Ъруин Шоу
Хляб по водите (11)

3

Естествено, мислеше си Странд, докато слушаше лекаря, който им говореше бързо с маниера на най-добрия в професията, естествено, че е по-зле, отколкото изглежда. Бе настъпил такъв период, когато всичко е по-лошо, отколкото изглежда.

— Костта е доста раздробена и лявата преграда е запушена — каза лекарят на Лесли и Странд в елегантния си кабинет на Парк Авеню, където ги повика, след като видя рентгеновите снимки и прегледа Каролайн, която остави в съседната стая с някакъв асистент, за да й направи нова превръзка и да й вземе кръвна проба.

— Боя се, че това означава операция — продължи лекарят. Изобщо нямаше вид, че се бои. Ах, този английски език, помисли си Странд, е неговите учтиви двусмислици. — Ще трябва да изчакаме няколко дни, докато спадне отокът. Ще запазя операционната. В случай, че сте съгласни.

— Разбира се, че сме съгласни — отвърна Лесли.

Странд кимна.

— Ще трябва да остане само едно денонощие — добави лекарят. — Няма никакви причини да се тревожите, мисис Странд.

— Мистър Хейзън ми каза, че тя е във възможно най-добрите ръце — рече Лесли.

— Милият Ръсел. — Доктор Леърд се усмихна на този косвен израз на доверие. — А през това време ви съветвам да сложите младата госпожица да лежи и да я накарате да мълчи. Прекалено смела е за сметка на своето собствено добро. В Ню Йорк ли ще останете, или ще отидете във вилата на Ръсел на Острова?

— Ще бъдем в Ню Йорк — отговори бързо Лесли.

— Добре. Колкото по-малко се движи, толкова по-добре. — Той стана, за да покаже, че разговорът е свършил. Най-добрият лекар в професията няма време за празни приказки. — Ще ви се обадя, като уредя всичко в болницата „Ленъкс Хил“, тя се намира на две крачки оттук, на Седемдесет и седма улица, и ще ви кажа кога да доведете момичето. — Той ги изпрати до приемната, където седяха Линда и Хейзън. Линда нервно прелистваше някакво списание, а Хейзън зяпаше с безизразно лице през прозореца.

— Ръсел — рече лекарят, мога ли да ти кажа две думи в кабинета си?

Хейзън стана и излезе с него. Линда остави списанието и погледна въпросително Странд.

— Има известни усложнения — каза Странд. — Ще трябва да й направи операция.

— О, боже — възкликна Линда, — горкото момиче!

— Лекарят ни увери, че няма причини за безпокойство — обади се Лесли. — Сигурна съм, че си знае работата.

— Каролайн знае ли?

— Още не.

— Надявам се, че няма да се разстрои много.

— Когато чуе, че ако иска да диша нормално отсега нататък, трябва да я оперират, сигурна съм, че ще прояви благоразумие — каза спокойно Лесли.

Още чакаха Каролайн, когато Хейзън излезе. От изражението му не можеше да се разбере за какво се е отнасял личният му разговор с лекаря.

— Доктор Леърд спомена ли нещо, което не е казал на нас? — попита Странд.

— Нищо важно — отговори Хейзън. — Той няма време да лъже. Не, само ми каза, че в такива случаи с млади момичета, когато и без това се налага да оперира, винаги има възможност, ако пациентката иска, да направи в същото време и малка козметична корекция.

— Какво означава това? — попита подозрително Странд.

— Да направи носа естетически по-приятен за окото, така се изрази. Той прави много пластични операции и доколкото знам, клиентелата му е доволна.

— Защо не ни го каза на нас? — попита Странд.

— Според него понякога родителите били склонни да се обиждат от подобни предложения. Засяга се гордостта им. Той предпочита да се обидите по-скоро на мен, отколкото на него.

Странд погледна Лесли. Тя гледаше към Линда, Линда кимаше енергично с глава.

— Разбира се — добави Хейзън, — трябва да видите първо какво иска Каролайн.

— Аз знам какво иска Каролайн — каза Лесли. — Тя много ще се зарадва.

— Откъде знаеш? — попита изненадан Странд.

— Говорили сме си по този въпрос още много преди да заминем за Франция — отвърна Лесли с предизвикателен тон. — Много отдавна, когато Елинор подхвана тази тема.

— Защо тогава нищо не си ми казала? — искаше да знае Странд.

