговор с Хейзън за съдбата на Ромеро, онова момче, дето…

— Знам кое — отряза го Лесли. — Знам също, че не това те тревожи.

— Уморен съм — едва произнесе Странд. — Утре ми предстои тежък ден. Защо не го отложим за…

— Няма да позволя да ме държат настрана. Или съм твой другар, или нищо.

— Разбира се, че си мой…

— Това е нещо, свързано със семейството — каза рязко Лесли. — Нещо, което ти знаеш, а аз не. Да не е заради онзи младеж, който дойде да вземе Елинор? Разговаряхте с него. Той ли те тревожи? Видях го от прозореца. На мен ми се стори съвсем приемлив. Не се безпокоиш заради това, че е италианец, нали?

— Мисля, че ме познаваш достатъчно добре. Доколкото видях, момчето е чудесно. А сега, моля те, хайде да спим.

— Да не сте се скарали с Елинор? — упорстваше Лесли. — Пак ли си й отправил някоя от твоите средновековни нападки?

За миг Странд се изкуши да разправи на жена си за какво всъщност си бяха говорили с Елинор. Абсурдната идея, че Каролайн се мисли за грозна. Нелепото обсъждане на нейния нос. И обезпокояващото предложение на Хейзън да изпратят Каролайн в някой отдалечен колеж. Но още не беше готов за това. Чувстваше се изтормозен до смърт и несигурен. Ако разкаже всичко на Лесли, цяла нощ ще трябва да се препира с нея. От начина, по който потреперваха устните й, разбра, че ще се разплаче. Сълзите й винаги го обезоръжаваха.

— Сега вече трябва да спя — рече той.

— Спи — отвърна тя. Стана от леглото и излезе от спалнята. След малко я чу да свири на пианото, разтворила всички врати — и двете неща бяха катастрофални признаци, те показваха, че в този час на нощта се е разразила буря.

Странд въздъхна, облече си пижамата и легна.

Почти веднага заспа и когато се събуди посред нощ, видя, че Лесли също си е легнала, но в другия край на леглото, без да се докосва до него.

На сутринта, когато будилникът го събуди, тя се престори, че спи, и той излезе от къщи, без да се върне да я целуне както друг път. Тя беше спокойна жена с добър характер и не обичаше да се кара, но когато се сърдеше, ядът й не минаваше с дни, ставаше студена, резервирана и непристъпна и го караше да се чувства като изгнаник в собствения си дом.

 

 

Странд погледна Джудит Куинлан, която пиеше кафето си, обвила с две ръце чашата със своя трогателен детски маниер, а меките й светли очи изразяваха съчувствие и загриженост. Изведнъж той почувства, че трябва да се довери на тази мила, естествена жена, която беше интелигентна и разбрана и тъй като не беше свързана с проблемите му, можеше да разчита, че няма да се разплаче.

— Случиха се разни неща — каза той. — Семейни работи. — Нищо трагично. Трябваше да се вземат някои решения. След като си отгледал две деца, смяташ, че вече всичко ти е ясно и можеш да се справиш и с третото. Не е вярно. Всяко е различно. Това, което е било важно за едното, не е задължително да важи и за другите. — Може би прекалено много се безпокоя, може би трябва да оставя нещата да следват своята собствена логика… Така, както мен са ме възпитавали. — Той вдигна рамене. Беше едно дете, чувстваше се самотен, баща му бе много по-стар от майка му — болнав, изнемогващ човек, който нямаше време за начетения си син и който, като се прибереше вкъщи от работа, употребяваше малкото останала енергия да се кара с жена си за пари. — В моето семейство — продължи Странд — нямаше любов. — Той се изсмя сухо. — Вероятно по тази причина си създадох сантиментална представа за това какво може да бъде семейството. Все едно, тази представа ме накара да смятам, че когато си имам вече свои деца, аз ще се грижа за тях и ще ги пазя. За щастие, или може би за нещастие, жена ми винаги е била на същото мнение. Ние сме замесени, дори като че ли прекалено егоистично замесени в живота им. Не знам. Както ми каза един човек през уикенда, аз не съм в крак с времето… Трудно е да се променя.

— Загазил ли си нещо? — попита Джудит със сериозен поглед. Той видя как тя прехвърля в ума си всички възможни неприятности, които могат да се случат на младежите в Ню Йорк в днешно време — всички ужаси.

— Нищо страшно — усмихна се Странд. — Дори напротив.