— Чаках сгоден момент — отвърна Лесли.

— И според теб този момент е настъпил сега? — Странд се помъчи да не повишава глас.

— Божа работа — рече спокойно Лесли. — Може би трябва да благодарим на това момче Джордж, че кара така.

— Според мен това са глупости. — Странд знаеше, че не изглежда убедителен.

— Алън — намеси се Линда, — моля те, не бъди толкова старомоден.

— Е добре, едно поне е сигурно — каза Странд, макар да знаеше, че е победен. — Аз сам ще говоря с момичето.

— О, Алън — възкликна нетърпеливо Лесли, — не драматизирай нещата. Тези работи се правят милион пъти в годината.

— Не и в моето семейство.

Той се упъти към вратата за един от вътрешните кабинети, когато Каролайн се появи с асистента, който се беше погрижил за нея. Върху носа и пострадалото й око се мъдреше нова превръзка.

— Как се чувстваш, мила? — попита я Странд.

— Загивам — отвърна Каролайн.

— Не ставай нагла. Прибираме те вкъщи. Хайде!

Странд отвори вратата и Каролайн, хванала майка си под ръка, излезе с Линда. Хейзън се забави малко, като че ли премисляше нещо.

— Тръгваш ли? — попита Странд.

— Да, да, разбира се. — Хейзън изглеждаше притеснен.

— Лекарят каза ли ти нещо повече? — Странд се чувстваше заобиколен от заговорници.

— Не, нищо — отвърна Хейзън. — Ще ти кажа някой друг път.

Какъв ден, боже, какъв ужасен ден, мислеше си Странд, докато двамата с Хейзън следваха другите към чакащата ги кола. Милиони хора по целия свят умират от глад и се избиват един друг, а ние сме седнали да се тревожим дали носът на едно момиче не трябва да е със сантиметър по-къс.

 

 

През следващите дни в жилището им настъпи хаос. Лесли започна веднага да събира багажа за преместването в Дънбъри и в апартамента настана бъркотия — навсякъде сандъци, кашони и талашит за предпазване на чиниите и картините, водеха се нескончаеми разговори между Лесли и Каролайн, която отказваше да излиза, докато цялото й лице е още в превръзки, за това какво да вземат и какво да изхвърлят. Обитаваха това жилище от двайсет и пет години и Странд се ужаси от огромното количество боклуци, които бяха натрупали. Лесли категорично му забрани да й помага, защото не искаше той да се преуморява, а и не можеше да намери нищо в бъркотията. Ню Йорк бе обхванат от гореща вълна, не се получи известие от Елинор, от Джими пък изобщо нямаше никаква полза, той се появяваше за малко от време на време и обсебваше телефона, когато си беше вкъщи, като много често дори не оставаше да спи, а нахлуваше рано сутринта само да се обръсне и облече за работа. Странд се дразнеше от противните навици на момчето, както тайно ги наричаше, но вслушвайки се в съвета на лекаря да не се вълнува, си мълчеше. Откри, че обикаля улиците на Ню Йорк, чете вестници, пие прекалено много кафета по кафенетата и се чувства самотен, объркан и безполезен. Обади се в кабинета на доктор Леърд да разбере колко ще струва операцията на Каролайн. Не успя да се свърже със самия лекар, но неговата сестра му отговори, и то така, сякаш и нея я прекъсваше насред операция, че въпросът бил вече уреден. Обади се в кантората на Хейзън да протестира, но му казаха, че мистър Хейзън бил извън града и нямали връзка с него.

Изгледа огромен брой филми, седнал сам в хладната тъмнина, за да избяга от горещината по улиците, но нито един не му хареса. Имаше едно предимство да си в Ню Йорк през август. То правеше перспективата да се измъкнеш от него приятна. Ако беше двайсетина години по-млад, каза си той, щеше да иде в покрайнините на града и да тръгне на стоп, накъдето му видят очите с първата кола, която го вземе.

Един следобед той се озова на улицата, на която живееше Джудит Куинлан. За малко не влезе във входа на блока и не натисна звънеца на апартамента й. Някои от филмите, които гледа, бяха изключително порнографски, съвсем в нов стил, и през тези дни, като добавка към общото му притеснение, го изпълваха необуздани еротични мечти. Посегна към дръжката на външната врата, но тутакси се дръпна. Представи си следното вестникарско заглавие: „Гимназиален учител намерен мъртъв в леглото на любовницата си“. Не беше живял по този начин, за да стигне до подобен край. Отпусна ръката си и отиде в парка, седна на една пейка и започна да наблюдава гълъбите, които, изглежда, не се притесняваха от горещината.