После й разправи за предложението на Хейзън да изпрати Каролайн в колеж и причините за това. Не й спомена за реакцията на Елинор и защо според нея Каролайн трябваше да си остане вкъщи. Щеше да бъде прекалено болезнено… дори докато говореше, той отново почувства същото възмущение от по-голямата си дъщеря, което се бе надигнало в него още когато тя му бе казала онова, и се боеше, че то ще си проличи.

— Спонтанната ми реакция беше да река „не“ — сподели той. — Боя се, че гордостта ми бе засегната. Излиза, че ме изключват, когато вземат решения, че не съм годен да се грижа за собственото си дете. По време на уикенда Хейзън ме накара да се почувствам като човек, който непрекъснато губи.

— Глупости — отсече Джудит. Тя беше седяла спокойно и си бе играла с кафената чаша, докато той говореше, но сега нетърпеливо бутна чашата пред себе си.

Странд я потупа леко по ръката.

— По-докачлив съм, отколкото изглеждам.

— Жена ти какво мисли? — попита Джудит.

— Там е работата, че още не съм й казал.

— Защо? — Джудит изглеждаше изненадана.

Той сви рамене.

— Не знам. Бяхме заобиколени от чужди хора. В чужда къща. Когато се върнахме у дома, тя усети нещо и аз… сам не знаех какво чувствам и си премълчах. Никак не ме бива да се преструвам. Поспорихме. Боя се — добави той, — че спорът ще продължи довечера. Но това е без значение — рече Странд с престорено оживление. — Ще мине. Ти как мислиш?

— Всичко ще се оправи — отговори Джудит. — Не познавам дъщеря ти, но ако беше моя, нямаше да изпусна този шанс. Независимо дали е подаяние, или не. Естествено, аз съм предубедена — от работата ми тук, от училището, в което преподавам, — но да можеш да я измъкнеш от града в днешно време и да я изпратиш в добър колеж, о, това е дар небесен. Образованието в този град, ами че то е просто продължаване на войната, но с други средства.

Странд се засмя.

— Дори Клаузевиц^[1] не би могъл да го каже по-добре. Ще гледам да го споделя с моя приятел Хейзън. Може би трябва да го изпишем над входа на всички училища в системата. — Той остави бакшиш на сервитьорката. — Мисля, че вече е време да тръгваме.

— Какво ще правиш? — попита сериозно Джудит.

Странд се поколеба.

— Не знам. Ще реша, докато се прибера вкъщи.

Навън валеше по-силно и беше невъзможно за високия мъж и дребната жена да се запазят от дъжда под нейния чадър.

— Днес ще се изфукам — каза Странд. — Ще взема такси. Започвам да харесвам привичките на богатите.

В таксито и двамата дълго мълчаха.

— Никак не ми е приятно да те гледам така угрижен — рече Джудит. — При това имаш да се справяш с още толкова много неща. Защо не разрешиш на мистър Хейзън да поговори с Каролайн и не я оставиш сама да направи своя избор?

Странд кимна.

— Мисля, че си права. Но жена ми може да е на друго мнение, на съвсем друго. Що се отнася до мен… — Той въздъхна. — Аз се раздвоявам между егоизма и разума. Само че не знам кое какво е.

Когато таксито спря пред блока на Джудит, който се намираше само на три преки от дома на Странд, тя предложи:

— Ако не бързаш, защо не се качиш с мен горе да изпием по нещо? Малко уиски може да поизясни нещата.

— Чудесна идея — съгласи се Странд, признателен на Джудит за нейната женска загриженост и за това, че тя прекрасно разбира ползата от всяко отлагане. Досега никога не беше ходил у тях. Апартаментът й се намираше високо в една стара сграда и беше замислен като ателие с голям северен прозорец и спалня до него. Стените бяха наредени с книги, мебелите бяха ярко оцветени (бе очаквал да са тъмнокафяви) и всичко беше чисто и много спретнато. Нямаше никакви признаци някога преди това да е идвал мъж.

Той седна в единия ъгъл на голямото канапе, като я наблюдаваше как изважда лед от хладилника в малката кухня, отделена от всекидневната с боядисани в бяло жалузени врати. Тя беше толкова дребна, че трябваше, да се повдига на пръсти, за да вземе бутилката с уиски и две чаши от бюфета до хладилника. Забеляза, че бутилката с уиски беше пълна само до половина, и се запита дали Джудит Куинлан седеше сама вечер и пиеше, докато й се приспи.

Тя наля уискито върху кубчетата лед, сипа в чашите малко вода от чешмата и ги сложи на една табличка заедно с чинийка солени бадеми. Остави табличката на малката масичка пред канапето и каза:

— Готово. — И седна до него.

Взеха чашите си и като вдигна своята, Джудит рече:

— Добре дошъл у дома.

Уискито имаше чудесен вкус.

— Представяш ли си — каза Странд, — да пиеш в понеделник следобед. Отиваме направо към провал.

Двамата се засмяха непринудено.

— Колко е хубаво тук — добави Странд. — Толкова е тихо. И изглежда толкова далече от… — Той млъкна, трудно му бе да каже от какво е далече стаята. — Просто е далече — рече той.

Джудит остави решително чашата си.

— А сега ще направя нещо, което отдавна искам да сторя. — Тя коленичи бързо на канапето до него, прегърна го и го целуна.

Странд замръзна на мястото си смаян, усещаше, че държи чашата в ръката си и се опасяваше, че уискито ще се разлее. Но след първия миг, когато почувства меките й, но решителни устни върху своите, той се отпусна, облегна се назад и я привлече към себе си, без да го е грижа повече за уискито. Прегърна я със свободната си ръка и продължително я целуна. Усети, че ръката й се опитва да разкопчае копчетата на ризата му. Той я разтвори и меката й длан погали леко гърдите му, после се плъзна към корема. Чудната мис Куинлан. Тя го целуна по бузата, като го галеше нежно и прошепна в ухото му:

— Имам нужда от теб. Имам нужда от теб.

Той се отпусна още по-назад, усещайки ръцете й като венчелистчета по тялото си.

Изведнъж тя спря, измъкна се от прегръдката му, скочи и се изправи пред него. Косата й беше разрошена, тя се усмихваше, а очите й имаха такъв израз, какъвто не бе виждал преди — нещо игриво, закачливо. Помисли си, че изглежда красива в студената светлина от големия северен прозорец и много желана.

— Е — каза тя, — искаш ли?

Странд стана и видя, че уискито не се е разляло.

— Беше много приятно — отговори той. — Изненадващо и много приятно.

Тя се засмя тихо и весело.

— Не исках да го описваш. Исках да действаш.

Той поклати тъжно глава.

— С удоволствие. Но не мога. Поне сега не.

Лицето й стана сериозно.

— Обидих ли те?

— Боже мой, не. Поласкан съм. Очарован съм. Но не мога.

— Ще си помислиш ли? — Очите й бяха наведени надолу и него го заболя, че й причинява мъка.

— Разбира се, че ще си помисля.

— Дойде тук, за да избягаш от проблемите си — промълви тя и тихо и тъжно се засмя, — а аз взех, че ти създадох нов. Постъпих нетактично. Не ме бива в тези работи. — Тя вдигна глава и го погледна право в очите. — Както и да е, сега поне знаеш. И двамата знаем.

— Да — потвърди той.

Приближи се до него и закопча ризата му. Той я целуна по главата.

— А сега — добави тя — дай да си допием питиетата.

 

 

Странд вървеше към къщи във влажния здрач и изпитваше смесени чувства. Беше едновременно и въодушевен, и недоволен от себе си, но във всеки случай този следобед не се чувстваше като губещ човек. Никога досега не му се беше случвало подобно нещо, особено след женитбата. Той смяташе, че не е привлекателен за жените, освен за своята собствена. А нейната привързаност към него беше възникнала, в това бе сигурен, защото тя ценеше по-скоро неговите интелектуални и нравствени качества, отколкото физическите.

Хейзън го бе попитал дали вярва в десетте божи заповеди и той му бе отговорил положително. Но да вярваш в тях и да ги спазваш, не е едно и също нещо. Въпреки че не беше прелюбодействал, от време на време бе пожелавал жената на ближния си, което беше естествено и неизбежно, макар и в разрез със завета от Синайската планина. Пратеникът на израелския бог в пустинята, който е съобщил закона на странстващото племе, не е могъл и да предположи какво ще стане след хилядолетия по улиците и шосетата на Ню Йорк.

После си спомни тона на Джудит, когато каза: „А сега ще направя нещо, което отдавна искам да сторя.“ Отдавна, помисли си той. На петдесет години съм, рече си, нямам чак толкова много време, за да мисля за каквото и да било. На ъгъла на тяхната улица едва не се върна обратно. Но после видя Алегзандър, който се беше облегнал отпред на блока, и разбра, че и той го е видял. С бърза стъпка се приближи и каза:

— Добър вечер, Алегзандър. Отвратително време, нали?