Един ден преди датата, определена за операцията, Джими се изнесе от тях. Надраска им някакъв адрес. „Чрез Лангман на Източна петдесет и трета улица“. Било удобно, заяви Джими, намирало се близо до бюрото на Соломон. Не им каза дали е мисис Лангман или мис Лангман, или мистър Лангман, а и Лесли, и Странд се чувстваха прекалено неудобно, за да го попитат. Изтърси им, че било крайно време да се махнат от старото си жилище. Да се живее в него, било все едно да носиш 1890 година на гърба си, така се изрази. Странд си спомни всички радости, всички скърби, които беше преживял в просторните, безразборно разположени стаи на апартамента — плача на децата, музиката от пианото, тихите следобеди, когато се вглъбяваше в книгите, миризмата на готвено, — и каза на Джими да си затваря устата.

В един дъждовен следобед двамата с Лесли откараха Каролайн в болницата с такси. Каролайн беше в такова весело настроение, като че отиваше на танци. Странд се питаше дали ще може да я познае след операцията. Най-добрият лекар в професията не беше се допитал до него с какъв нос да се появи тя накрая. Римски, чип, гърбав, като на Грета Гарбо, на Елизабет Тейлър, носа на херцогиня Де Алба или като на мисис Аркур?

Как ли ще изглежда? Лицето определя характера, независимо какво казват хората. Той я обичаше такава, каквато си беше, вярваше, че е красива, и знаеше, че и тя го обича. Не се ли беше отказала от страстта си към тениса като детинско жертвоприношение пред някакъв загадъчен олтар, за да откупи живота му? Дали в своето превъплъщение пак би пожертвала някога нещо за него?

Лесли седеше невъзмутимо от другата страна на дъщеря им в задушното такси и от време на време потупваше окуражително ръката на момичето. Нима бе живял цели двайсет и пет години с жена, лишена от всякакво въображение? Искаше му се Елинор да е с тях. Тя щеше да подметне нещо най-обикновено, остро и хубаво за душата му. Смяташе отсъствието й за измяна. Любовта изоставяше всички други задължения. Ще се наложи да й каже едно-две неща, когато най-после се появи. Проклинаше деня, когато влезе съвсем сам в океана. Сега, мислеше си той със самосъжаление, беше встрани от своя собствен живот.

Оставиха Каролайн да лежи в болницата, където щеше да прекара нощта, преди да я оперират на другата сутрин. Каролайн не скри желанието си да го отпрати по-бързо.

— Ти си увесил нос, татко — каза тя. — Защо не вземете да излезете с мама, да вечеряте някъде и после да идете на концерт? Карате ме да се чувствам виновна, като ви гледам да стоите тук с такъв вид, сякаш сирените вият и вие ме оставяте сама по време на някое въздушно нападение.

 

 

Жилището с пръснатите по пода книги, с навитите на рула килими и по-светлите петна по стените, където картините бяха висели години наред, вече не приличаше на дом. Когато обсъждаха дали да вечерят вкъщи, или да излязат навън, гласовете на Странд и Лесли кънтяха глухо в голите стаи. За първи път на Странд му липсваше шумът от китарата на Джими. Трудно му беше да прости на сина си безгрижното и коравосърдечно сбогуване. Младите, мислеше си той с горчивина, се отнасят с пренебрежение към вещите, без да разбират колко много любов може да се таи в едно раздрънкано пиано, някоя нащърбена ваза, одраскано бюро или в лампа, която четвърт век е светила над книгите.

Със семейството им беше свършено. Отсега нататък щеше да има само телефонни обаждания, набързо написани писъмца от Аризона, Джорджия, от някакъв адрес на Източна петдесет и трета улица. Децата порастват и си отиват. Такъв е законът на живота или поне на времето, но като всичко останало в нашия стремителен век и това прелетява с шеметно темпо. Всичко стана така бързо. Само за няколко седмици. Една вечер някакъв мъж нахлу с окървавена глава и всичко се обърна наопаки. Знаеше, че не е справедливо да вини Хейзън, но му беше трудно да бъде обективен.