— Да, отвратително — отвърна Алегзандър и се сгуши във военната си куртка, дъвчейки пурата си.

 

 

Когато отвори вратата на апартамента, чу свиренето на Лесли. Спря и се заслуша за миг. Беше соната на Шуберт, в минорна тоналност, тиха и натрапчива, подходяща за мрачния следобед. Той свали шлифера и шапката си и ги закачи внимателно в преддверието. После влезе във всекидневната.

— Добър вечер — поздрави Странд.

Лесли рязко спря да свири, изправи се и се обърна с лице към него.

— Добър вечер — отвърна хладно тя.

Не дойде да го целуне. Никакво подобрение от снощи, рече си той, нито от тази сутрин. И все пак целувката за поздрав беше стар ритуал, който съществуваше, откакто бяха женени. Той се приближи до пейката пред пианото, където стоеше тя, наведе се и я целуна по бузата.

— Забави се — обади се Лесли. Подуши с нос. — Пил си.

— Отбих се в едно барче. — Не беше съвсем вярно, но бе лесно за казване — срамно лесно. — Измокрих се и ми стана студено. Едно уиски. — Той сви рамене. — Каролайн вкъщи ли е?

— Не. Отиде в библиотеката.

— Обаждал ли се е някой? — Думите бяха същите както обикновено, след като бе отсъствал през деня, но тонът му беше съвсем различен.

— Не.

— Не искам да ти прекъсвам свиренето. Ще ида в…

— Нищо не ми прекъсваш. Достатъчно свирих.

Телефонът започна да звъни.

— Аз ще вдигна — каза Странд, благодарен, че има предлог да се измъкне от стаята.

Беше Хейзън.

— Извинявайте, че ви зарязах така вчера — започна Хейзън. — Но в Ню Йорк жиците направо се скъсаха да звънят. Надявам се, че всичко е минало добре.

— Не би могло да бъде по-добре — отвърна Странд престорено сърдечно.

— Трябва да ви кажа нещо — рече Хейзън. — Днес следобед ми се обадиха от полицията. Те смятат, че са хванали един от моите нападатели. Във всеки случай момчето е участвало в нещо подобно, което опитаха с мен. Искат двамата с Каролайн да отидем в двайсети участък. Близо е до вас…

— Знам го къде е.

— Утре в девет сутринта я викат на очна ставка. Как мислите, дали Каролайн ще има нещо против? — Хейзън изглеждаше разтревожен. — Разбира се, ако не иска, не могат да я накарат насила. Макар че дори да го разпознае, това едва ли ще бъде решаващо в съда и…

— Каролайн още не се е прибрала. Ще я питам, като се върне.

— Добре. Бих искал да затворят този тип за няколко месеца, макар че при днешното състояние на нещата в съдилищата едва ли ще стане така. Може да ми се обадите в кантората. Тази вечер ще работя до късно. А, между другото, говорих вече с моя приятел от Тръскот и той ми каза, че може да уреди един от техните бивши възпитаници, който се занимава с проучването на подобни неща в Ню Йорк, да види Каролайн.

— Боже господи, нямате ли си друга работа в понеделник сутрин?

— Отне ми само пет минути.

Когато Странд се върна във всекидневната, Лесли беше застанала до прозореца и гледаше към дъждовната улица.

— Хейзън се обади — рече Странд. — В полицията предполагат, че са открили едно от момчетата. Искат Хейзън и Каролайн да отидат там утре сутринта, за да го идентифицират.

— Ти какво му каза? — Лесли продължаваше да гледа през прозореца.

— Че ще попитам Каролайн и ще му се обадя. Не ми се ще Каролайн да се забърква в подобно нещо.

Лесли кимна.

— И на мен също. Въпреки че тя вероятно би искала да помогне на полицията.

— Лесли, скъпа, моля те, седни — започна нежно Странд — Имам да ти разправям някои неща, за които не ми се говореше снощи.

Тя се отдалечи бавно от прозореца и седна срещу него.

— След като Каролайн свърши да играе тенис с Хейзън — започна Странд — и ние тръгнахме с него към къщата…

После й разказа всичко: предложението на Хейзън и доводите му да изпратят Каролайн да учи другаде, възможността за спортна стипендия и доколкото можа да си спомни, разговора с Елинор.

Лесли го изслуша мълчаливо, с безизразно лице, скръстила ръце в скута си. Когато Странд свърши, тя рече:

— Елинор, разбира се, е права за Каролайн. Тя наистина мисли, че не е хубава. Направо ненавижда носа си. И е болезнено стеснителна. Но го крие от нас, крие го още от малка.