Странд пусна нервно радиото. Предаваха вечерните новини. Бяха лоши, репортажи от хаоса. Спомни си една реплика от пиеса на Сароян: „Без почва под краката. До самото дъно.“ Изключи радиото и включи телевизора. Прозвуча тенекиен смях и той изгаси апарата, преди образът да се е показал върху трептящия екран.

Обиколи апартамента като някакъв призрак. Искаше му се да погледа албума, в който пазеха семейните снимки: двамата с Лесли на сватбата си, Каролайн в бебешка количка, Елинор с четвъртита академична шапка и наметало и с току-що получена диплома в ръка. Джими на колело. Но албумът беше прибран при другия багаж. Изведнъж апартаментът му стана непоносим. Отиде в кухнята, където Лесли отваряше консерви.

— Хайде да отидем да вечеряме навън — предложи той. — Искам да погледам други хора тази вечер.

За миг Лесли го изгледа странно, после остави отварачката за консерви, която държеше.

— Разбира се — отвърна тихо тя. — Можеш ли да почакаш само да си измия косата?

— Не съм гладен. Мога да почакам.

Винаги когато беше разтревожена, Лесли си миеше косата. Той осъзна, че спокойствието й е маска, която тя си слага заради него. Но ненавиждаше шума от сешоара й. Приличаше на бръмченето на зловещите мотори, които чуваше в сънищата си.

— Ще те чакам в „О’Конърс“. — „О’Конърс“ бе барът на ъгъла на тяхната улица. Той ходеше в него само два-три пъти годишно, когато имаше да съобщава неприятни новини вкъщи и искаше да отложи момента.

Лесли се приближи до него и го целуна по бузата.

— Не се поддавай на меланхолия, моля те, миличък — каза тя.

Но той само отвърна:

— Бих пийнал нещо. А вкъщи няма какво. Джими сигурно е правил доста шумни купони, докато ни е нямало.

— Едва ли са били чак толкова шумни. Ние не оставихме повече от половин бутилка скоч, когато заминахме за Европа.

— И така да е — рече Странд със съзнанието, че прекалява.

На излизане чу шуртенето на водата в банята. Когато Лесли дойде един час по-късно в „О’Конърс“, той седеше сам в празното барче и първата му чаша скоч беше още почти пълна.

Вечеряха в един ресторант наблизо, който по-рано им харесваше. В ресторанта, имаше две други двойки и собственикът, който ги познаваше, им каза:

— Догодина през август ще затворя. В Ню Йорк е отвратително през август.

След ястията, които бяха яли във Франция, храната им се стори безвкусна, а Лесли намери един дълъг косъм в салатата си.

— За последен път стъпвам в този ресторант — заяви тя.

„Последен“, помисли си Странд, започна да става една от най-употребяваните думи в нашия речник.

Щом отвориха вратата на апартамента, чуха, че телефонът звъни. Когато започне следващата война, хрумна му на Странд, докато бързаше да вдигне слушалката, сигурно ще ми го съобщят с този скъсващ нервите звън. „Бедствие. Американската телефонно — телеграфна система ви поднася своите почитания.“ Но беше Елинор.

— Побърках се — рече Елинор. — Цяла нощ звъня. После се обадих на Ръсел в къщата на Острова, като си помислих, че може да сте там, и той ми каза за Каролайн. Къде бяхте? Тя добре ли е?

— Много добре, много добре — отвърна Странд, мъчейки се да не допусне ядът да се долови в гласа му. — А ти къде си?

— В моята квартира. Едва тази вечер се прибрах. Искам да дойда.

— За какво? — попита злобно Странд.

— Татко, моля те, не се сърди. Нищо не съм направила, само се омъжих. Може ли да дойда?

— Ще попитам майка ти. — Той се обърна към Лесли. — Елинор се обажда. Искаш ли да я видиш тази вечер?

— Разбира се. Попитай я дали е вечеряла. Мога да й приготвя нещичко.

— Ще те чакаме — каза Странд. — Но майка ти иска да знае дали си вечеряла. Ако не си, тя ще ти спретне нещичко.

Елинор се засмя.

— Милата ми майчица. Първо ще нахрани зверовете, после ще задава въпроси. Кажи й да не се безпокои. Качила съм два килограма от сватбата насам.

Странд затвори.

— Яла е — каза той на Лесли.

— Обещай ми, че няма да й викаш — помоли го Лесли.

— Нека мъжът й да й вика — отвърна Странд. — Аз нямам сили.