— Ти си знаела? — попита невярващ Странд. Знаела си през цялото време и не си ми казала?

Лесли се пресегна и докосна ръката му.

— Каква полза щеше да има от това? — Тонът й беше станал спокоен и нежен. — Нима си нямаш достатъчно грижи?

— Чувствам се като пълен глупак.

— Не си глупак. Понякога просто не си наблюдателен, това е — рече тя, — особено по отношение на децата си. Сега въпросът е какво да правим? — Тя се усмихна. — Забележи, казах ние.

— Хейзън иска да го оставим той да говори с Каролайн.

— За да я съблазни с видения за неугасващото западно слънце ли? — Лесли отново се усмихна. — Е, добре, защо пък не? Малко неугасващо слънце би било чудесна промяна за всички ни.

— Но да учи за ветеринарен лекар, за бога! Откъде мислиш й е хрумнала подобна идея?

— Не знам. Може би е чела книгата на онзи англичанин „Всички живи същества, малки и големи“ и тази професия й се е сторила интересна — да срещаш най-различни хора на въздух и прочие. Ако тя наистина сериозно си го е наумила, няма да й преча.

— Защо никога не е споменавала нито дума за това пред нас? — Странд знаеше, че изглежда огорчен.

— Може би просто е чакала подходящ момент. Момичетата рано се научават да не издават всичко на родителите си.

— Значи ти си съгласна тя да замине?

Лесли кимна.

— Добре — каза Странд, — те сигурно ще се видят утре сутринта в полицейски участък. Могат да поговорят там. Мястото е само за изкушения.

Лесли стана, приближите до него, наведе се и го целуна по челото. Докосна косата му.

— Трябва да се подстрижеш — рече тя.

 

 

Когато Каролайн се върна малко преди вечеря, Странд й съобщи за обаждането на Хейзън. Лесли имаше урок със своя ученик полицая във всекидневната и те отидоха в кухнята, за да не чуват дрънчащите акорди, които представителят на закона изтръгваше от горкото пиано.

— Мистър Хейзън ще отиде в полицията, но ако ти не искаш, не могат да те накарат насила.

Лицето на Каролайн стана много сериозно и тя прокара пръсти през косата си. Странд се надяваше, че ще откаже да отиде, но тя рече:

— Ще отида.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Тези момчета не бива да остават на улицата. Не мога да забравя на какво приличаха — бяха като глутница диви животни, които ръмжаха, удряха, блъскаха и дърпаха. Дано само са хванали, когото трябва.

— Добре — въздъхна Странд. — Ние с майка ти ще дойдем с теб.

— Няма нужда. Не съм малка.

— Казах, че ще дойдем с теб — повтори Странд.

Каролайн въздъхна и понечи да излезе от кухнята, но Странд я спря.

— Седни за малко, Каролайн. Има нещо, за което искам да си поговорим.

Каролайн го изгледа подозрително, но седна на един кухненски стол до масата. Странд седна срещу нея.

— Разбрах от мистър Хейзън — започна той, — че сте говорили да отидеш да учиш в колеж в западните щати.

— Аха — отвърна Каролайн с известна нотка на вина, — значи ти е казал.

— Да.

— Не съм рекла, че непременно ще отида. Просто споделих, че ако можех да избирам, там бих искала да продължа. Освен това му обясних, че не мога да избирам.

— Той ми каза, че има възможност, както ти се изрази, да избереш.

— Така ли? — Каролайн изглеждаше изненадана. — На мен не ми каза.

— Той искаше първо да говори с мен.

— Какво друго ти каза? — Тя беше вече нащрек.

— Че искаш да отидеш в селскостопански колеж да учиш за ветеринарен лекар.

— Това престъпление ли е? — Тонът й беше враждебен.

— Разбира се, че не е — рече успокояващо Странд. — Но ние с майка ти искаме да знаем защо имаш такова желание и защо не си го споделила с нас.

— Не бях сигурна. Не исках да ви казвам нищо, докато не реша. Освен това се боях, че ще ми се смеете и ще ме изкарате сантиментално момиченце. Е, сега вече знаете. Може да ми се смеете, ако искате, — додаде тя.

— Никой не ти се смее, Каролайн — промълви нежно Странд.

— Както и да е, няма смисъл дори да говорим за това. — Махна презрително с ръка. — Приказки за малки деца. За това ще трябват пари, много пари. Вкъщи не липсва обич — подхвърли иронично тя, — но що се касае до земни блага… — И сви рамене. — Аз не съм сляпа. Кога за последен път си си купувал костюм?