Той взе някакво списание и отиде в кухнята, където единствено в целия апартамент светлината бе подходяща за четене, седна на масата и се загледа в карикатурите, които не изглеждаха смешни под ярките неонови лампи, монтирани от Лесли, когато бе разбрала, че се нуждае от очила за шиене и четене.

 

 

— А сега — каза Лесли — разправяй отначало.

Тримата седяха във всекидневната, където беше почти тъмно, тъй като всички лампи в стаята, с изключение на една, бяха опаковани. Елинор ги попита как е самочувствието на сестра й.

— Обезпокояващо високо — отговори й навъсено Странд, но Лесли се опита да я успокои.

Елинор седеше на ръба на един стол без тапицерия и изглеждаше по-млада и по-красива отвсякога, мислеше си Странд, спокойна, без никакви угризения.

— Всичко започна, разбира се, не това, а миналото лято — подхвана Елинор. — Видях го за първи път в Бриджхамптън у едни хора и още тогава реших, че трябва да имам този мъж.

Лесли погледна неспокойно Странд. Той знаеше, че по лицето му личи какво мисли за дъщеря си, която се изразяваше по такъв начин, независимо че бе омъжена.

— След една седмица той ми предложи да се оженим — продължи Елинор с тържествуваща нотка в гласа си. — Но ми каза, че рано или късно ще се махне от Ню Йорк и ще започне работа като журналист в някое малко градче, което може да бъде на хиляди километри от Ню Йорк, а според него от браковете, в които мъжът живеел на едно място, а жената на друго, нищо не излизало, тогава аз му отговорих: „Не, благодаря, приятелю“, и така… ние… просто продължихме да се виждаме. Той ме запозна със семейството си, повечето от близките му бяха много мили, но майка му направо угасна като ме видя. Родена е в Италия, а вие знаете, че италианците са католици, тя ходи на литургия всяка неделя и всеки празник, а когато може и през седмицата, и докато нямаше нищо против, скъпият й син да открадва по някой и друг уикенд с една протестантска съблазнителка, мисълта за брак би я изпратила на колене със свещ в ръка до най-близката статуя на Богородицата. Можете ли да си представите? В днешно време?

Да, помисли си Странд, мога да си го представя. В днешно време се леят реки от кръв заради вярата в един или друг бог. И кръвта на още неродени деца ще се лее по същите причини. В това отношение набожната майка на Джузепе Джанели бе по-съвременна от дъщеря му.

— Джузепе ме уверяваше, че женицата щяла да го преживее — разправяше Елинор, — и щом не трябваше да я виждам, нямах нищо против, така че продължихме да си караме по стария шеговит начин, докато… — тя замълча и после тонът й стана сериозен — докато той не отиде в Джорджия и онзи човек не му предложи да дойде веднага и да започне работа във вестника. Обади ми се от Джорджия — предполагам, че Ръсел ви е разказал тази част…

— Да, разказа ни — отвърна Странд.

— Съобщи ми, че приема работата — рече Елинор вече съвсем сериозно — и че ако искам изобщо пак да го видя, ще трябва да се омъжа за него pronto^[1]. — Тя въздъхна. — Беше седем вечерта, когато ми се обади от Джорджия. Казах му, че трябва да си помисля. Той ми даде срок до сутринта. Не мога да си изкривя душата, че спах добре през тази нощ. Мамо — извика тя, — не мога да живея без него. Ти какво щеше да направиш, ако татко ти беше дал такъв ултиматум и знаеше, че говори сериозно?

Лесли се наведе напред и докосна ръката на Странд.

— Щях да постъпя точно като теб, мила — отговори тя.

— И щеше да бъдеш страхотна глупачка — подметна Странд.

— Не, нямаше — рече нежно Лесли.

— Когато се обадих на Джузепе сутринта, казах му „да“ — продължи Елинор с такъв тих глас, че Странд едва я чу.

— А Лас Вегас? — попита сърдито Странд. — За какво беше това бързане?

— А ти какво би предпочел? — Елинор стана и закрачи из стаята. — Голяма сватба със свещеник, роднините да пеят „О, соле мио“, а майката да гледа кръвнишки цялото ни семейство ли? Откровено казано, нито аз, нито Джузепе искахме да оставим време, за да променим решението си. Какво значение има? В Лас Вегас поне стана бързо — моментални бракосъчетания, — а беше и забавно. Джузепе спечели двеста долара на двайсет и едно. С тях плати за халката и хотела. Мамо, татко, моля ви, не ми се сърдете. Щастлива съм и смятам така да бъде и занапред. По-добре ли щяхте да се чувствате, ако си бях останала в Ню Йорк, ако ходех от бар на бар за самотници и ми окачаха името на вратата като пети вицепрезидент на отдел „Надценки и оплаквания“ на една от сто и двайсетте най-големи компютърни компании в Америка?