— Хайде да говорим за това по-късно — отговори Странд. — Сега ме интересуват мотивите ти. Какво знаеш за животните?

— Засега нищо. Е, знам едно: че страдат, и то страшно, и заслужават да им се помогне. Толкова ли е странно да искаш да отдадеш живота си, за да направиш този ужасен свят малко по-човечен? — Гласът й се повиши от гняв, сякаш чувстваше, че я атакуват.

— Не мисля, че е странно — отвърна Странд. — Напротив, дори намирам, че е възхитително. Хората също страдат. Но ти не искаш да станеш лекар.

— Не искам да стана лекар, политик или генерал, или да се занимавам със социални проблеми, защото не ме бива за нито една от тези работи. Елинор може да стане каквото пожелае, но аз не. Сигурно съм глупава, но знам едно — такава съм си. Не съм общителна, ще се плаша от хората и затова ще се държа недодялано с тях, ще казвам каквото не трябва и ще чувствам, че винаги се смеят зад гърба ми.

О, бедното ми момиче, помисли си Странд със съжаление.

— Животните са по-добри — продължи припряно Каролайн. — Те не говорят. Или поне не така, че да ги разбираме. И няма да ме притесняват. — Тя беше вече на границата да се разплаче.

Странд се наведе над масата и я потупа по ръката.

— Добре — каза той. — Сега знам какво чувстваш, макар че според мен не си справедлива към себе си. Смятам, че като пораснеш, ще имаш по-високо мнение за достойнствата си.

— Ако трябва да остана в този град и да се боря ден и нощ, за да не изоставам от всички умници около мен, направо ще се затрия. — Тя вече ревеше.

— А ако ти кажа — рече Странд, — че си ме убедила и според мен наистина ще е по-добре да заминеш? — Той замълча. — И може би има начин да го уредим, независимо дали разполагаме със земни блага, или не.

Каролайн го погледна невярваща.

— Какво смятате да направите с мама — да не би да се хванете да работите и нощем, за да ме изпратите в Аризона?

— Е, нищо чак толкова драстично — засмя се Странд. — Не, мистър Хейзън има една идея.

— Нали не смяташ да го молиш да ти даде пари на заем? Аз няма да отида, ако…

— И това не — прекъсна я Странд. После й разправи за плана на Хейзън за спортна стипендия. Тя го слушаше с широко отворени очи. — Той вече е говорил със своя приятел от училището — продължи Странд — и те могат да уредят един техен бивш възпитаник, който е бил в отбора им и живее в Ню Йорк, да се види с теб и да ти засече времето. Ако гледаш сериозно на цялата работа, съветвам те да потренираш малко.

— Сериозно гледам — отвърна тя. — И още как.

— Ще говоря с шефа на катедрата по физическо възпитание във вашето училище и може би те ще се съгласят да те потренират малко.

— Звучи абсурдно — рече Каролайн, като клатеше учудено глава. — През целия си живот съм бягала само веднъж и то с момичета, на които им трябва най-малко една седмица, за да обиколят квартала, и за това някакво си скапано училище ще ми плаща цели четири години? Мисля, че мистър Хейзън се е пошегувал е теб, татко.

— Той не е такъв човек — забеляза Странд. — Няма значение с кого си бягала — важно е с какво време. — Странд стана. — Впрочем името на училището е Тръскот. И мистър Хейзън каза, че има солиден селскостопански профил. Ако си убедена, че искаш да опиташ, ние с майка ти ще направим всичко възможно, за да ти помогнем. Ако нищо не стане, ще потърсим друго.

Каролайн имаше замислен вид и потриваше носа си.

— Аризона — рече тя. — Звучи прекрасно. Сто процента. По дяволите, ще тичам като луда.

— Можеш да поговориш с мистър Хейзън за това — добави Странд на излизане от кухнята, — след като свършите работата си в полицията утре сутринта.

 

 

Но на другата сутрин Каролайн не успя да говори с Хейзън, защото, след като посочи момчето с посинелия пресен белег на челото и гърбицата на носа му и каза много спокойно: „Да, сигурна съм, че това е момчето с ножа“, тя започна да пищи, като притисна с длани очите си, сви се надве и започна да се гърчи. Тя продължаваше да пищи, когато Странд я изнесе на ръце от участъка, а Лесли и Хейзън забързаха до него. Конрой ги чакаше с мерцедеса и веднага я откараха в кабинета на доктор Принз. Той й сложи една инжекция и след малко тя притихна на кушетката с широко отворени очи, втренчени в тавана.