— Престани да се горещиш — сряза я Лесли. После стана, прегърна Елинор и я целуна по челото. — Щом ти си щастлива, и ние сме щастливи.

Елинор погледна през рамото на майка си към Странд.

— Това и за теб ли важи, татко?

— Сигурно — отвърна уморено Странд. — Къде е сега мъжът ти?

— В Греъм, Джорджия — отговори Елинор. — Най-бързо растящото, най-великото старо градче в Слънчевия пояс на САЩ, срещи на Ротарианския клуб^[2] всеки вторник.

Странд не можеше да реши дали да се смее, или да плаче.

— И никога ли няма да дойде тук?

— Само под прикритието на нощта. Той е смел човек, но не чак толкова смел, че да може да погледне майка си в близките година-две. Ще получа ли твоята благословия?

Тя се отдръпна от Лесли и предизвикателно застана пред него.

— Аз не съм папата. Благословиите не са по моята част. — Странд стана и я прегърна. — Но ще те целуна.

Тя се притисна буйно към него.

— А сега не мислиш ли, че трябва да се вдигне тост за младоженците?

— Вкъщи няма нищо — отговори сърдито Странд. — Джими всичко е изпил.

Елинор се засмя, а Лесли каза:

— О, Алън.

— А сега — рече Елинор и се настани удобно на стола, — нощта едва започва. Разкажете ми за вашето пътуване.

— Беше великолепно — отвърна Странд, — но съм убеден, че вие двете имате да си споделяте много неща. Днес ми беше доста напрегнато и отивам да си легна.

 

 

Елинор, Джими и Линда Робъртс бяха вече в чакалнята на болницата рано на другата сутрин, когато Странд и Лесли дойдоха. Джими бе облечен със сини джинси и черно поло, а на врата му висеше верижка с някакво златно украшение. Работните му дрехи, помисли си Странд. Но веднъж поне изглеждаше сериозен. Каролайн току-що била откарана в операционната, каза им Елинор. Вече била с упойка, но им махнала сънено, когато минала покрай тях с количката. Странд се опита да не мисли какво става в момента горе. Миризмата на болница му бе позната и му действаше успокояващо. Той беше минал през нея и бе изплувал. Много сънуваше, докато беше в болницата, но не си спомняше какво, освен че сънищата му не бяха неприятни. Надяваше се, че дъщеря му ще сънува как печели състезания, получава награди и танцува в прегръдките на млади красиви мъже.

Лесли си бе донесла някаква плетка и потракването на куките отекваше в тишината. Знаеше, че плете пуловер за него. За последен път си я спомняше да плете, когато седеше до леглото му в интензивното отделение. Плете само в болница, помисли си той. Надявам се, че пуловерът няма да стане готов, преди да навърша деветдесет години.

Когато Лесли постъпи за първи път в болница за раждането на Елинор, той започна да чете някакъв роман от Реймънд Чандлър. По принцип никога не четеше детективски романи, но този лежеше на една масичка в коридора и той го бе взел. Раждането на Лесли мина бързо и той бе успял да прочете едва няколко страници, когато лекарят дойде да му съобщи, че има момиче. После вече не си спомняше какво е прочел и когато Лесли трябваше да бъде откарана бързо в болницата за раждането на Джими, от суеверие взе със себе си същата книга. Започна да чете отначало, но пак успя да прочете само няколко страници. Пазеше книгата на сигурно място, за да бъде готова за бъдещите раждания, и я взе, когато се появи Каролайн. Но сега в суматохата около приготовленията за преместването им не знаеше къде е. Трябваше да я намери, преди Елинор да роди първото си дете. Може би тогава щеше да разбере най-после кой кого е убил.

Хейзън пристигна след около час. Беше загорял и имаше здрав вид, нещо съвсем неуместно за една болница, помисли си Странд, въпреки превръзката на дясната си ръка. Бил я прищипал с вратата на някаква кола, обясни той. Предния ден говорил с доктор Леърд и той му казал, че операцията ще трае най-много час, час и половина, и нямало защо да се тревожи. Каролайн щяла да може да си отиде вкъщи след двайсет и четири часа.

Лесли плетеше все по-бързо и по-бързо и тракането започна да изнервя Странд. Той стана, излезе в коридора и закрачи нагоре-надолу, като се мъчеше да не гледа през отворените врати, където лежаха хора с найлонови торбички, закачени над леглата им, и с тръбички, забодени в ръцете. Смехът на сестрите в края на коридора го обиждаше.

Хейзън се появи от чакалнята и закрачи мълчаливо до него. По едно време се изкашля, сякаш да привлече вниманието на Странд.

— Алън — рече той, — спокойно мога и сега да ти кажа. Не искам да говоря пред другите. Първо, нямало е никакво автопроизшествие.

Странд спря и погледна Хейзън.

— Какво говориш?

— Спомняш ли си, когато Леърд ме извика в кабинета си, след като прегледа Каролайн?

— Да. Когато ти каза, че може да промени формата на носа й.

— Има и друго. Той не само е прегледал Каролайн, а също и я разпитал какво се е случило. Казал й, че не е възможно да е станало така, както твърди, и като неин лекар, той трябва да знае истината. И тя му признала. Истината е, че това момче, Джордж, я е било.

— Какво? — Коленете на Странд изведнъж се подкосиха.

— Наистина са седели в кола — продължи сериозно Хейзън, — но не на път. А близо до плажа. Сами. Той се опитал да я съблече, тя се опънала и той я ударил.

— О, боже!

— Мръсна свиня. Никога повече няма и да си помисли да го повтори — заяви мрачно Хейзън. — Вчера го смазах от бой. — Той вдигна превързаната си ръка. — Изкълчих си две кокалчета. Струваше си. Отидох при баща му и казах, че ако някога видя сина му отново да се мярка около Хамптънс, ще го унищожа. Нещастният човечец знае, че мога да го направя. Освен това той ще плати за болницата и операцията. — Хейзън се усмихна мрачно на тази своя победа в преговорите. После лицето му отново стана сериозно. — Спорих със себе си дали да ти кажа, или не, и накрая стигнах до извода, че трябва да го знаеш.

— Благодаря ти — отвърна глухо Странд. — Разбира се.

— Мисля, че не трябва да казваш на никой друг. Особено на Джими. Току-виж, реши, че трябва да предприеме нещо, и един бог знае до какво може да доведе това. Въпросът с младия господин Джордж е уреден и най-добре е да не му се обръща повече внимание. За него трябваше да се погрижа аз. Аз поканих това лайно в дома си, той се запозна с Каролайн при мен, така че трябваше да взема необходимите мерки и ги взех. Извинявам се на теб и на цялото ти семейство.

— Няма нужда от извинения.

Най-после Странд намери стол пред една затворена врата и разтреперан, се отпусна на него, с усещането, че го заливат вълни на безсилен гняв. Ако момчето се мернеше пред очите му в този миг, той щеше да се нахвърли отгоре му и щеше да се опита да го убие, макар че никога не се беше бил през живота си, а и все още нямаше достатъчно сили, за да нарани дори едно коте. Но въпреки, че съзнаваше това, той се почувства унижен и засрамен, тъй като наказанието, което му принадлежеше по право, му бе отнето.

— Добре ли си? — попита загрижено Хейзън и се наведе към него. — Бял си като платно.

— Не се безпокой за мен — отвърна прегракнало Странд. — Просто ме остави за малко сам, моля те.

Хейзън го изгледа продължително и се върна в чакалнята.

Странд още седеше там и се мъчеше да овладее треперенето на ръцете си, когато доктор Леърд се появи по коридора. Той се спря, щом го съзря.

— Всичко е наред, мистър Странд — успокои го той. — Получи се идеално. Ще свалят дъщеря ви всеки момент.

— Благодаря ви — промълви Странд, без да става от стола. — Другите са в чакалнята. Моля ви, предайте и на тях.

Докторът го тупна по рамото — жест, който нямаше нищо общо с чувството за дълг на най-добрия в професията лекар, и влезе в чакалнята.

Странд още беше там, когато откараха Каролайн покрай него към стаята й. Той стана и я погледна. Онази част от лицето й, която успя да зърне, — а то бе почти цялото покрито с превръзки, — изглеждаше спокойна като на заспало и щастливо дете.

Разплака се, без да разбере.