Каролайн не ходи на училище още два дни, не излизаше от къщи, тиха и унила, стаята й беше отрупана с цветя и с пръснати навсякъде кутии от шоколади, които Хейзън й бе изпратил. Той се обаждаше по два пъти на ден да пита как е. При едно от обажданията си спомена, че неговият приятел от Тръскот уреждал някой от Ню Йорк да провери Каролайн, когато тя се почувства готова да покаже какво може. Хейзън също искал да я види, но се отнесе с разбиране, когато Лесли му обясни, че засега най-добре би било да не я закачат.

После, в четвъртък сутринта, докато Странд закусваше, Каролайн влезе в кухнята, облечена за излизане. Тя си тананикаше нещо, бузите й бяха възвърнали цвета си и заяви на Странд, че отива на училище.

— Сигурна ли си, че е редно? — попита Странд. — Все пак минали са само няколко дни. Може да изчакаш до понеделник.

Каролайн поклати глава.

— Повече не ми се стои вкъщи. Не се тревожи, татко, вече излязох от дупката. Не знам какво ме прихвана там — в участъка, — като видях онзи ужасен белег на главата на момчето и осъзнах, че аз съм го направила. А той беше толкова малък, приличаше на уплашено дете. И ме гледаше със странен, недоумяващ поглед, сякаш не можеше да разбере защо постъпвам така с него. И как онзи следовател го стисна за ръката като с белезници и щяха да го пъхнат зад решетките само защото едно глупаво бяло момиче го е натопило… Толкова бях объркана, татко — каза тя, опитвайки се да сдържи сълзите си, — че можех само да се разпищя.

— Не мисли за това. Направила си, каквото е трябвало. А сега си го избий от главата.

Каролайн бавно кимна.

— Ще се опитам. Но да знаеш, че вече няма да стъпя в парка. — Докато тя пиеше сока си и вареше яйца, той отиде в стаята и събуди Лесли да я пита дали е съгласна Каролайн да излезе.

— Тя го е преживяла вече — рече Лесли, след като помисли малко. — Или се прави, че го е преживяла. Както и да е, най-добре е да я оставим да се държи нормално или поне така, както тя смята за нормално.

Все пак Лесли се облече набързо, и под предлог, че трябва да отиде рано да пазарува, изпрати Каролайн до училището. Преди да излезе, каза на Странд, че смята да покани Хейзън на вечеря. Сигурна била, добави тя, че ще приеме — което той и направи незабавно и с удоволствие.

— Имам чувството, че вечеря сам всеки божи ден от седмицата — сподели Лесли със Странд, когато той се прибра следобед.

— Странно, аз имах същото чувство още първата вечер.

— Освен това му казах, че ще му бъдем благодарни, ако успее да уреди Каролайн в това училище.

— А той какво ти отговори?

— Че би желал всички младежи да знаят какво точно искат да учат и да са така решени да успеят като Каролайн.

— Трябвало е да стане директор на училище.

— Мисля, че от правото се докарват по-добри пари — забеляза Лесли.

 

 

Хейзън дойде у тях вечерта и донесе една спортна чанта с комплект анцуг и горнище и чифт обувки за бягане. Каролайн се изчерви от нещо средно между смущение и благодарност.

— С тези неща направо ще хвърча — възкликна тя.

— Само ми кажи една седмица предварително — рече Хейзън — кога смяташ, че ще бъдеш готова, и аз ще гледам всичко да бъде организирано както трябва. В Рандъл Айланд има писта за бягане. Препоръчвам ти да намериш най-напред няколко стартови блокчета и да изпробваш обувките.

По време на вечерята всички внимателно избягваха да споменават за сцената в полицейския участък. Хейзън говореше най-много от всички — той им разказваше за летата в Истхамптън по време на детството му и за големите състезания по тенис на трева, организирани там, преди играта да стане професионален спорт. Тогава най-добрите играчи се радвали да гостуват през седмицата на състезанията в домовете на клубните членове. За пръв път отваряше дума за семейството си и Странд научи, че имал по-малък брат, който преподавал философия в Станфорд, и сестра, омъжена за търговец на петрол в Далас, която притежавала частен самолет. Не спомена нищо за децата си, нито за жена си. Но, изглежда, се беше отпуснал и му бе приятно да говори, като човек, който е прекарал твърде много мълчаливи вечери в живота си. Дори разказа един анекдот за себе си, в който героят беше баща му. „Когато баща ми почина — започна той, — аз наследих наред с всичко останало и неговата секретарка. Една внушаваща страх жена на име мис Гудсън“. Веднъж тя беше в кабинета ми, когато си палех лулата, навик, който наред с някои други, бях усвоил от него, както и адвокатската професия. Погледна ме строго. „Ако позволите, мистър Хейзън — рече тя, — напомняте ми за баща ви.“ Естествено, все още млад по онова време, аз се почувствах поласкан от тази забележка. Баща ми беше един от най-прочутите адвокати в страната и се бе проявил блестящо в няколко важни правителствени комисии и като председател на сдружението на нюйоркските адвокати. „С какво по-точно ви напомням на баща си, мис Гудсън?“ — попитах я аз, леко възгордян. „Пускате запалените кибритени клечки в кошчето и подпалвате хартиите също като него“ — отвърна тя. Хейзън се смя заедно с тях. Бяха вече стигнали до десерта и Хейзън въздъхна доволно, когато остави лъжичката си.

— Каква прекрасна вечер. Боя се обаче — обърна се той към Каролайн, — че няма да можеш да ядеш така, като отидеш в Аризона.

— Ако изобщо отида в Аризона.

— Ако този, който държи хронометъра, е честен, абсолютно сигурен съм, че ще идеш — отсече Хейзън, което прозвуча като съдебно решение. — Няма да ти се наложи да се откажеш от тениса. Ще имаш време и за двете неща. Макар да мисля, че вече едва ли искаш да играеш в парка.

— Никога повече — каза Каролайн.

— В такъв случай ще трябва да уредим нещо друго, нали? — рече той, докато пиеше кафето си на малки глътки. — Аз съм член на градския и на извънградския тенис клуб на Източна петдесет и осма улица: Искаш ли да изиграем заедно няколко дубъла в събота сутринта?

— Би било чудесно — отвърна Каролайн.

— Ще те представя на хората — продължи Хейзън. — Има доста играчки, достойни за теб, и като моя гостенка ще можеш да отскачаш там, когато поискаш.

— Няма ли да ходите на Острова този уикенд? — попита Странд. На него не му беше приятно, че все повече бе задължен на Хейзън.

— Този уикенд не. Имам ангажимент в града в събота сутринта.

— Боя се, че прекалено много работите, мистър Хейзън — обади се Лесли.

— Наричайте ме Ръсел, моля ви — предложи Хейзън. — Мисля, че вече е време да минем на малки имена. Лесли, може ли?

— Разбира се.

— Благодаря. Работата… — той се замисли за момент — това е моето удоволствие. Не знам какво щях да правя, ако не работех. Ще ми се да умра, преди да се пенсионирам. — Той се засмя, за да смекчи думите си. — Както и да е, аз съм най-старият член на фирмата, така че не могат да ме накарат да се оттегля, независимо колко ще оглупея. Е — каза Хейзън и стана, — трябва да вървя. Имам да прочета някои скучни неща преди лягане. Благодаря ви за толкова приятната вечер. Лека нощ, Каролайн. — Той се поколеба, после добави: — Лека нощ, Алън.

— Ще ви изпратя до вратата… — рече Странд и се изкашля — Ръсел.

На вратата, откъдето се чуваше лекото потракване на чиниите от кухнята, в която Лесли и Каролайн разтребваха, Странд додаде:

— Между другото, онова момче, Ромеро, дойде в кабинета ми онзи ден. Каза, че предложението го интересува. Посъветвах го да ви напише писмо, за да ви спестя срещата с него колкото може по-дълго време.

Хейзън се засмя.

— Толкова ли е лош?

— Много.

— Ще потърся писмото. — Хейзън погледна сериозно домакина, си. — Нали не съжалявате за това, имам предвид решението за Каролайн?

— Още не — отвърна Странд.

— Няма и да съжалявате — каза Хейзън. — Гарантирам ви. Знаете ли, „Янките“ ще играят с „Бостън“ тази събота. Ако времето е хубаво, ще можете ли да се измъкнете?

— Сигурен съм, че да.

— Добре. Ще ви се обадя в събота сутринта, след като представя Каролайн в клуба.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и Хейзън излезе.

По-късно, когато си легнаха, Лесли му каза:

— Тази вечер вкъщи си имаме едно много щастливо момиченце.

— Да.

Но ти не си особено щастлив, нали?

— Ще ми мине — отвърна Странд. После горчиво добави: — Защо, по дяволите, толкова много иска да отиде колкото се може по-далече от нас?